№ 196
гр. София, 11.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. С.
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело
№ 20241800501040 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 115 от 13.05.2024г. по гр.д. 437/2023г. на РС – гр. Елин
Пелин е отхвърлен предявеният от Д. Л. и С. Л. иск за признаване за
установено на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК по отношение на ответницата
В. Я., че ищците са собственици при равни права на основание придобивна
давност на следния недвижим имот: поземлен имот, находящ се в село Долна
Малина, Община Горна Малина, Софийска област, с площ от 2040кв.м., от
които неуредени сметки по регулация при придаваеми се пет кв.м. и
отчуждаеми се пет кв.м. по регулационния план на селото, представляващ
имот с планоснимачен номер 85, за който е отреден УПИ ІІ-85 в квартал 14 по
предходен план на селото, представляващ дворно място, цялото с площ от
2095 кв.м., урегулирано, съставляващо парцел VІ-12 в квартал 22 по сега
действащия план на селото, заедно с построената в имота двуетажна масивна
жилищна сграда, заедно с паянтова жилищна сграда и стопанска сграда, при
съседи на имота: улица УПИ ІІІ-86, УПИ ХХІІІ-86, УПИ ХХІІ-113, УПИ ХХ І-
-84 и УПИ І-83, на основание продължило над 10 години необезпокоявано и
непрекъснато давностно владение след смъртта на наследодателя им Т. Д. Л. с
ЕГН **********, починал на 22.03.2008г.
По делото е проведено и производство по реда на чл. 248 ГПК, което е
приключило с постановяване на Определение № 763 от 20.09.2024г., с което
искането на ищците за изменение на решението в частта за разноските е било
оставено без уважение.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищците Д. Л. и С. Л..
Поддържат, че по делото са събрани множество доказателства, които сочат, че
1
за период от повече от 10 години след смъртта на Т. Л., фактическата власт
върху имота в с. Долна Малина е упражнявана само от тях - както лично, така
и чрез трето лице.
Твърдят, че от показанията на свидетеля А. Л. се установявало, че
неговият баща (ищецът Д. Л.) е започнал стопанисването на къщата
финансово и организационно основно чрез него през 2009 г. Изтъкват, че през
периода от 2009г. до края на 2020г. имотът е поддържан от свидетеля по
поръчение на двамата ищци. Жалбоподателите се позовават на свидетелските
му показания, в които според тях се посочва, че още през 2009 г. свидетелят
бил поставил ключалка, тъй като не е искал да се влиза свободно в двора.
Считат, че от същите показания се установява, че през процесния период
имотът е бил ограден, както и че свидетелят се е занимавал с поддръжката на
къщата във всеки възможен за него момент. Упражняваното владение се
доказвало с честите посещения в имота - общо над 10 пъти за периода от 11
години от 2009 г. до 2020г. Също така намират за доказано, че грижите, които е
полагал, са били системни и постоянни.
Според жалбоподателите, съдът е следвало да вземе предвид
твърденията на свидетеля, че за период от 11-те години, през които се е грижил
за къщата, това е ставало с пари на баща му (ищеца Д. Л.), и че е получавал
сигнали за всички нередности и ангажименти по къщата от леля му М. (също
свидетел по делото), братовчедка на баща му, която живее в селото.
Обръщат внимание и върху обстоятелството, че, според свидетеля, след
смъртта на Т. Л. никой друг не е обитавал вилата, а съпругата му И. била
изоставила имота по постигната договорка с тях още на погребението на
наследодателя.
Считат, че тези релевантни обстоятелства се потвърждават и от
свидетелските показания на св. М. З., според която след смъртта на Т. грижите
по имота поема А., защото баща му Д. не може да пътува от Варна до София и
да се грижи за този имот. Твърдят, че от показанията на свидетелката З.
категорично следва, че освен А. (т.е. свидетеля А. Л.), от смъртта на Т. до
2020г. не е виждала никой друг да идва и да се грижи за имота.
Жалбоподателите считат, че всички установени действия по поддръжка
на имота сочат, че те се грижат и го възприемат като свой собствен, което не
се опровергава нито от представените от ответницата писмени доказателства,
нито от показанията на доведените от нея свидетели. Според тях, всички
доказателства по делото в съвкупност сочат, че упражненото владение върху
процесния имот от тяхна страна е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно,
несъмнено и с намерение да се държи вещта като своя собствена.
На следващо място оспорват извода на районния съд, че И. Я.-Л.а след
смъртта на своя съпруг е имала ясното съзнание, че имотът е нейна еднолична
собственост. Изтъкват, че от събраните по делото доказателства се
установява, че същата е изоставила имота по постигната договорка с ищците
още на погребението на наследодателя. Именно поради това тя не е оставала в
имота, не е преспивала в него, като само е брала цветя и е ходела при свои
приятели в пенсионерския клуб. Навеждат довод, че същата е страдала много
отдавна от психично разстройство, което не й е позволявало да разбира
свойството и значението на постъпките си през последните години от живота
си.
Считат, че от приложените към отговора на исковата молба писмени
2
доказателства за полицейски проверки и досъдебни производства се
установява несъмнено, че къщата е стопанисвана от друго лице (свидетеля Л.),
като към този момент И. Л.а очевидно била с напреднало психично
разстройство и в нея се пораждало объркване и параноя при посещение на
имота, при което сигнализирала неоснователно полицейските органи.
Намират за неоснователно и необосновано заключението на съда, че
предприетите през 2018г. действия за продажбата на имота били признак на
упражняване на правото на собственост, както и че към 2018г. в къщата имало
оборудвана кухня с печка, хладилник. Навеждат оплаквания за това, че съдът
не бил взел предвид сведенията на всички свидетели за окаяното състояние на
имота (поради това че св. Л. не може да го посещава достатъчно често),
докато само свидетелката брокер сочи за някакво налично оборудване на
имота и за поддържан имот.
Оспорват и извода на съда, че не били трансформирали държането на
имота във владение.
Жалбоподателите Д. Л. и С. Л. са депозирали и частна жалба срещу
постановеното Определение № 763 от 20.09.2024г., като са изложили
съображения, че при постановяването му не била съобразена действителната
правна и фактическа сложност на делото, поради което присъдените в тяхна
тежест разноски от 4800лв. се явяват несъразмерни на извършените от
процесуалния представител на насрещната страна действия. Възразяват срещу
извода, че всеки един от двамата адвокати е представлявал страната по
отделен иск, като считат, че е осъществявано тъкмо обратното – съвместно и
едновременно представителство и от двамата. Считат, че с обжалваното
определение съдът е нарушил разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК. Излагат
доводи, че свободата на договаряне на размера на адвокатското
възнаграждение не трябва да се простира и върху отговорността за разноски
на насрещната страна, която се намира извън договорното првоотношение
между адвоката и представляваното от него лице. Твърдят, че съдът
неправилно се е позовал на НМРАВ и не е определил по- нисък от
определения в наредбата размер.
В срок е депозиран отговор на въззивната жалба, в който се излага
становище за нейната неоснователност и се твърди, че решението е правилно
и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Въззиваемата
споделя изводите на районния съд и сочи, че те се подкрепят от събраните по
делото доказателства. Намира за безспорно установено, че И. Л.а се е считала
за собственик на процесния имот, както и че открито е демонстрирала това
пред всички. Подчертава, че тя се е грижила за имота и го е ползвала, а
ищците не са се противопоставяли на това и не са демонстрирали
собственическо отношение към него.
Въззиваемата Я. е депозирала и отговор на частната жалба, в който
оспорва същата. Оспорва твърдението, че по двата иска е била защитавана
едновременно и от двамата си процесуални представители. Твърди, че
правилно районният съд е приел, че присъдените разноски отговарят на
фактическата и правна сложност на делото. Подчертава, че отговорността за
разноски се явява своеобразна санкция за неоснователно предизвикан правен
спор, поради което не може да се говори за злоупотреба с процесуални права.
Изтъква, че към момента на сключване на договорите за правна помощ между
ответницата и нейните представители, решението по дело С-428/22 на СЕС
все още не е било постановено.
3
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателите Д. Т.
Л. и С. Т. Л., редовно призовани, не се явяват. Представляват се от адв. Н.,
която поддържа депозираните жалби. Претендира разноски, като представя
списък по чл. 80 от ГПК. Настоява, в полза на насрещната страна да бъдат
присъдени разноски само за един адвокат. Представя писмени бележки, в
които възпроизвежда доводите от въззивната жалба и се позовава на
показанията на св. Л. и св. З., като оспорва релевантността на показанията на
останалите свидетели.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата В. П. Я.,
редовно призована, не се явява. Представлява се от адв. Т., която моли съда да
остави жалбите без уважение. Претендира разноски и представя списък по чл.
80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
описана в обжалваното решение и е относима към процесния казус, поради
което не е необходимо да се възпроизвежда от настоящия съдебен акт.
Във въззивното производство не са събирани доказателства.
По аргумент от чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
Обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен
съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а
формираната от последния воля е ясна и разбираема.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на
правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявения такъв.
ІІI. По същество
По въззивната жалба
В случая, първоинстанционното решение е обжалвано само в частта, в
която съдът се е произнесъл по предявения главен положителен
установителен иск за собственост. Поддържа се, че обжалваното решение е
неправилно поради допусната необоснованост при анализа на
доказателствения материал и, в частност, при обсъждане на свидетелските
показания, както и че първоинстанционният съд бил допуснал съществено
процесуално нарушение, като не уважил искането на страната за събиране на
доказателства по делото.
Настоящият съдебен състав намира тези доводи за неоснователни.
Съдебната практика последователно приема, че, за да е налице владение,
годно да произведе правни последици, е необходимо, упражняването на
4
фактическата власт за себе си да е постоянно и непрекъснато (т.е. действията,
чрез които то се обективира, да нямат случаен характер, а да са израз на воля,
трайно да се държи вещта по начин препятстващ евентуалното владение на
други лица за период по-дълъг от шест месеца), да е спокойно (т.е. да не е
установено с насилие или по скрит начин), да е явно (т.е. да се упражнява така,
че всеки заинтересован да може да научи за това) и да е несъмнено (т.е. да
няма колебание, че владелецът държи вещта, както и за това, че я държи
именно за себе си) – арг. от Решение № 8 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 5109/2013
г., ГК, ІІ г.о. на ВКС.
От друга страна, не всяко фактическо действие, упражнявано спрямо
вещта, се приравнява на фактическа власт върху нея. В този смисъл е
практиката на ВКС, (напр. Решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012
г., I г. о. и Решение № 122/03.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г. на ВКС, I г. о.),
според която всички онези действия, които представляват според
обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на
един недвижим имот и които се извършват с изричното или предполагаемо
негово съгласие, поради обикновена любезност, добронамереност,
гостоприемство, близки приятелски, съседски или роднински отношения,
представляват търпими действия. Тези действия не са фактическа власт, не
почиват на договор между страните, не представляват упражняване на права и
се характеризират с откъслечност и несистемност. В същия смисъл е и
правната теория (Таджер В., „Владение“, изд. „Софи-Р, 2001г., стр. 34).
Спецификите на конкретния случай дават основание да се приеме, че
действията, на които се позовават ищците в подкрепа на тезата си за
упражнявано от тях владение върху имота, са именно търпими действия по
следните съображения:
От събраните по делото доказателства и в частност – показанията на св.
А. Л. се установява, че сам той е посещавал имота между 1 и 5 пъти годишно
по възлагане от баща си – ищеца Д. Л.. Сам посочва, че чичо му (втория ищец)
от дълги години живее във Филипините и не му е поръчвал да стопанисва
имота, а от показанията на св. З. се установява, че баща му е на възраст, живее
в гр. Варна и за него пътуването до имота в с. Долна Малина би
представлявало трудност. Свидетелят сочи също, че той сам периодично е
почиствал двора, възстановявал е нарушената ограда, сменял е ключалките на
вратите, за да ограничи достъпа на трети лица поради зачестилите набези на
къщата, подготвил е извършването на ремонт по сградата, организирал
ремонта на електроинстанлацията. Заявява, че счита именно баща си и чичо си
за собственици на имота, но че у него е създадено очакване и убеждение, че
му е отредено да стане негова собственост в бъдеще.
Именно последното е основание настоящият съдебен състав да оцени
показанията му като вероятно необективни в частта, в която свидетелстват за
изгодни за довелата го страна факти, която преценка следва да бъде
извършена при съпоставка с останалите доказателства по делото. Освен това,
от споделеното от свидетеля може да се заключи категорично, че ищците не са
упражнявали лично фактическа власт върху процесния имот. На този
доказателствен факт следва да бъде дадена вяра, тъй като в хипотеза на
потенциална заинтересованост на свидетеля, страната не би могла да извлече
ползи от установяването му.
Вторият допуснат свидетел на ищците, а именно свидетелката М. З.,
живееща в съседство на процесния имот, потвърждава, че А. се е грижил за
5
имота, отстранил е проблем с електрическата инсталация, подготвял е и
извършването на по-значителен ремонт преди материалите за него да бъдат
откраднати. Следва да бъде подчертано, че между свидетелката, ищците по
делото и св. А. Л. съществува роднинска връзка и данни за близост в
отношенията, които отсъстват в отношенията с ответницата и нейната
праводателка, тъй като последната е съпруга от втори брак на общия
наследодател на ищците, поради което има основание за съмнение в
обективността и на тези показания. Същевременно, макар в известна част
показанията на св. З. да допълват очертаната от св. Л. фактическа обстановка,
те несъмнено следва да бъдат кредитирани от съда в частта, в която
свидетелстват за отношенията между сина на ищците и праводателката на
въззиваемата (т.е. втората съпруга на Т. Л. – И.), тъй като съдържат неизгодни
за ищците факти, което настоящият съдебен състав намира за индиция за
обективност. По- конкретно, свидетелката споделя, че при всяка смяна на
катинар или ключалка А. е предоставял ключ и на И., като го е оставял при нея
или директно го е давал на И.. Споделя също, че извършените от А. действия
са били със знанието и съгласието на И., както и че последната е възприемала
действията му като помощ и се е отнасяла към него като към собствен внук.
Свидетелката споделя също, че макар И. да не е живяла в имота след смъртта
на съпруга си, тя го е посещавала, грижила се е за него според собствените си
разбирания и доколкото възможностите позволявали. Тук е мястото да се
отбележи, че обстоятелствата дали И. изобщо е живяла в имота след смъртта
на съпруга си, кога и колко продължително, посещавала ли го е и с каква
честота, се установяват противоречиво от доказателствената съвкупност. Така
например св. Д. С., близка на ответницата и на нейната покойна сестра,
споделя, че И. е живяла в къщата до 2015г., при това - само през лятото, а
същевременно св. М. З. твърди, че И. е посещавала имота, грижила се е за
него, но се е страхувала да остане сама в него и не е нощувала. Независимо от
тази несигурност, обаче, по делото категорично се установява, че И. не е
престанала да упражнява фактическа власт върху имота. Аргументи в тази
посока се черпят едновременно от двете групи свидетели (виж. показанията на
св. С. и св. З.), от които се установява, че И. е посещавала имота и след
смъртта на Т. Л., престоят е бил с различна продължителност предимно през
летния сезон до лятото на 2015г., като е беряла плодове, цветя, чистила е
двора, влизала е в къщата и е следяла промените в нея, във връзка с които е
подавала и сигнали до прокуратурата през продължителен период от време (л.
80 – 101 от първоинстанционното дело), т.е. извършвала е действия, присъщи
на собственик през целия период, през който ищците твърдят да са владели
процесния имот. Също така, видно от показанията на св. Р., И. е имала
намерение да продаде имота, като за целта се свързала с брокер на недвижими
имоти и осигурила достъпа му до имота. Същевременно, обстоятелството, че
тя не е живяла постоянно в имота или че не е оставала да спи в него, не
опровергава извода, че тя безпрепятствено е упражнявала собственическите си
правомощия в желания от нея обем. Във връзка с това следва да се отбележи
също, че правото на собственост не би могло да се погаси поради
неупражняването му, което означава, че не е било нужно, тя да демонстрира
непрекъснато упражняване на фактическа власт върху имота. В този смисъл,
дори ангажираните от ответницата Я. доказателства да не установяват по
несъмнен начин твърдените от нея действия на И. Л.а, опровергаващи
претенцията на ищците, това не е и необходимо. Тези доказателства са
ангажирани по реда на насрещното доказване, което не предполага безспорно
6
и несъмнено установяване на определени факти, а само разколебаване на
убедеността в съществуването на други факти, за които насрещната страна по
делото носи доказателствената тежест и които следва да бъдат доказани с
пълно доказване, каквото в случая е претендираното от ищците владение и
придобиването на имота по давност от тяхна страна. Затова горните показания
са достатъчни за опровергаване на твърденията им за такова придобиване.
В обобщение, от анализираните в съвкупност показания на свидетелите
може да се заключи, че действията на св. А. Л., чрез когото ищците считат, че
са упражнявали фактическа власт върху имота, се характеризират с известна
трайност, но не са системни, а имат по- скоро спорадичен характер. Вярно е,
че разглеждани извън контекста на отношенията между страните,
осъществяваните от този свидетел действия биха могли да изразяват
намерение за своене - било то негово лично или на ищците по делото. За да
имат обаче това качество и в конкретния случай, обаче, същите е следвало да
бъдат противопоставени на действителния собственик на имота, като
отблъснат неговото владение и му демонстрират противостоящи интереси на
владеещ несобственик. Вместо това, обаче, по делото се установява, че
предприетите от него действия са извършени при зачитане правата на
собственицата по завет (виж. показанията на св. З.), без по явен и
недвусмислен начин да бъдат заявени някакви собственическите интереси и
намерения на ищците, които да изключват нейните права и да ограничават
тяхното упражняване. Именно свидетелката на ищците сочи, че
предприеманите от св. А. Л. грижи са се ползвали с одобрението и съгласието
на собственицата И. и нейното благоразположение към него.
Тези специфики на отношенията между лицата дават основание да се
заключи, че извършваните от св. Л. действия не съставляват упражняване на
фактическа власт, а представляват търпими действия. Поради това искът
следва да се отхвърли още поради отсъствието на първия елемент от
фактическия състав на владението, доколкото осъществяването на търпими
действия не представлява такава власт.
Дори да се приеме, че извършваните действия, независимо от тяхното
непостоянство, могат да бъдат определени като упражняване на фактическа
власт върху имота и по тази си характеристика да се доближат до
дефиницията за държане, същите не са достатъчни да обосноват наличието на
владение, тъй като не се доказва втората негова предпоставка –
обективирането на намерението за своене, доколкото в конкретния случай не
се установява ищците лично или чрез третото лице (св. А. Л.) да са
демонстрирали пред трети лица, вкл. действителния собственик, своите
намерения да придобият имота като отблъснат неговото владение. Така, при
отсъствието и на втория елемент от фактическия състав на владението, а
именно външно обективиране на субективното намерение на владелеца за
своене на имота, искът също се явява неоснователен.
В допълнение към това и в отговор на конкретните оплаквания на
жалбоподателите, че праводателката на ответницата била изоставила имота
именно с цел придобиването му от св. А. Л., следва да бъде отбелязано, че
правото на собственост се придобива и изгубва само по предвидените в закона
начини. По аргумент от чл. 99 от ЗС, правото на собственост се изгубва, ако
друг го придобие или ако лицето се откаже от него. По делото обаче не се
твърди и не се доказва, праводателката на ответницата да е извършила отказ
от правото си на собственост по предвидения в закона ред и форма, нито да го
7
е прехвърлила на св. Л.. Същевременно, фактическото изоставяне на
недвижимата вещ (преустановяване упражняването на фактическа власт
върху нея) не води автоматично до загуба на права или до тяхното
прехвърляне в патримониума на трети лица, тъй като за тази цел е необходимо
осъществяването и на други правнорелевантни факти, реализиращи определен
придобивен способ. Затова, дори твърдяното от ищците да беше вярно и да
беше годно основание за придобиване на правото на собственост върху имота,
то самите те твърдят, че титуляр на това право е трябвало да стане свидетелят
А. Л., а не някой от тях двамата.
За пълнота на изложението следва да бъде обсъдено и второто
възражение на жалбоподателите, а именно - че съдът не бил допуснал
събирането на соченото от тях доказателство - препис от Решение от
02.10.2020г. по гр.д. 2325/ 2020г. по описа на СГС (л. 73 от
първоинстанционното дело), мотивите по което не са представени в пълнота
по настоящото дело. Настоящият съдебен състав вече е изразил становище в
определението за насрочване на делото от 07.02.2025г., че установеното в
мотивите на съдебното решение няма отношение към предмета на доказване
по предявения собственически иск, чиито предпоставки са изрично посочени
на страните в доклада по делото. Поради това доказването на обстоятелства,
касаещи психическото състояние на праводателката на ответницата, не би
допринесло за изясняване на спорните положения по делото. Искането
правилно е било отхвърлено от районния съд поради неговата неотносимост, а
въпросните обстоятелства, дори да са били доказани по делото, не са в
състояние да обосноват различен изход на делото.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че въззивната жалба е
неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното
решение – да бъде потвърдено.
По частната жалба
Подадената частна жалба срещу определението, с което е отхвърлена
молбата на ищците за изменение на решението в частта за разноските, е
неоснователна. Присъденото от първоинстанционния съд възнаграждение в
полза на ответницата е съобразено единствено с вида и цената на всеки от
предявените искове, по които тя се е защитавала, независимо дали защитата е
упражнявана от един и същ или от различни процесуални представители.
Поради това ЕПРС не е допуснал отклонение от правилото на чл. 78, ал. 1 от
ГПК, че възнаграждение се дължи само за един адвокат, а първото оплакване
на жалбоподателите в този смисъл е неоснователно.
На следващо място, присъденото в полза на страната вземане за
разноски не представлява действително претендирания и заплатен от страната
хонорар, тъй като жалбоподателите са направили своевременно възражение за
неговата прекомерност (л. 213 от първоинстанционното дело), което е
обсъдено и уважено от районния съд. Въз основа на това съдът е определил
справедливия размер на претендираните разноски в зависимост от предмета на
всеки от исковете, неговата цена, фактическата и правна сложност на делото,
както и броя проведени съдебни заседания, които съображения, споделяни и
от настоящия съдебен състав, районният съд подробно и аргументирано е
изложил както в обжалваното решение, така и в определението, постановено
по реда на чл. 248 от ГПК.
Доводът на жалбоподателите, че при произнасянето си по разноските
8
съдът не е обвързан от НМРАВ (понастоящем – НВАР), е принципно
основателен, предвид постановеното решение по дело С-428/2016г. на СЕС. В
конкретния случай, обаче, ЕПРС е взел под внимание всички
правнорелевантни обстоятелства, като е намерил, че възнаграждението,
предвидено в наредбата, не съответства на сложността на делото и на
процесуалните усилия, положени при упражняването на защитата.
Освен това следва да се има предвид, че всяка страна има право да
избере такъв адвокат, за когото счита, че по най- добър начин би защитил
интересите й, като не може да се очаква той задължително да оценява труда си
по минималните цени от наредбата. Поради това, дори да има известно
завишаване на разноските над минимума по тази наредба, то би следвало да се
приеме за допустимо до размер от 50% съобразно социално-икономическите
условия в страната и предмета на делото.
Поради това въззивният съд намира, че частната жалба следва да бъде
оставена без уважение.
IV. По разноските
С оглед на изхода от спора и направено искане в този смисъл, в полза на
въззиваемата следва да бъдат присъдени направените в производството
разноски за един адвокат по аргумент от чл. 78, ал. 1 от ГПК. Действително,
страната е представлявана от двама адвокати, всеки от които на
самостоятелно основание претендира разноски, представяйки списък по чл. 80
от ГПК. Доколкото по делото са представени доказателства, че страната е
заплатила всяко едно от претендираните възнаграждения, по съображения за
справедливост и предвид липсата на възражение за прекомерност, настоящият
съдебен състав намира, че в полза на страната следва да бъде присъдена
сумата, съответстваща на по- високия от двата хонорара, тъй като по този
начин страната би била обезщетена в най- пълна степен за участието си в
съдебното производство, в което неоснователно е била въвлечена. Поради това
в полза на въззиваемата следва да се присъдят разноски в размер на 2100лв.
съгласно Договор за правна защита и съдействие от 21.08.2024г., който
представлява и доказателство за действителното им извършване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 115 от 13.05.2024г., постановено по гр.д.
№ 437/2023г. на Елинпелинския районен съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Д. Т. Л. и С. Т. Л. срещу
Определение № 763/20.09.2024г., постановено по гр.д. № 437/2023г. на
Елинпелинския районен съд, с което е оставена без уважение молбата на
жалбоподателите за изменение на решението в частта за разноските.
ОСЪЖДА Д. Т. Л. с ЕГН ********** и С. Т. Л. с ЕГН ********** да
заплатят на В. П. Я. с ЕГН ********** сумата 2100 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчване на препис от него.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10