Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 24.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение,
ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 11.03.2020г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Г.
Ваня Иванова
при
секретаря Цветанка Павлова разгледа докладваното от съдия Г. въззивно гражданско дело № 889 по описа на съда за 2019 г.
и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 152/04.10.2019г., постановено по гр.д. № 65/2019г.
по описа на Елинпелинския районен съд, е отхвърлен
искът по чл. 422 от ГПК на „П.к.Б.“ ЕООД за признаване за установено, че Л.С.В.
му дължи сумата 1390,95лв. – главница по договор за потребителски кредит №
********** от 03.08.30217г., ведно със законната лихва върху нея от
09.05.2018г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед № 312 от 11.05.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч. гр. д. № 371/2018 г. по описа на РС
Елин Пелин.
Настоящото производство е по реда на чл. 258
и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на „П.к.Б.“ ЕООД срещу горното решение. Жалбоподателят
твърди, че същото е неправилно и противоречащо на закона. Оспорва решаващия
извод на ЕПРС за липса на идентичност между претенцията на дружеството в
заповедното и в исковото производство. Сочи, че вземането се характеризира правопораждащия факт, размера и страните в материалното
правоотношение. Счита, че в случая е налице идентитет
по тези показатели. Изтъква, че в заявлението вземането е било посочено като
главница, а в исковата молба са конкретизирани отделните му компоненти. Счита,
че по този начин се изпълняват изискванията за редовност на исковата молба, тъй
като вземането е индивидуализирано по основание, размер и пера, а общият му
размер съвпада с този, за който е издадена заповедта за изпълнение. Подчертава,
че всички претендирани задължения по договора за
потребителски кредит произтичат от неизпълнение на задълженията на насрещната
страна по него, т.е. от едно и също основание, поради което няма пречка да
бъдат разгледани от съда. Цитира съдебна практика в подкрепа на становището си.
Моли съда да отмени първоинстанционното решение и да
постанови друго, с което установява съществуване на негово вземане срещу
ответника в размер на 1390,95лв., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението. Претендира разноски.
В срока по чл. 263,
ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция жалбоподателят не се представлява. От процесуалния му представител е
постъпила молба за разглеждане на делото в негово отсъствие, като с нея се поддържа
въззивната жалба и се възпроизвеждат съдържащите се в
последната искания. Претедндира се присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение и държавна
такса.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемият не се явява, не се представлява и не изразява
становище по спора.
Съдът намира, че фактическата обстановка по
делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния
съд доказателства, е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради
което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В
производството пред въззивната инстанция не са
събирани доказателства.
При
така установената фактическа обстановка съдът взе предвид от правна страна, че
съгласно чл. 269 от ГПК, следва да се произнесе служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В
случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен
съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По допустимост
Решението
е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за
предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по
действително предявения иск.
ІІI. По същество
Неоснователно
жалбоподателят счита, че посочените в заявлението по чл. 410 от ГПК и в
исковата молба по чл. 422 от ГПК вземания са идентични.
От една
страна, със заявлението се претендира издаване на заповед за изпълнение за
сумите 1390,95лв. – главница, 30 лв. – разходи за извънсъдебно събиране на
вземането, и 8,79лв. – мораторна лихва за периода от
05.09.2017г. до 07.11.2017г.
От
друга страна, с исковата молба се претендира установяване на вземане в общ
размер 1390,95лв. (без разходите от 30 лв. и мораторната
лихва от 8,79лв.), което, обаче, според ищеца се състои от 600лв. – главница по
кредита, 130,40лв. – възнаградителна лихва, и
660,55лв. – възнаграждение за пакет допълнителни услуги.
Видно
е, че горните претенции, макар и съвпадащи в общия си размер, имат отчасти
различна правна природа, като по този показател е налице съвпадение между тях само
в частта за сумата 600 лв., която се претендира по идентичен начин (като
главница по кредита) и в заповедното и в исковото производство. Останалите две
суми се претендират като различни компоненти от задълженията на ответника към
ищеца, поради което съставляват различни претенции – за възнаградителна
лихва и за допълнителна такса. Те са идентични с част от претендираната
със заявлението сума само по стойност, но не и по вид. Поради това не може да
се приеме, че е налице идентичност между това, което е претендирано
със заявлението и това, което се претендира с исковата молба.
Неоснователно
жалбоподателят поддържа обратната теза, изтъквайки, че всички претендирани суми произтичат от едно основание – договор за
паричен кредит. Уговарянето на няколко различни задължения в един договор все
още не означава, че те са идентични по характер и че се дължат на едно и също
основание, при доказване на едни и същи предпоставки, и при спазване на едни и
същи законови изисквания. Точно обратното:
-
Основание за претендиране на главницата по
договор за заем (кредит) е задължението на заемателя
да върне полученото в заем (чл. 430, ал. 1 от ТЗ, респ. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД),
а основание за претендиране на възнаградителна лихва
е уговорката за дължимост на такава (чл. 430, ал. 2
от ТЗ, респ. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД);
-
Подлежаща на доказване предпоставка за
уважаване на иск за главницата по договор за заем е предоставянето на заемната
сума от кредитора на длъжника, а допълнителна предпоставка за уважаване на иск
за възнаградителната лихва е съгласуваната воля на
страните за периода на нейната дължимост и лихвения
процент. Ако пък между страните е постигната и друга уговорка, напр. за предоставяне
на допълнителни услуги срещу заплащане (както в настоящия случай), самата тя с
нейните параметри е основанието за претендиране на изпълнение по нея, поради
което същите следва да бъдат доказани.
-
Законът не съдържа ограничения на
задължението за връщане на главницата, но срещу размера на лихвата може да се релевира напр. възражение за противоречие с добрите нрави; погасителната
давност за главницата е пет години, а за лихвата – три години (арг. от чл. 110 и чл. 111, буква „в“ от ЗЗД); задълженията
за главница и лихва се погасяват в поредността по чл.
76, ал. 2 от ЗЗД и т.н.
С оглед
гореизложеното, съдът намира, че не е все едно, дали определена сума се
претендира като главница, като лихва или като такса. Неоснователно
жалбоподателят счита, че вземането било едно и също, а в исковата молба то било
само конкретизирано по пера. Както се подчерта по- горе, в заявлението цялата
сума от 1390,95 лв. изрично се претендира като главница, което означава, че е
логически и юридически недопустимо, части от нея да се „конкретизират“ като възнаградителна лихва или като възнаграждение за
допълнителни услуги. Предприетото от ищеца действие с исковата молба не
съставлява конкретизация на претенцията му, а нейната подмяна, което е
недопустимо.
Аргументи
в подкрепа на горното може да се черпят от мотивите към т. 2 от цитираното от
ЕПРС Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 8/2017 г.,
ОСГТК. Макар и изложени в различен контекст (че не е необходимо, заявителят да
разграничава вноските от главницата с настъпил падеж от тези с ненастъпил падеж),
в тях е посочено, че причина за липсата на такава необходимост е, че „предсрочната
изискуемост няма отношение към основанието на претенцията“. По аргумент от противното, претенции с различно
основание следва да бъдат посочени отделно. В унисон с така направения извод, тези
мотиви ясно изискват „…възнаградителните лихви и лихвите за забава бъдат
конкретизирани по период и размер.“ В случая това не е направено за възнаградителната лихва, нито за таксата за допълнителни
услуги, която (независимо че не е предмет на изрично обсъждане в горното
тълкувателно решение) следва да се подчинява на същите принципи, доколкото то
обобщава изискванията към начина на индивидуализиране на всякакви вземания: „Следва да са налице обаче общите
предпоставки за редовността на исковата молба относно индивидуализацията
на процесното вземане. Всяко от отделните вземания на
кредитора, породено от сключения договор за кредит, следва да бъде индивидуализирано със съществените му
белези - главница, възнаградителна лихва, договорено
или дължимо по закон обезщетение за забава, неустойки, такси, застраховки и
други, включени в общия размер на претендираната в
заявлението сума.“
Дори въз
основа на горното да се приеме за допустимо, заявителят да претендира една обща
сума, която впоследствие да уточнява, следва да се има предвид, че в конкретния
случай той е претендирал не такава обща сума, а сума за „главница“, т.е. е
обвързал претенцията си от 1390,95лв. с един конкретен вид вземане. По аргумент
от цитираните по- горе мотиви, изменението на последното с исковата молба води
до неидентичност между претенциите в заповедното и в исковото производство.
Също
така, съгласно мотивите към т. 2-Б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г.
на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, „… точната индивидуализация
на вземането по основание и размер обуславя редовността на заявлението като
основание за издаване на заповедта за изпълнение. В случай че в заявлението
липсва надлежна индивидуализация на неговото основание,
същото подлежи на отхвърляне, при което заповедният съд не може да извлича това
основание от приложените към заявлението документи“. Следователно, ако би се
приело за допустимо извършеното уточнение в исковата молба, ще се окаже, че самото
заявление не е отговаряло на изискванията по чл. 410, ал. 1 от ГПК и е
подлежало на отхвърляне като нередовно, защото цялото вземане за сумата
1390,95лв. е било погрешно индивидуализирано като „главница“.
По
тези съображения, съдът намира доводите на жалбоподателя за неоснователни.
Цитираната
във въззивната жалба съдебна практика е на районни и окръжни съдилища, т.е.
с по- нисък ранг от тълкувателни решения на ВКС, поради което настоящият
съдебен състав не я обсъжда.
На
последно място, следва да се има предвид общия принцип, че при поискано
присъждане на сума в по- голям размер от действително дължимата, съдът може да
уважи частично иска до доказания размер на вземането. Поради това, основателно
е искането за установяване на вземане на ищеца за 600 лв. (тъй като е претендирано и със заявлението и с исковата молба като
главница), като за тази сума искът следва да се уважи, а за разликата над нея
до пълния претендиран размер от 1390,95лв. – да се
отхвърли.
Тъй
като този извод съвпада само частично с изводите на районния съд, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено в частта, с която се отхвърля иска за
установяване на вземане на „П.к.Б.“ ЕООД срещу Л.С.В. за разликата над 600лв. до 1390,95лв. (формирана от възнаградителната лихва и таксата за допълнителни услуги),
и да бъде отменено в останалата му част, като вместо него се постанови друго, с
което искът по чл. 422 от ГПК се уважи за сумата 600лв. – главница по договор
за кредит № ********** от 03.08.30217г., ведно със законната
лихва върху нея от 09.05.2018г. до окончателното й изплащане.
ІV. По разноските
С оглед
изхода на делото и направено искане в този смисъл, в полза на жалбоподателя
следва да се присъди част от направените от него разноски, пропорционална на
уважената част от жалбата. Такива се установяват в размер на 27,82лв. –
държавна такса. Поради невисоката фактическа и правна сложност на делото,
липсата на необходимост от събиране на доказателства във въззивното
производство, както и неявяването на упълномощения юрисконсулт в открито
съдебно заседание, както и с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от Закона за
правната помощ, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ,
съдът намира, че справедливият размер на юрисконсултското
възнаграждение в случая е 150лв. Следователно, въззиваемият
следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя 600/1390,95 части от разноски
в общ размер на 150+27,82=177,82лв., а именно: 0,4313598619648442*177,82=76,70лв.
Разноски
не са претендирани от въззиваемия,
поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Независимо
от частичната отмяна на първоинстанционното решение,
не се налага преизчисляване на разноските пред ЕПРС, тъй като такива не са
присъждани.
Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК,
съдът в исковото производство следва да се с произнесе с осъдителен диспозитив по дължимостта на
разноските в заповедното производство, дори когато не изменя разноските по
издадената заповед за изпълнение. По аргумент от по- силното основание, такъв диспозитив следва да се постанови и при изменение на
разноските по заповедта за изпълнение. Поради това и с оглед изхода на делото,
в настоящия случай следва да се постанови осъдителен диспозитив
за частта от разноските в заповедното производство, съответстваща на уважената
част на иска. Тъй като присъдените със заповедта за изпълнение разноски са в общ
размер на 178,59 лв. (държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение), с настоящия съдебен акт следва да се потвърди част от тях,
изчислена като (600/(1390,95+30+8,79))*178,59 = 0,41965672*178,59 =
74,95лв.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 152/04.10.2019г., постановено по гр.д. № 65/2019г. по описа на Елинпелинския районен съд, В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен искът по чл. 422 от ГПК на „П.к.Б.“
ЕООД за признаване за установено, че Л.С.В. му дължи разликата над 600 лв. до
пълния претендиран размер на главницата от 1390,95лв.
– главница по договор за потребителски кредит № ********** от 03.08.30217г.,
ведно със законната лихва върху нея от 09.05.2018г. до окончателното й
изплащане, за което вземане е издадена заповед № 312 от
11.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч. гр. д. № 371/2018 г. по описа на РС
Елин Пелин.
ОТМЕНЯ решение
№ 152/04.10.2019г., постановено по гр.д. № 65/2019г. по описа на Елинпелинския районен съд, В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен искът по чл. 422 от ГПК на „П.к.Б.“
ЕООД за признаване за установено, че Л.С.В. му дължи сумата 600лв. – главница
по договор за потребителски кредит № ********** от 03.08.30217г., ведно със
законната лихва върху нея от 09.05.2018г. до окончателното й изплащане, за
което вземане е издадена заповед № 312 от
11.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч. гр. д. № 371/2018 г. по описа на РС
Елин Пелин, като вместо това ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че Л.С.В. с ЕГН ********** дължи на „П.к.Б.“ ЕООД с ЕИК *********
сумата 600лв. – главница по договор за потребителски кредит № ********** от
03.08.30217г., ведно със законната лихва върху нея от 09.05.2018г. до
окончателното й изплащане, за което вземане
е издадена заповед № 312 от 11.05.2018 г. за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК по ч. гр. д. № 371/2018 г. по описа на РС
Елин Пелин.
В частта, с която е отхвърлен
искът за признаване за установено, че Л.С.В. дължи на „П.к.Б.“ ЕООД сумите 30 лв. – разходи за извънсъдебно събиране на вземането, и
8,79лв. – мораторна лихва за периода от 05.09.2017г.
до 07.11.2017г., решение № 152/04.10.2019г., постановено по гр.д. №
65/2019г. по описа на Елинпелинския районен съд, не е
обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Л.С.В. с ЕГН **********
да заплати на „П.к.Б.“ ЕООД с ЕИК *********, сумата 76,70лв., представляваща част от направените от
жалбоподателя разноски във въззивното производство,
пропорционална на уважената част от жалбата.
ОСЪЖДА Л.С.В. с ЕГН **********
да заплати на „П.к.Б.“ ЕООД с ЕИК *********, сумата 74,95лв., представляваща част от направените от заявителя
разноски в заповедното производство, пропорционална на уважената част от заявлението.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.