№ 171
гр. Сливен, 13.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на тринадесети октомври, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20212200500416 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 260028/25.06.2021г. по
гр.д. № 203/21г. на КРС, с което са отхвърлени като неоснователни и
недоказани предявените при условията на обективно съединяване на осн. чл.
422 от ГПК от АЛ. С. АСЛ., ЕГН ********** от ***, против В. АНГ. Н.,
ЕГН********** от ***:
- иск за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата 2 750, 00 лв., представляващи
изискуемо задължение по запис на заповед, издаден на 20.04.2016г. в град
Сливен, по силата на който ответникът се е задължил да заплати на ищеца
или на негова заповед на 31.05.2016г. сумата 2750, 00 лв., за която в полза на
ищеца са били издадени заповед за изпълнение № 378/23.11.2018г и
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 552/2018г. на РС Котел и
- иск за признаване за установено в отношенията между страните, че
1
ответникът дължи на ищеца сумата 3 250, 00 лв., представляващи
изискуемо задължение по запис на заповед, издаден на 11.05.2017г в град
Сливен, по силата на който ответникът се задължил да заплати на ищеца
или на негова заповед на 31.05.2017г. сумата 3250, 00 лв., за която в полза на
ищеца са били издадени заповед за изпълнение № 339/22.11.2018г. и
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 553/2018г на РС Котел, като на ответника
са присъдени разноските по делото, а искането за разноски на ищеца е
отхвърлено.
Въззивната жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното
производство и с нея се атакува изцяло цитираното решение, като
въззивникът заявява, че то е неправилно и необосновано. Заявява, че
принципно не оспорва приетото от първоинстанционния съд, че между
страните е било налице наемно правоотношение, както и че задължението
на ответника по него са били погасени чрез плащане. Счита обаче, че съдът
неправилно е счел, че процесните записи на заповед са били издадени във
връзка са наемните правоотношения, тъй като тоакава връзка няма.
Липсват доказателства, че тези записи обезпечавата вземания за наемна
цена, обратното заключение следва при внимателен анализ на събраните
гласни доказателствени средства. Въззивникът заявява още, че макар
правилно решаващият съд да е възприел разрешенията и практиката по т.
17 на ТР №4/13г. на ОСГТК, неправилно ги е приложил касателно фактите,
които е следвало да докаже ответника. Счита,че КРС е изградил логически
неправилни изводи въз основа на свидетелските показания, като е заключил,
че има пълно съвпадение между сумите по двата записа – 2 750 лв. и 3 250 лв.
и сбора от наемните вноски за трите години, и според него, само защото
сборът на две числа е равен на сбора на три други числа, не означава, че те
отразяват едни и същи величини, а и наемната цена е 2 000 лв. годишно,
която не съвпада с никое от задълженията по записите на заповед. Така
липсва индиция за връзка между каузалното правоотношение и
абстрактните сделки, и посоченото представлява съвпадение без
доказателствена стойност. Въззивникът се оплаква, че съдът не е извършил
задълбочен анализ на свидетелските показания, като ги интерпретира и
излага своето виждане за това какви обстоятелства се установяват чрез
тях и какви правни изводи следват от това. Ищецът не е носел
доказателствената тежест да докаже каузалното правоотношение – той
2
не е заявявал наличие на такова в исковата молба, ответникът е сторил
това с отговора си и върху него е паднала тежестта на доказване, но той
не е ангажирал нито едно доказателство в този смисъл.
В обобщение счита, че е необоснован крайният извод на КРС, че е
безспорно установено, че чрез двата записа на заповед е било обезпечено
задължението на ответника за плащане на наемна цена, поради което моли
въззивния съд да отмени като неправилно и незаконосъобразно атакуваното
решение и вместо него постанови ново, с което уважи изцяло двата
обективно съединени положителни установителни иска и признае по реда на
чл. 422 от ГПК дължимостта на сумите в пълен размер.
Претендира разноски по делото за двете инстанции.
Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази
фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, с който оспорва изцяло като неоснователна въззивната жалба.
Заявява, че решението е постановено при наличието на достатъчно
доказателства, за които правилно е била разпределена доказателствената
тежест и които са пълно и задълбочено анализирани от съда, който е
формирал вярна фактическа обстановка и правилно я е привел към
приложимите правни норми. Счита, че правилно е прието, че записите на
заповед обезпечават изпълнението на задълженията по наемното
правоотношение, за които е доказано, че са изцяло погасени чрез плащане,
поради което не са дължими сумите по тях. Излага съображения, с които
последователно оборва релевираните с въззивната жалба оплаквания, като в
обобщение извежда заключение за неоснователност на жалбата и
правилност на атакуваното с нея решение, което моли въззивният съд да
потвърди изцяло. Претендира разноски за тази инстанция.
В отговора не са направени нови доказателствени или други
процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява
процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
3
поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, като отмени
атакуваното отхвърлително решетие и вместо това постанои ново
решение, с което уважи изцяло двата установителни положителни иска в
заявения размер. Претендира разноски, представя списък за тази инстанция.
В с.з. въззиваемият, редовно призован, се явява лично и с процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва
жалбата, поддържа отговора и моли да бъде потвърдено обжалваното
решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази
инстанция, представя пълномощно, договор за правна защита и съдействие
и списък по чл. 80 от ГПК.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен
интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че решението е правилно, поради което
следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, от гледна точка на хронологията на събитията, е
пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед
разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въвежда тази част от мотивите по
подразбиране.
Въззивният състав споделя и решаващите правни изводи на РС.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Предявените обективно съединени установителни искове имат за
предмет установяване на парично задължение на ответника към ищеца,
4
чийто размер и основание по начало следва да бъдат идентични с тези по
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК.
Ищецът претендира, че му се дължат: сумата 2 750 лв.,
представляваща поето от ответника парично задължение по запис на
заповед от 20.04.2016г., платимо на ищеца или на негова заповед на
31.05.2016г. и сумата 3 250 лв., представляваща поето от ответника
парично задължение по запис на заповед от 11.05.2017г., платимо на ищеца
или на негова заповед на 31.05.2017г., за които суми е постановено незабавно
изпълнение и са издадени заповеди за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК съответно - № 378/23.11.2018г. и
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 552/2018г. на КРС за първата и №
339/22.11.2018г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 553/2018г. на КРС за
втората.
В законовия срок след връчване от страна на ЧСИ на покана за
доброволно изпълнение по образуваните въз основа на изпълнителните листи
изпълнителни дела, длъжникът депозирал възражения по чл. 414 от ГПК, а в
едномесечния срок кредиторът предявил искова молба за двете вземания,
производството по нея било разделено, впоследствие двете дела били
съединени на основание чл. 123 от ГПК с оглед идентичността на страните
и сходството в предмета.
Този въззивен състав намира, че ищецът не е доказал всички релевантни
положителни факти, тежестта за което действие лежи върху него.
В писмения си отговор ответникът оспорва основателността на
обективно съединените искове, като се позовава на недължимост на сумите
поради погасяването им чрез плащане по договор за наем, задължението по
който е било обезпечено с процесните заповеди.
Изпълнителните основания, инициирали заповедните производства, а
впоследствие и исковото, са двата записа на заповед, издадени от
ответника.
Безспорно е, че записът на заповед по своята правна характеристика
представлява едностранна абстрактна сделка. Последната дефинитивно
представлява сделка, при която предоставената имуществена облага не е
5
свързана с определена кауза /основание, причина/ и липсата на кауза при нея
не води до нищожност, както при каузалната сделка.
Също така е вярно и това, че обикновено зад абстрактната сделка
стои каузална сделка. Двете, разбира се, могат да се намират в различно
взаимоотношение помежду си и това, за всеки отделен случай, следва да се
прецени и съобрази с оглед всички останали факти по делото.
Не бива да се абсолютизира абстрактният характер на записа на
заповед като едностранна сделка. Той не означава, че във всеки един случай
издаването на записа не е във връзка със съществуващи други отношения
между страните, тоест изначално липсва основание, поради което се поема
задължението по него. Абстрактността се изразява в това, че записът на
заповед сам по себе си не е обвързан с определена кауза, без обаче това да
означава пълно откъсване от повода, който е послужил за издаването му.
В този дух е разрешението, дадено в т. 17 от ТР № 4/2013 от
18.06.2014 година на ОСГТК на ВКС, съгласно която „При въведени от
страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално
правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на
заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение…..В
производството по установителния иск, предявен по реда чл. 422, ал. 1 ГПК,
ищецът - кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект
- съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ
на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на
конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е
издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които
са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед.”
Затова са допустими такива субективни менителнични възражения,
свързани със съпътстващите записа на заповед каузални взаимоотношения
между страните, които да се основават на воля на страните да свържат
каузалното с менителничното правоотношение.
Именно така стоят нещата в настоящия случай.
6
За да се установи балансът, който ще мотивира прилагането, или
съответно – дерогирането на правилата на абстрактната сделка, /която
цели бързина и ефективност при реализиране на парично вземане, като се
избегнат именно общите правила за доказване/, е необходимо поне едната
страна да се позове на наличие на такава воля у някоя от тях – да бъде
свързано менителничното с каузалното правоотношение, за да може съдът
да изследва дали във вътрешните им взаимоотношения превес има
каузалното отношение, респективно – менителничното да е поставено в
зависимост от него. Така, за да бъде отречена дължимостта на сума по
запис на заповед въз основа на възражения, изхождащи от свързани каузални
отношения, последните трябва да бъдат заявени или от ищеца с исковата
молба, или от ответника – с отговора. Само така тези въпроси могат да
бъдат поставени на доказателственото поле в процеса.
В случая ответникът излага твърдения за други правоотношения
помежду им, обусловили издаването на записите, а именно – договор за наем
на недвижим имот.
На първо място, за да се свърже абстрактната сделка с каузално
правоотношение, е необходимо тази сделка да е действителна. Тук са
налице редовни от външна страна записи на заповед, чието съдържание
отговаря на изискванията на чл. 535 от ТЗ, документите валидно
установяват подлежащи на изпълнение вземания, тъй като условията за
изискуемостта им са настъпили.
По-нататък, обаче, с оглед наведените от страните твърдения,
съгласно еднозначното разрешаване на въпроса в т. 17 на ТР №
4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС на РБ и устойчивата съдебна практика,
съдът е длъжен да изследва наличието на твърдяното каузално
правоотношение, валидността му и годността му да породи паричното
задължение, „обезпечено“ с издадените записи на заповед, послужили като
основание за издаване на заповедите за изпълнение. В хода на
производството категорично са ангажирани необходимите и достатъчни
доказателства за успешното установяване на валидно облигационно
правоотношение, заявено от ответинка.
Ищецът /и съпругата му, в режим на СИО/, като собственици на ПИ№
7
000346 с площ 3.724 дка в м. „Бахчелъка“ в землището на с. Мокрен и на
находящия се в него овчарник с площ 949 кв.м., са сключили с ответника
устен договор за наем на имота, считано от 25.06.2015г., /първоначално за
една година, по-късно срокът бил удължен до 01.07.2018г./, който бил
прекратен към началото на лятото на 2018г. Предметът бил ползване на
сградата за отглеждане на овцете на ответника, който я е ползвал и преди
този период със същата цел, като наемната цена била договорена на 2 000
лв. годишно, платима авансово – към 31.05 на съответната година.
Установява се, както от признанията на ответника, така и от
обясненията на ищеца и от свидетелските показания, че сумите не са
заплащани в уговорения срок, а много по-късно, като 2 000 лв. са платени в
брой, на няколко пъти, в неустановени точно моменти около м. 08.2016г., а
от писмените доказателства е видно, че по банков път, с две нареждания за
касов превод от 29.09.2017г., с основание „наем овцеферма 2016, 2017г.“,
ответникът е превел на ищеца общо 4000 лв., останали от общата сума,
дължима за трите години – 6000 лв.
В настоящото производство са допустими както възражения относно
невъзникването или погасяването на менителничния ефект /каквито не са
правени/, така и всички възражения за недължимост на вземането по
каузалното правоотношение. Както се посочи вече, съгласно т. 17 от ТР №
4/2013 на ВКС, с въвеждането на твърдения или възражения от поемателя
или издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във
връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива
основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния
характер на записа на заповед /какъвто е и настоящият случай/ и тогава в
производството по чл. 422 от ГПК на изследване подлежи и каузалното
правоотношение, доколкото възраженията, основани на това
правоотношение, биха имали за последица погасяването на вземането по
записа на заповед.
Точката на противопоставяне между страните е именно дали
процесните записи на заповед са издадени от ответника за да обезпечат
паричните му задължения, произтичащи от договора за наем, както той
твърди.
Наличието на договорните наемни правоотношения, съществували по
време на подписване на записите, е безспорно доказано, като ищецът, от
своя страна, оспорва връзката между двата факта, като отрича въобще
8
съществуването на такава, но посредством гласните си доказателствени
средства и в защита по същество, е релевирал и контравъзражение за
наличие и на „други“ правоотношения.
Основният довод, с който въззивникът-ищец отхвърля като
необосновани изводите на първоинстанционния съд за обусловеност на
абстрактните сделки от наемния договор, се изразяват в това, че според
него само защото сборът на две числа е равен на сбора на три други числа,
не означава, че те отразяват едни и същи величини, тоест – приетото от
РС пълно съвпадение на сумите е резултат на логическа грешка и неточен
анализ на гласните доказателства.
По този начин въззивникът се домогва да омаловажи обективния
факт, че сборът от сумите, за които са издадени двата записа на заповед е
равен на сбора от дължимите наемни вноски за трите години – 6000 лв.,
считайки го за случаен.
По принцип горното съждение математически е вярно, но е направено
изолирано от цялостния контекст на отношенията между страните. При
проследяване на хронологията на събитията, логическата верига е
убедително последователна и може да обоснове извод за обезпечаване на
договорното задължение чрез записите на заповед.
Договорът за наем е с начален момент 25.06.2015г. с годишна наемна
цена от 2000 лв.; уговорено е било авансово плащане, което не е
осъществено нито през 2015г., нито в първата половина на 2016г.; първият
запис на заповед е подписан на 20.04.2016г./с падеж 31.05.16г. - когато е
следвало да се заплати наемът за втората година/ за 2 750 лв.; първото
плащане в брой на суми, равняващи се общо на 2 000 лв., е станало към края
на м. 08.2016г.; към началото на 2017г. плащане не е направено; вторият
запис на заповед е подписан на 11.05.2017г. /с падеж 31.05.17г. - когато е
следвало да се заплати наемът за третата година/ за 3 250 лв.; плащане на
наемна цена общо в размер на 4 000 лв. било направено по банков път на
29.09.2017г. Сборът от сумите по двата записа е 6 000 лв., какъвто е и
размерът на дължимата за трите години наемна цена, като всяка от тях
съответства приблизително на наемната цена към момента на падежа й.
Тази фактологическа обстановка, ситуирана във времето, е годна да
9
потвърди изявлението на ответника, че записите на заповед са издадени за
обезпечаване на наемните му задължения. Отричането на функционалната
връзка между двете правоотношения от страна на ищеца само по себе си не
е достатъчно, за да отнеме достоверността на твърдението, за което са
събрани гласните и писмени доказателства, които макар и косвено, го
потвърждават.
По повод поддържащия главното възражение на ищеца допълнителен
отбранителен довод, въведен пред първата инстанция като алтернативно
основание за издаването на записите на заповед – наличие на „други“
правоотношения, свързани с продажбата на сено на ответника за
изхранване на овцете му, може да се отбележе следното: Ищецът се е
стремил да докаже тези странични на релевираните от ответника
правоотношения посредством гласни доказателствени средства –
показанията на свид. А., негов баща, /което обстоятелство неминуемо
следва да се вземе предвид при преценка на показанията с оглед неговата
заинтересуваност/, който също развива стопанска дейност със съпругата
си. Свидетелят сочи, че сеното се намирало в същата сграда, но го
придобивал от района на с. Градец, където имал земи и го нарича „наше“, а
не „на сина ми“, от което може да се направи заключение, че се счита за
негов собственик и визира себе си и съпругата си, като заявява, че е имало
устни уговорки за ползването му от ответника, без да сочи нито конкретно
количество, нито уговорена цена, не дава отговор на въпроса как са били
документално офрмени тези отношения и без да цитира сума, заявява, че тя
е равна на сумите по записите на заповед. Никога в хода на производството
ищецът не е сочил, че е собственик на сеното и като такъв е уговарял
ползването му от ответника, от свидетелските показания може да се
направи извод, че той е провеждал разговорите от името на баща си. В
такъв случай, ако се приеме, че записите са издадени, за да обезпечат
изпълнението по правоотношението касателно сеното на свид. А., то е
следвало задължението по тях да се изпълни на него или негова заповед, а не
на ищеца, както е в действителност. Това опровергава тезата, че не
договорът за наем, а друг договор – за продажба на сено, е каузалната
сделка, дала повод за подписването на процесните записи на заповед, по
които поемател е ищецът, а не баща му, а първият безусловно е собственик
10
на сградата-овчарник.
Доколкото посоченото по-горе ТР указва, че при въведени твърдения или
възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или
във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните
доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и
са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право по
абстрактната сделка, то върху ответника е лежала тежестта да докаже
твърдяното от него каузално правоотношение, а ищецът, релевиращ друго
такова – носи доказателствената тежест за същото.
При съпоставка на установените факти, настоящият въззивен състав
стига до заключението, че ответникът е доказал връзката между
твърдяното от него каузално правоотношение – договор за наем на
недвижим имот и абстрактното -издаването на двата записа на заповед с
цел обезпечаване вземанията на ищеца по първото.
Въззивникът, /извън твърденията си за наличие на „други“
правоотношения, с които е свързано издаването на процесните записи на
заповед, целящи да отклонят свързването им с правоотношението, което е
изтъкнал ответникът/, по принцип отрича, че тези записи са подписани с
обезпечителна цел, тоест – въобще без връзка с каквото и да е каузално
правоотношение.
Вярно е, че не е немислима хипотеза, при която абстрактната сделка
да е самостоятелна и да не е обусловена от каузално правоотношение, тъй
като тя самата не се обосновава с кауза. В случая обаче, щом издателят на
записите въвежда наличие на обуславящо договорно правоотношение, което
е станало причина за подписването им, а лицето, на чиято заповед са
издадени го отрича, последното следва да предложи някакво различно от
това съображение или движещ мотив да бъдат подписани тези записи, тъй
като, макар и абстрактна, некаузална сделка, записът на заповед се нуждае
от логическа обосновка за издаването си, каквато в случая, ако се отрече
посочената от ответника – липсва. Ищецът, щом отрича каузата на
ответника, е длъжен да посочи и докаже причината за подписването, което
той не е сторил.
Поради това, след успешното провеждане на обуславящата връзка
11
между договора за наем на овчарника и издаването на записите на заповед и
след доказване на пълното изплащане на паричните задължения по
двустранния договор, обезпечени с тези записи, въззивният съд счита, че
претендираното от ищеца-въззивник право, тоест - вземанията по
абстрактните сделки - записите на заповед, не съществуват, тъй като
менителничният ефект е погасен като последица от погасяването на
задълженията по каузалното правоотношение.
Така, щом не е доказано съществуването на вземанията, за които в
заповедното производство са издадени заповеди за изпълнение по чл. 417 от
ГПК, положителните установителни обективно съединени искове следва да
бъдат отхвърлени.
Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат,
въззивната жалба е изцяло неоснователна и следва да се остави без
уважение, а атакуваното решение следва да се потвърди, включително и по
отношение на разноските.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази
инстанция следва да се възложи на въззивника, който следва да понесе
своите както са направени и заплати тези на въззиваемия в размер на 700
лв.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение №
260028/25.06.2021г. по гр.д. № 203/21г. на КРС като ПРАВИЛНО и
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА АЛ. С. АСЛ. да заплати на В. АНГ. Н. сумата 700 лв.,
представляваща направените разноски по делото за въззивното
12
производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед разпоредбата
на чл. 280 ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13