Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер………………………24.09.2020 година……………..Град
Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД……….…Седми граждански състав
На………първи
септември...……………………….……..…..……..Година 2020
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар
Ралица Д....…………………….………………………………
Прокурор………………………………………………..…………………………..
като
разгледа докладваното от………………………………съдия Св. ЖЕКОВ
гражданско
дело номер 71…по описа за………….……..…………2020 година
и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 -
257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание – по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за сумата от 1187,38 лв., представляваща неплатена главница по договор за револвиращ
заем № **********/02.04.2013 г. и за сумата от 2037,29 лв., представляваща
договорна възнаградителна лихва за периода 02.06.2013 г. – 02.05.2016 г., ведно
със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното плащане и насрещен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. трето ЗЗД за присъждане на сума в размер на 850,80 лв.
Ищецът „Профи Кредит България“ ЕООД твърди, че на
18.04.2019 г. е подал заявление по чл. 410 ГПК в Старозагорски районен съд за
издаване на заповед за изпълнение в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ“ ЕООД срещу
ответника С.А.С.. Въз основа на подаденото заявление било образувано ч.гр.д №
2149/2019 г. по описа на Старозагорски районен съд и издадена заповед за
изпълнение № 1185/22.04.2019 г., която била връчена на длъжника и той възразил
по реда на чл. 414 ГПК. В изпълнение на указанията на съда ищецът предявил
настоящите установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9 ЗПК.
Ищецът твърди, че на 02.04.2013 г. между него и
ответника С.С. бил сключен Договор за револвиращ заем № ********** при следните
параметри: сума за изплащане на заема: 1 300 лв.; Срок на кредита: 48 месеца;
Размер на месечна погасителна вноска: 109 лв.; падеж на вноската: 2-ри ден от
месеца; Годишен процент на разходите /ГПР %/: 141,02 %; Годишен лихвен процент:
98,32 %; Лихвен процент на ден: 0,27 %, като общото задължение по кредита
възлиза на сумата в общ размер: 5 345,01 лева.
Ищецът сочи, че договорът бил подписан при Общи
условия /ОУ/, които били неразделна част от договора, предадени били на клиента
и той е декларирал, че е запознат със съдържанието им и ги приема. На
04.04.2013 г. ищецът превел на ответника парична сума в размер на 1 300 лв. по
посочената от него банкова сметка.
***, че длъжникът не изпълнявал поетите договорни
задължения и същият направил 19 пълни погасителни вноски и една частична, като
към момента размерът на погасеното било в общ размер на 2 150,80 лева. Съгласно
уговореното в ОУ при прекратяването на ДПК клиентът дължал остатъчните и непогасени
вноски по погасителен план, включващи и договорно възнаграждение.
Моли съда да признае за установено, че ответникът
дължи на ищеца съществуването на вземане по ДРЗ № **********/02.04.2013 г. за
сума в общ размер на 3 224,67 лв. включваща неизплатена главница в размер на 1
187,38 лева и неизплатено договорно възнаграждение в размер на 2 037,29 лева.
В
законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК са постъпили отговор на исковата
молба и насрещен иск идентични по съдържание. Ответникът признава, че бил сключен Договор за
револвиращ заем № ********** от 02.04.2013г. с „Профи кредит България“ ЕООД.
Съгласно договореното ответникът по насрещния иск предоставил в заем на С.С.
сума в размер на 1300 лева за срок от 48 месеца.
Счита, че Договорът съдържал нищожни клаузи, поради
което и същите не пораждали правни последици. Такава била клаузата, предвиждаща
ГПР в размер на 141,02 %, както и уговорката за заплащане на ГЛП в размер на
98,32 %. Счита, че посочените стойности за определяне на ГПР и ГЛП били
прекомерни, противоречали на добрите нрави и морала, поради което и съответните
клаузи счита за нищожни на основание чл. 26 ЗЗД, в противоречие с добрите нрави
с оглед нормата на чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП. Че посочените проценти били
прекомерни показвала и последващата редакция на ЗПК, предприета от
законодателя, при която същият поставил максимален праг на ГПР и ГЛП, който не
следвало да бъде надвишаван.
От направеното от заемодателят признание ответникът
заплатил сумата от 2150,80 лева, която възстановявала напълно предоставената му
в заем главница в размер на 1300 лева.
Предвид направеното възражение за нищожност на
клаузите, определящи размер на годишен лихвен процент и годишен процент на
разходите, счита, че ищецът по първоначалния иск се обогатил неоснователно със
сума в размер на 850,80 лева, за която е предявен насрещния иск, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на насрещната
искова претенция.
Счита, че предвид направеното възражение за нищожност
на клаузите, определящи размер на годишен лихвен процент и годишен процент на
разходите, то договорът за револвиращ заем следвало да бъде обявен за частично
нищожен по отношение на определения размер на ГПР и ГЛП. В случай на обявяване
на нищожност на тези клаузи, то заемополучателят имал за задължение да
възстанови на заемателя единствено предоставената в заем сума, а именно -
размера на главницата. По посочените от ответника по насрещния иск данни
ответникът му заплатил сума в размер на 2150,80 лева, следователно ответникът
по настоящия насрещен иск се обогатил неоснователно със сума в размер на 850,80
лева.
Прави възражение за изтекла давност, предявено под
евентуалност.
Моли съда да обяви за нищожни клаузите, определящи ГПР
и ГЛП и да осъди „Профи Кредит България“ ЕООД да заплати на ищеца по насрещния
иск сума в размер на 850,80 лв. ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на насрещния иск до окончателното плащане, вкл.
да отхвърли първоначално предявения иск.
В отговора по насрещния иск първоначалният ищец
твърди, че в българското действащо право, в отношенията между правните субекти
действа принципът на свободното договаряне /чл. 9 от ЗЗД/. Съгласно този
принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с
когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на
създаденото по негова воля правоотношение. С оглед на принципа за свобода на
договаряне и по своя свободна воля страните са се съгласили да сключат договор
за кредит с годишен лихвен процент от 98.32% и годишен процент на разходите от
141.02%. С.С. се е съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния етап с
получаването на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни
предложения, така и към момента на сключването на договора, така и с
необективане на желанието си да се откаже от сключения договор и с погасяване
на месечни вноски.
Ноторно известен бил фактът, че лихвите по кредитите
на небанковите институции достигат и до 200% при някои дружества. Ноторно
известен е фактът, че лихвите при небанковите институции са по-високи с оглед
риска, който поемат да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не
могат да получат такъв от банките поради различни съображения, водещи до ниска
кредитоспособност. С оглед на тези обстоятелства меродавна е пазарната цена на
кредитите в сектора, а не законната лихва. Според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД
Министерският съвет може да установява горна граница на договорната лихва.
Понастоящем подобна горна граница не съществува. Съгласно чл. 2 от
Постановление № 5 от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и
кредитите на населението и фирмите лихвите по кредитите, депозитите и влоговете
в левове се договарят между банките и кредитополучателите, съответно
депозантите /вложителите/, на пазарна основа.
Към момента на сключване на процесния договор е
действало само ПМС № 72 от 08.04.1994 година за определяне на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута. Същото било издадено на
основание чл. 86, ал. 2 от ЗЗД и намира приложение само за определяне на
размера на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Предвид законовата
регламентация, въз основа на която било издадено, посоченото ПМС ограничава
действието си само до установените от нея рамки и не можело да бъде прилагано за
други случаи. С оглед на това цитираното ПМС не можело да намери приложение в
случаите по чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, които касаят договорната лихва. Доколкото въз
основа на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД не е издаван подзаконов
нормативен акт трябва да бъде прието, че размерът на договорната лихва не е
ограничен и може да бъде уговарян свободно между страните. Поради това не била
налице нищожност на уговорения лихвен процент поради надвишаване на трикратния
размер на законната лихва, тъй като не била налице зависимост на договорната
възнаградителна лихва с размера на законната лихва за неизпълнение на парично
задължение.
Неоснователни били направените възражения по отношение
размера на договорената възнаградителна лихва. В чл.10, ал.2 ЗЗД се съдържа
забрана да се уговарят лихви в по-голям размер от определения от МС, но до
момента МС не е издал постановление, в което да определи максимален размер на
възнаградителната лихва. Законната лихва била лихва за забава при неизпълнение
на парично задължение и размерът й бил неотносим към уговорената между страните
възнаградителна лихва. Лихвата при договорите за потребителски кредит не била
мораторна /закъснителна/ лихва. т. е. тази, която се дължи при забавено
изпълнение на парично вземане. По своята правна и икономическа природа
възнаградителната лихва е цена /възнаграждение/, което се заплаща на кредитора
за ползването на предоставените парични средства. Това е цената на стойността
на капитала, който се отчуждава за временно ползване. Поради това не е пряк
паричен израз на стойността на предоставените в заем капитали, а израз на част
от потребителската му стойност да носи доход от неговото по-ефективно
използване. Цената се заплаща от длъжника винаги, независимо дали е използвал
средствата или не. За кредитора тези средства са винаги капитал. Ако длъжникът
не плати в срок цената, той дължи и законова лихва, по аргумент от чл. 86, ал.
1 ЗЗД. Двете лихва имат различна същност и не е налице нищожност при възникване
на задължение за кумулативното им заплащане. В случая не може да се говори за
анатоцизъм. Правната и икономическата природа на възнаградителната и законната
лихва за забава са напълно различни и неправилно е обвързването, зависимостта
между размера на възнаградителната лихва с размера на законната лихва за забава.
Поради това не може да бъде подкрепено и неправилно е разбирането, че
възнаградителната лихва не може да има по-голям размер от законната или от
двукратния, или от трикратния размер на законната лихва, тъй като от една
страна, подобно правило не е уредено законодателно, а от друга, двата вида
лихва имат различна правна и икономическа същност и не може да има зависимост
между тях. С оглед на горното, уговореното в договора за кредит възнаграждение
за ползването на заемната сума е действително такова и е заплащано от С.С. на
валидно договорно правно основание.
Счита, че лихвен процент от 98.52% не противоречал на
добрите нрави, които определят обичайния лихвен процент в размер до 200%. Видно
от съдържанието на договора било, че между страните била договорена
възнаградителна лихва, каквато е допустима съобразно разпоредбата на чл.430,
ал. 2 ТЗ в размер на 98.32%. Това било възнаграждението за кредитора за
предоставянето на известен капитал
парична сума и рискът, който поемал да отпуска кредити без каквото и да
било обезпечение и на рискови клиенти, без гаранция дали и кога ще успее да
получи парите си обратно.
Налице била промяна в законодателството по отношение
на договорите за потребителски кредит, сключвани след влизане в сила на
изменението, която също следвало да бъде отчетена. С изменението на Закона за
потребителския кредит от 2014 год. бил въведен максимален размер на годишния
процент на разходите, изразяващ общите разходи по кредита /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/ и който не
можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България, което е около 50,00%. Този законодателно определен
максимален процент на ГПР предполагал лихвен процент от около 48-49%, който
надвишавал размера на законната лихва, който се твърди, че е определен като
максимален размер от добрите нрави в обществото. Да се приеме, че законодателно
се налагал максимален лихвен процент в противоречие на добрите нрави е
абсурдно. Не може да е налице недействителност поради противоречие с добрите
нрави за това, което е позволено от закона. Поради това счита, че добрите нрави
при лихвените равнища на небанковото финансово кредитиране не следва да е
размерът на законната лихва, двукратния или трикратния размер на същата.
Противното би било довело до абсурдни изводи, свързани с недействителност на
всички договори, сключвани от небанкови финансови институции, както и до
несъответствие със законодателните изменения от юли 2014 г.
Следвало да се има предвид и обстоятелството, че
сключеният договор за потребителки кредит има характеристиките на търговска
сделка за кредитора по него /чл. 286 ТЗ/, което обстоятелство обосновава
приложимостта на разпоредбите за търговските сделки и за другата страна /чл.
287 ТЗ/. В разпоредбата на чл. 430. ал.2 от ТЗ било посочено, че заемателят
плащал лихва по кредита, уговорена с банката, чийто размер законодателят не е
ограничил с добрите нрави, каквото ограничаване е изрично посочено в други
разпоредби на Търговския закон.
В случай че клаузата за възнаградителната лихва бъде
обявена за недействителна, моли да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД приетата за недействителна
клауза за уговорения лихвен процент следва да се замести по право от
повелителни правила на закона, т.е. да се приеме, че се дължи законната лихва
за забава от датата на сключване на процесния договор за кредит до окончателното
му изплащане.
По отношение годишният процент на разходите счита, че
понастоящем ГПР бил уреден в чл. 19 от Закона за потребителския кредит.
Съгласно ал. 1 от посочения текст ГПР представлявал общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи и бъдещи - като включва лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора - изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. От своя страна ал. 4, на чл. 19 от ЗПК /обн.
ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./ съдържала изрично ограничение,
съгласно което ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България.
В процесния случай, договорът бил сключен на
02.04.2013 г., поради което към момента на сключването му не било налице
ограничението по чл. 19. ал. 4 от ЗПК. като на тази разпоредба не й било
придадено обратно действие относно сключените преди влизането й в сила
договори. Съгласно преходите и заключителните разпоредби на Закона за изменение
и допълнение на Закона за потребителския кредит /Обн., ДВ, бр. 35 от 22 април
2014 г./ - параграф 13, разпоредбите му не се прилагали за договорите за
кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, освен по отношение на
такси, обезщетения или неустойки по § 9, т. 3.
В случая страните са уговорили, в допустим от закона
размер, годишния лихвен процент в индивидуалния договор, който е фиксиран за
целия срок на договора, както и годишен процент на разходите в законовите
граници. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният
размер на дължимите суми от кредитополучателя. При условие, че са спазени императивните
законови изисквания досежно ГПР и ГЛП, то няма как да се приеме, че поведението
на кредитора е недобросъвестно и съответно уговорените договорна лихва и
годишен лихвен процент да представляват неравноправни клаузи. Това е така и по
аргумент от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП.
Процентите /размерът/ на ГПР и ГЛП не били определени
в общите условия, а били част от самия договор за потребителски кредит и
уговорени индивидуално между страните за конкретния договор за потребителски
кредит, а именно - каква сума да бъде отпусната, какви ще са ГЛП и ГПР по
договора. Моли за отхвърляне на насрещния иск. Претендира разноски.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за
установено от фактическа страна следното:
С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК са обявени за безспорни и
ненуждаещи се от доказване всички обстоятелствата, включени във фактическия
състав на спорното право - че страните са били в договорни отношения по договор
за потребителски кредит сключен на 02.04.2013 г., че в изпълнение на договора
ищецът е превел на ответника сумата от 1300,00 лв., което се установява и от платежно нареждане /л. 9 от делото/. Потребителят
се е задължил да върне предоставената сума на кредитора, при условията,
посочени в договора и Общите условия към него съгласно погасителен план на четиридесет
и осем месечни вноски. Заплатената сума от ответника била в размер на 2150,080
лв. /което се признава от ищеца в исковата молба/.
Съгласно представения по делото договор за револвиращ
заем № **********/02.04.2013 г., сключен между „Профи кредит“ ЕООД и ответника,
ведно с приложените към него Общи условия на кредитора и погасителен план,
страните са уговорили предоставяне на кредит в размер на 1300,00 лв., с начин
на усвояване – превод по сметка на клиента и начин на връщане: 48 месечни
вноски, всяка от които по 109,00 лв., /първата с падеж 02.06.2013 г./ с краен
срок на погасяване – 02.05.2017 г. От същия договор се установява, че
дължимата възнаградителна лихва е в размер на 4044,64 лв. /л. 4-8 от делото/.
От назначената по делото съдебно-икономическа
експертиза се установи, че длъжникът е извършил 22 вноски в общ размер на
2150,80 лв., като били погасени главница в размер на 112,99 лв. и договорна
лихва в размер на 2007,35 лв. Оставали да се дължат главница в размер на
1187,38 лв. и договора лихва в размер на 2037,29 лв.
От приложеното ч.гр.д. № 2149/2019 г. по описа на
Старозагорски районен съд, се установи, че съдът е издал в полза на „Профи
кредит“ ЕООД срещу С.А.С. заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: сумата от
3224,67 лв., представляваща главница по договор
за револвиращ заем № **********/02.04.2013 г., и неустойка в размер на 157,75
лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.04.2019 г. до окончателно
плащане на вземането. Тъй като длъжникът възразил срещу издадената заповед в
изпълнение на дадените от заповедния съд указания, заявителят е предявил
настоящия иск за установяване единствено на вземането по заповедта в размер на 3224,67 лв., /уточнени в исковата молба - 1187,38
лв., представляваща неплатена главница по договор за револвиращ заем №
**********/02.04.2013 г. и за сумата от 2037,29 лв. възнаградителна лихва/, като
в молба /л. 55-60 от делото, стр. 2 от молбата/ изрично е посочено, че ищецът
не претендира 157,75 лв. неустойка.
При така
установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
По
първоначалния иск:
Предявен е положителен установителен иск в
производството, по който ищецът цели да установи, че ответникът му дължи
парична сума по договор за револвиращ
заем № **********/02.04.2013 г., въз основа на издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК. Предявеният иск е процесуално допустим,
тъй като длъжникът е възразил в срока по чл. 414 ГПК срещу заповедта за
изпълнение.
„Профи кредит“ ЕООД представлява финансова институции
по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Уважаването на иска е обусловено от наличието на
следните предпоставки: 1/ наличието на валидно облигационно отношение, породено
от договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът има качеството на
кредитодател, а ответникът - на кредитополучател; 2/ реалното предоставяне от
кредитодателя на кредитополучателя на сумата, претендирана като главница по
договора; 3/ настъпване на падежа на задължението на кредитополучателя, касаещо
връщане на главницата и договорната лихва, и 4/ неизпълнение на това
задължение.
Както се посочи по-горе безспорно е между страните, че
между ищеца и ответника С.С. е налице облигационна връзка, възникнала по силата
на сключен между тях договор за
револвиращ заем № **********/02.04.2013 г., и общи условия към него, по силата
на които ищецът, като кредитор, се е задължил да предостави на ответника, като
потребител, кредит в размер на 1300,00 лева,
със срок на кредита – 48 месеца, а
кредитополучателят е поел задължение да погаси кредита до 02.05.2017 г.
/така погасителен план, л. 8 от делото/.
Също е безспорно, че на 19.09.2017 г. ищецът е предоставил на ответника сумата
от 1300,00 лв. /така и платежно нареждане от 04.04.2013 г., л. 9 от делото/. Ищецът
изпълнил точно и в срок задълженията си по договора.
Ищецът сам признава заплащането на сума в размер на
2150,80 лв. от ответника, която сума надхвърля главницата по кредита, но е била
отнесена за погасяване на част договорната лихва в общ размер на 4044,64 лв.
В това именно се състои спорът между страните по
делото – действителна ли е клаузата за договорна лихва в размер на 4044,64 лв.
и оттам дали с платената сума в размер на 2150,80 лв. ответникът не само е
погасил заема, но и ищецът се е обогатил с надвнесена сума над 1300,00 лв.
/главницата по заема/, което е предмет на насрещния осъдителен иск.
Настоящият съд приема, че претендираната сума по посочения договор за револвиращ заем № **********/02.04.2013 г., а именно за договорна
лихва в размер на 4044,64 лв. за периода на договора е недължима от ответника поради следните съображения:
Ответникът има качеството потребител по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който потребител е
всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая с
отпускането на кредит в размер на 3000 лева в полза на ответника като физическо
лице му е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на
ЗЗП.
Като потребител ответникът разполага със защита срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи
служебно. По отношение задължението на националния съд да преценява служебно
неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори
следва в допълнение на гореказаното да се добави, че е налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014
г., І т.о. на ВКС/, която задължава първоинстанционният и въззивният съд да
следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства,
обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се
произнасят, независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора
са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 199/21.01.2019 г. на
ВКС по т.д. № 460/2018 г., I т.о., решение
№ 384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г.о. на ВКС и определение №
751/17.08.2010 г. по гр. д. № 2022/2009 г., I г.о. на ВКС/. В този смисъл е и
чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите
за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни
разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл.
26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат
критерии, чрез които може да се установи неравноправният характер на клауза в
договор, сключен с потребител. Съгласно посочената разпоредба неравноправни са:
1/ клауза, сключена във вреда на потребителя; 2/ клауза, която не съответства
на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
По отношение на претендираната договорна лихва в
размер на 4044,64 лв. съдът намира,
че от доказателствата по делото се установи, че в процесния договор за револвиращ заем № **********/02.04.2013 г.,
за отпуснат на ответника заем от 1300,00 лева и срок на погасяване 48 месеца е
договорена възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер на 98,32 % от
стойността на заема, лихвения процент на ден е 0.27. Лихвата по договора е възнаградителна
за ползване на дадената парична сума. Договорената между страните годишна лихва
в размер 98,32 % надхвърля значително не размера на законната лихва, при
определения от БНБ основен лихвен процент за 2013 г. /надхвърля го десет пъти/, а главницата по заема от 1300,00 лв. около четири пъти,
поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна. В тази връзка
доводите в отговора на насрещния иск досежно съотношението договорна
лихва-законна лихва са явно неоснователни, тъй като в случая сравнението е
между размера на главницата по кредита и договорната лихва. Съотнесени тези
критерии и към клаузата с уговорения ГПР от 98,32 %, също обосновават нейната
нищожност. Посочените клаузи от процесния договор нарушават принципа на
справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на ответника. Обикновено
размерът на договорната лихва се съизмерява със законната лихва при преценка за
съответствието ми с добрите нрави, докато по настоящото дело надхвърля не
законната лихва, а главницата по заема с четири пъти. В този смисъл заплащане на възнаградителна лихва в размер на 98,32%
годишно, като се получава размер на договорната лихва с четири пъти по-голям от
главницата противоречи на добрите нрави. В процесния договор уговорените размери на фиксиран годишен лихвен
процент по заема /ГЛП/ и годишен процент на разходите /ГПР/ многократно и
значително надвишават не просто трикратния размер на законната лихва, а
четирикратния размер на главницата по заема – отпусната е сума в размер на
1300,00 лв., а при договорна лихва от 4044,64 лв. По делото не се установява,
не се и твърди наличие на обстоятелства, които да дават основание за очакване
на завишен размер на вреди за заемодателя от неизпълнение задължения на
заемателя. Следователно, уговарянето на възнаградителна лихва в размер
неколкократно над главницата значително надхвърля размера на действителните
вреди. Предвид характера на предоставяната по договора услуга /предполагащ
недостиг на парични средства у едната от страните/, следва да се приеме, че
процесните уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи
на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите.
Уговореният ГПР по договора надвишава 10 пъти размера на най-високата законна
лихва, действала за периода на договора, както и уговореният годишен лихвен
процент от 98,32% надвишава 10 пъти този размер на законната лихва и четири
пъти главницата по договора. Поради това неоснователна се явява претенцията на
ищеца за договорна лихва в размер на 2037,29 лв. /така изцяло решение №
260005/07.08.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.гр.д. № 1093/2020 г.,
решение № 503/06.11.2019 г. на Старозагорски окръжен съд по в.гр.д. № 1364/2019
г., както и решение № 899/28.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. №
1157/2019 г., решение № 896/28.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по в.
гр. д. № 1185/2019 г. постановени по
дела на същия ищец и при значително по-ниски размери на договорна лихва –
41,17%, докато тук договорната лихва е 98,32%/. Същото е прието и в решение № 338/06.11.2019 г. на Врачански окръжен съд по в.гр.д. №
479/2019 г,. решение № 144/13.05.2019 г.
на Врачански окръжен съд по в. гр. д. № 138/2019 г., решение № 247/25.07.2019
г. на Врачански окръжен съд по в.гр.д. № 348/2019 г. като са изложени и
допълнителни аргументи, които се споделят от настоящия съд - в настоящия кредит
уговорения лихвен процент е 41,17%. и надхвърля с над 4 пъти законната, която е
приета за периода на действие на договора, което представлява нарушение на
добрите нрави, тъй като надхвърлят драстично трикратния размер на законната
лихва. Освен това в договора кредиторът –
настоящ ищец се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности
на лихвения процент по заема, ГПР и годишното му оскъпяване. Липсва ясно разписана
методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР
от 98,32 %. Следва да се посочи още, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на
разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Тези
съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе в случая остават
неизвестни. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя
/настоящи или бъдещи/, доколкото в погасителната вноска е включено и изплащане
на задължения по споразумение за допълнителни услуги /така и решение №
260005/07.08.2020 г. на Старозагорски окръжен съд по в.гр.д. № 1093/2020 г./.
Дори ответникът в отговора на насрещния иск сочи като
предел на договорна лихва – 200%, докато в настоящия случай е налице договорна
лихва в размер на 400%.
Ето защо клаузите на договора, с които е уговорен ГЛП
в размер на 98, 32% и лихвен процент на ден в размер на 0.27% накърняват
договорното равноправие между страните, противоречат на добрите нрави, поради
което се явяват нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД.
Нищожните уговорки нямат правно действие.
Отделно от
всичко изложено в предходния абзац следва да се подчертае още веднъж, че по
настоящото дело размерът на договорната лихва /4044,64 лв./ надхвърля
близо четири пъти размера на главницата по договора за кредит /1300,00
лв./ и само това е достатъчно основание да се прогласи нищожността на това
споразумение, чието съществуване не отговаря нито на буквата на закона, нито на
добрите нрави.
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесния договор за
кредит се явява недействителен на основание чл. 23 ЗПК ответникът би дължал
връщане само на чистата стойност на кредита в размер до размера на усвоената
главница от 1300,00 лв. /така решение № 260005/07.08.2020 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.гр.д. № 1093/2020 г./.
По
насрещния иск:
В случая ответникът е заплатил сума в общ размер на
2150,80 лв. /което е обявено за безспорно по делото, признато от ищеца в
исковата молба и установено от заключението на съдебно счетоводната
експертиза/, което надхвърля със 850,80 лв. главницата от 1300,00 лв. Поради
това посочената сума от 850,80 лв. се явява недължимо платена от ответника на
ищеца. Тъй като тя е предмет на предявен от ответника срещу ищеца насрещен иск,
същият се явява основателен за посочената сума.
При това положение съдът намира, че предявения
първоначален иск следва да се отхвърли, а насрещният иск да се уважи, като
ищецът бъде осъден да заплати на ответника сума в размер на 850,80 лв. се
признае за установено съществуването на вземането на ищеца за сумата от 300,00
лв. – главница, представляваща задължение по договор за потребителски кредит № **********/18.09.2017
г., ведно със законната лихва, считано от 27.07.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането.
Издадената заповед по чл. 410 ГПК № 1185/22.04.2019 г.
следва да бъде обезсилена частично по следните съображения:
С исковата молба заявителят не е предявил
установителен иск за вземането от 157,75 лв. неустойка дори в молба /л. 55,60,
стр. втора от молбата/, сочи, че се отказва да търси претендираната с
подаденото заявление неустойка.
С оглед на тези факти съдът намира, че на основание
чл. 415, ал. 5 ГПК издадената заповед за изпълнение № 1185/22.04.2019 г. по ч.гр.д. № 2149/2019 г. по описа на
Старозагорски районен съд следва да бъде обезсилена частично за сумата от
157,75 лв. неустойка, тъй като ищецът не е предявил установителен иск за тази
сума.
При този изход на делото, с оглед задължителното
тълкуване на закона, дадено в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 от
18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, съдът,
който разглежда иска по чл. 415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и
в заповедното производство. Предвид изхода по настоящия спор и на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, основателна се явява претенцията на ответника и ищец по
насрещния иск за присъждане на направените по делото съдебни разноски за
държавна такса по насрещния иск /50,00 лв./, адвокатско възнаграждение за
защита по първоначалния иск /460,00 лв./, адвокатско възнаграждение по
насрещния иск /300,00 лв./ и възнаграждение за вещо лице в размер на 200,00 лв.,
като адвокатските възнаграждения са определени на минимума по Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и няма как да бъдат намалявани съгласно
възражението за прекомерност.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски районен съд,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК:
*********, седалище: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В срещу
С.А.С., ЕГН: ********** и адрес: *** иск по чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК за признаване за
установено по отношение на ответника, че дължи сумата от общо 3224,67 лв. представляваща неплатена главница /1187,38 лв./
и договорна лихва /2037,29 лв./ по договор за револвиращ заем №
**********/02.04.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 18.04.2019 г.
до окончателното плащане, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
1185/22.04.2019 г. по ч.гр.д. № 2149/2019 г. по описа на Старозагорски районен
съд като неоснователен.
ОСЪЖДА по насрещния иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. трето ЗЗД „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище: гр.
София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“ да заплати на С.А.С., ЕГН: ********** и адрес: *** сума в размер на
850,80 лв. /осемстотин и петдесет лева и осемдесет стотинки/ представляваща
заплатена без основание сума по договор за револвиращ заем №
**********/02.04.2013 г.
ОБЕЗСИЛВА
ЧАСТИЧНО на основание чл. 415, ал. 5 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
1185/22.04.2019 г. по ч.гр.д. № 2149/2019 г. по описа на Старозагорски районен
съд в частта, с която е разпоредено длъжникът С.А.С. да заплати на кредитора „Профи
Кредит България“ ЕООД сумата от 157,75 лв. неустойка.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********,
седалище: гр. София, бул. „България4 № 49, бл. 53Е, вх. „В“ да заплати на С.А.С.,
ЕГН: ********** и адрес: *** сума в размер на 1010,00 лв. представляваща
разноски по делото за адвокатско възнаграждение, държавна такса и
възнаграждение за вещо лице.
Решението подлежи на въззивно обжалване с въззивна
жалба пред Старозагорски окръжен съд двуседмичен
срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи
препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: