№ 887
гр. Варна , 13.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на
четиринадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен А. Атанасов
при участието на секретаря Албена И. Янакиева
като разгледа докладваното от Пламен А. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20213100500303 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна и частна жалби подадени от Х. М. К., с ЕГН
**********, с адрес: ***, чрез адв.К.К., със съдебен адрес: ***, против
Решение №1374 от 13.03.2020г. постановено по гр.д.№13325/2019г. на РС
Варна, в частта с която е отхвърлен предявения от жалбоподателя, против
“Водоснабдяване и канализация-Варна“ ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.Варна, ул.“Прилеп“ №33, представлявано
от В.Д.В., иск с правно основание чл.439 от ГПК, за приемане на установено,
че ищецът не дължи на ответника, поради по погасяване по давност по
смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД на задължението, както следва:
1. на сумата от 224.68лв., представляваща цена на консумирана и
неплатена вода по абонатен номер №1726996, за периода от 28.10.2010г. до
05.03.2013г., за имот находящ се в ***, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 18.03.2013г. до окончателното изплащане; на сумата от
21.63лв., представляваща лихва за забава за периода 28.10.2010г. до
1
05.03.2013г. и на сумата от 125лв., представляваща разноски по гр.д.
№3648/2013г. по описа на РС Варна, от които 25лв. за платена държавна такса
и 100лв. юрисконсултско възнаграждение, заедно със законната лихва върху
тези суми, считано от 20.03.2013г. до окончателното изплащане на вземането,
за които задължения по горецитираното дело, са издадени Заповед
№2045/20.03.2013г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК и
Изпълнителен лист от 25.06.2013г.
2. на сумата от 407.24лв., представляваща цена на ползвани но
незаплатени В и К услуги по партида с абонатен №1726996, за периода от
25.01.2013г. до 11.02.2016г., на сумата от 140.89лв., представляваща цена на
ползвани но незаплатени В и К услуги по партида с абонатен №1726997, за
периода от 29.08.2013г. до 11.02.2016г., и двете по клиентски №1726996,
включващ задълженията на абонатни номера №1726996 и №1726997, за
обект-имот находящ се в ***, ведно със законната лихва върху главниците,
считано от 15.02.2016г.; на сумата от 62.98лв., представляваща лихва за
забава върху главницата от 407.24лв. за периода от 25.01.2013г. до
11.02.2016г.; на сумата от 12.74лв., представляваща лихва за забава върху
главницата от 140.89лв., за периода от 29.08.2013г. до 11.02.2016г., както и на
сумата от 125лв., представляващи деловодни разноски по ч.гр.д.№1675/2016г.
по описа на РС Варна, по което са издадени Заповед №829/16.02.2016г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК и Изпълнителен лист
№2993 от 10.05.2016г.
Наред с това се атакува и решението, в частта имаща характер на
определение, с която е прекратено производството по предявеният в
условията на евентуалност иск с правно основание чл.439 от ГПК, за
приемане на установено, че ищецът не дължи на ответника гореописаните
суми, поради преповтаряне на същите за определени периоди от време и
липса на договорни отношения за потребени услуги в периода /до
01.03.2013г./, преди придобиването на недвижимият имот, в който се
използват водомерите, отнасящи се до клиентски №1726997, воден на отчет
при ответника.
В жалбите се излага, че решението на РС Варна, е недопустимо,
евентуално неправилно и незаконосъобразно, като на първо място се
2
оспорват изводите на съдът за недопустимост на евентуално заявената
претенция, поради преклудиране на възможността, след създаване на
стабилитет на процесните заповеди за изпълнение, за навеждане на
оспорвания от страна на ищеца основани на факти съществували преди
стабилизиране на заповедите. Поддържа се, че неправилно съдът е приел, че
са налице стабилни заповеди за изпълнение, като се поддържа, че не е налице
редовно “лично“ връчване на същите на длъжника. Моли се за отмяна на
прекратителната част от решението и връщане на делото за ново разглеждане
от друг състав на първоинстанционният съд, или в условията на евентуалност
за отмяна на решението и обявяването му за нищожно, поради липса на
компетентност или като постановено в нарушение на материалния закон,
процесуално правните разпоредби и несъответствие с целта на закона. На
следващо място, се оспорват изводите за неоснователност на
предпочитателно заявената претенция, като се поддържа, че
първоинстанционния съд, е допуснал грешка при изчисляването срока на
давността, като не е зачел задължителните указания дадени с ТРОСГТК
№3/2011г., което е постановено преди образуване на процесното изп.дело.
Поддържа се, че тъй като процесните изпълнителни листи, са издадени въз
основа на заповеди за изпълнение, за вида на давността, с която се погасяват
задълженията предмет на същите, е от значение само какъв е вида на
вземането, т.е. ако става дума за периодични плащания то давността е
тригодишна. Поддържа се, че безспорно процесните задължения
представляват периодични платежи, поради което за тях следва да се прилага
разпоредбата на чл.111, б.“в“ ЗЗД, като са развити подробни съображения,
включително и относно хронологията на процесните отношения. Моли се за
отмяна на отхвърлителната част от атакуваното решение и връщане на делото
за ново разглеждане на друг състав на първоинстанционният съд, или в
условията на евентуалност за обявяването му за нищожно поради липса на
компетентност или като постановено в нарушение на материалния закон,
процесуално правните разпоредби и несъответствие с целта на закона.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна, не е депозирала отговор
на въззивната жалба.
От името на Х. М. К., е подадена и частна жалба, против постановеното
от първоинстанционният съд Определение №262559 от 28.10.2020г., с което е
3
оставена без уважение молбата му с правно основание чл.248, ал.1 от ГПК за
изменение на решението, в частта за присъдените в полза на ответника
разноски, като не е редуциран до нормативно предвиденият минимум
размерът на дължимото в полза на страната юрисконсултско възнаграждение.
Поддържа се в жалбата, че неправилно съдът е извършил сравнение
между фактическата и правна сложност на делото, и договореното плащане
между две страни-адвокат и клиент, което е изградено изцяло на пазарен
принцип, като са изложени подробни доводи и съображения. Поддържа се, че
в конкретният случай спорът не се отличава, с някаква фактическа и правна
сложност в сравнение с хилядите дела, които се водят от подобен тип, поради
което на ответника няма основание да му бъде присъдено възнаграждение
различно от минималното посочено в закона. Сочи се, че обема на
извършената от процесуалния представител на ответника работа, се свежда
само до елементарни действия по написването на отговор, в който липсват
правни аргументи и доводи, и който по своята същност е в бланкетна форма.
Моли се за отмяна на атакуваното определение и редуциране на присъденото
в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение до нормативно
предвиденият минимум.
Ответникът по частната жалба не е подал отговор на същата.
В съдебно заседание въззивникът не се явява и не се представлява.
Въззиваемата страна, чрез подадена от пълномощникът и писмена
молба, оспорва жалбите и претендира разноски.
За да се произнесе по въззивната жалба, съдът съобрази, следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск от Х. М. К., против
“Водоснабдяване и канализация-Варна“ ООД с правно основание чл.439 от
ГПК, за приемане на установено, че ищецът не дължи на ответника, поради по
погасяване по давност на основание чл.111, б.“в“ от ЗЗД на задължения, за
които гр.д.№3648/2013г. по описа на РС Варна, са издадени Заповед
№2045/20.03.2013г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК и
Изпълнителен лист от 25.06.2013г., а именно: -224.68лв., представляващ цена
на консумирана и неплатена вода по абонатен номер №1726996, за периода от
28.10.2010г. до 05.03.2013г., за имот в ***, ведно със законната лихва върху
4
тази сума, считано от 18.03.2013г. до окончателното изплащане; -21.63лв.,
представляващи лихва за забава за периода 28.10.2010г. до 05.03.2013г. и -
125лв., представляващи деловодни разноски, заедно със законната лихва
върху тези суми, считано от 20.03.2013г. до окончателното изплащане на
вземането. Освен това се претендира установяване не недължимостта и на
задълженията, за които по ч.гр.д.№1675/2016г. по описа на РС Варна, са
издадени Заповед №829/16.02.2016г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК и Изпълнителен лист №2993 от 10.05.2016г., а именно: -
407.24лв., представляващи цена на ползвани но незаплатени В и К услуги по
партида с абонатен №1726996, за периода от 25.01.2013г. до 11.02.2016г. и -
140.89лв., представляващи цена на ползвани но незаплатени В и К услуги по
партида с абонатен №1726997, за периода от 29.08.2013г. до 11.02.2016г., и
двете по клиентски №1726996, включващ задълженията на абонатни номера
№1726996 и №1726997, за обект-имот в ***, ведно със законната лихва върху
главниците, считано от 15.02.2016г.; -62.98лв., представляващи лихва за
забава върху главницата от 407.24лв. за периода от 25.01.2013г. до
11.02.2016г.; -12.74лв., представляващи лихва за забава върху главницата от
140.89лв., за периода от 29.08.2013г. до 11.02.2016г. и -125лв.,
представляващи деловодни разноски. В условията на евентуалност е заявена
претенция по чл.439 от ГПК за приемане на установено, че ищецът не дължи
на ответника гореописаните суми, поради преповтаряне на същите за
определени периоди от време и липса на договорни отношения за потребени
услуги в периода /до 01.03.2013г./, преди придобиването на недвижимият
имот, в който се използват водомерите, отнасящи се до клиентски №1726997,
воден на отчет при ответника.
В исковата молба се твърди, че ищецът има качеството на длъжник по
изп.д.№1623/2014г. на ЧСИ с рег.№808 в КЧСИ, преобразувано в изп.д.
№446/2019г. на ЧСИ с рег.№892 в КЧСИ, за задължения произтичащи от
Изпълнителен лист от 25.06.2013г., издаден на основание Заповед
№2045/20.03.2013г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК,
по гр.д.№3648/2013г. на РС Варна и от Изпълнителен лист №2993 от
10.05.2016г., издаден на основание Заповед №829/16.02.2016г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК по гр.д.№1675/2016г. на РС Варна.
Поддържа се, че сумите, предмет на изпълнителното дело, не се дължат, тъй
5
като са погасени по давност. Сочи се, че последното изпълнително действие,
изразяващо се в налагане възбрана върху недв.имущество на длъжника, е
извършено на 19.05.2015г. или в условията на евентуалност, че последното
действие е от 10.05.2016г., изразяващо когато е издаден Изпълнителен лист
№2993, на основание Заповед №829/16.02.2016г. по ч.гр.д.№1675/2016г. по
описа на РС Варна. Ето защо се поддържа, че към 19.05.2018г. или към
10.05.2019г., вземанията за главница по процесните изп.листи са погасени по
давност на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД. Поддържа се още, че с погасяването
на главните вземания на основание чл.119 от ЗЗД, се погасяват и
произтичащите от тях акцесорни задължения за обезщетение за забава и за
заплащане на разноски.
С отговора на исковата молба, се оспорват твърденията на ищеца за
изтекла погасителна давност по отношение на процесните задължения, като
се сочи, че въз основа на процесните изпълнителни листи, е образувано ИД
№1623/2014г. по описа на ЧСИ с №808, което в последствие е преобразувано
в изп.дело №446/2019г. по описа на ЧСИ Христо с рег.№892 на КЧСИ.
Изложени са подробни доводи, че по изп.делото, са предприети множество
изпълнителни действия, които са довели до последователно прекъсване на
давността, респективно са осуетили възможността процесните вземания да се
погасят по давност. Моли се за отхвърляне на иска и присъждане на
деловодни разноски.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата,
приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Възвиваната жалбата, инициирала настоящото произнасяне, е подадена
в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес
от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната
му част. Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на
правораздавателната власт на съда, същото е допустимо, като постановено
при наличието на положителните и липса на отрицателните процесуални
6
предпоставки. Тук е мястото да се посочи, че доводите на жалбоподателя за
недопустимост на атакуваният съдебен акт, по същество касаят неговата
законосъобразност и правилност, доколкото се основават на оспорване на
изградените на база доказателствата по делото изводи от съдът.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд по
принцип е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно
формиран от съда извод. В случая оплакванията на въззивника съставляват
оспорване на правилността на изводите на първоинстанционния съд, че
процесното задължение, не е погасено по давност. Така направеното
оспорване не съставлява новонаведено възражение или фактическо
твърдение, поради което следва да бъде разгледано по същество.
По делото е безспорно и от събраните доказателства е видно, че в полза
на въззиваемият, против въззивника, са издадени Заповед №2045/20.03.2013г.
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК и Изпълнителен лист
от 25.06.2013г. по гр.д.№3648/2013г. на РС Варна и Заповед
№829/16.02.2016г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК и
Изпълнителен лист №2993 от 10.05.2016г. по ч.гр.д.№1675/2016г. на РС
Варна, които изпълнителни титули имат за предмет процесните задължения,
представляващи начислена цена на В и К услуги за обект-имот в ***, за който
са открити партиди с абонатни номера №1726996 и №1726997, двете по
клиентски №1726996.
От материалите по присъединените ч.гр.д.№3648/2013г. и ч.гр.д.
№1675/2016г., двете по описа на РС Варна, е видно, че издадената в първото
производство заповед за изпълнение е връчена на 22.03.2013г., респективно
че в двуседмичният срок за възражение по чл.414 ГПК, т.е. до 11.04.2013г.
длъжника не е подал такова, поради което заповедта се е стабилизирала,
съответно на 12.04.2013г. е издаден изп.лист, който е получен от кредитора на
25.06.2013г. Издадената в границите на второто производство заповед за
изпълнение е връчена на 22.02.2016г., като срока за възражение е изтекъл на
07.03.2016г. и тъй като длъжника не е подал такова, заповедта се е
стабилизирала, съответно на 25.03.2016г. е издаден изп.лист, получен от
кредитора на 10.05.2016г.
7
По делото са приложени преписки от изп.дело №1623/2014г. по описа
на ЧСИ с рег.№808 при КЧСИ, преобразувано в последствие в изп.дело
№446/2019г. по описа на ЧСИ с рег.№892 на КЧСИ. Въпросните
изпълнителни производства са инициирани от ответника, в качеството на
взискател и имат за предмет горецитираните изп.титули, като същите
съдържат данни, че на 19.05.2015г. е наложена възбрана върху недвижимо
имущество на ищеца.
Въз основа на горното въззивният съд, намира следното:
Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба, по отношение
на главният иск, ищеца обосновава правното си твърдение за погасяване на
установеното със заповеди за изпълнение изпълняемо право за парични
задължения за периодични платежи, на новонастъпили факти по смисъла на
чл.439 от ГПК-погасяване по давност в период, след стабилизиране на
изпълнителните титули въз основа, на който е образувано изп.д.№1623/2014г.
на ЧСИ с рег.№808 в КЧСИ, преобразувано в изп.д.№446/2019г. на ЧСИ с рег.
№892 в КЧСИ. Ето защо, са налице особените процесуални предпоставки за
допустимостта на производството по чл.439, ал.2 от ГПК.
В настоящия процес ищеца, се е позовава на изтекла кратка 3 годишна
давност, която е приложима за периодични платежи, респективно е оспорил
приложимостта на 5 годишна такава, отнасяща се за вземания установени със
съдебно решение. Действително в миналото, имаше известни колебания дали
по отношение на вземанията установени със заповед за изпълнение, е
приложима разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД, т.е. следва ли да бъде
приравнена влязла в сила заповед за изпълнение на съдебно решение,
респективно дали давностният срок по отношение на установените с нея
вземания е 5 годишен или следва да се прилагат специалните срокове относно
вида на съответното установено със заповедта вземане-в случая относимият
за периодичните платежи кратък 3 годишен срок. Актуалната съдебна
практика обаче еднопосочно приема, че давността за погасяване на вземане
установено със стабилизирала се заповед за изпълнение на парично
задължение, винаги е пет години на основание чл.117, ал.2 от ЗЗД. Това е така
защото заповедта за изпълнение замества съдебното решение като
изпълнително основание, като при оспорването от длъжника, чрез
8
възражение по реда на чл.414 от ГПК проверката дали вземането съществува,
се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 от ГПК, когато
длъжника не подаде възражение, заповедта за изпълнение влиза в сила. Макар
да липсва изрична разпоредба, указваща, че в този случай съществуването на
вземането, се счита установено със сила на пресъдено нещо, този извод се
налага от систематичното и логическо тълкуване в цялост на относимите
правни норми. Ако длъжникът не възрази в рамките на установения в чл.414,
ал.2 от ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се
получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената
последваща възможност за оспорване на вземането по исков ред, са
предвидените основанията в чл.424 от ГПК-при новооткрити обстоятелства
или нови писмени доказателства. Извън посочения иск, длъжникът не може
да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото
вземане. В случай, че длъжникът е бил лишен от възможност да оспори
вземането, може да поиска отмяна от въззивния съд на заповедта за
изпълнение на основание чл.423 от ГПК, което е своеобразен извънреден, а не
редовен способ за защита. В контекста на изложеното с изтичане на
преклузивният срок за подаване на възражение против заповедта за
изпълнение, се получава крайният ефект на окончателно разрешен правен
спор относно съществуване на вземането. Стабилитетът на заповедта за
изпълнение произтича и от това, че тя влиза в законна сила в резултат от
пасивното поведение на длъжника, което е сравнимо с признание на иска и
разкрива прилики с механизма на постановяване на неприсъствено решение,
срещу ответник по реда на чл.238 от ГПК. В резултат от бездействието на
длъжника, не се е осъществила възможността за трансформиране на
заповедното производство в исково. Ето защо и като своеобразната ”санкция”
за тази пасивност, която е довела до лишаване на заявителя от възможността
да се ползва от привилегиите на съдебното решение, влизането в сила
/стабилизирането/ на заповедта за изпълнение, се приравнява по правен
ефект, с това на решение. В този смисъл освен изпълнителна сила, заповедта
формира и сила на пресъдено нещо, доколкото установява с обвързваща
страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока
за подаване на възражение.
С оглед изложеното настоящият въззивен състав счита, че нормата на
9
чл.117, ал.2 от ЗЗД намира приложение и по отношение на вземания, за които
е налице постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК, която е влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на
длъжника в срока по чл.414, ал.2 от ГПК.
На следващо място съгласно чл.116, б.”в” от ЗЗД, давността се прекъсва
с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Според задължителните разяснения по т.10 от №2/26.06.2015г. по тълк.д.
№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, в границите на висящо изпълнително
производство, давността се прекъсва с предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, а
именно: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитор, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, разсрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на
парични суми от проданта или на плащания от трети задължения
лица. Искането да бъде приложен изпълнителен способ, също прекъсва
давността, тъй като съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, като не е
необходимо предприетото от него действие в рамките на съответния
изпълнителен способ, да е задължително успешно. Това следва от
съдържанието на разпоредба на чл.116, б.“в“ ЗЗД, в която законодателят
използва термина “предприемане“ на изпълнителни действия, а не
“извършени” или друга подобна формулировка.
Съобразно установената по-горе фактическа обстановка, съдът приема,
че с предприемането в процесното изп.производство на изпълнително
действие, изразяващо се в налагане възбрана върху недвижим имот на
длъжника, което е извършено на 19.05.2015г. и чиято валидност не е оспорена
от ищеца, напротив призната е с ИМ, давността по отношение на вземанията
предмет на Заповед №2045/20.03.2013г. за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК и Изпълнителен лист от 25.06.2013г. издадени по гр.д.
№3648/2013г. на РС Варна, е прекъсната и новата такава евентуално би
изтекла на 19.05.2020г. Що се касае до вземанията, установени със Заповед
№829 от 16.02.2016г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
и Изпълнителен лист №2993 от 10.05.2016г. издадени по ч.гр.д.№1675/2016г.
на РС Варна, то предвид датата на стабилизиране на заповедта-на
10
25.03.2016г., приложимата 5 годишна давност би изтекла на 25.03.2021г.
С оглед горното и доколкото претенцията на ищеца е предявена на
22.08.2019г., а давност по време на процеса не тече, то следва изводът, че
твърдяната от ищеца погасителна давност не е изтекла, респективно че
предявеният иск, се явява неоснователен и като такъв правилно е отхвърлен
от първоинстанционният съд.
Предвид сбъдване на вътрешно процесуално условие, а именно
отхвърляне на главната претенция, на разглеждане подлежи евентуалната
такава с правно основание чл.439 от ГПК, за приемане на установено, че
ищецът не дължи на ответника процесните суми, поради преповтаряне на
същите за определени периоди от време и липса на договорни отношения за
потребени услуги в периода /до 01.03.2013г./, преди придобиването на
недвижимият имот, в който се използват водомерите, отнасящи се до
клиентски №1726997, воден на отчет при ответника.
Допустимостта на претенцията с горепосочената правна квалификация,
се обосновава от наличието /позоваването/ на факти, които са настъпили след
приключване на производството, в което е издадено изпълнителното
основание, имащо за предмет оспореното вземане.
В разглежданият казус, както вече се посочи процесните вземания, са
установени със стабилизирали се заповеди за изпълнение. Ето защо развитите
от жалбоподателя доводи за опорочаване на връчването на заповедта, както и
за дублиране на вземанията или въобще за липсата на такива поради
отсъствие на облигационна обвързаност на страните, не могат да са предмет
на иска по чл.439 от ГПК. След изтичане на срока за подаване на възражение
по чл.414 от ГПК или по чл.423 от ГПК, въпросните оплаквания, са
преклудирани, съответно нямат качеството на новонастъпили факти. Ето защо
иск по чл.439 от ГПК, който се основава, на тях се явява недопустим.
Като е достигнал до същия правен извод, първоинстанционният съд
правилно е прекратил производството по евентуалната претенция, поради
което решението /определението/ му следва да бъде потвърдено
Предвид неоснователността на въззивната жалба и на основание чл.78,
ал.3 и ал.8 от ГПК, в полза на въззиваемият, се следва юрисконсултско
11
възнаграждение, чиито размер, според материалният интерес, правната и
фактическа сложност на делото и извършените действия от юрисконсулта, и
на основание чл.25 от НЗЗП, съдът определя в размер на 120лв.
По частната жалба против Определение №262559 от 28.10.2020г.:
Частната жалба е допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна
страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да
бъде разгледана по същество. Разгледана по същество частната жалба е
неоснователна, като съображенията за това, са следните:
Оплакванията на жалбоподателят, че определеният размер на
ю.к.възнаграждение не кореспондира с правната и фактическа сложност на
делото, са неоснователни. Вярно е, че материалният интерес и фактическата и
правна сложност на спора, не са особено високи, но от друга страна с
юрисконсулта, който е представлявал ответника, е изготвил подробен и
аргументиран отговор на исковата молба и е участвал в проведеното по
делото открито съдебно заседание. В тази връзка извършената от решаващия
съд съпоставка на възнагражденията на процесуалните представители на
страните като отражение на сложността на спора, макар и не особено
коректна, е принципно правилна. След като ищецът е оценил сложността на
спора като заслужаваща поне двойният минимален размер на
възнаграждението предвидено в НМРАВ, то аналогично такъв следва да се
дължи и в поза на ответника, определен по реда на Наредба за заплащане на
правната помощ. Според относимият в случая чл.25 от НЗЗП границите за
определяне на възнаграждението, са от 100 до 300лв. и ако се следва логиката
за двукратност на минималния размер, то присъденото в полза на ответника
възнаграждение, следва да е в размер на 200лв. В случая обаче, са присъдени
120лв., което нахвърля минимално долната граница предвидена в чл.25 от
НЗЗП. В този смисъл определението на районният съд, с което е оставена без
уважение молбата на жалбоподателя по чл.248 от ГПК, следва да бъде
потвърдено.
В производството по частната жалба ответникът не е претендирал
разноски, поради което такива не му се дължат.
12
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1374 от 13.03.2020г. постановено по
гр.д.№13325/2019г. по описа на PC Варна.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №262559 от 28.10.2020г. постановено
гр.д.№13325/2019г. по описа на PC Варна.
ОСЪЖДА Х. М. К., с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на
“Водоснабдяване и канализация-Варна“ ООД , с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.Варна, ул.“Прилеп“ №33, представлявано
от В.Д.В., сумата от 120лв., представляваща за юрисконсултско
възнаграждение за производство по въззивната жалба.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13