Р Е Ш
Е Н И Е
№ 32
11.02.2020 г. гр. Хасково
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД ХАСКОВО …...........………….…........................……………...... състав
на петнадесети януари ………………….……………… две хиляди и двадесета година
в публично заседание в състав :
Председател : ДЕЛЯНА
ПЕЙКОВА
Членове : ГЕОРГИ
ГОЧЕВ
МИЛУШ ЦВЕТАНОВ
секретар ……… П.Д………. . ………. .….……….…………………………………..….….
прокурор ……………………….…….……. .....................................................…..……….….
като разгледа докладваното от ...................................председателя. ...….................…..……
В гр. дело № 864
......... по описа за
2019 год., ...………....................……………................
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК образувано
по жалба на „ А1 България“ ЕАД гр. София.
С
Решение № 582 от 21.08.2019 г., постановено по гр.д. № 803/2019 г., РС Хасково е
признал за установено по отношение на „
А1 България“ ЕАД гр. София,че М.С.Д. *** не дължи сумата от 352,75 лв.,
представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор от 17.09.2014 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.01.2018 г. и разноски,
за които суми е издадена, за които суми
е била издаден Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 107/2018 г. по описа на
РС Хасково и изпълнителен лист от 13.02.2018 г.,като погасена по давност.
Със същото решение съдът е осъдил „ А1
България“ ЕАД гр. София да заплати на М.С.Д. *** направените по делото разноски
в размер на 400 лв.
С Определение № 1718 от 27.09.2019
г., постановено по същото дело съдът е изменил Решение № 582 от 21.08.2019 г. в
частта на разноските като е намалил размера на дължимите разноски на 350 лв. / 300 лв. платено възнаграждение на
адвокат и 50 лв. платена ДТ/.
Недоволен от постановеното решение е
останал въззивникът „ А1 България“ гр. София, който обжалва
в срок. Твърди,че постановеното решение е неправилно поради неговата
необоснованост и неправилното приложение на материалния закон. Неправилно съдът
приел,че е изтекла предвидената в закона тригодишна давност, без да съобрази
установената съдебна практика,че от влизане в сила на заповедта за изпълнение
започва да тече нова давност. Твърди,че влязлата Заповед за изпълнение на
парично задължение формира сила на присъдено нещо и установява с обвързваща
страните сила,че вземането съществува към момента на изтичане на срока за
възражение. От материална гледна точка неподаването на възражение най-близко
стояло до признаването вземането от длъжника. С направеното признание, съгласно
чл.116 б.“а“ от ЗЗД давността се прекъсвала. Съгласно чл.117 ал.1 от ЗЗД от
прекъсването на давността започвало да тече нова давност, а тя, съгласно ал.2,
когато вземането било установено с влязло в сила съдебно решение, всякога
била пет годишна. С оглед на това счита,че са
неправилни изводите на съда,че вземането е погасено по давност с изтичането на
тригодишен срок. Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението на
РС Хасково и постанови друго по същество на спора, с което да отхвърли иска.
Моли да бъдат присъдени направените по делото, пред двете инстанции разноски.
В срок е постъпил писмен отговор от
адв. Т., пълномощник на ответника М.С.Д., в който оспорва подадената въззивна
жалба. Счита,че постановеното от първоинстанционния съд решение е правилно и
моли то да бъде потвърдено. Моли да бъдат присъдени направените по делото, пред
въззивната инстанция разноски. Твърди,че
при липса на подадено възражение от длъжника и след изтичане на срока за
това, издадената Заповед за изпълнение влизала в сила, но заповедното производство
нямало установително действие за съществуване на вземането и правните последици
на акта не се приравнявали на съдебно решение, постановено в исковия процес.
Влезлите в сила заповеди по чл.410 от ГПК се ползвали с изпълнителна сила, но
не и със сила на присъдено нещо, поради което в случая разпоредбата на чл.117
ал.2 от ГПК не намирала приложение. Погасителната давност се прекъсвала с
предприемане на действия по принудително изпълнение по смисъла на чл.116 б. „в“
от ЗЗД. Вземането на ищеца било изискуемо не от датата на издаване на изпълнителния
лист, а от падежа на фактура № *********/25.03.2015г. – 25.03.2015 г. и
доколкото към 25.03.2018 г. не били предприети действия по принудително
изпълнение, които да прекъсват давността, то вземането на ищеца било погасено
по давност.
В съдебно заседание въззивникът,
чрез пълномощника си юрк.П. поддържа въззивната жалба по изложените в нея
съображения.
В съдебно заседание въззиваемата, чрез
пълномощника си адв. Т. оспорва въззивната жалба по изложените в писмения
отговор съображения.
Хасковският окръжен съд като
провери основателността на оплакванията във въззивната жалба и при съобразяване
с разпоредбата на чл.269 от ГПК, констатира следното:
Въззивната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. Преценена по
същество е неоснователна. Постановеното от РС Хасково решение е правилно,
поради което следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на спора въззивникът
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените по делото разноски
пред въззивната инстанция в размер на 300 лв.По делото е представен договор за
правна защита и съдействие от 19.09.2019 г., установяващ извършено плащане в
размер на 400 лв. възнаграждение на адвокат. В
съдебно заседание, проведено на 15.01.2020 г. въззивникът е направил
възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение, с оглед
фактическата и правна сложност на делото. Съдът намира възражението за
основателно, поради което и на основание чл.78 ал.5 от ГПК размерът следва да
бъде определен в минимума, предвиден в чл.7 ал.2 т.1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно
300лв
РС Хасково е сезиран с иск с правно
основание чл.439 ал.1 от ГПК, предявен от М.С.Д. *** против „ А1 България“ ЕАД
гр. София да бъде признато за установено
по отношение на „ А1 България“ ЕАД гр. София,че М.С.Д. *** не дължи сумата от
352,75 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор от
17.09.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.01.2018
г. и разноски, за които суми е издадена, за които суми е била издаден Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. № 107/2018 г. по описа на РС Хасково и изпълнителен лист от
13.02.2018 г., като погасена по давност.
При разглеждането на спора
първоинстанционният съд е събрал всички относими към спора и сочени от страните
доказателства. Въз основа на тях е достигнал до правилния и законосъобразен
извод, че предявеният иск е основателен
и доказан, поради което го е уважил. Пред настоящата инстанция не се
представиха нови доказателства, които да дават основание да бъде направен извод
различен от направеният от решаващия съд.
Разпоредбата
чл.439 от ГПК предпоставя възможност на длъжника чрез отрицателен установителен
иск да оспори съществуването на изпълняемото право въз основа на факти,
непреклудирани от формираната сила на
пресъдено нещо, т.е новонастъпили факти. Такива са изтеклата погасителна
давност, на която се позовава ищцата Д.. За да постанови атакувания съдебен акт съдът е приел, че вземането е
погасено по давност, който извод на съда
е правилен и се споделя от настоящата инстанция. Предвидените в ГПК
преклузивни срокове, в които длъжникът следва да оспори дължимостта на
вземането чрез възражение, придават на влязлата в сила заповед за изпълнение
ефект близък до силата на присъдено нещо. Неподаването на възражение по чл.414 ал.1
от ГПК има за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение,
поради което оспорването на фактите и обстоятелствата, относими съм
ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице
специалните хипотези на чл.424 от ГПК – новооткрити доказателства или чл.439 –
при новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение, напр.
позоваване на изтекла давност, какъвто е настоящия случай. Подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността, както
правилно е посочил и районният съд. Не
може да се приеме, че е налице и признание на вземането на длъжника,
което да прекъсва давността съгласно чл.116 б.“а“ от ЗЗД. Действително ищецът
не е подал възражение по чл.414 от ГПК и заповедта е влязла в сила, но
неподаването на възражение не се приравнява на признаване на вземането, годно
по смисъла на чл.116 б.“а“ от ЗЗД да прекъсне давността. Към момента на
подаването на заявлението за издаване на Заповед за изпълнение – 10.01.2018 г.
вземането на ответното дружество не е бил погасено по давност. Съобщението за
издадената Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е връчено при условията на
чл.44 ал.1 от ГПК. 14 дневния срок за подаване на възражение изтича на
01.02.2018 г. /четвъртък/, към който момент вземането също не е погасено по
давност. Позоваването на изтекла давност е към по-късен момент, а именно към
момента на образуване на изпълнителното дело-14.03.2019 г. Към този момент
безспорно, считано от 25.03.2015 г., по аргумент от чл.114 ал.4 от ЗЗД
предвидената в чл.111 б.“ в“ от ЗЗД тригодишна давност е изтекла. Ако ответното
дружество бе предприело действия по принудително изпълнение непосредствено след
влизане в сила на заповедта, то длъжникът не би могъл да му предостави
възражение за изтекла давност. Ответното дружество е предприело действия по
принудително изпълнение след 14.03.2019 г., към която дата давността вече е
изтекла и направеното възражение е противопоставимо на ответника.
Не би могло да се приеме и, че
давността е прекъсната съгласно чл.116 б.“б“ от ЗЗД с предявяването на иск. В
настоящият случай кредиторът не е предявил иск по чл.422 от ГПК, а както вече
се посочи подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не
прекъсва давността. Заповедта за изпълнение, независимо дали е издадена по реда
на чл.410 и чл.417 от ГПК ,както и издадения въз основа на същата изпълнителен
лист нямат последиците на съдебно решение за установяване съществуване на
вземането по смисъла на чл.117 ал.2 от ЗЗД, поради което посочената разпоредба
не намира приложение.
Не променя направените изводи
извършеното плащане на сумата от 352,75 лв., представляваща главница по
издадения изпълнителен лист. По делото не са представени доказателства кога
точно е извършено плащането, но данни за това се съдържат в молбата за
образуване на изпълнително дело № 20199290400447, в която ищецът заявява, че
сумата формираща главница по издадения изпълнителен лист е платена.Последицата
от извършеното плащане е, че длъжникът няма право да иска обратно платеното,
макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла/ чл.118 от ЗЗД/
Изложеното дава основание на съда
да направи извода, до който е достигнал
и първоинстанционния съд, а именно,че предявеният иск е основателен и доказан и
следва да бъде уважен.
Водим от горното съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 582 от 21.08.2019 г., постановено
по гр.д. № 803/2019 г., РС Хасково.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 1718 от
27.09.2019 г., постановено по същото дело, с което съдът е изменил Решение № 582
от 21.08.2019 г. в частта на разноските като е намалил размера на дължимите
разноски на 350 лв. / 300 лв. платено
възнаграждение на адвокат и 50 лв. платена ДТ/.
ОСЪЖДА „ А1 България“ ЕАД, ЕИК ********* гр. София,
ул. „Кукуш“ № 1 ДА ЗАПЛАТИ на М.С.Д. ***
, ЕГН ********** сумата от 300 лв. /
триста лева/ направените по делото, пред въззивната инстанция, разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1/
2/