Р Е
Ш Е Н
И Е № 260001
В ИМЕТО НА НАРОДА
18.02.2022г. гр. Пловдив
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН
СЪД VII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ
На деветнадесети
януари две хиляди двадесет и втора година
В публично заседание
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МЕТОДИ АНТОНОВ
Секретар: Милена
Георгиева
Като разглежда
докладваното от съдията
АНД № 2091 по описа за 2020
година
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Наказателно постановление №
17-1030-000300 от 01.02.2017г. на Началник група, с-р „Пътна полиция” към ОДМВР
гр. Пловдив, с което на Н.Г.Б., ЕГН ********** на основание чл.175, ал.1, т.4 от
Закон за движението по пътищата /ЗДвП/ му е наложено административно наказание
Глоба в размер на 200 /двеста/ лева и лишаване от право да управлява МПС за
срок от шест месеца за нарушение по чл.103 от ЗДвП.
ОСЪЖДА ОДМВР-Пловдив да ЗАПЛАТИ на Н.Г.Б.
от гр.Пловдив, ЕГН ********** сумата от 600 лева /шестстотин/ лева
представляваща съдебни разноски пред Районен съд гр. Пловдив.
Решението подлежи
на обжалване пред Административен съд Пловдив в 14 – дневен срок от съобщението
до страните, че същото е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
М О
Т И В
И:
Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН.
Обжалвано е Наказателно постановление
№ 17-1030-000300 от 01.02.2017г. на Началник група, с-р „Пътна полиция” към
ОДМВР гр. Пловдив, с което на Н.Г.Б., ЕГН ********** на основание чл.175, ал.1,
т.4 от Закон за движението по пътищата /ЗДвП/ му е наложено административно
наказание Глоба в размер на 200 /двеста/ лева и лишаване от право да управлява
МПС за срок от шест месеца за нарушение по чл.103 от ЗДвП.
Жалбоподателят Н.Г.Б.,
по съображения, изложени в жалбата и в съдебно заседание чрез процесуалния си
представител – адв. Д., обжалва НП с
аргументи за неговата незаконосъобразност, като моли Съда да го отмени.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна - ОДМВР Пловдив, редовно призована, не се представлява. Преди даване ход
на делото с административната преписка е представено писмено становище, с което
жалбата се счита на за неоснователна
и се представят доводи по същество на искането към съда за потвърждаване на НП
като правилно и законосъобразно. Прави се възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение.
Пловдивският
районен съд – VІІ н.с., като прецени събраните доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Жалбата е подадена
в срок, допустима е и разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното НП е
издадено за това, че на 22.01.2017г. в община „Марица“, на път Втори клас № II-56-90 км, „КПП, Войводиново“, около 20:30 часа Н.Г.Б. управлявайки личния си
л.а. „Мицубиши Еклипсе“ с рег.№ **** не спрял на подаден сигнал със
„Стоп-палка“ тип МВР и пробляскваща светлина от униформен служител. Водачът бил
настигнат и спрян на 97 км - в близост до „Скобелева майка“ гр. Пловдив, а св. А.Н.Н.
– **** към с-р Пътна полиция към ОДМВР – Пловдив му съставил акт с бл. № 950509
ОТ 22.01.2017г. за извършено нарушение на чл. 103 от ЗДвП. Б. отказал да подпише
акта, тъй като не бил съгласен с констатациите в него, което било удостоверено с подписа на един
свидетел, като въз основа на така съставения акт било издадено обжалваното
наказателно постановление.
Разпитан в съдебно
заседание, актосъставителят А.Н.Н., потвърждава авторството на АУАН и
констатациите в него, като сочи, че на процесната дата
и място жалбоподателят не е спрял на подаден сигнал със стоп-палка от униформен
служител на МВР, за което бил последван с патрулен автомобил и спрян на 97 км -
в близост до „Скобелева майка“ гр. Пловдив. Свидетелят заявява също, че не са
били установени причини водачът да не спре, като сочи и че на Б. била извършена
проба за алкохол, която била отрицателна.
Разпитан бе и св. Д.Б.П.,
присъствал при установяване на нарушението, който заявява обаче, че няма
спомени за случая.
В качеството на
свидетел бе разпитана и свид. С.П. Стефанова, ангажирана от жалбоподателя Б. –
живееща на семейни начала с него. От показанията й се установява, че на
процесната дата тя и Н.Б. *** като на влизане в гр. Пловдив пътят им бил
засечен от патрулен автомобил, а служителите на реда твърдели, че водачът не е
спрял за полицейска проверка. Свидетелят С. обаче твърди, че нито на път Втори клас № II-56-90 км,
„КПП-Войводиново“, нито след тази точка те са видели „стоп-палка“, някаква
светлинна или звукова сигнализация от органи на МВР, до момента в който пътят
им не е бил пресечен от патрулния автомобил на 97 км - в близост до „Скобелева
майка“ гр. Пловдив.
Съдът кредитира
показанията на свидетелите дотолкова доколкото служат за установяване на
обективната истина.
Настоящият съдебен
състав счита, че по делото не са налице категорични и безспорни доказателства
за извършено от жалбоподателя нарушение на чл.103 от ЗДвП. От събраните в хода
на съдебното следствие гласни доказателства се установи фактическа обстановка,
която не съответства на посочената в акта и НП. В случая изводите на наказващия
орган са недоказани по надлежния ред и със съответните безспорни доказателства.
Съгласно чл.103 от ЗДвП водачът на пътно превозно средство е длъжен при подаден сигнал за спиране
от контролните органи да спре плавно в най-дясната част на пътното платно или
на посочено от представителя на службата за контрол място и да изпълнява
неговите указания. Разпоредбата на чл.103 от ЗДвП не пояснява понятието
„подаден сигнал за спиране”, поради което тази разпоредба препраща към
разпоредбата на чл.170, ал.3 от ЗДвП. Тази разпоредба задължава контролния
орган да подаде своевременно ясен сигнал за спиране със стоп - палка, при който
за водача на ППС да е оформено убеждението, че този своевременно подаден ясен
сигнал за спиране е предназначен за него, след което следва задължението да
спре най-вдясно на пътното платно или на посоченото от контролния орган място.
През нощта сигналът за спиране може да бъде подаден и с описваща полукръг
червена светлина. Униформен полицай може да спира пътните превозни средства и
чрез подаване на сигнал само с ръка. Сигнал за спиране може да бъде подаден и
от движещ се полицейски автомобил или мотоциклет.
При така изложеното, за да е извършено
нарушение на чл.103 от ЗДвП е необходимо на първо място да има своевременен и
ясен сигнал за спиране от контролен орган; на второ място следва контролният
орган да посочи мястото за спиране; на трето място следва да е установено по
безспорен начин, че своевременно и ясно подаденият сигнал за спиране е
предназначен именно за конкретния водач на ППС и на четвърто място, водачът да
не е изпълнил задължението си да спре плавно в най-дясната част на пътното
платно или на посочено от представителя на службата за контрол място и да
изпълнява неговите разпореждания. При оценка на събрания доказателствен
материал съдът приема, че обвинението за нарушението по чл.103 от ЗДвП не е доказано по несъмнен начин. Вярно е, че
съгласно разпоредбата на чл.189, ал.2 от ЗДвП, редовно съставените актове по
този закон имат доказателствена сила до доказване на противното. От друга
страна обаче, по силата на разпоредбата на чл.14, ал.2 от НПК, приложима
съгласно препращащата норма на чл.84 от ЗАНН, в съдебното производство тези
констатации нямат обвързваща доказателствена сила и следва да се преценяват в
контекста на целия събран по делото доказателствен материал. Тази позиция
категорично е застъпена и в Постановление № 10/1973 г. на Пленума на ВС. В този
смисъл, съдът е длъжен, разглеждайки делото по същество, сам да установи чрез
всички допустими от закона доказателства и доказателствени средства извършено
ли е вмененото административно нарушение, от кого и при какви обстоятелства е
станало това, особено в случаите на оспорване, какъвто е и настоящия.
Жалбоподателят първоначално в жалбата, а
впоследствие и в съдебно заседание чрез своя процесуален представител оспорва
извършването на вмененото му нарушение. Ангажира и доказателства в тази посока
– свидетелските показания на очевидец С. С., която в съдено заседание посочи,
че не е подаван сигнал със стоп-палка, както и че полицейски служител не е
ползвал пробляскваща светлина на процесното място. Твърденията в акта не се
подкрепят и от другия свидетел П., който е присъствал при установяване на
нарушението, тъй като при разпита си в съдебно заседания той заяви, че не си
спомня нищо, което е малко вероятно при твърдяната фактическа обстановка, а
именно че жалбоподателят умишелно е намалил, а след това е подал рязко газ, за
да осуети полицейска проверка. Ако е искал да избяга от органите освен това, остава
неизяснен въпросът защо той е спрял на 97 км - в близост до „Скобелева майка“
гр. Пловдив, където му е била извършена проверка. Не се установи и никакъв
мотив жалбоподателят да цели умишлено да осуети полицейска проверка, тъй като
дори актосъставителят посочи, че за водача не се били констатирани никакви
други нарушения, като изрично сочи, че пробата му за алкохол е била
отрицателна. Всичко това се потвърждава и от св. С.. При това положение съдът
приема, че констатациите на актосъставителя не са защитени по убедителен начин,
от което следва, че поддържаното в производството възражение от страна на
жалбоподателя Б., че не е извършил вмененото му нарушение, не може да бъде
игнорирано. Независимо от регламентираната в чл.189, ал.2 от ЗДвП доказателствена
сила на съставения АУАН, доказателствената тежест остава за АНО , тъй като
обратното би било в нарушение на презумпцията за невиновност в чл.16 от НПК,
намиращ субсидиарно приложение в административнонаказателното производство,
съгласно чл.84 от ЗАНН. В контекста на изложеното, съдът приема, че обвинението
срещу Н.Б. за извършено нарушение по чл.103 от ЗДвП не е доказано по несъмнен
начин, тъй като събраните доказателства не са достатъчни, за да се приеме, че е
извършил описаното в НП административно нарушение, и че законосъобразно е
привлечен към административнонаказателна отговорност за него. Изложените съображения налагат
извод за отмяна на обжалвания акт като незаконосъобразен и необоснован.
С оглед отмяната
на НП следва да се присъди възнаграждение за адвокатско представителство, тъй
като е налице своевременно и надлежно искане в този смисъл от жалбоподателя.
Съгласно приложения договор за правна защита е заплатена сумата от 600 лв. Към
момента на сключване на договора минималното възнаграждение по чл.7, ал.2, т.1
от Наредбата е в размер на 300 лева., като от въззиваемата страна е депозирано
възражение за прекомерност на този размер и намаляването му до предвидения
минимум. Настоящият състав намира обаче, че поради фактическата и правна
сложност на делото, проведените девет на брой заседания, дългият период на
протичане на производството и активното участието на процесуалният представител
на жалбоподателя, то размерът на адвокатско възнаграждение следва да бъде
определен на 600 лева, като последния според настоящия състав се явява
справедлив и обоснован за съответния вид работа.
Мотивиран от
гореизложеното, ПРС – VІІ наказателен състав, постанови решението си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: