Решение по дело №209/2019 на Апелативен съд - Пловдив

       Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е № 260027

гр. Пловдив, 24.02.2020 г.

 

ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, наказателно отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори февруари две хиляди двадесет и първата година, в следния състав:

     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИХАЕЛА БУЮКЛИЕВА

             ЧЛЕНОВЕ : ВАСИЛ ГАТОВ                                         

                                                                      МИЛЕНА РАНГЕЛОВА

 

след като разгледа докладваното от чл. съдията Рангелова в.н.о.х.д. № 209 по описа на ПАС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството се развива по Глава XXI НПК.

Образувано е по жалба на адв. И.И., защитник на подсъдимия М. Т., гражданин на Т., срещу присъдата № 13/22.03.19г. по н.о.х.д. № 709/18г. по описа на ОС-Х.. С обжалваната присъда подсъдимият М. Т. е осъден за престъпление по чл. 242, ал. 1, б.“д“ НК – квалифицирана митническа контрабанда на монетното съкровище, стойността на което покрива съставомерния признак „големи размери“. Определени са му две наказания: основно наказание три години лишаване от свобода и допълнително наказание глоба в размер на 20 000 лева. Изпълнението на основното наказание е отложено за срок от четири години, считано от влизането на присъдата в сила. На основание чл. 242, ал. 7 НК монетите, предмет на престъплението, са били отнети в полза на държавата. На основание чл. 242, ал. 8 НК в полза на държавата е отнет и горепосоченият влекач като средство, послужило за превозване на контрабандираните стоки. Ремаркето, което не е било пряко свързано с превоза, е било върнато на неговия собственик – турското дружество „***“. Направените по делото разноски са възложени за заплащане на подсъдимия.       

С жалбата, която е своевременно подадена, се атакува съдебния акт в частта, с която е приложена разпоредбата на чл. 242, ал. 8 НК. Излага се мнение, че споменатата норма противоречи на чл. 47, ал. 6, чл. 17 и 54 във връзка с чл. 52, т. 3 от Хартата на основните права на Европейския съюз, респ. на чл. 63 § 1 от ДФЕС. Искането, което се прави, е за отмяна на присъдата в атакуваната част. С допълнение към жалбата се аргументира виждане, че отнемането на влекача, което е злепоставило правото на защита и на подсъдимия, не е в унисон и с норми на ЕКЗПЧОС, на Протокол № 1 към тази конвенция и на Регламент (ЕС) № 953/9.10.13 г. за създаване на митнически кодекс на Съюза.

Прокуратурата не е изложила писмено становище по жалбата.

Пред първоинстанционния съд проблемът относно евентуално преюдициално запитване не е поставен и съответно не е коментиран от страните.

При въззивните прения, проведени в с.з. на 03.05.2019 г., процесуалният представител на подсъдимия адв. И. потвърди искането за отмяна на присъдата в посочената част. Аргументира мнение, че предвиденото в посочената разпоредба от българския наказателен кодекс отнемане в полза на държавата на превозното средство, послужило за превозване на стоките, предмет на престъплението квалифицирана митническа контрабанда, включително в случаите, когато това средство не е собственост на дееца, може да доведе до дисбаланс между интереса на държавата да го отнеме и необходимата защита на правото на собственост върху това средство на трето неучаствало и несвързано по какъвто и да е начин с престъплението лице (в случая – посоченото турско дружество). Добави нови доводи към мнението за неправилно  постановено отнемане на превозното средство, като обърна внимание, че отнемането е в разрез с изискванията и на Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 03.04.14 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в ЕС, която препраща към ЕКЗПЧОС и към практиката на ЕСПЧ, а също и с изискването по чл. 5 от Конвенцията относно изпиране, издирване, изземване и конфискация на облагите от престъпление, обн. в ДВ. бр.43 от 27 май 1994г. за осигуряване на заинтересованите лица на ефикасни възможности за съдебно обжалване с цел защита на правата им. Изложи алтернативни искания: ако ПАС приеме аргументите за дисонанс между правото на ЕС и нормата на чл. 242, ал. 8 НК, да бъде отменена присъдата в частта относно нейното приложение, или ако прецени, че не може да извърши самостоятелно подобна преценка, да отправи преюдициално запитване до СЕС с искане за тълкуване на споменатите норми от съюзното право и проверка на съответствието между тях и националната норма на чл. 242, ал. 8 НК.

Процесуалният представител на прокуратурата противопостави възгледа, че не е налице неяснота при тълкуването на българското законодателство относно отнемането в полза на държавата на средството на престъплението, нито е налице съмнение, че противоречи на цитираните от адв. И. части от европейското законодателство.  Ето защо настоя за отхвърляне предложението за тълкуване правото на ЕС. Счита, че постановеното от окръжния съд отнемане на средството за превозване на контрабандираното съкровище следва да се потвърди от въззивната инстанция, доколкото в българската съдебна практика никога не е съществувал спор или разнопосочност относно приложението на ал. 8 на чл. 242 НК. Цитира решения на Върховния касационен съд на РБ, в които е подчертан задължителният характер на отнемането като следствие от факта на престъпната контрабанда независимо дали отнетото имущество е собственост на дееца или на трето добросъвестно лице. Наблегна, че ВКС на РБългария поддържа практика относно делата за престъпления по чл. 242 НК, в която не е констатирано накърняване на баланса между различните засегнати от отнемане на превозното средство по реда на ал. 8 интереси, визиран в посочените от адв. И. норми от правото на ЕС. Заключи, че лишаването на собственика на това средство от възможността да го ползва е легитимна и пропорционална последица от престъпното посегателство, като всяка държава-членка има компетентност да постанови подобно отнемане в обществена полза.      

След като изслуша пренията и се оттегли на съвещание за постановяване на своя акт, въззивната инстанция прецени, че не разполага с достатъчно информация за пълноценно произнасяне по жалбата.

Констатира, че нито в ал. 8 на чл. 242 НК, нито на друго място в българското законодателство отнемането на средството на престъплението е предпоставено от знанието, респ. от задължението и възможността за знание за престъплението от страна на собственика на това средство, а освен това липсва предвидена процедура, в която последният да оспори по ефективен начин евентуалното отнемане. И предположи, че приложението на националната норма на чл. 242, ал. 8 НК може да се окаже некоректно в аспекта на изискванията на чл. 17, § 1 и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък Хартата) и на Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 03.04.14 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в ЕС, независимо че в случая е изпълнено изискването за съответствие между стойността на инкриминирания влекач (81 529.50 рева) и стойността на предмета на инкриминираната контрабанда (73 500 лева). Още повече, че нормата датира от преди обвързването на България с общностното право, т.е. при създаването ѝ не е търсен унисон с него. В тази връзка намери за резонно изказаното от адв. И. опасение за дисбалансиране на интереса на собственика на отнетия влекач да го ползва за легитимни цели и интереса на държавата да го отнеме като средство на престъпление.

Вероятността за несъвместимост на националното законодателство с правото на ЕС в посочените части е отчетлива в аспекта на Решението от 13.10.15 г. на четвърто отделение на ЕСПЧ по делото ÜNSPED PAKET SERVİSİ SAN. VE TİC. A.Ş. срещу България по жалба 3503/08г. В това решение е коментиран случай на отнемане на камион, на основание чл. 242, ал. 8 от българския НК, собственост на жалбоподателя – посоченото юридическо лице с регистрация в РТ.. Заключено е, че отнемането, което е извършено без да е изследвана причастността на засегнатия собственик към извършеното престъпление, противоречи на чл. 1 от Протокол № 1 от ЕКЗПЧОС. Нормата на чл. 1 съответства, от своя страна, на споменатата по-горе норма на чл. 17 от Хартата с наименование „Право на собственост“. В решението е прието още, че на дружеството-собственик на камиона е отказан достъп до правосъдие. Достъпът до правосъдие, като средство за осъществяване на ефективна защита, е прогласен в споменатата по-горе норма на 47 от Хартата.

ЕСПЧ е обобщил, че като последица от липсата на процедура, в която засегнатият собственик да защити своята гледна точка, властите не са могли да преценят пропорционалността на конфискацията, което на свой ред е компрометирало възможността за постигане на „справедлив баланс“ между всички засегнати интереси. Подчертано е, че въпросният баланс зависи от множество фактори, един от които е поведението на собственика, и следователно националните правораздавателни органи е следвало да вземат предвид степента на неговата вина или полаганите грижи за отнетото имущество, или най-малкото връзката между поведението му и престъплението.  Заключено е, че засегнатото дружество е трябвало да понесе индивидуална и прекомерна тежест, като в тази връзка е препратено към решението по делото Sporrong and Lonnroth v. Sweden, 23 септември 1982 г., §§ 69 и 73, Серия А, № 52.

Индиция за несъвместимост на коментираната норма от НК на Република България с правото на ЕС в споменатите части е и решението от 24.10.1986 г. на ЕСПЧ по делото Агоси срещу Обединеното кралство по жалба 9118/80, А. 108, в което се казва: „За да бъде конфискацията оправдана при условията на чл. 1, ал. 2 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС, достатъчно е (…) държавата да е намерила справедливия баланс между своите интереси и интересите на съответното лице. Постигането на справедлив баланс зависи от много фактори и поведението на собственика на имуществото, включително степента на проявена недобросъвестност или грижа, е един елемент от съвкупността на обстоятелствата, които трябва да се вземат предвид (…). Макар и втората алинея на чл. 1 да не съдържа изрични процедурни разпоредби, Съдът трябва да прецени дали приложимите в случая процедури са давали възможност в разумна степен да се държи сметка за това доколко дружеството-жалбоподател е проявило недобросъвестност или грижи, или най-малкото за връзката между поведението на дружеството и нарушението на закона. Трябва да прецени също така и дали тези процедури са осигурили на дружеството-жалбоподател достатъчна възможност да докаже твърденията си пред съответните власти“.

Не беше споделено мнението на прокуратурата, че наличните произнасяния от страна върховната национална инстанция по наказателна дела относно предпоставките за приложение на чл. 242, ал. 8 НК разсейва в достатъчна степен породеното съмнение. Отделен е въпросът, че пледиралият прокурор от АП-Пловдив не посочи акт на ВКС на РБ, в който тази норма да се осветлява от гледна точка на съюзното право. 

По тези съображения беше отменено определението по чл. 333 НПК, с което беше даден ход на съдебните прения и на Съда на ЕС в Люксембург бяха зададени, на основание чл. 267 ДФЕС, следните преюдициални въпроси:

1. Дали член 17, § 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска, заради компрометиране на точния баланс между обществения интерес и изискването за защита правото на собственост, национална правна уредба като тази по чл. 242, ал. 8  от НК на РБ, предвиждаща отнемане в полза на държавата на превозното средство, собственост на трето лице, което не е знаело, нито е трябвало и можело да знае за извършване на престъплението от страна на свой служител;

2. Дали чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба като тази по чл. 242, ал. 8 от НК на РБ, даваща възможност да бъде отнето превозно средство за извършване на престъплението, собственост на лице, което не съвпада с лицето, извършило престъплението, без на лицето собственик да бъде осигурен пряк достъп до правосъдие с цел излагане на своята гледна точка[1].

Към приложимото в случая съюзно право ПАС отнесе и съображение № 33 на Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 03.04.14 г. за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в ЕС. В това съображение е фиксирана необходимост да се предвидят специални гаранции и правни средства за защита, за да се гарантира спазването на основните права и на третите лица, които не са обект на наказателно преследване. Посочено е, че гаранциите включват правото на третите лица, които твърдят, че са собственици на имущество, предмет на конфискация, да бъдат изслушани.

Беше отхвърлена претенцията на адв. И. да бъде изследвано и съответствието на чл. 253 от Наказателно-процесуалния кодекс на България (в която разпоредба се изброяват страните в съдебното производство: прокурор, подсъдим и защитник, частен тъжител и частен обвинител и граждански ищец и граждански ответник) с чл. 47 от Хартата. Апелативният съд подходи така, преценявайки, че няма приложим нормативен акт в общностното законодателство, който да приравнява правото на собственика на превозното средство да изложи своята гледна точка на право на участие в съдебното производство в качеството на страна.

*

Запитващата юрисдикция поясни в запитването, че българското законодателство урежда отнемането на средството на престъплението квалифицирана митническа контрабанда като задължителна последица от факта на извършването му, без да държи сметка чия собственост е даденото средство. Отнемането няма санкционен характер, а се явява следствие от факта, че конфискуваното средство е послужило за контрабандата. Иначе казано, независимо от своя обременяващ характер, отнемането не представлява наказание по българския наказателен кодекс (и липсва в изброителната норма на чл. 37 НК). То не може да бъде отнесено към наказанието „конфискация“, което представлява отчуждаване на имущество, принадлежащо на дееца.

Спомена по-нататък, че специалното правило за отнемане на превозното средство по чл. 242, ал. 8 НК е изключение от общото правило по чл. 53, ал. 1 НК за отнемане средствата за престъплението, единствено когато принадлежат на дееца. Разясни, че тази норма урежда по-широк обхват на отнемането в полза на държавата в сравнение с основополагащата норма на чл. 53, ал. 1 НК. 

Посочи също, че понятието „средство на престъплението“ е дефинирано в задължителната съдебна практика на РБ. Съгласно тълкувателно решение № 84/01.12.1960 г. по н.д. № 78/60 г. на ОСНК на ВС „послужили“ за извършване на престъплението са вещите, които реално са използвани за това. Конкретизира, че въпросното принципно положение е развито в Постановление № 11/71 г. по н.д. № 8/71г. на Пленума на бившия Върховен съд, който е приел, че вещите са послужили за извършване на деянието „когато пряко и непосредствено са използвани като оръдия или средство за осъществяването на състава на умишлено престъпление“. С други думи, средството за извършване на престъплението е нещо външно за обекта на престъплението, доколкото се касае за вещи, използвани в конкретната ситуация за осъществяване на престъпната дейност. Средство за извършване на престъплението представлява само онази вещ, която е пряко свързана с изпълнителното деяние, а не с други характеристики на престъплението. Преди всичко се касае за случаи като процесния, когато самото изпълнително деяние се реализира чрез използване на превозно или преносно средство. Това е така, доколкото изпълнителното деяние на престъплението се състои във фактическо пренасяне (превозване) на стоките през граничната линия, както се обобщава в посоченото от прокурора тълкувателно решение № 1/21.01.15 г. на ОСНК на ВКС на РБ по тълкувателно дело № 1/14 г.

Освен нормативната уредба апелативният съд цитира и незадължителна съдебна практика:

С Определение № 224/07.10.2014 г. по в.ч.н.д. № 633/14 г. по описа  на Софийския апелативен съд превозното средство за извършване на престъпна контрабанда е било върнато на засегнатия собственик, който е бил лице, различно от подсъдимия. Прието е, че той е нямал каквото и да е знание за улесняването на престъплението посредством собствената му лека кола. Автомобилът му е върнат обаче не по тази причина, а доколкото степента на обществена опасност на деянието, извършено от подсъдимия, не била завишена до степен да оправдае прилагането на санкционната мярка по чл. 242, ал. 8 НК.

В решение № 51 от 21.03.2018г. по н.д. № 112/18г. на ВКС на РБ, Трето отделение, е обобщено, че единственото ограничение за отнемане на послужило за извършване на престъпна контрабанда превозно средство, притежавано от лице, различно от подсъдимия, е свързано с евентуалното несъответствие между стойността на това средство и тежестта на престъплението. И в това решение, и във всички останали решения, в които се разглежда тежестта на престъплението по смисъла на ал. 8 на чл. 242 НК, се приема, че споменатото несъответствие зависи от резултата от сравняването на двете стойности: на превозното средство и на стоките - предмет на контрабандата.

В решение № 176/19.10.17 г. по н.д. № 750/17 г. на ВКС на РБ, Първо н.о., в което е прието, че интересите на дружеството-собственик на превозното средство (което не е било призовано за участие в първоинстанционното и във въззивното съдебно производство) са били изцяло защитени. Тази констатация е базирана на факта, че интересите на собственика са били отстоявани от страна на защитата на подсъдимия, а тя на практика е изчерпала всички възможни възражения, които и дружеството-собственик би изложило пред съда, ако беше имало такава възможност.     

**

 В преюдициалното запитване бяха изложени възприетите от първата инстанция фактически констатации, като беше отбелязано, че по тях не се развива спор между обвинението и защитата:

Подсъдимият М.Т. е роден на *** год. в гр. Е., Република Т.. Той е турчин, турски гражданин. Женен е. Не е осъждан. Има начално образование.

През месец юни 2018 год. работел за турското транспортно дружество „***“, като осъществявал международни превози с товарна композиция, включваща влекач, марка „М.” с рег. № *** и прикачено към влекача  ремарке, марка „Т.“ с рег.№ ***.

На 11.06.2018 г. трябвало да замине за поредния си курс от турския град И. до град Д. на Федерална република Г., за да превози лешникова паста. Дни преди да отпътува с него се свързало неустановено по делото лице, което му предложило срещу възнаграждение да пренесе контрабандно до Г. 2940 броя антични монети. Подс. Т. се съгласил и приел монетите, които се оказали с общо тегло 24,850 кг., разпределени в три пластмасови бутилки от „Кока кола“ с обем от по литър и половина, срязани в горната си част. За да бъде прикрито съдържанието на бутилките, те били увити с черен плат и облепени с тиксо. Той поставил трите бутилки във фабрична кухина под шофьорската седалка, предназначена за багаж, инструменти и други принадлежности. Кухината представлявала долап с врата, задвижвана чрез натискане на бутон до седалката на водача (достъпът до бутона бил възможен само от вътрешността на шофьорската кабина).

Подсъдимият укрил бутилките с монети между други вещи в долапа и не уведомил никого за своя престъпен план.

Сутринта на 12.06.2018 год. безпроблемно преминал през турския граничен пункт „К.“ и навлязъл на територията на Република Б. през ГКПП “***“, където се установил за гранична и митническа проверка на трасе „Входящи товарни автомобили“.

По това време на работа на линията за проверка бил митническият служител свидетелят М. Р.. Същият пристъпил към рутинна проверка на товарната композиция и товара, в хода на която поискал от шофьора да отвори долапа. Г-н Т. го отворил и свидетелят открил бутилките. На въпрос от негова страна какво съдържат подсъдимият отговорил, че в тях са поставени резервни части за автомобили. Митническият служител решил обстойно да провери бутилките и срязал една от тях. Открил монетите. Предположил, че представляват културно-историческа ценност и извикал експерт от регионалния исторически музей, който потвърдил предположението.

Античните монети, влекачът, ремаркето, контактният ключ и регистрационните им талони били иззети и приобщени като веществени доказателства по делото. Товарната композиция била надлежно огледана, фотографирана и оценена от експерт оценител, а след това – предадена за отговорно пазене и съхранение в склада на Митница гр. Б.. По отношение на шофьора Т. била взета мярка за неотклонение гаранция в размер на 2000 лв. Той не внесъл гаранцията, нито останал на разположение на българското разследване, а заминал за родината си, където е и понастоящем.

Назначената археологическа, нумизматична и оценъчна експертиза, която не е била оспорена от страните, е заключила, че всички монети са автентични и представляват археологически обекти. Датирани са от II – I век пр. Хр. Обслужвали са регионалния пазар на градската територия, като не се срещат извън региона и поради това са голяма рядкост. Отсечени са от бронз. Представляват изключително ценна за историческата наука колективна находка – монетно съкровище. Именно поради това, че съставляват съкровище, имат висока научна и експозиционна стойност. Пак поради тази причина се оценяват еднакво, независимо от различните номинали и емисии, като към стойността им се прилага коефициент 100% (и стойността им се удвоява). Окончателната оценка на всяка монета възлиза на 25 лв., а общата стойност на всички монети е определена на 73 500 лв.

Според неопровержимото заключение на стоково-оценъчна експертиза стойността на влекача, марка „М.”, с който са били превозвани монетите, е определена на 81 529. 50 лв., а на прикаченото към него ремарке, марка „Т.“ – на 23 721.25 лв.

Първоинстанционното съдебно производство е протекло неприсъствено. Подсъдимият писмено е декларирал, че е уведомен за делото и е взел решение да не се явява, а да бъде представляван от адв. И. (подобна декларация той е депозирал и на досъдебното производство). Били са разпитани свидетелите на обвинението и вещите лица. Защитата не е пожелала разпит на свидетели и събиране на документи, нито е оспорила фактологията на събитието, описана в обвинителния акт, с който делото е било внесено в съда. Тази фактология съвпада с приетата от съда (която беше изложена по-горе).

В обвинителния акт не е посочено изрично, че дружеството, чиято собственост е влекачът и ремаркето, няма връзка с престъплението (не е посочено и в мотивите на хасковския съд), но от изложението на възприетите факти липсата на подобна връзка се подразбира.

Българският съд спомена и това, че в хода на досъдебното разследване управителят на дружеството-собственик на спорния влекач АД „***“ с регистрация в град И. г-н Ф.Ч. е узнал за образуваното дело и е упълномощил адв. Д. С. да го представлява във връзка със задържането на иззетите като веществени доказателства влекач и ремарке.

На 14.09.2018 г. адв. С. е депозирал молба, с която декларирал, че представляваното от него турско дружество няма отношение към престъплението. Със същата молба той е претендирал връщане на задържаните от три месеца влекач и ремарке, доколкото, от една страна, не подлежали на отнемане, а, от друга страна, връщането им не би затруднило разследването. С постановление от 01.11.2018 г. наблюдаващият прокурор отхвърлил молбата за връщане на товарната композиция. Посочил е, че съгласно чл. 111, ал. 1 от българския НПК веществените доказателства се пазят до приключване на наказателното производство и не е разрешил да се приложи изключението по ал. 2 за преждевременно връщане. Аргументирал се е с потенциална опасност да бъде злепоставен процесът по разкриване на обективната истина, ако средството за престъплението не е на разположение за извършване на процесуално-следствени действия с него. Контрааргументирал е относно уверението, че дружеството няма отношение към престъплението, като е отбелязал, че е работодател на виновния шофьор и в това си качество му е поверил отнетия влекач за изпълнение на възложени служебни задължения по международен превоз на стоки. Отказът за връщане на влекача и ремаркето е бил атакуван пред Х. съд, който се е произнесъл с определение от 19.10.18г. Споделил е становището на прокурора, че връщането би затруднило разследването и е потвърдил неговото постановление. Заел е позиция за наличие на всички предпоставки за приложение на чл. 242, ал. 8 НК и с тази позиция  допълнително е мотивирал отказа за връщането му.   

***

В графата „необходимост от отправяне на запитването“ беше отбелязано, че формирането на отговор относно смисъла и съдържанието на приложимото право на ЕС е от изключително значение за правилното решаване на висящия наказателно-правен спор. Разпоредбата на чл. 242, ал. 8 НК е ясна и не се нуждае от тълкуване. В нея се съдържа безусловното указание за отнемане на превозното средство за извършване на митническа контрабанда, независимо чия собственост е. Прогласеното дезинтересиране от собствеността на въпросното средство обаче изглежда да води до дисбаланс между интереса на трето неучаствало и несвързано по какъвто и да е начин с престъплението лице, което се явява собственик, и интереса на държавата да отнемане имуществото му, тъй като е използвано за извършване на престъплението. А що се отнася до липсата на предвидена в националното законодателство процедура по неговото изслушване в рамките на наказателния процес, тя изглежда да накърнява поставеното в общностни норми изискване за предоставяне на ефективни средства за защита, едно от които е прекият достъп до правосъдие.

В заключение ПАС обобщи, че въпросът за евентуалното неизпълнение на изискванията на правото на ЕС при националната правна уредба на отнемането по чл. 242, ал. 8 НК на послужилото за митническа контрабанда средство е от преюдициално значение за правилното решаване както на настоящото дело, така и на други дела със сходен предмет.

Запитването е постъпило в СЕС на 21 май 2019 г. и е дало повод за образуване на преюдициално дело С-393/19г.

На 14 януари 2021 г. по делото е произнесено решение на първи състав на СЕС.

1. Съдът е отхвърлил съображенията на българската прокуратура и на гръцкото правителство, че не бил компетентен да разгледа повдигнатия правен спор, тъй като този спор очертавал правно положение извън приложното поле на правото на Съюза.

Обърнал е внимание, че цитираните от ПАС две норми от Хартата не са част от правото на Съюза. Спрял се е и на указанието в чл. 51, пар. 1 от Хартата, според което основните права, гарантирани от правния ред на Съюза, следва да се прилагат единствено в случаите, уреждани от правото на Съюза. Съгласил се е с АП-Пловдив, че разглежданото по българското дело престъпление не попада в материалния обхват и на Директива 2014/42, на която ПАС се е позовал на следващо място. Заедно с това е счел, че все пак има приложими за решаването на спора норми от правото на Съюза. Това са онези разпоредби на Рамковото решение 2005/212, които не са заменени от споменатата Директива, а именно членове 2 и 4. От своя страна приложимостта на споменатото рамково решение позволява да се признае съществуването на пряка връзка  с норми от вторичното право, каквито са нормите на Хартата. В тази връзка СЕС е приел, че е компетентен да се произнесе по запитването на ПАС и е конкретизирал, че след като в своите членове 2 и 4 приложимото Рамково решение 2005/212 предвижда правила относно конфискацията на „средства на престъплението и облаги от престъпление“ и относно правните средства за защита на засегнатите от мярката конфискация, „се търси всъщност тълкуване на тези членове във връзка с членове 17 и 47 от Хартата относно законосъобразността на конфискуването на принадлежащо на трето добросъвестно лице имущество, както и относно правните средства за защита, които трябва да му бъдат предоставени“[2].

2. СЕС е започнал разсъжденията си по първия поставен въпрос с очертаване понятието „конфискация“ в правото на ЕС. Посочил е, че тя представлява окончателно отнемане на имущество, постановено от съд във връзка с престъпление, т.е. за решаването на поставения спор е без значение дали конфискацията е предвидена или не е предвидена като наказание.

По-нататък СЕС се е върнал на Рамковото решение 2005/212 и е цитирал нормата на чл. 2, пар. 1 от него, приложима за настоящия случай (доколкото не е заменена от неприложимата Директива 2014/42). Според чл. 2, пар. 1 РР всяка държава-членка взема необходимите мерки, за да направи възможно конфискуването, изцяло или частично, на средства на и облаги от престъплението, за които се предвижда наказание лишаване от свобода над година, или на имущество, чиято стойност отговаря на тези облаги. Съдът е обърнал внимание, че не се сочат изрично лицата, чието имущество може да бъде предмет на конфискация, и е пояснил, че въпросната норма следва да се тълкува в съответствие със съображение 3 от същото РР, според което правата на третите добросъвестни лица трябва да се зачитат. Излиза, че чл. 2, пар. 1 от РР допуска конфискация на имуществото на трети лица, освен ако те са добросъвестни.

След това СЕС се е спрял и на разпоредби от Хартата, за която по-горе беше отбелязано, че е приложима във връзка с рамковото решение: цитираният по-горе чл. 17, пар. 1, а също чл. 52, пар. 1, в която норма се предвижда, че ограниченията в упражняването на признатите от Хартата права и свободи могат да се налагат при условие че отговарят на преследваните от Съюза цели от общ интерес и не представляват по отношение на тези цели непропорционална и нетърпима намеса.

Уточнено е, че мярката конфискация има за цел отнемане на имуществения стимул на дееца, като го лишава от всички облаги от престъплението. Освен това препятства незаконния внос/износ на стоки, както се е мотивирала българската прокуратура.

Последвало е генералното обобщение, че когато третото лице не е знаело и не е могло да знае, че имуществото му е използвано за извършване на престъпление, неговото окончателно отнемане представлява, по отношение на споменатата цел, непропорционална и нетърпима намеса. Намеса, която засяга самата същност на неговото право на собственост. Следователно редакцията на алинея 8 на чл. 242 НК на РБ не зачита правото на собственост, гарантирано в чл. 17, пар. 1 от Хартата, и в рамките на чл. 2, пар. 1 от РР 2005/212 предвиденото конфискуване (отнемане) не може да обхване имущество на добросъвестното трето лице.

В тази връзка СЕС е извел заключението, че чл. 2, пар. 1 от РР 2005/212 във връзка с чл. 17, пар.1 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява конфискация на средство, използвано за извършване на престъплението контрабанда, когато това средство принадлежи на трето добросъвестно лице.

3. СЕС е започнал разсъжденията си по втория поставен въпрос с цитат на чл. 4 от разискваното рамково решение, предвиждащ задължение на всяка държава членка да приеме необходимите марки, за да гарантира, че засегнатите от мерките по членове 2 и 3 лица разполагат с ефективни правни средства за защита на своите права. Обърнал е внимание, че нормата на чл. 4 има общ характер, което бездруго означава, че лицата, на които държавите членки трябва да гарантират ефективни правни средства за защита, са не само признатите за виновни в престъпление, но и всички други засегнати, т.е. и третите лица. Обявил е, че в подобен смисъл е редакцията на посочения от ПАС член 47 от Хартата. По-нататък е конкретизирал, че правото на ефективни правни средства за защита означава, че третото лице трябва да може да оспори законосъобразността на приложената по отношение на него мярка, за да си възстанови имуществото. Обобщил е, че след като в случая по преюдициалното запитване третото лице не разполага с подобно право съгласно българската нормативна уредба, следователно то не е в състояние да предяви надлежно своите права.

В тази връзка СЕС е извел заключението, че чл. 4 от Рамково решение 2005/212 във връзка с чл. 47 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява в наказателно производство да се конфискува имущество, принадлежащо на лице, различно от извършителя на престъплението, без това лице да разполага с ефективни правни средства за защита.

****

След получаване на решението съдът в настоящия състав отмени определението, с което производството по делото беше спряно, възобнови съдебното дирене и с оглед становищата на страните, че нямат доказателствени искания, отново даде ход на въззивните прения.

Подсъдимият Т. не участва в пренията, доколкото цялото въззивно производство се проведе задочно, в хипотезата на чл. 269, ал. 3, т. 4, б. „в“ НПК.

Прокурорът от АП-Пловдив изрази становище, че жалбата продължава да е неоснователна. Предложи на съда да приеме, че собственикът на отнетия влекач е разполагал с ефективни правни средства за защита по българското право, а именно с правото да бъде изслушан в наказателния процес с предмет обвинение за контрабанда. Според него първата инстанция е допуснала процесуално нарушение, като не е осигурила упражняване на това негово право, поради което присъдата била незаконосъобразна и подлежала на отмяна, а делото – на повторно разглеждане от първоинст. съд. Алтернативно, ако ПАС не възприеме виждането за опорочаване на процедурата, изрази становище, че решението на СЕС противоречи на други решения на СЕС по въпроса за приложимостта на Хартата в случаи като настоящия, поради което не може да се възприеме за задължително при решаването на настоящия спор. Възрази и относно допустимостта на преюдициалното запитване, с което се искало тълкуване на национална норма, а не на норма от правото на ЕС.

Адв. И. изрази мнение, че след постановяване на решение по отправеното преюдициално запитване постановеното отнемане на влекача се оказало незаконосъобразно, което налагало присъдата да се отмени в частта относно приложението на чл. 242, ал. 8 НК и превозното средство да се върне на неговия собственик. Изложи контрааргументи по отношение на всеки от изтъкнатите аргументи на прокурора за неприложимост на решението на СЕС за решаване на настоящия спор.    

*****

ПАС прие, че възприетите от първата инстанция фактически положения (описани по-горе) са резултат от доказателствен анализ, който точно отговаря на правилата на обективната логика. Както беше посочено, те не се и оспорват от страна на жалбоподателя.   

 След като прецени тези фактически положения, а също становищата на страните по правната страна на казуса в аспекта на решението на СЕС, което е задължително по българското дело, ПАС се убеди, че законодателят на Съюза е уредил защита на собственика на използваното за извършване на контрабанда превозно средство, когато той нито е знаел, нито е бил длъжен и могъл да има представа за въпросното използване. Тази защита се отнася както до материалното право (на собственост), закрепено в чл. 17 от Хартата, така и до процесуалното право по чл. 47 от Хартата да отстоява и доказва добросъвестност в рамките на наказателния процес – процеса, в който съдът трябва да вземе решение за отнемане или връщане на собствената му вещ. Ето защо и тъй като споменатите две норми от вторичното право на ЕС се прилагат във връзка с приложимите в настоящия случай норми на Рамково решение № 2005/212, по-конкретно с чл. 2 и чл. 4, обжалваната присъда се явява незаконосъобразна в частта относно приложението на ал. 8 на чл. 242 НК. Това налага да се отмени в тази част, а влекачът, марка „М.“ с рег. № ***, да се върне на собственика му – турското дружество „***“.    

Не беше предприето изслушване на представител на турското дружество, доколкото спор относно неговата добросъвестност по делото няма – според изложените в обвинителния акт факти то нито е знаело, нито е трябвало и могло да знае за извършване на престъплението от свой служител. По същите съображения не може да се възприеме виждането на прокурора от АП-Пловдив, че неизслушването му от страна на първата инстанция представлявало съществено процесуално нарушение. Отделен е въпросът, че изслушването не би предоставило на „***“ ефективна защита по смисъла на решението на СЕС. Това е така при положение че претендираното изслушване не е равнозначно на гарантирана от закона възможност за обосноваване на доказателствени искания (за защита на засегнатото право на собственост), а отхвърлянето на заявена в хода на делото позиция не е скрепено с възможност за (самостоятелно) обжалване.   

Не се възприема направеното при въззивните прения предложение на представителя на АП-Пловдив да не се зачете решението на СЕС, защото противоречало на други (неназовани) решения на СЕС по въпроса за приложимостта на Хартата. Адв. И. е прав да обърне внимание, че липсата на произнасяне от страна на СЕС по сходен казус е вън от съмнение. Тя следва дори само от факта на постановяване на решение – в противен случай Съдът е щял да излезе с определение, в което да посочи своите предходни произнасяния. От друга страна, в самото решение е посочено, че се възприема изразеното по повод запитването становище на българската прокуратура (и на гръцкото правителство) за неприложимост на Хартата. Както по-горе беше посочено, СЕС е посочил, че Хартата действително не е директно приложима, доколкото не е част от съюзното право. Може би пледиращият прокурор не е забелязал, че даденото заключение е относно съответствието на спорната норма от НК с други норми от приложимото право на ЕС (във връзка с посочените от ПАС разпоредби на чл. 17 и 47 от Хартата).   

Накрая на пледоарията си прокурорът поиска от ПАС да се съобрази с решение № 215/09.05.19г. по н.д. № 1010/18г. на Второ н.о. на ВКС. С това решение върховният съд се е произнесъл по висящ наказателноправен спор, като преди това е отхвърлил искане на защитата за отправяне на преюдициално запитване до СЕС (по друг повод). Приел е, че с поставените от защитата въпроси се търси тълкуване на разпоредби от вътрешното право, което е извън приложното поле на чл. 267 ДФЕС. Случаят по настоящото дело е съвсем различен – апелативният съд поиска разясняване на правото на ЕС в аспекта на указанието по ал. 8 на чл. 242 НК за безусловно отнемане на средството на престъплението митническа контрабанда, респ. заключение за съответствие между българското и съюзното право в този аспект. Отделен е въпросът, че преюдициалното запитване вече е прието за допустимо от СЕС, което не би се случило, ако в нарушение изискванията по чл. 267 ДФЕС се търсеше тълкуване на чл. 242, ал. 8 НК. Пък и при налично произнасяне на СЕС по съществото на запитването възраженията за неговата допустимост не подлежат на подновяване.

Не е основателно и виждането на прокурора в предходно изразена негова позиция по делото, че нормата на чл. 242, ал. 8 НК следвало да бъде приложена в настоящата ѝ редакция, тъй като отговаряла на международните задължения на Б.. Нима точното приложение на Рамково решение № 2005/212 във връзка с Хартата не е част от „международните задължения“ на България!

Що се отнася до възражението, че българският ЗЗД допускал дружеството-собственик на превозното средство да поиска от водача обезщетение за вредите от отнемането (така че, строго погледнато, не бил лишен от правата си), то е неоснователно, тъй като ефективните правни средства за защита, с които трябва да разполага третото добросъвестно лице, включват възможност за оспорване на законосъобразността на отнемането в рамките на наказателното производство. Впрочем в подобен смисъл вече се е произнесъл СЕС – с решение от 21 май 2019 г. (C-235/17, EU:С:2019:432, т.127 и т.128).

 По делото не са направени разноски, които да подлежат на възстановяване от подсъдимия.

По изложените съображения и на основание чл.334, т. 3 НПК Пловдивският апелативен съд

                                              Р           Е         Ш        И         :

 

ОТМЕНЯ присъдата № 13/22.03.2019 г. по н.о.х.д. № 709/18 г. по описа на Хасковския окръжен съд в частта, с която е приложена нормата на чл. 242, ал. 8 НК, като е постановено отнемане в полза на държавата на превозното средство, послужило за превозване стоките, предмет на процесната контрабанда, като вместо това

 ВРЪЩА на собственика му „***“ превозното средство, представляващо влекач, марка „М.“ с рег. № ***, ведно с контактен ключ и рег. талон.

РЕШЕНИЕТО не е окончателно, а подлежи на обжалване и протест в 15-дн.срок от съобщението до страните за неговото изготвяне, пред ВКС на РБ.

 

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ: