Р Е Ш
Е Н И Е № 66
гр. Сливен, 23.04.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с.СИЛВИЯ
АЛЕКСИЕВА
при секретаря Радост
Гърдева, като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 172 по описа
за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 310 и сл. вр. с чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, подадена от ищеца в първоинстанционното производство – Х.Г.Н., ЕГН **********,***,
чрез процесуалния си представител Решение № 172/13.02.2019 г. по гр. д. №
3655/2018 г. на Районен съд Сливен, с което съдът е отхвърлил предявените
искове с правно основание чл. 344 ал.1
т.1 от КТ, за признаване за незаконно на уволнението на основание чл. 325, ал.1,
т.1 от КТ и неговата отмяна, чл. 344, ал. 1, т.2 от КТ за възстановяване на
ищеца на предишната заемана от него длъжност – контрольор в ЗММ Сливен АД и чл.
344, ал.1 т.3 от КТ, вр. с чл. 225 от КТ за обезщетение в размер на 3947,40 лв.
за времето в което е останал без работа, поради уволнението за периода
05.07.2018 г. до 05.01.2019 г., като неоснователни и недоказани и е осъдил Х.Г.Н.
*** АД сумата в размер на 300 лв.
–деловодни разноски.
Решението се обжалва изцяло
като неправилно, незаконосъобразно и постановено при противоречие с материалния
закон и събраните доказателства.
Въззивникът – ищец в
първоинстанционното производство, основава твърденията си за порочност на
постановения от СлРС акт, на следното: На първо място се излагат доводи, за
това че за да се прекрати едностранно от работника трудовото правоотношение, е
необходимо изпълнението на няколко предпоставки, а именно заболяване,
установено по надлежния ред, предписание от медицинските органи и опит на
работодателя да осигури подходяща работа. Неправилно според въззивника съдът е
приел, че прекратяването на трудовия договор настъпва по силата на чл. 335, ал.
2 т. 3 от КТ, тъй като такова твърдение не е направено и не е отразено в
заповедта за прекратяване на правоотношението. Твърди се, че не била изпълнена
процедурата за уволнението на соченото от съда основание, че нямало
доказателства, че същия не можел да изпълнява работата си и че заповедта все
пак била незаконна, тъй като в нея било посочено друго основание за
прекратяване на правоотношението.
На следващо място се излагат
аргументи, че правоотношението било прекратено незаконосъобразно на основание
чл. 325, ал.1 т. 9 КТ, тъй като не били налични изискваните от КТ предпоставки.
Работата, извършвана от ищеца не му е била противопоказна, което било видно от
събраните доказателства. Ищецът можел да изпълнява работата, справял се е с нея
и с допълнителна такава възложена му от работодателя и длъжността като риск
била съвместима със заболяването му.
В законоустановения срок от
въззиваемата страна е постъпил отговор на въззивната жалба, с който ответникът
в първоинстанционното производство „ЗММ Сливен“ АД, ЕИК *********, с адрес гр.
Сливен, ул. Банско шосе, № 16 чрез
законния и процесуалния си представител я оспорва. Твърди се, че наведените
аргументите са неоснователни, тъй като решението не страда от изтъкнатите
пороци. Изразява се подкрепа на изводите на съда относно молбата за
прекратяване на правоотношението от самия работник. Оспорват се твърденията в
жалбата относно обстоятелствата по подписване и депозиране на молбата за
прекратяване на правоотношението. Не са направени претенции за разноски.
В с.з., въззивникът Х.Г.Н. се
явява лично, и се представлява от процесуален представител по пълномощие – адв.
Х., който поддържа подадената жалба и моли за уважаването й. Акцентира, че
доверителя му не е желаел да напусне, не е подписал съзнателно молбата за
напускане, за което свидетелства и настоящото производство. Твърди се, че заповедта
с посоченото в нея основание е незаконосъобразна, тъй като не е имало промяна в
здравословното му състояние, която да го направи негоден да изпълнява работата
си, като доказателство се сочи и издаденото два месеца по-рано решение на ТЕЛК,
което го определя като лице способно да изпълнява работата си. Въззиваемият лично моли съда да го възстанови
на заеманата от него длъжност, тъй като желаел да довърши трудовия си стаж там.
Подчертава че не е подписвал молбата за напускане съзнателно, а под давлението
на служители в предприятието.
Въззиваемата страна „ЗММ-Сливен“ АД се представлява от процесуален
представител по пълномощие – адв. С., която моли съдът да потвърди решението на
първата инстанция, тъй като същото закриляло живота и здравето на въззивника.
Посочва още, че лицето е със 100% инвалидизация, и не е имал пълен работен
месец от девет месеца.
Въззивният
съд намери въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
Съдът извърши служебна проверка
на обжалваното решение по реда на чл. 269 от ГПК и констатира, че обжалваното
съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването
– и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред двете инстанции доказателства,
намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната
от първоинстанционния съд фактическа обстановка е правилна и доказателствата са
правилно оценени и анализирани. Единствено счита, че следва да обсъди
представената с отговора на исковата молба с вх. №355/04.07.2018 г. от Х.Г.Н. до изпълнителния директор на ЗММ Сливен АД.
Твърденията на ищеца по делото следва да бъдат обсъдени в светлината на
събраните по доказателства. Същият твърди, че молбата е била сред множество
документи, които са му били предоставени за подпис и същият не е имал воля за
подписването й. Твърдяното субективно изживяване на ищеца, противоречи на
събраните доказателства. На първо място не кореспондира с датата отбелязана на
молбата, която предхожда деня, в който се твърди, че са му представени книжата
за подпис. Датата отразена в молбата е 04.07.2018 г., както и входящият номер е
от същата дата. Уволнението се твърди, че е настъпило на 05.07.2018 г., както е
и посочено в молбата.
На база на формираната
фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Тъй като пред въззивния съд
не е пренесен спорът относно срока на трудовия договор и недействителността на
допълнителното споразумение за срок на правоотношението и съдът не следва да се
спира на тези изводи, като само следва да се отбележи, че същите са правилни и
законосъобразни.
Настоящият състав на съда
се солидаризира с изводите на първата инстанция относно правопораждащия факт на
прекратяване на правоотношението, като счита че същият е правилно преценен. Това
е изявлението на ищеца, обективирано в писмената молба с вх. № 355/04.07.2018
г. Ищецът твърди, че не е могъл да разбира свойството и значението на това
което върши, тъй като е бил под стрес от извършената му предходния ден
хемодиализа. За да е налице хипотезата на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД, а именно
унищожаемост на волеизявление за промяна на правоотношение, следва съгласието
да е несъзнавано, тъй като лицето, което го е изразило, макар и формално да е
било дееспособно, не е могло да разбира свойството и значението на действията
си и да ги ръководи. По аргументи и от чл.31 ал.2 от ЗЗД и чл.5 от ЗЛС тази
неспособност се дължи на слабоумие /тежка или дълбока олигофрения или деменция/
или на душевна болест, които обуславят поставянето на лицето под запрещение –
такива твърдения или данни по делото не са налице. За разлика от тези случаи,
липсата на воля по смисъла на чл.26 ал.2 от ЗЗД би била налице, когато
изявлението е направено несериозно (без намерение за създаване, изменение или
прекратяване на правоотношение) при насилие или в състояние, изключващо въобще
формирането на воля – малолетие, поставяне под пълно запрещение, тежко
алкохолно опиянение, тежка интоксикация от медикаменти и др. – не са налице
такива твърдения или доказателства също.
Доводът на въззивника, че след
като на две инстанции се води настоящото производство, то той не е имал воля за
прекратяването, не се споделя от съда. Касае се за хипотеза на оттегляне на
волеизявлението, за което обаче е настъпил преклузивен момент, а именно
пораждането на правни последици - прекратяване на правоотношението. Заповедта
за прекратяване № 41/04.07.2018 г., връчена на 05.07.2018 г. само констатира
този факт (О № 307/03.05.2012 г. по ч. гр. д. № 123/2012 г. ВКС), макар и с
посочено грешно основание цифром и словом. В същата е посочено и правилното
основание, а именно „чл. 327, ал.1 т.1 КТ“ – „по молба на лицето“ с цитиран
входящ номер и дата и порокът на грешната правна квалификация не засяга
прекратяването на правоотношението, тъй като същото е било вече прекратено по
волята на работника. За промяна на основанието вписано в трудовата книжка на
работника следва да се води други иск. Ответникът в първоинстанционното
производство е навел тези факти с отговора на исковата молба, а същият не е
длъжен да ги квалифицира по КТ.
Не се споделя и аргументът
на въззивника, че не следва да се прилага чл. 335, ал.2 т. 3 от КТ, тъй като
именно там е фиксиран моментът, от който настъпва правната последица на
волеизявлението обективирано в молбата. Съдът намира за уместно да отбележи, че
е сезиран с иск по чл. 344, ал.1 т.1 от КТ, за отмяна на незаконното уволнение,
а не на заповедта на работодателя, което дори и да се стори, не би имало
желания ефект от работника, тъй като правоотношението му е прекратено с друг
правопораждащ факт, който остава незасегнат при отмяна на заповедта.
По възражението на
въззивника, че не били изпълнени предпоставките на чл. 327, ал.1 т.1 от КТ, т.е.
не била изпълнена законовата процедура и следвало уволнението да се отмени налага
разяснението, че съгласно цитираната норма прекратяването настъпва с
достигането на волеизявлението на работника до работодателя. Дали са изпълнени
предпоставките визирани в нормата има значение само за възникване на
отговорността за вреди нанесени на работодателя поради нередовно упражнено
право да се прекрати правоотношението без предизвестие (О № 71/21.01.2016 г. по
гр. д. № 6076/2015 г. ВКС, 4-тоГО).
Тъй като настоящият състав
на въззивната инстанция споделя извода на РС Сливен по отношение на момента на
прекратяване на трудовото правоотношение и основанието за това, то същият
счита, че не следва да обсъжда дали са налице основанията по чл. 325, ал.1 т.9
от КТ.
С оглед изхода на процеса
пред настоящата инстанция и на основани е чл.
78, ал.1 от ГПК, на въззивника следва да се възложи да заплати направените
от въззиваемата страна, но същата не претендира и не доказва извършени такива. Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 172/13.02.2019 г. по гр. д. №
3655/2018 г. на Районен съд Сливен, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.