№ 242
гр. Русе, 13.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Милен Ив. Бойчев
при участието на секретаря А.П.Х.
като разгледа докладваното от Милен Ив. Бойчев Гражданско дело №
20244520105181 по описа за 2024 година
за да се произнесе, съобрази:
Предявени са искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 240,
ал.1 и чл. 86 ЗЗД.
Постъпила е искова молба от „АПС Бета България” ЕООД срещу М. А.
Б., в която се твърди, че на 06.06.2019г. е сключен Договор за потребителски
кредит между „Сити Кеш“ ООД и ответника, по силата на който на последния
е предоставена в заем сумата от 1000лв., която се задължил да върне на 18
погасителни вноски в срок до 08.12.2020г., когато бил падежът на последната
погасителна вноска. По договора бил уговорен лихвен процент за
предоставената в заем сума в размер на 40.05%, както и годишен процент на
разходите в размер на 48.63%.
Твърди се, че ответникът не е изпълнил в срок задълженията си по
договора. С договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022г.,
първоначалният кредитор„Сити Кеш“ ООД прехвърлил вземанията си към
длъжника по процесния договор на ищцовото дружество „АПС БЕТА
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, което вземане било индивидуализирано в Приложение 1
към договора за цесия. Въпреки редовното уведомяване за прехвърлянето на
вземането, ответникът не е изпълнил нито на стария, нито на новия кредитор
1
задължението си.
За дължимите суми по договора, ищцовото дружество депозирало
Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е
образувано ч.гр.д. № *** от 2024г. на Районен съд - Русе и издадена заповед за
изпълнение за 1000 лв. главница; договорна възнаградителна лихва в размер
на 368,26 лв. за периода от 06.06.2019 г до 08.12.2020г.; законна лихва за
забава върху главницата в размер на 278.31лв. за период от 08.12.2020г. до
28.06.2024г., както и лихва за забава върху главницата от датата на депозиране
на заявлението.
С оглед дадени от съда указания за предявяване на иск за установяване
на вземането по издадената заповед за изпълнение, се моли да бъде
постановено съдебно решение, с което да се признае за установено
съществуването на задължението за горепосочените суми, за които е издадена
Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № *** от 2024г. на Районен съд - Русе.
Претендира се присъждане и на направените в настоящото и в заповедното
производство разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът не е депозирал отговор по
предявеният иск.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за
установено от фактическа страна следното:
Няма спор по делото, а и се установява от представените и неоспорени
писмени доказателства, че на 06.06.2019г. между „Сити Кеш“ в качеството на
кредитор и ответника М. А. Б. в качеството на кредитополучател е сключен
Договор за потребителски паричен кредит, при следните параметри: размер на
кредита – 1000лв., подлежащ на връщане на 18 месечни погасителни вноски,
последната с падеж 07.12.2020г. Обща стойност на плащанията по договора е
определена на 3420лв., в които са включени главница, лихви и неустойки в
размер на 2018,36лв. Общата сума за плащане без неустойките е в размер на
1401,64лв. Дължимата договорна лихва е уговорена във фиксиран размер от
40,05%, а годишният процент на разходите (ГПР) е определен на 47,97%. В чл.
6 от договора е уговорено задължение за кредитополучателя да представи
обезпечение за задължението си при условията на чл. 33, ал.1 от ОУ към
договора – поръчител или банкова гаранция, като при неизпълнение на това
2
задължение е предвидена неустойката в размер на 2018,36лв.
На 13.01.2022г. между „АПС Бета България“ ЕООД в качеството на
купувач (цесионер) и „Сити Кеш“ ООД в качеството на продавач е сключен
договор за продажба и прехвърляне на вземания, с който вземането по
процесния договор е прехвърлено на ищцовото дружество. За това
обстоятелство ответникът е уведомена със съобщение от цесионера.
В полза на ищцовото дружество е издадена заповед за изпълнение
№***/02.07.2024г. по ч.гр.д.№***/2024г. по описа на РС – Русе за дължими
суми по процесния договор както следва: 1000лв. главница, ведно със
законната лихва считано от 28.06.2024г. до изплащане на задължението,
368,26лв. договорна лихва за периода 06.06.2019г. до 08.12.2020г., 278,31лв.
лихва за забава за периода от 08.12.2020г. до 14.06.2024г., както и за 82,93лв.
разноски по делото. Заповедта е връчена на ответника по реда на чл. 47, ал.5
ГПК.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът
прави следните правни изводи:
Искът за установяване на вземането на ищцовото дружество по
издадената в негова полза заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е предявен в
срока по чл. 415 ГПК и след дадено от съда указание по реда на чл. 415, ал.1
т.2 ГПК, поради което се явява процесуално допустим.
Няма спор по делото, че между ответника и „Сити Кеш“ ООД е
сключен договор за паричен заем. Не се спори и относно параметрите му и
условията при които същият е следвало да бъде върнат, както и за липсата на
извършени плащания по него от страна на ответника.
Според представените и неоспорени писмени доказателства, вземането
по процесния договор е надлежно цедирано на ищеца по настоящото дело.
Представеният договор и приложение към него съдържат всички съществени
елементи на договора за цесия. Дори и да се приеме, че изпратеното до
ответника уведомление от новия кредитор, надлежно упълномощен да
съобщи цесията от първоначалния кредитор (за което няма законова забрана)
не е породило целения ефект (т.е. не е връчено редовно), то с връчването на
исковата молба и доказателствата към нея след образуване на настоящото
производство, ответникът е надлежно уведомен за цесията. Също така
съгласно установената съдебна практика (прим. Решение № 114 от 7.09.2016
3
г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК, Решение №198 от 18.01.2019г. по
т.д. №193/2018г. на І т.о. на ВКС), длъжникът може да възрази успешно за
липсата на уведомяване, само ако едновременно с това твърди, че вече е
изпълнил на стария кредитор или на овластено от него лице до момента на
уведомяването, каквото твърдение в случая не е налице относно
претендираните в настоящото производство суми.
Между ответника и първоначалния кредитор са възникнали
правоотношения по договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК.
Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. От събраните по делото
доказателства се установява, че само част от императивно определеното
съдържание на договора е изпълнено, но не всички реквизити по чл. 11, ал. 1
ЗПК са налице, в който смисъл са направени и възражения от процесуалния
представител на ответника.
В процесния договор липсва ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са
включени в него и как се формира ГПР. Така за ГПР в договора е посочен
размер от 47,97%, а ГЛП е определен на 40,05%. Липсват данни за други
разходи по кредита освен предвидената договорна лихва, поради което не
става ясно как е формиран по-високия ГПР, т.е. какво още е включено в него
освен договорната лихва, която пък надвишава трикратния размер на
законната лихва, което съгласно установената по този въпрос съдебна
практика е уговорка нарушаваща добрите нрави. В ОУ към договора (чл. 30)
единствено е посочено, че ГПР се определя за всеки договор индивидуално, но
не е посочено как и какво се включва в него. Изложеното дава основание да се
приеме, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК -
поради посоченото по-горе нарушение на чл. 11, ал.1 т. 10 ЗПК при неговото
сключване.
Също така, налице е и друго самостоятелно основание за
недействителност на процесния договор. Въпреки, че не са предмет на
установителния иск вземания на ищеца за уговорената договорна неустойка
(имало е такава претенция в производството по чл. 410 ГПК, която е
4
отхвърлена като произтичаща от вероятно неравноправна клауза), наличието
на такава уговорка в договора следва да се обсъди като относимо
обстоятелство към действителността на целия договор. За договорите за
потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат
правилата на чл.143 – 148 ЗЗП. Независимо, че е част от индивидуалния
договор с ищеца, клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена по
смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем,
върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно
известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични
договори между същия заемодател и различни потребители. В глава четвърта
от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за
кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна такава да откаже сключването на договор. В съображение 26 от
преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията
на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва
да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и
следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите
в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като
уговорената в процесния договор, според която се дължи неустойка при
неизпълнение на задължението за осигуряване на банкова гаранция или
поръчител отговарящ на определени условия, се намира в пряко противоречие
с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика
подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства (и то значително), т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено
в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката
5
и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което
не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно
решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
̀
Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани
обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. В случая кредитора променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение
да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71
ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи
обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната
практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави
обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка. Непредоставянето на обезпечение е условие, при което
разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че
предоставянето на обезпечение е условие от което зависи размера на разходите
по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по кредита, а не обезщетение. С
този разход („неустойката“) е очевидно, че ГПР значително надвишава
посочения в договора и максимално допустимия размер по чл. 19, ал.4 ЗПК.
На следващо място с уговорената неустойка по договора се постига
6
заобикаляне на закона – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава
на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на задължението на кредитополучателя за плащане на дължимото в
уговорените срокове. Налице е кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва, което е недопустимо.
Неспазването на посочените по-горе изисквания на закона относно
формирането на ГПР е основание съгласно чл. 22 ЗПК за прогласяване изцяло
недействителността на процесния договор като противоречащ на закона и
заобикалящ закона, а включването в същия на лихвен процент надвишават три
пъти законната лихва, естеството на предвиденото обезпечение и дължимата
за него неустойка дават основание да се приеме, че договорът е нищожен и
като накърняващ добрите нрави.
Съобразно гореизложеното, кредитното правоотношение между
страните следва да се приеме за недействително и като такова не е в състояние
да породи присъщите за този тип сделка правни последици.
С оглед нормата на на чл. 23 от ЗПК, която намира приложение към
спора, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита, т.е. длъжникът дължи да възстанови на кредитора
чистата стойност на предоставения финансов ресурс. В конкретния случай
това е сумата от 1000лв., която е изцяло дължима от ответника.
По изложените съображения предявеният установителен иск следва да
бъде уважен за претендираната главница в размер на 1000лв. и отхвърлен за
претендираните 368,26лв. договорна лихва и 278,31лв. обезщетение за забава.
Тези съображения за отхвърляне на част от исковата претенция
настоящият съдебен състав е излагал и по много други дела с идентични
договори, от които ищецът е претендирал вземания от различни потребители –
кредитополучатели и не е налице основание за преразглеждане на тази
установена практика на съда, съответно и за постановяване на неприсъствено
решение, каквото искане е направил ищецът.
чл. 23 ЗПК, която намира приложение към спора, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
7
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита,
т.е. длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на
предоставения финансов ресурс. В конкретния случай това е сумата от
1000лв., която е изцяло дължима от ответника.
По изложените съображения предявеният установителен иск следва да
бъде уважен за претендираната главница в размер на 1000лв. и отхвърлен за
претендираните 368,26лв. договорна лихва и 278,31лв. обезщетение за забава.
Тези съображения за отхвърляне на част от исковата претенция
настоящият съдебен състав е излагал и по много други дела с идентични
договори, от които ищецът е претендирал вземания от различни потребители –
кредитополучатели и не е налице основание за преразглеждане на тази
установена практика на съда, съответно и за постановяване на неприсъствено
решение, каквото искане е направил ищецът.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал.3 ГПК следва да се
присъдят на ищеца част от направените от него разноски за настоящото и
заповедното производство, пропорционална на уважената част от исковата
претенция. За настоящото производство ищецът е направил разноски в
размер на 117,07лв. държавна такса и 300 за юрисконсулт или общо 417,07лв.
от които следва да се присъдят 253,30лв. За заповедното производство по
ч.гр.д.№***/2024г. от включените в заповедта по чл. 410 ГПК разноски в
размер на 82,39лв. следва да се присъдят 50,37лв.
Ответната страна не е направила разноски по делото, които да и бъдат
̀
присъдени пропорционално на отхвърлената част от исковата претенция.
Така мотивиран, районният съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М. А. Б. ЕГН**********, с
постоянен адрес гр. Русе, ******************** дължи на „АПС Бета
България“ ЕООД ЕИК203374133, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „България“ №81В, ап.3, представлявано от управителите Христо
Маринов и Петр Валента сумата от 1000лв. главница по договор за паричен
заем Кредирект №*** от 06.06.2019г., ведно със законната лихва върху нея
считано от 28.06.2024г. до изплащането и за която сума има издадена Заповед
̀
8
№***/02.07.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д.№***/2024г. по описа на Районен съд - Русе.
ОТХВЪРЛЯ предявения установителен иск от „АПС Бета България“
ЕООД ЕИК203374133, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„България“ №81В, ап.3, представлявано от управителите Христо Маринов и
Петр Валента срещу М. А. Б. ЕГН**********, с постоянен адрес гр. Русе,
******************** за дължими суми по договор за паричен заем
Кредирект №*** от 06.06.2019г. в размер на 368,26лв. договорна лихва за
периода 06.06.2019г. до 28.06.2024г. и 278,31лв. лихва за забава за периода
08.12.2020г. до 28.06.2024г., за които суми има издадена Заповед
№***/02.07.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д.№***/2024г. по описа на Районен съд – Русе, като неоснователен.
ОСЪЖДА М. А. Б. ЕГН**********, с постоянен адрес гр. Русе,
******************** да заплати на „АПС Бета България“ ЕООД
ЕИК203374133, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„България“ №81В, ап.3, представлявано от управителите Христо Маринов и
Петр Валента сумата от 253,30лв. разноски за настоящото производство и
сумата от 50,37лв. разноски по ч.гр.д.№***/2024г. по описа на РС – Русе.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
9