РЕШЕНИЕ
№ 160
гр. Габрово, 15.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в публично заседание на
дванадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Веселина Топалова
Членове:Ива Димова
Симона Миланези
при участието на секретаря Милкана Ив. Шаханова Балтиева
като разгледа докладваното от Симона Миланези Въззивно гражданско дело
№ 20214200500306 по описа за 2021 година
С решение № 260153 от 29.04.2021 г., постановено по гр. д. № 1435/20 г.,
Габровският районен съд е отхвърлил, като неоснователен и недоказан,
предявеният от Ц.С. Х.- Л.а,гр. Г., против Т. СТ. Л., гр. Г., иск по чл. 23 ал. 1
от СК, за признаване за установено в отношенията между страните, че
ищцата е индивидуален собственик на целия или на част от следния
недвижим имот - самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КК и
КР на гр. Г., одобрени със Заповед РД-18-64/26.10.2007 г. на Изпълнителен
Директор на АГКК, с последно изменение от 28.08.2020 г. адрес на имота: гр.
Г., п.к. ****, ул. "М." № ** в сграда с идентификатор ***, с предназначение
жилищна сграда многофамилна, като сградата е разположена в поземлен имот
с идентификатор ***., предназначение на самостоятелния обект - жилище,
апартамент, брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ: 40.93 кв.м.
ниво I., при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: ***
***, под обекта: ***, над обекта: ***., прилежащи части избено помещение
20/17 с площ от 5.74 кв.м. заедно с 0.475 - 5.50 кв.м ид.ч. от общ.ч. на сгр.,
като придобит чрез покупко-продажба по време на брака на ищцата с бащата
на ответника С.Т.Л., ЕГН **********, с договор за продажба на държавен
имот по реда на на Наредбата за държавни имоти от 28.11.1990 г., със
средства - лична собственост на ищцата Ц.С. Х.- Л.а. В тежест на ищцата са
възложени разноските по делото.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Ц.Х.-
Л.а, чрез адв. И.- М.М., в която се твърди, че решението е неправилно и
необосновано, постановено в противоречие с материалния и процесуалния
1
закон, като моли същото да бъде отменено и да се постанови друго
законосъобразно решение. Възразява се, че спорът по делото следва да се
съсредоточи върху произхода на средствата, заплатени при покупката на
имота и дали същите са били лична собственост на ищцата за да се счита
оборена презумпцията за личен принос. Доказано било по делото, че част от
цената от 3 130 лв. са заплатени с лични средства на ищцата при подписване
на договора за покупка на процесния недвижим имот. За останалата част от
сумата ищцата взела заем от 6 000 лв. , който погасила със средства дарения й
от родителите й, т.е. отново с лични средства. Свидетелката Ч. безспорно
свидетелствала за получения заем от ищцата, като се твърди, че при
позоваване на трансформация на средства, получени по дарение, са
допустими всички доказателствени средства, вкл. и свидетелски показания. В
решението е прието, че заемът е погасен през март 1993 г., като в
противоречие с установеното ответникът и неговите свидетели, твърдят, че
имотът е изплатен през 1994 г. Следователно същите не са наясно как е
погасен заема и не е било възможно бабата на ответника да е дала пари за
погасяването на заема, тъй като към този момент все още не е била заминала
за А.. Решението неправилно е постановено позовавайки се на свидетелските
показания на свидетелите на ответника, който са непоследователни, вътрешно
противоречиви и несъответстващи на фактите по делото. Излага се твърдение,
че договора за покупко - продажбата на процесния недвижим имот е сключен
с оглед личността на купувачката, която се е задължила да полага 10 години
труд при продавача, което обстоятелство се налага извода за изцяло личен
принос на ищцата за закупуване на имота. Освен това с фактическата раздяла
на съпрузите след 1996 г., когато съпругът заминал за Г., е прекъсната всяка
физическа, икономическа и духовна връзка между тях и е изключен какъвто и
да е принос в придобиванията на единия съпруг от страна на другия. Цитира
се съдебна практика по всяко от възраженията. Моли се да се отмени
обжалваното решение и да се уважи предявения иск, като се претендират и
разноските по делото.
В срок е постъпил отговор от ответната страна, в който се оспорва
въззивната жалба по подробно изложени аргументи. Моли се същата да се
остави без уважение и се претендират разноски за въззивната инстанция.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателката, чрез
адв. М. поддържа жалбата, моли същата да бъде уважена и претендира
разноските по делото за двете инстанции. Ответникът, чрез адв. Д. Ц. оспорва
жалбата, поддържа подадения отговор и моли същата да бъде отхвърлена,
претендира разноските по делото за въззивната инстанция.
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезира с иск от Ц. Х.- Л.а против Т.Л., с
който е поискано да бъде признато за установено, че самостоятелен обект с
идентификатор ****, с адрес гр. Г., ул. "М." № **(подробно описан в иска) е
индивидуална собственост на ищцата. Позовала се е на чл. 21, ал. 3 от СК,
като твърди, че имота е бил ведомствено държавно жилище, предоставено й
под наем от предприятието, в което работела и въпреки че с бащата на
ответника са били в брак от 1988г., към момента на придобиването му през
1990г., същият е заплатен изключително с лични средства на ищцата, а
именно 3 130 лв. собствени средства заплатени при подписване на договора и
6 000 лв. - заем от ДСК, който в последствие през 1993 г., погасила, чрез
2
дарение получено от нейните родители. След 1996 г. бившият й съпруг
заминал за чужбина и от тогава до смъртта му били във фактическа раздяла.
Счита, че е оборена презумпцията за съвместен принос с оглед пълното
преобразуване на лично имущество на ищцата.
В подадения отговор ответникът възразява, че процесния недвижим
имот е придобит в режим на СИО от баща му и ищцата. Като наследник на
баща си притежава идеална част от имота. Невярно било твърдението, че
баща му няма принос за закупуването на имота. Не било вярно, че ищцата
теглила заем за заплащането на жилището. Отделно от това майката на баща
му през 1993 г. заминава за А.и оставя на семейството банковата си карта, от
която теглили пенсията й за домакинството. След завръщането си от А. през
1994 г. същата предоставила на семейството сумата от 5 000 долара за
погасяване на всички заеми и кредити по закупуването на апартамента. През
1996 г. баща му заминал за Г., но оставил на ищцата пълномощно да продаде
семейния автомобил. Баща му никога не е прекъсвал духовните, физически
или икономически връзки със семейството си и постоянно изпращал пари за
задоволяване на текущите нужди. Счита иска за неоснователен.
За да отхвърли предявения иск първоинстанционният съд е приел, че не е
доказано, че процесния имот е изплатен посредством само лични средства на
ищцата. Представената квитанция за сумата от 3 130 лв. не установява
произхода на сумата и не докзва твърдението, че същата представлява нейни
лични спетстявания. Заемът е бил взет за задоволяване нуждите на
семейството и изплащането на задължението към ДСК, след придобиването
на имота, не обуславя признание на пълна или частична трансформация, а
създава единствено облигационни отношения между съпрузите. Единствено
показанията на св. Ч. потвърждават дарението на сума от баба й и дядо й на
майка й, но не се установява, дали същият е даден лично на ищцата или и на
двамата съпрузи.
Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства, приема за установено
следното от фактическа страна:
Не е спорно по делото, че ищцата Ц. Х.- Л.а и С.Т. Л., са били в брак към
1990 г., като ответникът Т.С. Л. е наследник на С.Т. Л. - починал на
18.12.2019 г., видно от представеното удостоверение за наследници № 2269
от 26.08.2020 г.
От приетите доказателства, а именно договор за продажба на държавен
имот по реда на Наредба за държавните имоти и протоколно решение от
15.10.1990 г., е видно, че жалбоподателката е закупила процесния недвижим
имот, като същата се е задължила да работи 10 г. в завода (Д. К.- Г.) по
договор. От договора за покупко- продажба е видно, че 3130 лв. са заплатени
по квитанция със собствени средства и 6000 лв. са заплатени със заем от
ДСК.
От вносна бележка с № 21641 от 28.11.90 г. се установява, че
въззивницата е внесла 3 130 лв. собствени средства за жилище чрез възлагане
в гр. Г., ул. "М." № 1***. Не е спорно, че за останалата част от цената на
недвижимия имот въззивницата е взела заем от ДСК в размер на 6 000 лв.,
който окончателно е погасила през м. февруари 1993 г., видно от
представените фишове за заплати, от които се установява, че последната
отдръжка от заплатата на жалбоподателката за жилищния заем е от м.
3
февруари 1993 г.
От представена справка на НОИ ТД- Габрово е видно, че съпругът на Ц.
Х.- Л.а в периода от 08.10.1982 г. - 27.08.1992 г. е осигуряван за длъжността
хладилен техник от СД Риба и рибни продукти, след което за м. 08-09.1992 г.
е получил обезщетение по чл. 222 от КТ, като от 01.10.1993 г. до 31.08.1995 г.
е осигуряван на длъжност хладилен техник от "Узана 99" ЕАД. От
представения изпълнилите лист от 22.08.95 г. се установява, че съпругът на
жалбоподателката е имал вземане към "Узана" ЕООД за сумата от 4735, 28
лв. - обезщетение за забава изплащането на трудово възнаграждение, за
периода 07.1994 г. до 02.1995 г.
От свидетелските показания на св. С. Ч., дъщеря на въззивницата, се
установява, че от 1984 г. живеят в процесния имот под наем, след което й бил
даден от завода, където работила. Когато апартаментът бил купен С. не
работел, майка й взела заем от ДСК, а първата вноски направила със средства,
събрани много преди. Майка й работила като шивачка, като шиела и на
частно. След заминаването на С., в началото се обаждал няколко пъти, но
след това се оплаквал, че няма работа и пари, спрял да се обажда. Скарал с
майка й по повод някаква къща на село. Парите за връщане на заема към ДСК
били дадени на нейната майка от баба й и дядо й. За смъртта на С. научила от
майка си, която била научила от човек, който го докарал от Г. Действително
майка й имала едно пълномощно да продаде колата им, след заминаването му,
с парите от която купила един телевизор. Не е давал пари за бала й, защото
заминал преди него.
От показанията на св. П. В. се установява, че познава и двамата от около
1980 г.. Ц. била шивачката на съпругата му. Били съседи в един и същ вход на
"М.". Бил на сватбата им. Жилището било обзаведено от Ц. преди там да
дойде С., били в добри семейни отношения. Когато дошъл С., не работел, а
след това бил в Р., от където си търсил пари в последствие. Знае за
продадения автомобил, като ходил да помага на Ц.да купят телевизор с
парите от него. Правили два пъти ремонт в жилището, единият докато били
заедно, преди С. да замине за Г., а другият бил преди 3- 4 години, като него го
направила сама. Ц. споделяла, че С. не й е изпращал пари от Г.
От показанията на св. В. И.се установява, че с ищцата са бии съседи.
Двете били шивачки и работили заедно. С. не си падал по работата, не искал
да работи и затова не дошъл да работи в "К.". С. заминал за Г. 1995 г. - 1996 г.
, като след това е чула да се обаждал 3-4 пъти, но не го е виждала да се връща
оттогава.
Свидетелката И. С., баба на ответника, свидетелства, че дала пари на Ц. и
С. за апартамента. Тя заминала през 1993 г. за А. и като се върнала след
година им дала пари да си погасят кредита. Давал им пари за дребни сметки,
вземали й пенсията 6 месеца. С. работел като хладилен техник в Р. и след това
заминал за Г. септември месец 1996 г. Правил ремонт в апартамента. Като
заминала оставила пълномощно на С. да й плаща квартирата и да си плащат
сметките, в А. вземала по 400 долара месечно. Въпросните 5 000 долара ги
дала на двамата да си покрият кредита. Завела дело за разваляне на договор за
издръжка и гледане, тъй като Ц. не идвала да я гледа.
Свидетелката Н. Б. свидетелства, че живеела със семейството на С. 25
години в една къща, докато майка му не си купила апартамент през 2001 г. С.
се оженил за Ц. през 1998 г. и живеели в нейното ведомствено жилище, което
4
в последствие закупили и го записали на нейно име, защото такива били
законите. През 1994 г. майка му се върнала от А., където работела и през
декември 1994 г. им броила 5 000 долара на ръка, за да изплатят апартамента,
като тя присъствала тогава. С. през цялото време работел в Р.. Знае, че те
ползвали картата й докато тя била в А.. Като заминал за Г. не е преставал да
поддържа контакти с Ц., давал й пари. Знае, че след като се завърнал от Г.
през 1997 г. синът му заплатил здравните осигуровки, защото той бил много
болен и като говорила с него той й казал, че не може да се качи в апартамент,
защото тя живее с друг мъж.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество
решението е правилно и законосъобразно, като първоинстанционният съд е
обсъдил всички доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност,
произнесъл се е по доводите на жалбоподателката, правилно е ценил
събраните доказателства по делото, като в този смисъл съдът не е допуснал
твърдените нарушения във въззивната жалба.
Предявеният пред първоинстанционния съд иск е с правно основание чл.
21, ал. 1 от СК 1985 г. (отм.), сега чл. 23, ал. 1 СК, а именно за признаване за
установено по отношение на ответника, че процесния недвижим имот в гр. Г.,
макар и закупени по време на брака на ищцата с баща му, е придобит с нейно
лично имущество, поради което не се включват в обхвата на имуществената
общност, а тя е изключителен негов собственик. При твърдяна
трансформация на лично имущество следва да се докаже, че единият съпруг -
ищцата, е преобразувала лично имущество в новопридобития недвижим
имоти, като не е необходимо да бъде установено, че липсва принос на другия
съпруг. Взражението за трансформация по чл. 21, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.),
съответна на чл. 23, ал. 1 СК от 2009 г., по същество не е оспорване на
"съвместния принос", а опровергаване на презумпцията за съвместен принос,
поради което и доказателствената тежест не е за този, който поддържа, че
следва да се приложи разпоредбата на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. (отм.), респ.
чл. 21, ал. 3 СК от 2009 г., а за поддържащия влагането на лични средства,
който следва да изключи приложението на презумпцията, установявайки
пълно и пряко влагането на извънсемейни, лични средства в придобиването
на конкретна вещ или вещно право. Само доказаното, при условията на пълно
и пряко доказване, влагане на суми, които имат личен характер, може да
обуслови извод, че презумпцията за съвместен принос е оборена.
За да бъде уважен предявеният положителен установителен иск следва
ищцата да докаже следните факти: придобивната стойност на процесния
имот; размерът на вложените средства, които имат личен характер и са
еквивалентни на придобивната стойност на имота; влагането на тези средства
при придобиването на процесните имоти.
Безспорно процесният недвижим имот е закупен през 1990 г., когато
ищцата е в брак с бащата на ответната страна. Преобразуване на лично
имущество в закупения през време на брака имот е изцяло обективен, като
следва да се изследва характерът на вложените при придобиването средства
към момента на придобиване на вещното право по съответния юридически
способ. В решение № 86 от 14.07.2016г. по гр.д. № 914/2016г. на ІІ ГО,
решение № 168 от 30.11.2016г. по гр.д. № 2411/2016г. на ІІ ГО и решение №
264 от 21.03.2017г. по гр.д. № 2060/2016г. на ІV ГО се приема, че
придобитото по време на брака чрез договор за покупко-продажба имущество
5
има същия статут, какъвто е статута на паричните средства, вложени в
придобиването; когато плащането е извършено от влог на единия съпруг при
действието на Семейния кодекс от 1985 г. (отм.), по който съгласно чл. 19, ал.
1 СК паричните влогове се включват в обхвата на съпружеската имуществена
общност, за да се обори презумпцията за съвместен принос по чл.19, ал. 3 СК
е необходимо да се установи произхода на средствата по влога и да се докаже
техния личен характер. Не се доказва твърдението на ищцата, че
първоначално внесената сума за закупуване на жилището, в размер на 3 130
лв., са нейни собствени средства спестени преди брака. Записаното в
представената квитанция по делото, че средствата са собствени, не доказват,
че тези пари са внесени от нейни влогови сметки. Записът в представената
квитанция № 21648/21.11.1990 г. съответства на терминологията употребена в
Наредбата за държавните имоти (отм.), но не доказва, че тези средства са
били изключителна собственост на ищцата придобити преди брака или
получени от дарение или с друг способ, които да ги направят нейна лична
собственост.
По отношение на остатъка от продажната цена заплатена за процесния
имот, е установено, че ищцата е взела заем от ДСК в размер на 6 000 лв. при
сключването на договора през 1990 г., т.е. по време на брака им.
Както е прието в решение № 60080 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 3814/2020
г., I ГО на ВКС, ако продажната цена е платена със средства, получени въз
основа на договор за заем, заемател по който е само единият съпруг,
влагането на тези средства не обуславя извод за наличие на трансформация по
смисъла на чл. 21 СК от 1985 г. (отм.), съотв. на чл. 23 СК. Средствата,
получени по договор за заем за закупуване на жилище, не са лични, а общи,
тъй като за задължението за тяхното връщане двамата съпрузи отговарят
солидарно. Последващото погасяване на задълженията от единия от
съпрузите, с негови лични средства, не се отразява върху принадлежността на
придобитото право на собственост и не променя правата в съсобствеността, а
поражда само облигационни задължения за другия съпруг, които следва да
бъдат уредени след евентуалното прекратяване на брака. Ако целият кредит
или част от него са погасени само от единия от съпрузите с негови лични
средства, след прекратяване на брака този съпруг може, на основание чл. 127,
ал. 2 от ЗЗД, да претендира от другия заплащане на припадаща се част от
платеното. Изплащането на заема с лични средства на единия съпруг не
променя възникналото в съпружеска общност вещно право.
Предвид гореизложеното правилно първоинстанционният съд е приел, че
заплащането на взетия заем от ДСК със средства на единия съпруг не
променят извода за СИО на придобития недвижим имот. Освен това не се
доказва, че дадената на ищцата сума от родителите й като дарения, за което
свидетелства само дъщеря й, е лично за нея, а не задоволяване на семейните
нужди, т.е. общо на двамата съпрузи. Възражението във въззивната жалба, че
договорът за покупко - продажба е сключен с оглед личността на ищцата е
ирелевантно за произхода на средствата, с които е закупен процесния имот и
възникналата семейна имуществена общност върху придобитото вещно право
на собственост. Условието за работа в завода е била предпоставка за
сключването на договора, но не оборва презумпцията по чл. 19 СК 1985 г.
(отм.), респ. . 21, ал. 3 СК от 2009 г., за съвместен принос на средствата, с
които е изплатен същия.
Предвид гореизложеното правилно първоинстанционният съд е приел, че
6
предявеният иск е неоснователен и недоказан, и го е отхвърли, като същото
следва да бъде потвърдено, а жалбата да се остави без уважение като
неоснователна и недоказана.
Настоящият състав на съда намира, че не следва да се присъждат
поискани разноски по делото за въззивната инстанция - заплатен адвокатски
хонорар в размер на 600 лв., от ответната страна, тъй като в представения
договор за правна помощ не е посочен начина на заплащане на договореното
възнаграждение. Съгласно ТР 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС в т. 1 е прието, че
за да бъде доказано заплащането на разноски, в договора за правна помощ
следва да се укаже вида на плащане и когато възнаграждението е заплатено в
брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ. В
конкретния случай в договора за правна помощ не се сочи начина на плащане,
а само, че същият е заплатен съгласно Наредба № 1, което не отразява начина
на плащане и в този случай същия не може да има характер на разписка (в
този смисъл определение № 326 от 13.05.2015 г. по ч. гр. д. № 1196/2015 г. на
ІV ГО на ВКС), която да е доказателство за извършено плащане. Предвид
изложеното, поради недоказване на извършеното плащане на разноските за
ввъзивното производство, искането на ответника за присъждането им следва
да остави без уважение.
Воден от гореизложеното, Габровският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260153 от 29.04.2021 г. постановено по гр.
д. № 1435/20 г. от Габровския районен съд, като правилно и законосъобразно.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7