Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 08.07.2022г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІ А въззивен състав, в
открито съдебно заседание на дванадесети ноември през двехиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от съдия Йовчева въззивно гражданско
дело № 1336 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК
С решение от 02.10.2019г. по гр. дело № 61048/2016г. на
СРС, 57 състав е допусната съдебна делба на основание чл. 34, ал. 1 ЗС между Н.Я.Я.
и Й.Я.Й. върху недвижим имот, представляващ дворно място, с площ от 670 кв.м., съставляващо
парцел XІV-723 от кв. 33 по плана на Обеля, м. Обеля І част,
заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда с площ от 60 кв.м.,
заедно с мазе, с описание съгласно скица - имот с идентификатор 68134.2818.723
по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени през
2011г., заедно със сграда с идентификатор 68134.2818.723.1, подробно
индивидуализирани в решението, при квоти – по ½ ид. част за всеки съделител. С
решението е отхвърлено искане на ищцата Н.Я.Я. за постановяване на привременни
мерки на основание чл. 31, ал. 2 ЗС.
Въззивникът – ответник
Й.Я.Й. обжалва решението в частта за
допускане на делбата. Поддържа, че е собственик на допуснатия до делба имот на
основание придобивна давност. Твърди, че е осъществявал фактическа власт върху
имота трайно, непрекъснато, спокойно и явно, считано от 1977г., като е
облагородил мястото и извършил подобрения в сградата. Сочи, че придобивната
давност е изтекла приживе на родителите на страните, но дори и след смъртта на
баща им Я.Д.през 2000г., е продължил да демонстрира собственическо намерение
към имота, на което ищцата не се е противопоставила. Излага доводи, че
представените от ищцата доказателства за платени данъци не налагат различен
извод, тъй като не представляват владелчески действия. Моли съда да отмени решението
в обжалваната част и да отхвърли иска за делба, с присъждане на разноски.
Въззиваемата – ищца Н.Я.Я. оспорва жалбата по изложени
в писмен отговор съображения. Поддържа, че за периода след 24.12.1984г., на
която дата въззивникът е продал процесните имоти на баща им Я.Й.Д., до
предявяване на исковата молба, не е налице осъществявано от него владение, тъй
като не са ангажирани доказателства за намерение на своене на идеалните части
спрямо действителния собственик на имота. Моли съда да потвърди решението. Претендира
разноски.
Решението в частта за отхвърляне на искането за
определяне на привременни мерки е влязло в сила, като необжалвано.
Софийски градски съд, след като
обсъди доводите на страните и прецени поотделно и в съвкупност събраните по
делото доказателства съобразно правомощията си на въззивна инстанция, приема за
установено следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд
намира жалбата за неоснователна.
Решението в обжалваната част е правилно и следва да
бъде потвърдено, като съдът изцяло
препраща към мотивите на СРС по реда на чл. 272 ГПК. С оглед доводите в
жалбата, следва да се отбележи следното:
Предявен е иск за делба на недвижим имот – дворно
място с идентификатор по кадастралната карта и регистри 68134.2818.723, с площ
от 643 кв.м., находящо се в гр. София, район ******, заедно
с построената върху него едноетажна жилищна сграда с идентификатор
68134.2818.723.1, с площ от 60 кв.м., подробно индивидуализирани в исковата
молба.
По делото не е спорно и установено
от представените доказателства, че страните са наследници по закон на Я.Й.Д.,
починал на 30.03.2000г. и оставил като наследник по закон освен страните, и
съпруга Б.М.Д., последната починала на 28.06.2011г.
Наследодателят на страните Я.Й.Д. е закупил процесния
имот, описан като дворно място от 670 кв.м. и жилищна сграда на 60 кв.м. от
ответника Й.Й. с договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 62/24.12.84г.
на нотаруис А..
Предвид изложеното, по арг. от чл. 5, ал. 1 ЗН, ищецът
и ответницата се легитимират като съсобственици по наследство на процесния имот
при равни квоти, както е допусната делбата
от СРС.
В първоинстанционното производство е направено
възражение за нищожност на договора, сключен с нотариален акт № 62/24.12.84г.,
което е прието за неоснователно от първоинстанционния съд по подробно изложени
съображения, които въззивният съд изцяло споделя. В жалбата не са релевирани
никакви оплаквания в тази връзка, поради което следва само да се посочи, че не
са налице ангажирани доказателства за нито едно от въведените основания за
нищожност на договора – относителна симулация, заобикаляне на закона или
противоречие на добрите нрави. За пълнота следва да се изложи, че не са налице
доказателства, че страните не са желали да бъдат обвързани от атакувания
договор, респ. наличие на относителна симулация, нито постигане на заобикален
от закона резултат. В тази връзка са правилни изводите на СРС, че именно поради
прехвърляне на процесния имот от ответника на баща му през 1984г. при
действието на ЗСГ /отм/, ответникът е получил правото да получи дадения в
обезщетение апартамент за отчуждения от баща му недвижим имот. За периода след 1990г.,
до когато е съществувало ограничение за броя
на притежаваните жилищни имоти от гражданите, не е извършена обратна
прехвърлителна сделка от Я.И.Й.Д., каквато възможност е съществувала, ако
страните са целели този резултат. Не е налице доказано и противоречие на
добрите нрави, поради което сделката от 1984г. е породила целения с
вещнопрехвърлителен ефект и легитимира наследодателя на страните като
собственик на процесния имот.
По възражението за давност, поддържано в жалбата:
Възражението е неоснователно и недоказано, като в тази
връзка въззивният съд също изцяло споделя мотивите на СРС и препраща към тях. С
оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи следното:
Въззивникът – ответник се позовава на придобивна
давност, считано от 1977г., когато е закупил дворното място с договор, сключен
с нот. акт № 14/77г. За да приеме възражението за давност за неоснователно, СРС
е приел, че след 1984г., когато процесният имот е прехвърлен от ответника на
бащата на страните, ответникът Й.Й. е останал преимуществено да живее с майка
си и баща си в процесния имот, а съпругата и дъщеря му – в апартамент, придобит
от него по силата на отстъпено от баща му право на обезщетение за друг отчужден
от родителите на страните недвижим имот, като през почивните дни те идвали в
процесната къща в кв. Обеля. Приел е, че по делото не е доказана осъществявана самостоятелна
фактическа власт върху имота от ответника, като за периода 2000г. – 2011г.
майката на страните също е упражнявала фактическа власт, както и липса на намерение
за своене по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, манифестирано спрямо родителите на
страните до смъртта им, респ. спрямо ищцата след тяхната смърт. СРС е изложил
съображения, че дори да се приеме за
доказана самостоятелна фактическа власт върху имота от ответника след
2011г. /което не е направено по делото/, когато според свидетелките показания
отношенията между страните се влошили и ищцата спряла до ходи в процесния имот,
до предявяване на исковата молба не е изтекъл изискуемия по чл. 79, ал. 1 ЗС.
Неоснователно е оплакването в жалбата, че придобивната
давност е изтекла в полза на ответника, докато са били живи родителите му, тъй
като е бил в имота и се е грижил за поддръжката му. Съгласно показанията на св.
Янев /съпруг на ищцата/, правилно кредитирани от СРС по реда на чл. 172 ГПК,
като логични, последователни и кореспондиращи с останалия събран доказателствен
материал по делото, както и на свидетеля Найденов, чиито показания са
незаинтересовани, след отчуждаване на стара къща на родителите на страните, в
която са живеели семействата на ищцата и на ответника, както и техните
родители, родителите на страните са финансирали и започнали строителството на
процесната сграда, като всички помагали, тъй като ищцата и ответникът са
получили определените за обезщетение два апартамента за отчуждения имот.
Свидетелят Янев има непосредствени впечатления и дава показания за периода до
2011г., съгласно които е помагал и работил в делбения имот със съзнанието, че
това е имот на родителите на съпругата му. Предвид изложеното, са правилни
изводите на СРС, че осъществяваната от ответника Й.Й. фактическа власт върху
имота не може да се свърже с последиците на оригинерно придобиване за целия
претендиран период. До смъртта на бащата на ответника през 2000г., както и след
това до смъртта на майката на страните през 2011г., осъществяваната фактическа
власт от ответника не представлява от обективна и субективна страна владение по
смисъла на чл. 68 ЗС, а житейски допуск от родителите му. Не е доказано по
делото манифестирано намерение за своене, респ. промяна в основанието за
осъществяваната от ответника фактическа власт върху имота по смисъла на ТР №
1/06.08.2012г. на ВКС, ОСГК по отношение на родителите му приживе и спрямо
сестра му – ищца по делото. Събраните гласни доказателства не налагат подобен
извод. За периода след 2011г., когато е настъпил конфликт между ищцата и
ответника съгласно гласните доказателства, също не е налице доказано владение
на ответника по смисъла на чл. 68 ЗС, отделно до предявяване на исковата молба
през 2016г. не е изтекъл изискуемият 10 годишен давностен срок.
Поради изложеното, доводите в жалбата, че въззивникът
е осъществявал действия по облагородяване и грижа за имота, са без значение за
крайния извод.
Други доводи не са релевирани в жалбата.
Предвид гореизложеното, същата е изцяло неоснователна
и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част като
правилно и законосъобразно.
При този изход на спора, на въззиваемата следва да
бъдат присъдени претендираните и доказани разноски за заплатено в брой адвокатско
възнаграждение в размер на сумата 600 лв.
В случая по отношение на разноските е приложима общата норма на чл. 78, ал. 1 ГПК, а не чл. 355 ГПК, тъй като е налице оспорване на иска за делба от въззивника
– ответник чрез правоизключващо възражение за давност – в същия смисъл е
константната съдебна практика /напр. определение № 373/02.07.2013г. по гр.д. №
1242/2013г. на ВКС, І ГО на ВКС/.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 02.10.2019г. по гр. дело № 61048/2016г. на СРС, 57 състав, в обжалваната
част за допускане на делба на недвижим имот.
ОСЪЖДА Й.Я.Й. върху, ЕГН ********** да заплати на Н.Я.Я.,
ЕГН на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата 600 лв. - разноски за въззивното
производство.
Решението в частта за отхвърляне на искането по реда
на чл. 344, ал. 2 ГПК е влязло в сила, като необжалвано.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от съобщенията до страните пред ВКС при
условията на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.