РЕШЕНИЕ
№ 429
гр. Търговище, 15.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, XI СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и осми август през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЙОХАННА ИВ. АНТОНОВА
при участието на секретаря Ел. Ив. Д.
като разгледа докладваното от ЙОХАННА ИВ. АНТОНОВА Гражданско дело
№ 20253530100782 по описа за 2025 година
Производството е по предявен главен иск с правно основание чл.
26,ал.1,пр. първо от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК и в условията на евентуалност- иск с
пр. осн. чл. 26,ал.1,пр. първо от ЗЗД вр. чл. 143 и с чл.146 от ЗЗП.
Ищцата Д. Д. П. от **********, действаща чрез процесуален
представител и съдебен адресат адв.М. М.-АК Пловдив твърди в исковата
молба, че между него и ответника „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********,
гр.София е сключен Договор за потребителски кредит № 207098 от
15.05.2023г. за сумата от 600лв., при договорна лихва в размер на 103,03лв. и
обща сума за връщане в размер на 1303,03лв. Излага, че съгласно условията на
договора, ищцата е била задължена да заплати неустойка в размер на 600лв. за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в срок от три
дни от сключването на договора, изразяваща се в поръчителство на едно
физическо лице.. Сочи, че договорът за кредит е недействителен по см. на чл.
22 от ЗПК, тъй като противоречи на чл. 11,ал.1,т.9 от ЗПК, тъй като в договора
не е посочен лихвения процент, както и в противоречие с чл. 11,ал.1,т.10 от
ЗПК доколкото не е спазено изискването за изчисляване на ГПР, като излага
подробни съображения, считайки, че сумата на неустойката е следвало да
1
бъде включена в ГПР, доколкото представлява допълнителен разход за
ищцата;позовава се на съдебна практика, вкл. и на Директива 2008/48/ЕО.С
оглед на изложеното, ищцата счита, че договорът е недействителен на осн. чл.
22 вр. чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, а в условията на евентуалност счита, че клаузата
за неустойка по договора е нищожна на осн. чл. 26,ал.1 от ЗЗД, като
нарушаваща разпоредбите на чл. чл.11 и чл. 19,ал.1 и ал.4 от ЗПК, съотв.
неравноправна по см. на ч. 143 от ЗЗП, при което приема, че за нея е налице
правен интерес от предявяване на настоящия главен иск за прогласяване
нищожността на договора изцяло, а в условията на евентуалност-за
прогласяване нищожността на клаузата за неустойка от същия; претендира
разноски.В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява и не се
представлява.Постъпила е писмена молба от процесуалния й представител
адв. М. М.-АК Пловдив за разглеждане на делото в отсъствието на ищцата и
неговия представител, като моли съда да уважи предявения главен иск, респ.
да уважи предявения евентуален такъв; претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от
ответника чрез юрисконсулт Т. В., в който е направено изявление за признание
на иска за основателен.Въведено е искане по чл. 78,ал.2 от ГПК като се излага,
че ответникът не е дал повод за завеждане на делото и признава иска, а в
условията на евентуалност е въведено възражение по наличието на
предпоставките по чл. 38 от ЗАдв. като се твърди, че ищцата не е материално
затруднено лице и се иска определяне на адв. възнаграждение под минимума,
определен в НМРАВ, излагат се подробни съображения.В допълнителна
молба, депозирана по делото от процесуалния представител на ответника е
поискано да се даде ход на делото в отсъствие на негов представител, като
изявлението за признание на иска се поддържа; поддържа се и искането по чл.
78,ал.2 от ГПК, въвежда се в условията на евентуалност и възражение за
прекомерност на адв. възнаграждение по см. на чл. 78,ал.5 от ГПК, излагат се
подробни съображения.
След преценка на доказателствата по делото и като съобрази доводите
и исканията на страните, съдът намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Не е спорно между страните по делото, че между ищцата-като
кредитополучател и ответника-като кредитор, е сключен Договор за
2
потребителски кредит № 207098 от 15.05.2023г., приложен от ответника по
делото ,ведно от съдържанието на който на ищцата е отпуснат заем в размер
на 600 лева-чл.1 за срок от 12 месеца-чл.2, при договорна лихва в размер на
41% и договорен годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 49,65 %.
Според чл.10 от договора кредитополучателят дължи неустойка за
неизпълнение на задължението по чл. 20 от договора за предоставяне на
обезпечение-едно физическо лице, отговарящо на изискванията по чл. 20 от
договора и одобрено от кредитора, която неустойка се формира както следва:
4,68лв. плюс 0,260% от усвоения размер на кредита за първия ден забава и
0,260% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, в който кредитът
е необезпечен.Към договора е приложен и погасителния план, от който е
видно, че към всяка месечна погасителна вноска е начислявана неустойка в
размер на по 46,80лв., която неустойка за дванадесетте месеца от договора е в
общ размер на 561,60лв., което е почти 95% от заемната сума.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема от правна
страна следното: Предявен е главен иск по чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК за
нищожност на договор за кредит, както и евентуален иск за нищожност на
клауза от договор за заем, предвиждаща заплащане на неустойка за
непредоставено обезпечение по чл. 26,ал.1,пр. първо от ЗЗД вр. чл. 143 и
чл.146 от ЗЗП. По делото няма спор за това, че ищцата има качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК от ДР на ЗЗП и § 13, т. 1 от ЗЗП.
Доколкото се касае до договор за кредит, сключен с потребител, съдът приема,
че съгл. чл.7,ал.1 от ГПК е длъжен и служебно да следи за наличието на
неравноправни клаузи в същия и спрямо него са приложими разпоредбите на
ЗПК и ЗЗП, като следва да се вземе предвид, че СЕС многократно е
подчертавал, че националния съд е длъжен и служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на
Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между
потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица
решения.За договорите за потребителски кредит на общо основание и
съгласно чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.143–148 от ЗЗП, като на
първо място, в случая липсват данни, а и твърдения от ответната страна
клаузите на същия да са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2
от ЗЗП.В случая На следващо място, предвидената в договора неустойка за
непредоставено обезпечение следва да се квалифицира като уговорена
3
отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от фактическа
неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради
неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Ето защо
вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с
положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от
необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията
на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва
да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите
в случаите, в които те процедират по този начин“. Такова договаряне
противоречи и на изискването към търговеца, доставчик на финансовата
услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 от ЗПК) и да
предложи добросъвестно цена за ползване (възнаградителна лихва), съответна
на получените гаранции. Тя поражда значително фактическо оскъпяване на
ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да
получи сигурно завишено плащане и то в размер, равен на почти 95% от
размера на отпуснатия кредит-561,60лв. при кредит от 600лв., без това
оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне
при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като
неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на
необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да
посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя
в икономическата тежест от сключената сделка.На следващо място, съгласно
чл.143,т.5 от ЗЗП, неравноправна е клаузата ,която задължава потребителя
при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка, като съгласно ЗЗП, неравноправността се
преценява към момента на сключването на договора при вземане предвид
видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора
или друг договор, от който той зависи”. В случая основната цел на така
4
уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя, създаваща значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на
услугата, обуславящо нейната нищожност, на осн. чл. 26,ал.1,пр първо от ЗЗД
вр. чл. 143,т.5 от ЗЗП.
И не на последно място, съгл. чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, договорът за
кредит включва годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин.В договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР), но
единствено като абсолютна процентна стойност-49,65%. Липсва посочване на
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Освен това не става ясно при ГПР от 49,65% какво друго е
включено него извън фиксирания годишен лихвен процент от 41,00%, като е
очевидно, че ако е била включена и сумата на неустойката за непредоставено
обезпечение, оскъпяваща отпуснатата сума на кредита с почти 95%, то ГПР
би надхвърлил посочената в договора стойност на ГПР, респ. стойността на
ГПР не е вярно посочена в договора. С оглед на изложеното съдът приема, че
посочения ГПР в договора единствено като абсолютна процентна стойност и с
посочване на общата сума, дължима от потребителя и очевидно без да е
включена и стойността на допълнителните плащания е нарушено
императивното изискване по чл. 11,ал.1,т.10 от ГПК, обстоятелство,
обуславящо извод, че договорът е недействителен изцяло, като съдържащ
клаузи, заобикалящи императивни норми и установяващи съществено
неравновесие между правата и задълженията на доставчика на услугите и
потребителя по смисъла на чл.143 от ЗЗП( в този смисъл е и Решение от
21.03.2024г. по дело C‑714/22 на СЕС, съобр. което „ когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ
всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница“).С оглед на изложеното, съдът приема, че при установена
5
недействителност на целия договор, то предявения главен иск е основателен и
доказан и следва да бъде уважен, на осн. чл. 26,ал.1,пр. първо от ЗЗД вр. чл. 22
от ЗПК.Доколкото съдът е уважил главния иск, не дължи произнасяне по
предявения в условията на евентуалност такъв.
По разноските: С оглед изхода от спора ответникът дължи на ищцата
направените разноски, като в случая ищцата е освободена от заплащане на
такси и разноски в производството, поради което ответникът следва да
заплати държавна такса в размер на 50лв., на осн. чл. 78,ал.6 от ГПК.Поискано
е и присъждане на адв. възнаграждение на процесуалния представител на
ищцата адв. М. М.-АК Пловдив в хипотезата на чл. 38 от ЗАдв., като в тази
връзка, съдът следва да разгледа възражението на ответника по чл. 78,ал.2 от
ГПК, като приема следното: Ответникът излага в писмения отговор подробни
съображения за това, че с поведението си не е станал причина за завеждане на
делото и е признал иска, като цитира многобройна съдебна практика.Съдът
приема, че посочените възражения са изцяло неоснователни, а цитираната
съдебна практика не е задължителна и освен това е неотносима към спора,
доколкото в случая макар ответникът да е признал иска, не е налице първата
предпоставка по чл. 78,ал.2 от ГПК, а именно- да не е дал повод за завеждане
на делото, тъй като в случаите, в които сезирането на съда е условие за
упражняване на субективни права на ищеца, както е в случая, признанието на
иска не е достатъчно за освобождаването на ответника от отговорността за
разноски, поради което и разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК не намира
приложение в хипотезата на уважен иск на потребител за прогласяване на
нищожността на договорна клауза на потребителски договор, независимо, че
ответникът-търговец е признал иска.В основата на предявения иск за
обявяване на нищожността е твърдение за нищожност на клауза от
потребителски договор, респ. на целия договор, което поражда правото на
потребителя да иска обявяване на нищожността по съдебен ред (в този см.
определение № 50466/30.11.2022г. по ч.т.д.№ 2049/2022г. на ВКС, Iт.о. и
посочените в него съдебни актове).С оглед на изложеното, съдът приема, че
следва да определи адвокатско възнаграждение на процесуалния представител
на ищцата адв. М. М.-АК Пловдив, като съдът не е обвързан от посочения от
адв.М. размер на адв. възнаграждение. Съдът, съобразявайки обстоятелството,
че делото не се характеризира с фактическа и правна сложност и
съобразявайки като ориентир разпоредбата на чл. 7,ал.5 вр. ал.2,т.2 от
6
НМРАВ(ред. ДВ. бр.14 /2025г.), съобр. която минималното адв.
възнаграждение при интерес от 1303,03лв. е в размер на 430лв. без ДДС,
съобрази още, че по делото процесуалния представител на ищцата е предявил
два иска, изготвил е и допълнителни бележки, приема, че следва да определи
на адв. М. М.-АК Пловдив адв. възнаграждение в размер на 450лв., а
доколкото са представени доказателства за регистрацията му по ДДС, то
следва да се присъди посоченото възнаграждение с ДДС или в размер на
540лв., което съдът приема, че съответства на реалните пазарни цени на
адвокатските услуги, извършената от адв. М. работа по делото, както и
икономическата обстановка в страната, на осн. чл. 38,ал.2 от ЗАдв.
Доколкото адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на
ищцата е определено от съда, то възражението на ответника за прекомерност,
предявено в условията на евентуалност е неоснователно и следва да се остави
без уважение, на осн. чл. 78,ал.5 от ГПК, а ответникът следва да заплати на
адв.М. В. М.-АК Пловдив със съдебен адрес гр.Пловдив, ул.“Парк Отдих и
Култура“, № 3Б,ет.3,ап.11, сумата от 540лв. с ДДС, на осн. чл. 38,ал.2 от
ЗАдв.
С оглед на изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за потребителски кредит №
207098 от 15.05.2023г., сключен между ищцата Д. Д. П. с ЕГН ********** от
**************** и ответника „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Г. С. Раковски“, № 147,
ет.5,ап.14, представлявано от В. С., на осн. 26,ал.1,предл. първо от ЗЗД във
вр. с чл. 22 от ЗПК.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул.“Г. С. Раковски“, № 147, ет.5,ап.14,
представлявано от В. С. да заплати по сметка на РС Търговище държавна
такса в размер на 50лв., на осн. чл. 78,ал.6 от ГПК.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул.“Г. С. Раковски“, № 147, ет.5,ап.14,
представлявано от В. С. да заплати на адв.М. В. М.-АК Пловдив със съдебен
адрес гр.Пловдив, ул.“Парк Отдих и Култура“, № 3Б,ет.3,ап.11, адв.
7
възнаграждение в размер на 540лв. с ДДС, на осн. чл. 38,ал.2 от ЗАдв., като
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ възраженията на ответника по чл. 78,ал.2
и ал.5 от ГПК, като неоснователни.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните, пред Окръжен съд - Търговище.
Съдия при Районен съд – Търговище: _______________________
8