№ 54
гр. Девин, 07.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДЕВИН в публично заседание на осемнадесети март
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Елка Ант. Хаджиева
при участието на секретаря Лили В. Чаушева
като разгледа докладваното от Елка Ант. Хаджиева Гражданско дело №
20235410100464 по описа за 2023 година
И ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО :
Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4 от
ЗПК и чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК, чл. 143 ЗЗП; за насрещния иск – чл. 79, ал. 1
ЗЗД, с цена 152 лева и чл. 86 ЗЗД – законна лихва.
В исковата молба ищцата твърди, че на 11.07.2022г. е сключила с
първия ответник Договор за потребителски кредит и с втория ответник
Договор за предоставяне на гаранция, като е усвоила изцяло предоставената й
в заем сума от 1500.00 лева. Твърди, че Договорът за кредит е нищожен на
основание чл. 22 3ПК и на основание чл. 143, т. 19 33П поради неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 10 3ПК. Твърди, че съгласно условията на Договор
за потребителски кредит лихвеният процент по кредита е в размер на 40.39 %,
а годишният процент на разходите е 48.60%. Твърди, че действително
приложения в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в
договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 48.77% е заблудил
потребителят, като използваната заблуждаваща търговска практика е довела
до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата
за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на
кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието
на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Счита, че
1
уговореното възнаграждение за фирма - поръчител е разход по кредита, който
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите
- индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Твърди,
че в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК,
кредиторът не е включил в договорения ГПР от 48.77 % разходите, които
следва да извърши ищецът за заплащане на възнаграждение на фирмата -
поръчител. Твърди, че са налице неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Твърди, че кредиторът не е
изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй като заблуждаващо е
предоставил на кредитоискателката стандартен европейски формуляр за
кредит в размер на 1500.00 лева с посочен ГПР 48.77 %, с различни стойности
на месечната погасителна вноска и други условия от действително
приложените в правоотношението. Твърди, че в процесния договор,
кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, като липсва разписана
методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора
ГПР от 48.77 %/. Твърди, че е посочен лихвен процент по кредита – 40.39 %,
/който е фиксиран/, но освен възнаградителната лихва в съдържанието на
договора не са включени други действия, индивидуализирани по вид и с
посочен размер на дължимите такси за извършването им, поради което
ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 48.77%. Счита, че е
изпълнен общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и в светлината на
неизчернателното изброяване на предпоставките за неравноправност на
договорна уговорка /арг. отт. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде
квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за
потребителя и излага подробни съображения.
Моли съда да прогласи спрямо „Н." ООД нищожността на договор за
предоставяне на потребителски кредит от 11.07.2022г., като противоречащ на
императивни изисквания на Закона за защита на потребителите и Закона за
потребителския кредит. Моли съда да прогласи спрямо „К. Г. БГ" ООД
нищожността на сключения без основание, в противоречие на добрите нрави
акцесорен договор за гаранция от 11.07.2022г. към договор за кредит от
26.04.2022г.
2
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор по исковата молба
от ответника „К. Г. БГ“ ООД, чрез пълномощника им адв. П. П., който счита
предявеният иск за допустим, но разгледан по същество счита, че същият се
явява неоснователен, тъй като между „К. Г. БГ“ ООД и от С. М. К. не е
сключван договор за гаранция, гаранция не е издавана, респективно не е
заплащано възнаграждение за издаване на гаранция. Счита, че не е налице
твърдяното облигационно отношение между ищцата и дружеството, поради
което и предявеният иск е неоснователен. Моли съда в полза на дружеството
да бъдат присъдени сторените от ответника разноски, включително
юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 100.00 лева.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор по исковата молба
от ответника „Н.“ ООД, чрез пълномощника им мл. юрк. Д. Д., която счита,
че няма спор, че е сключен договор за потребителски кредит между „Н.“ ООД
(кредитор) и С. М. К. (кредитополучател), по силата на който на
кредитополучателя е отпуснат заем в размер на 1500.00 лева, която сума е
усвоена от потребителя. Оспорва твърденията на ищеца, че договорът за
кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК и на основание чл. 143, т. 19 ЗЗП
поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 10 ЗПК; сключването на
договор за гаранция между С. К. и „К. Г. БГ“ ООД на 11.07.2022 г. Доколкото
на „Н.“ ООД не е представяна гаранция по договор за кредит №
2022071110412* оспорва твърдението на ищеца за сключване на договор за
гаранция с „К. Г. БГ“ ООД. Ответникът признава по реда на чл. 175 ГПК, че в
процесния ГПР е заложен единствено разход за възнаградителна лихва, тъй
като не са налице други разходи по кредита. По отношение на
основателността на исковата молба счита, че доколкото договорът за кредит не
е обезпечен посредством предоставяне на гаранция, логично и закономерно не
е налице разход, който да бъде „прибавян към ГПР по кредита и твърденията
на ищеца за неправилно посочване на същия са неоснователни. Моли съда да
отхвърли исковата претенция като неоснователна и излага съображения.
Предявен е насрещен иск на основание чл. 211 ГПК във вр. с чл. 79,
ал. 1 ЗЗД от „Н.“ ООД срещу С. М. К., като моли същата да бъде осъдена да
заплати на „Н.“ ООД следните дължими суми по Договор за кредит №
2022071110412*: 149.00 лева - падежирала главница, дължима за периода от
12.06.2023 г. до 12.07.2023 г., ведно с обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД,
3
начислено върху сумата в размер на 149.00 лева за периода от депозиране на
исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането; 3.00 лева -
падежирала възнаградителна лихва, дължима за периода от 12.06.2023 г. до
12.07.2023 година. Твърди, че по повод сключения между страните Договор за
кредит № 2022071110412*, в изпълнение на задължението си по чл. 1, ал. 1 във
вр. с чл. 2 от договора кредиторът е предоставил заемната сума в размер на
1500.00 лева по банков път. Съгласно чл. 3 от договор за кредит С. М. К. се е
задължила да върне заемната сума ведно с договорената възнаградителна
лихва на 12 броя анюитетни /равни/ вноски, всяка в размер на 154.00 лева,
обхващащи периода от 12.08.2022 г. до 12.07.2023 година. Твърди, че към
настоящия момент С. М. К. е заплатила сумата в размер на 1696.00 лева, като
последното направена плащане е от 11.07.2023 г.
Моли съда да осъди С. М. К. да заплати на дружеството следните
дължими суми по Договор за кредит № 2022071110412*: 149.00 лева -
падежирала главница, дължима за периода от 12.06.2023 г. до 12.07.2023 г.,
ведно с обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД. начислено върху сумата в размер
на 149.00 лева за периода от депозиране на исковата молба в съда до
окончателното изплащане на вземането; 3.00 лева - падежирала
възнаградителна лихва, дължима за периода от 12.06.2023 г. до 12.07.2023
година, както и разноски, включително 360.00 лева - юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК на
претендираното адвокатско възнаграждение и моли същото да бъде
определено по справедливост, като се има предвид че съдът не е обвързан от
минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет,
а е свободен да определи такова в зависимост от правната и фактическа
сложност на делото.
В указаният едномесечен срок по чл. 131 от ГПК по насрещния
иск е постъпил писмен отговор от С. М. К., чрез адв. Е. И., като счита
предявените искове за неоснователни и недоказани в претендирания размер.
Възразява срещу дължимостта на посочените в исковата молба суми. Счита,
че Договор за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави /чл.
26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключен при неспазване на
нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите
от това последици по чл. 23 от ЗПК. Твърди, че съгласно договора, заемателят
4
следва да обезпечи договора за кредит със сключването на договор за
поръчителство/гаранция с „Кредит Гаранция", като за обезпечението дължи
възнаграждение, която сума следва да заплаща разсрочено към месечната
погасителна вноска, платима на „Н." ООД. Счита, че за да заобиколят
материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за
потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят
на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които не ме могат да
отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното
правоотношение от лица и/или предоставянето на банкови гаранции. Счита,
че след като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези
задължения чрез поставянето на неизпълними условия към потребителите, те
включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на
неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна
на кредитодатедя на фирми, които да обезпечат задълженията на
потребителите. Твърди, че чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване
на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми -
гаранти, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна
печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като
същевременно преодолели законовото изискване за таван на лихвените нива и
другите разходи по предоставената в заем сума.
Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и
недоказан. По изложените по-горе съображения счита, че „Н." ООД е
надвземала неправомерно възнаградителна лихва в размер на 320.19 лева,
неустойка в размер на 400.00 лева и получено възнаграждение за
поръчителство/гаранция, включено във всяка една от погасителните вноски в
размер на 800.00 лева и ги е получавало без основание. Предявява при
условията на евентуалност възражение за прихващане: ако съда счете
предявения иск в размер на 152.00 лева за основателен, на основание чл. 103,
ал. 2 от ЗЗД предявява възражение за прихващане между главницата по
кредита в размер на 152.00 лева със сумата от 1520.19 лева, представляваща
получена без правно основание от ищеца въз основа на нищожни договорни
клаузи възнаградителна лихва в размер на 320.19 лева, неустойка в размер на
400.00 лева и възнаграждение за поръчителство/гаранция, включено във всяка
една от погасителните вноски в размер на 800.00 лева.
5
В о. с. з. ищцата не се явява и не изпраща представител. С молба от
ищцата, чрез процесуалния й представител – адв. Е. И. поддържа иска,
прецизира възражение за прихващане възражение за прихващане между
главницата по кредита в размер на 152.00 лева със сумата от 348.00 лева,
представляваща получена без правно основание от ищеца въз основа на
нищожни договорни клаузи възнаградителна лихва в размер на 348.00 лева,
моли да се уважат предявените искове и да се отхвърли насрещния иск, като
погасен чрез прихващане.
В о. с. з. ответниците не се явяват и не изпраща представители. С
молба от ответника „Н." ООД, чрез процесуалния му представител – мл. юрк.
Д. Д., поддържа отговора на исковата молба и предявения насрещен иск,
излага подробни съображения по същество.
С молба от ответника „К. Г. БГ“ ООД, чрез управителя К. В., оспорва
исковата претенция и присъждане на сторените разноски, излага подробни
съображения по същество.
Съдът, след като прецени твърденията в исковата молба,
становищата на страните и събраните по делото доказателства, прие за
установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори, че ищцата и „Н.“ ООД, ЕИК ********* са сключили
Договор за кредит № 2022071110412*. В изпълнение на задължението си по
чл. 1, ал. 1 във вр. с чл. 2 от договора кредиторът е предоставил заемната сума
в размер на 1500.00 лева по банков път. Съгласно чл. 3 от договор за кредит С.
М. К. се е задължила да върне заемната сума ведно с договорената
възнаградителна лихва на 12 броя анюитетни /равни/ вноски, всяка в размер
на 154.00 лева, обхващащи периода от 12.08.2022 г. до 12.07.2023 година.
От заключението на вещото лице по допуснатата и назначена ССчЕ,
съдът прие за установено, че в ГПР са включени само сумите за
възнаградителна лихва по Договора за паричен заем, тъй като това е
единственото оскъпяване по същия. Другите суми са дължими към друго
дружество по друго правоотношение и няма как да бъдат включени.
Дружеството „К. Г. БГ“ ООД не е издавало гаранция, респективно не е
сключвало договор за гаранция във връзка със сочения договор за кредит,
сключен между С. К. и "Н." ООД. Поради тази причина не са постъпвали
плащания в "К. Г. БГ", свързани със твърдяното от ищеца правоотношение.
6
Размерът на платената от ответника възнаградителна лихва е в размер на
345.00 лева.
Съдът възприема заключението на вещото лице като обективно и
компетентно изготвено, същото не е оспорено от страните.
При така установеното от фактическа страна, следват следните
правни изводи:
Съгласно чл.26 от ЗЗД – нищожни са договорите, които противоречат
на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите
нрави. Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет,
договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма,
основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до
доказване на противното. Нормите за нищожност са императивни. Нормата на
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е обща законова разпоредба, уреждаща основание за
недействителност на сделките, която намира приложение и за търговските
сделки, какъвто е процесният договор за кредит, доколкото липсва специална
разпоредба, която да изключва приложението й по отношение на тях.
Разпоредбата на чл.9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Липсват доказателства ищцата и „К. Г. БГ" ООД да са сключили
Договор за предоставяне на гаранция, с който да е обезпечен сключеният
Договор за потребителски кредит № 2022071110412*/11.07.2022г., поради
което иска против второто юридическо лице „К. Г. БГ" ООД е неоснователен и
следва да се отхвърли.
Относно предявеният иск против „Н." ООД:
Безспорно е и не се оспорва от ищцата по автентичност, че между
ищцата С. М. К. и „Н." ООД е сключен Договор за потребителски кредит №
2022071110412*/ 11.07.2022г. за сумата от 1500.00 лв., от които размер на
кредита – 1500.00 лева с лихвен процент по кредита в размер на 40.39 %, а
годишният процент на разходите – 48.60%, със срок на кредита – 12 месеца,
брой на погасителните вноски – 12 с размер на погасителните вноски – 154.00
лева като общия размер на всички плащания е сумата от 1848.00 лева,
съгласно чл. 11, ал. 5 от договора. Процесният Договор за потребителски
7
кредит № 2022071110412*/ 11.07.2022г е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова
институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Съдът намира за основателни наведените в исковата молба
твърдения за нищожност на Договор за потребителски кредит №
2022071110412*/ 11.07.2022г. на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във вр. чл. 22, във
вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. След като изследва
съдържанието на процесния договор за кредит, съдът намира, че не са спазени
всички изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит,
предвидени в цитираните разпоредби, тъй като договорът е сключен в
нарушение на чл.11, ал.1, т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК, вр. с чл.22 от ЗПК.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента
на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг.
чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният
процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно
отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и
уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на
заетата сума от кредитополучателя. Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен
носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се
представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в
два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. В разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е предвидено, че в договора за потребителски кредит
следва да се съдържа информация относно лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства
се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за
всички приложими лихвени проценти. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
8
договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. Съгласно чл.11, ал.2 ЗПК общите условия са
неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се
подписва от страните по договора. От събраните по делото доказателства се
установява, че по – голяма част от императивно определеното съдържание на
договора е налице. В договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/,
като абсолютна процентна стойност - 48.60%, а лихвен процент по кредита е
в размер на 40.39 %. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е
изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Както в договора, така и в стандартния
европейски формуляр за предоставяне на информация липсва конкретизация
относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до
неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). В договора са посочени абсолютни
стойности на лихвения процент и ГПР, но не е посочена методиката на
формиране годишния процент на разходите, от където не е ясно по какъв
начин е формиран ГПР. Посочването само с цифрово изражение на процента
ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания, а следва
да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР, а в случая това не е сторено, което е
нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Липсата на разбираема и недвусмислена
информация в договора по смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да
заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от
сключването му, поради което договорът е недействителен. Годишният
процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва и се изчислява по специална формула. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в
същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита,
става ясно как е формиран ГПР от 48.60%, т.е. какво друго е включено в ГПР
9
извън фиксирания годишен лихвен процент. Неясното определяне на ГПР е
самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК във
вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Нарушени са разпоредбите на чл. 19 ал.4 от ЗПК, вр. с чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната
правна норма е посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти
размера на законната лихва. В параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена легална
дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ - това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси и
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
Разпоредбата чл. 143, ал. 1 ЗЗП дава легално определение на
понятието „неравноправна клауза” в договор, сключен с потребител, като това
е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Предпоставките за
определяне на една клауза като неравноправна са следните: клаузата да не е
индивидуално определена, а да е предварително изготвена от търговеца, като
потребителят няма възможност да влияе върху съдържанието й; същата да не
отговаря на изискванията за добросъвестност - честно, почтено поведение на
всеки участник в гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки
за потребление; уговорката да води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя -
съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора,
водеща до тяхната нееквивалентност. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в ал. 2 от същата разпоредба е посочено, че не са
10
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието
им, особено в случаите на договор при общи условия, като е в процесния
случай. В случая процесният договор е сключен при предварително
определени условия от едната страна по правоотношението - заемодателят.
Видно е, че представеният договор за потребителски кредит е бланков, поради
което не е бил предмет на предварително договаряне между страните, респ.
ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. Налице е
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143 ЗПК, тъй като възлагането на
потребителя да заплаща задължения /неиндивидуализация на клаузите в
договора, в т.ч. на ГПР, ГЛП/, които следва да изпълнява кредитора, са в
интерес на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в
гражданския и търговски оборот.
Договор за потребителски кредит № 2022071110412*/ 11.07.2022г. е
нищожен и поради неспазване на разпоредбите на чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК, чл. 143 ЗЗП.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че предявеният
иск против „Н." ООД е основателен, поради което следва да се прогласи
нищожността на Договор за кредит № 2022071110412*/ 11.07.2022г., като
противоречащ на императивни изисквания на чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 19,
ал. 4 от ЗПК и чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК, чл. 143 ЗЗП.
По предявеният от „Н." ООД против С. К. насрещният иск с правно
основание по чл. 79 вр. чл. 240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, както и по направеното от
ответника С. К. възражение за прихващане:
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. След като на
основание на чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, т. 9 и 10 от
ЗПК, чл. 143 ЗЗП е нищожен Договор за кредит № 2022071110412*/
11.07.2022г., ответникът по насрещния иск дължи на ищцовото дружество
единствено чистата му стойност. Установи се от ССчЕ – т.3 КСЧ, че ищцовото
дружество по насрещния иск е получило плащания в общ размер на 1696.00
лева, като е останала непогасена главница 149.00 лева и непогасена лихва от
3.00 лева, като е заплатена възнаградителна лихва в размер от 345.00 лева.
11
Възражението за прихващане, е надлежно заявено в хода на висящия
процес. Допустимо е да се извърши прихващане с две насрещни, ликвидни,
еднородни и изискуеми вземания (чл. 103, ал. 2 от ЗЗД). Възражението за
прихващане, заявено в хода на висящия исков процес, е допустимо и когато
вземането не е ликвидно. В разглеждания случа всяка от страните разполага
срещу другата с изискуемо парично вземане, поради което следва да се
извърши прихващане до размера на по-малкото от тях (чл. 104, ал. 2 от ЗЗД), в
случая може да се извърши прихващане до размера на по- малката сума
измежду дължимите вземания на длъжника за платени суми по нищожния
договор с вземането на кредитора. Това е така, защото видно от заключението
на вещото лице, общо платената от длъжника сума е 1696.00 лева, посочена
по-горе. По- горе вече беше посочено, че платеното по договор, чийто клаузи
са прогласени за нищожни подлежи на връщане, освен ако не е погасило
главницата.
Основателен е насрещния иск за сумите от 149.00 лева - главница,
дължима за периода от 12.06.2023 г. до 12.07.2023 г. Основателно е обаче
възражението за прихващане на сумата в общ размер на 348.00 лева,
представляваща - договорна възнаградителна лихва, получени от ищцовото
дружество по нищожен договор от дължимите 149.00 лева - главница и 3.00
лева - възнаградителна лихва; акцесорният иск за обезщетение за забава по чл.
86 ЗЗД, начислено върху главницата от 149.00 лева, считано от депозиране на
исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането; 3.00 лева -
падежирала възнаградителна лихва, дължима за периода от 12.06.2023 г. до
12.07.2023 година, следва да се отхвърлят като погасени чрез прихващане с
насрещното вземане на С. М. К. в размер от 348.00 лева – възнаградителна
лихва по Договор за кредит № 2022071110412*/11.07.2022г., до размера на по-
малкото от двете вземания.
По разноските:
Ищцата К. претендира за разноски в размер на 123.92 лева –
държавна такса; 300.00 лева – депозит вещо лице по ССчЕ и адвокатски
хонорар по двата иска в размер на 1540.80 лева.
Ответното дружество „Н." ООД претендира за разноски от 360.00
лева – юрисконсултско възнаграждение и 50.00 лева – държавна такса за
насрещен иск.
12
Ответното дружество „К. Г. БГ" ООД претендира за разноски от
100.00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Предвид изхода на спора по първия предявен установителен иск
следва на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да се осъди ответника „Н.“ ООД да
заплати на ищцата К. направените разноски в общ размер на 423.92 лева, от
които 123.92 лева - държавна такса и 300.00 лева – депозит вещо лице по
ССчЕ.
С оглед отхвърляне на втория установителен иск следва на
основание чл. 78 ал.3 във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 25, ал. 1 от
Наредба за заплащането на правната помощ във вр. с чл. 37 от Закона за
правната помощ да се осъди ищцата К. да заплати на ответника „К. Г. БГ“
ООД разноски в размер на 100.00 лева – юрисконсултско възнаграждение.
По насрещните искове, които са основателни, но отхвърлени като
погасени чрез прихващане с насрещното вземане на С. М. К., следва на
основание чл.78 ал.1 ГПК на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 25, ал. 1
от Наредба за заплащането на правната помощ във вр. с чл. 37 от Закона за
правната помощ ответника К. да бъде осъдена да заплати на ищеца „Н." ООД
сумата от 460.00 лева, от които 360.00 лева – юрисконсултско възнаграждение
и 50.00 лева – държавна такса за насрещен иск.
Процесуалния представител на ищцата претендира за адвокатското
възнаграждение в размер на 1540.80 лева - адвокатски хонорар по двата иска.
Процесуалното представителство е безплатно на основание чл. 38,
ал. 2 от от Закона за адвокатурата (ЗА) за оказване на помощ на материално
затруднено лице. Ищцата К. е представлявана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗА от адв. Е. И. видно от представения договор за правна защита и
съдействие (л. 21). Следва да се посочи, че делото е завършило с едно съдебно
заседание, като нито ищецът, нито процесуалният му представител са
присъствали в съдебна зала, с оглед правния интерес, изхода на спора, предвид
и депозирания списък, че следва да присъди едно адвокатско възнаграждение
от 480 лева с ДДС. В подкрепа на извода за прекомерност на адвокатското
възнаграждение предвид предмета на делото е и установената вече европейска
практика на страните членки на ЕС. С решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дела
С 427/16 и C 428/16, EU:C:2017:890, е предвидено че минимумите в Наредба
№1 не важат за съда, дори и да отговарят на пазарните цени „тъй като член
13
101 ДФЕС е основна разпоредба, необходима за изпълнението на задачите,
възложени на Съюза, и по специално за функционирането на вътрешния
пазар, авторите на Договора изрично са предвидили в член 101, параграф 2
ДФЕС, че споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с
този член, са нищожни“. И подчертава, че нищожността има абсолютен
характер и може да засегне всички минали или бъдещи последици на
съответното споразумение или решение. За това на основание чл. 78, ал. 1
ГПК ответното дружество „Н." ООД следва да се осъди да заплати на
процесуалния представител на ищеца – адв. Е. И. адвокатско възнаграждение
за оказано безплатно процесуално представителство и защита на ищеца в
размер от 480.00 лева с ДДС.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, ДЕВИНСКИ РАЙОНЕН СЪД
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на Договор за кредит №
2022071110412*/11.07.2022г., сключен между С. М. К., с ЕГН **********, с
адрес в с. Б., ул. П. № * и „Н.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район „И.", ул. Л. С. № * (Л. Т.), ет. **, представлявано от
управителя И. Х. - С. на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4 от
ЗПК и чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК, чл. 143 ЗЗП.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от С. М. К., с ЕГН **********, с адрес в
с. Б., ул. П. № * против „К. Г. БГ“ ООД, ЕИК **********, чрез
пълномощника им адв. П. П., със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.
Л. С. № *, ет. **, представлявано от управителя К. В. иск за прогласяване на
нищожността на сключения договор за гаранция от 11.07.2022г. към договор
за кредит от 26.04.2022г., КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Н.“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., район „И.", ул. Л. С. № * (Л. Т.), ет. **,
представлявано от управителя И. Х. - С. против С. М. К., с ЕГН **********,
с адрес в с. Б., ул. П. № * насрещни искове за заплащане на сумите от 149.00
лева - главница, дължима за периода от 12.06.2023 г. до 12.07.2023 г., ведно
със законна лихва върху главницата, считано от депозиране на исковата молба
в съда до окончателното изплащане на вземането; 3.00 лева - възнаградителна
лихва, дължима за периода от 12.06.2023 г. до 12.07.2023 година, КАТО
14
ПОГАСЕНИ ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с насрещното вземане на С. М. К. в
размер от 348.00 лева – възнаградителна лихва по Договор за кредит №
2022071110412*/11.07.2022г., до размера на по-малкото от двете вземания.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район „И.", ул. Л. С. № * (Л. Т.), ет. **, представлявано от
управителя И. Х. – С. ДА ЗАПЛАТИ на С. М. К., с ЕГН **********, с адрес в
с. Б., ул. П. № * сумата от 423.92 лева – разноски /123.92 лева - държавна
такса и 300.00 лева –ССчЕ/.
ОСЪЖДА С. М. К., с ЕГН **********, с адрес в с. Б., ул. П. № * ДА
ЗАПЛАТИ на „К. Г. БГ“ ООД, ЕИК **********, чрез пълномощника им адв.
П. П., със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. Л. С. № *, ет. **,
представлявано от управителя К. В. сумата от 100.00 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА С. М. К., с ЕГН **********, с адрес в с. Б., ул. П. № * ДА
ЗАПЛАТИ на „Н.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район „И.", ул. Л. С. № * (Л. Т.), ет. **, представлявано от
управителя И. Х. - С. сумата от 460.00 лева – разноски /360.00 лева –
юрисконсултско възнаграждение и 50.00 лева – държавна такса за насрещния
иск/.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район „И.", ул. Л. С. № * (Л. Т.), ет. **, представлявано от
управителя И. Х. - С. ДА ЗАПЛАТИ на адв. Е. И., със съдебен адрес в гр. П.,
ул. Б. № * сумата от сумата от 480.00 лева /четиристотин и осемдесет лева/ с
ДДС, представляваща възнаграждение за оказано безплатно процесуално
представителство на ищцата С. М. К..
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва от страните пред СмОС в
двуседмичен срок, считано от съобщението.
Съдия при Районен съд – Девин: _______________________
15