Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
11.05.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четвърти март две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 1896 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 457831 от 25.07.2018г. по гр.д. № 13790/2017г. Софийски районен
съд, 28 състав: Осъдил К.Н.Д., ЕГН **********, да заплати на М.И. М., ЕГН **********,
на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД сумата 8 735.89 лв. - главница,
представляваща изпълнено от ищеца задължение в повече от неговата част, и
представляваща припадащата се част от задължението на ответника по силата на
договор за кредит № HL 6649 от 17.02.2006г. с „Българска пощенска банка“ АД,
сега „Ю. и е. д. Б.“ АД, на обща стойност 30 630 евро, платени от ищеца за
периода от 01.05.2014г. до 28.02.2017г., ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на завеждане на исковата молба в съда до окончателното плащане, като
отхвърлил този иск за разликата до пълния предявен размер от 8 738.02 лв.;
Отхвърлил възражението на ответника К.Н.Д. за прихващане с вземане от 15 000
евро по договора за кредит; Осъдил К.Н.Д., ЕГН **********, да заплати на М.И. М.,
ЕГН **********, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 1 234.40 лв., представляваща
законна лихва за забава върху всяка погасителна вноска за периода от деня на
извършване на плащането по всяка вноска до датата на завеждане на исковата
молба в съда. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати
на ищеца разноски по делото в размер на 1 579.90 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата К.Н.Д.,
която го обжалва в частите, с които исковете са уважени, при твърдения за
неправилност, без да сочи конкретни пороци. Моли съда да отмени решението в
атакуваните части и да отхвърли исковете, като и присъди и разноски.
Въззиваемата страна М.И.М. с
отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да
потвърди решението в атакуваните части като правилно. Претендира разноски за
въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени осъдителни искове:
- с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД за сумата сумата
8 738.02 лв. - главница, представляваща изпълнено от ищеца задължение в повече
от неговата част, и представляваща припадащата се част от задължението на
ответницата по договор за кредит № HL 6649 от 17.02.2006г. с „Българска
пощенска банка“ АД, сега „Юробанк България“ АД, на обща стойност 30 630 евро,
платени от ищеца за периода от 01.05.2014г. до 28.02.2017г., и
- с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 234.40
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
всяка погасителна вноска за периода от деня на извършване на плащането по всяка
вноска до 06.03.2017г. включително.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от
завеждане на исковата молба в съда на 07.03.2017г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответницата е оспорила предявените искове с възражения за
недопустимост, евентуално – за неоснователност. В условията на евентуалност е
релевирала възражение за прихващане, заявено като частично - за сумата
8 738.02 лв., представляваща част от цялото й твърдяно вземане към ищеца в
размер на 15 000 евро, последната представляваща половината от сумата
30 000 евро, предоставена по договора за кредит. Искала е от съда да
отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
За разлика от ГПК от 1952г. (отм.), в действащия ГПК, макар да е запазен
характерът на въззивната инстанция като такава по същество, при въззивното
обжалване порокът на атакуваното решение следва да е указан чрез посочване в
какво се изразява, за да извърши въззивният съд проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото, съобразно чл. 269 ГПК. Ако в жалбата
не се съдържа такова конкретно указание (бланкетна жалба), същата е допустима и
се разглежда (арг. чл. 260, ал. 1 вр. чл. 262, ал. 1 ГПК), но въззивният съд
извършва служебно проверка само за валидността на решението, на допустимостта
му – само в обжалваната част, както и за спазването на императивни
материалноправни норми - в обжалваната част. Ако във въззивната жалба не са
посочени конкретните пороци, обуславящи неправилността на решението, въззивният
съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди (чл. 271 и
чл. 272 ГПК) – така решение № 670/27.12.2010г. по гр.д. № 1728/2009г. на ВКС,
ІІІ ГО и решение № 764/19.01.2011г. по гр.д. № 1645/2009г. на ВКС, ІV ГО, както
и определение № 200/20.02.2012г. по гр.д. № 92/2012г. на ВКС, ІV ГО,
определение № 321/09.03.2012г. по гр.д. № 836/2011г. на ВКС, ІV ГО и др. Жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на решението е допустима, но неефективна, тъй като не позволява
друга проверка, освен за валидността, допустимостта на обжалвания акт и
спазването на императивни материалноправни норми.
В случая атакуваното решение е валидно, но въззивният съд
го намира за недопустимо в частта, с която е отхвърлено евентуално възражение
на ответницата за разликата над 8 738.02 лв. до 15 000 евро. С
отговора на исковата молба ответницата е заявила евентуалното си възражение за
прихващане като частично – за размер от 8 738.02 лв., част от цялото й
твърдяно вземане срещу ищеца в размер на 15 000 евро, произтичащо от
процесния договор за кредит. В мотивите на решението районният съд е обсъждал
основателността на възражението до заявения частичен размер от 8 738.02
лв., но не е изложил никакви мотиви защо отхвърля възражението за целия размер от 15 000 евро, поради което не
може да се приеме, че в тази част е допусната очевидна фактическа грешка. Тъй
като с възражение за прихващане за посочената разлика съдът не е бил сезиран, в
тази част първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено като
недопустимо. Действително, така както в случаите на отхвърлен частичен иск
като неоснователен производството по последващ частичен иск се явява
недопустимо, тъй като с влязлото в сила решение, с което се
отхвърля частичният иск, се отрича цялото спорно право, вкл. по
отношение на непредявената част от вземането (съгласно разясненията, дадени с т.
9 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на
ОСТТК на ВКС и т. 2 и т. 3 на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019г. по
тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС), така и при заявено като частично
възражение за прихващане, което е отхвърлено като неоснователно, силата на
пресъдено нещо на решението в тази част (298, ал. 4 ГПК) ще се разпростре и по
отношение на непредявената с възражението за прихващане част от твърдяното
вземане, поради което евентуален бъдещ иск за непредявената част ще е
недопустим, респ. недопустимо ще е и възражение за прихващане със същата част.
Това обаче не обосновава допустимост на произнасянето на съда, сезиран с
частичния иск, респ. с частично заявеното възражение за прихващане, за
непредявената част от вземането. Съгласно установеното в чл. 6 ГПК диспозитивно
начало в процеса, съдът има правомощие да се произнесе само в рамките на
съдебно предявените права, а излезе ли извън въведения от страните предмет на
делото, решението му ще е недопустимо.
В останалите обжалвани части съдът намира първоинстанционното решение за
допустимо. При постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми. Във въззивната жалба не са релевирани никакви конкретни
оплаквания за неправилност, поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд
няма правомощието да провери правилността на решението в атакуваните части. Ето
защо в тези части първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на
основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
При този изход и изричната претенция, разноски за
настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са
в размер на 900 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой
съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие.
Що се отнася до претендираните съгласно списъка по чл. 80 ГПК 6.72 лв. –
внесена за сметка на въззивницата държавна такса, същата не следва да се
възлага в тежест на въззивницата. Последната в указания й от въззивния съд срок
е довнесла държавната такса в размер на 4.72 лв. Платените без основание от
въззиваемия 4.72 лв. следва да му бъдат възстановени при поискване. Що се
отнася до платената банкова такса в размер на 2 лв., същата изобщо не
представлява разноска по делото.
Въззивният съд констатира, че в първоинстанционното решение са допуснати
очевидни фактически грешки относно фамилното име на ищеца – посочено е като „М.“
вместо правилното „М.“. След връщане на
делото на СРС тези грешки следва да бъдат отстранени по реда на чл. 247 ГПК.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 457831 от 25.07.2018г., постановено по гр.д. № 13790/2017г.
на Софийски районен съд, 28 състав в
частта, с която е отхвърлено евентуално възражение за прихващане на
ответницата К.Н.Д. за разликата над 8 738.02 лв. до 15 000 евро, като
недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 457831 от 25.07.2018г., постановено по гр.д. № 13790/2017г. на
Софийски районен съд, 28 състав в
останалите обжалвани части, с които: К.Н.Д., ЕГН **********, е осъдена да
заплати на М.И.М., ЕГН ********** (при допусната очевидна фактическа грешка
относно фамилното име на ищеца), на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД сумата 8 735.89
лв. - главница, представляваща изпълнено от ищеца задължение в повече от
неговата част и представляваща припадащата се част от задължението на ответника
по силата на договор за кредит № HL 6649 от 17.02.2006г., сключен с „Българска
пощенска банка“ АД, сега „Юробанк България“ АД, на обща стойност 30 630 евро,
платени от ищеца за периода от 01.05.2014г. до 28.02.2017г., ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на завеждане на исковата молба в съда
на 07.03.2017г. до окончателното плащане; Отхвърлено е евентуалното възражение
за прихващане на ответницата К.Н.Д., предявено като частично за 8 738.02
лв. и представляващо част от твърдяно цяло вземане срещу ищеца М.И.М. в размер
на 15 000 евро по договора за кредит; К.Н.Д., ЕГН **********, е осъдена да
заплати на М.И.М., ЕГН ********** (при допусната очевидна фактическа грешка
относно фамилното име на ищеца), на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 1 234.40 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху всяка погасителна вноска за периода
от деня на извършване на плащането по всяка вноска до 06.03.2017г. включително,
вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА К.Н.Д., ЕГН **********,***, да
заплати на М.И.М., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 900 лв. (деветстотин лева), представляваща разноски за въззивното
производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 13790/2017г. на
Софийски районен съд, 28 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.