РЕШЕНИЕ
№ 72
гр. Бургас, 18.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН НАКАЗАТЕЛЕН
СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Яни Г. Гайдурлиев
Членове:Цвета Ж. Попова
Ангел Д. Гагашев
при участието на секретаря Евдокия Р. Недкова
в присъствието на прокурора Георги Димитров Дуков (ОП-Бургас)
като разгледа докладваното от Ангел Д. Гагашев Въззивно наказателно дело
от общ характер № 20212100601285 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 313 и сл. от НПК.
Образувано е по въззивен протест на Районна прокуратура – Бургас
против Присъда № 77 от 25.10.2021 г. на Районен съд – Бургас, произнесена
по НОХД № 4129/2021 г. по описа на същия съд.
С атакуваната присъда, подсъдимият П. В. С. с ЕГН ********** е
признат за виновен в това, че в периода от 30.03.2021 г. до 05.04.2021 г.
включително в град Бургас, при условията на продължавано престъпление и в
условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи – пари, възлизащи
в общ размер на 1350 лева, собственост и от владението на различни лица - Д.
Г. Д., Н. С. Н. и И. Д. И. – всички от гр. Бургас, без тяхното съгласие, с
намерение противозаконно да ги присвои, като за извършване на кражбата е
използван специален начин, поради което и на основание чл. 196, ал.1, т.2
предложение първо, вр. чл. 195, ал.1, т.4 предложение трето, вр. чл. 26, ал.1
от НК, вр. чл. 54 НК, вр. чл. 58a, ал. 1 е осъден на наказание „лишаване от
свобода” за срок от три години и четири месеца, което да изтърпи при
1
първоначален строг режим.
Със същата присъда, подсъдимият С. е осъден да заплати на
гражданския ищец Н. С. Н. сумата в размер на 400 (четиристотин) лева, като
обезщетение за претърпените от престъплението имуществени вреди от
престъплението. С. е осъден да заплати по сметка на Районен съд Бургас
държавна такса върху размера на уваженият иск в размер на 50 (петдесет)
лева.
С атакуваната присъда, подсъдимият П.С. е осъден да заплати на
гражданския ищец И. Д. И. сумата от 500 (петстотин) лева, като обезщетение
за претърпените от престъплението имуществени вреди. С. е осъден да
заплати по сметка на Районен съд Бургас държавна такса върху размера на
уважения иск в размер на 50 (петдесет) лева.
Със същата присъда, подсъдимият С. е осъден да заплати по сметка на
ОД на МВР Бургас сумата от 574,85 лева (петстотин седемдесет и четири лева
и осемдесет и пет стотинки) за направените в хода на досъдебното
производство разноски по делото.
С атакуваната присъда първоинстанционният съд се е разпоредил и с
приложените по делото веществени доказателства, като част от тях е върнал
на подсъдимия, а друга част - на трето лице като техен собственик.
Прокуратурата атакува постановената присъда като неправилна в частта
относно определеното и наложено на подсъдимия наказание. Въззивният
протест е бланкетен, в него се твърди, че първоинстанционният съдебен акт, в
атакуваната му част, е незаконосъобразен поради допуснато нарушение на
материалния закон и по-точно – несъобразяване с чл. 36 от НК, в резултат на
което наложеното наказание се явява явно несправедливо. Иска се изменение
на присъдата в частта относно наказанието и увеличаване размерът на
наказанието „лишаване от свобода“, наложено на подсъдимия.
След определението на въззивния съд по чл. 327 от НПК, по делото
постъпи допълнително изложение към въззивния протест, където се излагат
по-подробни доводи срещу атакувания съдебен акт. Прокуратурата не само
възразява срещу съдебната преценка на някои обстоятелства като смекчаващи
отговорността на подсъдимия, но и срещу непълното изясняване от страна на
решаващия съд на отегчаващите отговорността на С. обстоятелства. В тази
връзка, прокуратурата иска да се отчетат като такива възрастта на
2
пострадалите, както и осъжданията на подсъдимия, които не са били взети
предвид при квалифициране на престъплението му като извършено при
условията на опасен рецидив. Иска се изменение на първоинстанционната
присъдата, като се увеличи размера на наложеното на подсъдимия наказание
от пет години лишаване от свобода на седем години лишаване от свобода и
същото, на основание чл. 58а, ал.1 от НК, да се редуцира с една трета до
четири години и осем месеца лишаване от свобода.
В съдебно заседание, представителят на прокуратурата поддържа
изцяло въззивният протест на основанията, изложени в него и в последвалото
допълнително изложение. Изразява несъгласие с решението на районния съд
да наложи на подсъдимия наказание към минимума, предвиден в закона за
извършеното от него посегателство, въпреки явния превес на отегчаващите
вината обстоятелства. Според представителят на прокуратурата, последното
изтърпяно от С. наказание от 3 години лишаване от свобода очевидно не му е
оказало възпиращ ефект, щом няколко месеца след изтърпяването му той е
извършил настоящото деяние, поради което намира, че сега той трябва да
бъде изолиран от обществото за по-дълъг период от време, за да настъпят
целите на наказанието. Ето защо, моли за изменение на присъдата и
увеличаване размера на наказанието „лишаване от свобода“, наложено на С..
В съдебно заседание, явилите се граждански ищци изразяват
задоволство от присъдата в гражданската й част.
В съдебно заседание, подсъдимият П.С., редовно призован, се явява и
изразява съжаление за деянието си. Оспорва въззивния протест и възразява
срещу изложените в него доводи. Твърди, че първостепенният съд правилно е
установил всички смекчаващи отговорността обстоятелства и е постановил
законосъобразна и справедлива присъда, която моли да бъде потвърдена
изцяло. Служебният защитник на подсъдимия изразява становище за
неоснователност на въззивния протест, тъй като намира, че наложеното на
подсъдимия наказание е достатъчно тежко, за да постигне своя превантивен и
превъзпитателен ефект. Моли атакуваната присъда да бъде потвърдена като
правилна и законосъобразна.
Бургаският окръжен съд, в качеството си на въззивна инстанция, след
като се запозна с изложеното във въззивния протест и последвалото
допълнително изложение към него, като изслуша явилите се страни в с.з.,
3
като обсъди изтъкнатите от тях доводи и съображения, като прецени
наличния по делото доказателствен материал и като извърши цялостна
проверка относно правилността на атакувания съдебен акт по реда на чл. 313
и чл. 314 ал.1 от НПК, изведе следните фактически и правни изводи:
Въззивният протест, с който е сезиран настоящият съдебен състав, се
явява процесуално допустим, доколкото е предявен в законоустановения срок
от компетентна прокуратура, имаща правен интерес и процесуално право да
иска проверка на съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол по реда на глава
ХХІ от НПК. Разгледан по същество, въззивният протест се явява
основателен.
Производството пред районния съд е протекло по реда на глава XXVII
от НПК при условията на чл. 371, т. 2 от НПК. След като е бил уведомен в
разпоредителното заседание за желанието на подсъдимия С. съдебното
производство да се развие по реда на съкратеното съдебно следствие,
съставът на Районен съд – Бургас, на основание чл. 372, ал. 1 от НПК,
изрично е разяснил на подсъдимия правата му и го е уведомил, че
доказателствата, събрани на досъдебното производство, както и направеното
от него самопризнание по чл. 371, т. 2 от НПК, ще бъдат използвани при
постановяване на присъдата. Пред съда, подсъдимия П.С. е признал изцяло
фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразил
съгласие да не се събират доказателства за тези факти. След това изявление,
съдът се е произнесъл с определение, съгласно разпоредбата на чл. 372, ал. 4
от НПК.
При съблюдаване на предпоставките, регламентирани в чл. 372, ал. 4
НПК, в мотивите към присъдата си първостепенният съд е приел за
установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, като се е позовал
на направените от подсъдимите самопризнания, както и на доказателствата,
събрани в досъдебното производство.
Втората инстанция също е обвързана от фактите, съдържащи се в
обстоятелствената част на обвинителния акт (т.8 от ТР № 1/2009 г. на ОСНК),
поради което въззивният съд прие за ненужно да ги преповтаря за пореден
път.
Така приетите за установени фактически положения, не се оспорват от
страните и намират своята несъмнена доказателствена подкрепа в
4
материалите по делото.
Законосъобразен е изводът на районният съд, че самопризнанието,
направено от подсъдимия С. по реда на чл. 371 т. 2 от НПК, обхваща всички
обстоятелства, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и
които се включват в предмета на делото. Същевременно, това самопризнание,
направено доброволно, в присъствието на защитник, не е единственото
доказателство в подкрепа на обвинителната теза. Признанията на подсъдимия
С. намират потвърждението си в показания на свидетелите Д. Д., Н.Н., И.И.,
Н. Н., И. Д., Б. С., Г. Д., К. В. и Ж. П., а частично и от показанията на
свидетелите Д. Д. и В. Н.; в протоколите за доброволно предаване, за огледи
на местопроизшествие, за разпознаване на лица и предмети, ведно с
фотоалбуми, за претърсване и изземване в неотложни случаи с последващо
съдебно одобрение, за огледи на веществени доказателства и за обиск; в
експертните заключения по назначените в досъдебното производство
технически експертизи; както и в справката за съдимост на подсъдимия, и
останалите писмени доказателства, събрани при спазване на установения в
НПК ред и явяващи се относими към предмета на делото. Правилно и
законосъобразно решаващият съд е отказал да се довери на част от
показанията на свидетелите Д. и Н., досежно информацията, която те са
получили от подсъдимия при проведени от тях беседи с него. Както правилно
е посочил районния съд, т. нар. „беседи“, проведени от полицейски
служители, фактически представляват предварително снемане обяснения от
задържано лице, за което има данни, че е извършило престъпление, но те имат
само оперативна стойност за разследването, но не и характеристиката на
доказателствен източник, доколкото задържаният не е привлечен все още
като обвиняем и поради това не може да се ползва от процесуалните права,
присъщи на обвиняемия, респ. на свидетеля. Въпреки отхвърлянето, обаче, на
част от доказателствените материали, посочени от прокуратурата,
самопризнанието на подсъдимия за фактите и обстоятелствата, посочени в
обстоятелствената част на обвинителния акт, е достатъчно категорично
подкрепено от останалите доказателства и доказателствени средства, налични
по делото.
При така установената фактическа обстановка, след преценка на всички
релевантни за делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка
съгласно чл. 14 от НПК, въззивният съд намира, че с деянието си
5
подсъдимият П.С. е осъществил от обективна и субективна страна състава на
престъплението по чл. 196, ал.1, т.1, вр. чл. 194, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, буква
„А“ и буква „Б“ от НК, вр. чл. 26, ал.1 от НК. За разлика от първостепенният
съд и прокуратурата, настоящият въззивен състав намира, че установеният по
делото механизъм на извършване на престъпните деяния, не дава основание
цялата престъпна деятелност на подсъдимия да бъде квалифицирана по
смисъла на чл. 195, ал.1, т.4 предложение трето, т. е. като извършено по
специален начин, поради което атакуваната присъда следва да бъде изменена
в този насока.
Събраните по делото доказателства и доказателствени средства дават
основание да се приеме за безспорно установено, че в периода от 30.03.2021
г. до 05.04.2021 г. включително, в град Бургас, при условията на
продължавано престъпление и опасен рецидив, подсъдимият П.С. отнел
чужди движими вещи – пари на обща стойност 1350 лева от владението на: Д.
Г. Д., род. на *** г. от гр. ** (450 лева), Н. С. Н., род. на ** г. от гр. ** (400
лева) и И. Д. И., род. на ** г. от гр. Бургас (500 лева), без тяхното съгласие и с
намерение противозаконно да ги присвои. Парите били отнемани от домовете
на пострадалите, като за осигуряване достъп до вътрешността на жилищата
им, подсъдимият се представял за служител на полицията, който разследва
домови кражби. По време на разговора му с възрастните хора, възползвайки
се от лековерието им, с което те показвали къде държат спестяванията си,
както и от разсеяността им, подсъдимият незабелязано от тях вземал
показаните му парични суми, след което напускал дома им. Така описаното
поведение на подсъдимия безспорно сочи за осъществено от обективна
страна престъпление „кражба“ – пострадалите, заради действията на
подсъдимия, били лишени от възможността да владеят собствените си
парични суми, доколкото С. физически вземал същите със себе си.
Фактическото отнемане на парите, лишаващо пострадалите сами да владеят и
да се разпореждат с тяхната собственост, е ставало без тяхното съгласие, като
те дори едва на по-късен момент установявали имуществената липса.
Същевременно, с фактическото отнемане на парите подсъдимият целял да ги
присвои, т. е. да установи своя власт върху тях, за да се разпорежда
необезпокоявано с тях, както намери за добре.
Престъплението е осъществено от С. при условията на опасен рецидив,
в хипотезите на чл. 29, ал.1, буква „А“ и буква „Б“ от НК. То е извършено,
6
след като подсъдимият е бил няколко пъти осъждан на лишаване от свобода
за умишлени престъпления от общ характер, чиито наказания не са били
отложени по реда на чл. 66 от НК. Видно от приложената по делото справка
за съдимост, към началото на инкриминирания период, касаещ настоящото
престъпление, С. е бил осъждан, като с определение по НОХД № 4725/2016 г.
по описа на Софийски районен съд му е определено общо наказание по
влезли в сила присъди по НОХД №№1 251/2015 г. на Окръжен съд – Бургас,
125/2015 г. на Окръжен съд – Бургас, 1986/2016 г. на Районен съд – Пловдив и
4725/2016 г. на Софийски районен съд в размер на най-тежкото от
наложените му, а именно лишаване от свобода за срок от 3 години и 4 месеца,
което същият е изтърпял при първоначален строг режим и е бил условно
предсрочно освободен на 05.04.2018 г. След това, но отново преди
извършване на престъплението, предмет на настоящото производство, С. е
осъждан, като с присъда по НОХД № 738/2019 г. на Районен съд – Стара
Загора му е било определено общо наказание по влезли в сила присъди по
НОХД №№ 2455/2018 г. на РС Стара Загора, 2816/2018 г. на РС Шумен,
2876/2018 г. на РС Шумен, 3208/2018 г. на РС Шумен и по 738/2019 г. на РС –
Стара Загора, в размер на най-тежкото измежду наложените му наказания, а
именно лишаване от свобода за срок от три години, което подсъдимият е
изтърпял при първоначален общ режим на 28.01.2021 г. Преди извършване на
престъпленията, за които са постановени така групираните по правилата на
чл. 25 от НК присъди, подсъдимият С. е бил осъждан и за други умишлени
престъпления от общ характер, за които е бил наказван с лишаване от
свобода, част от които са били отложени за изпълнение по реда на чл. 66 от
НК – по НОХД №№ 4227/2003 г., 4134/2004 г., 1163/2005 г. и 4696/2005 г. –
всички по описа на Районен съд – Варна.
Налице е продължавано престъпление по смисъла на чл. 26 НК, тъй като
отделните деяния, извършени от С., осъществяват поотделно един и същ
състав на престъплението кражба, извършени са през непродължителен
период от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината,
при което последващите се явяват от обективна и субективна страна
продължение на предшестващите.
Настоящият въззивен състав не приема доводите на първостепенния
съд, с които той е обосновал изводът си, че С. е извършил кражбата по
7
„специален начин“. Съгласно трайно утвърдената съдебна практика (ППВС
6/71, изм. и доп. С ППВС 7/87; ТР № 54-89-ОСНК, Р 83-85-ІІ, Р 829-94-І и
др.), кражбата следва да се квалифицира като извършена по специален начин,
когато деецът е използвал особена ловкост и умение при нейното
осъществяване, например ако способът е необичаен и се отличава по своите
психофизични белези. В конкретният случай, използваният от подсъдимия
способ за проникване в жилищата на подсъдимите – да се представя за
полицейски служител, който извършва проверки по повод извършени домови
кражби, не се характеризира с необичайност, нито пък за неговото
осъществяване е било използвано някакво особено умение или ловкост,
неприсъщи за по-голямата част от хората. За осъществяване на
престъплението са били използвани единствено находчивост и
самообладание, но това не е представлявало трудност за подсъдимия предвид
фактът, че за жертви е избирал само лица в напреднала възраст. Поради тази
причина, а не поради някаква особена ловкост по смисъла на чл. 195, ал.1, т.4
предложение трето от НК, подсъдимият е успял да отнеме парите от
владението на пострадалите Д. и И. без те да разберат – С. внимателно е
наблюдавал действията на пострадалите и се е възползвал от тяхната
напреднала възраст и от присъщата за нея разсеяност и бавни реакции. Така, а
не поради някаква особена своя ловкост и сръчност, той е успял незабелязано
за пострадалите да вземе парите им.
Измамливото поведение на подсъдимия С., благодарение на което
пострадалите са решили да го допуснат в домовете си, не се отличава и с
някакви по-особени психофизични белези – доказателствата по делото сочат,
че С. не е носел униформа на полицейски служител, нито пък е показвал
нарочно изработена фалшива служебна карта и др. под. Ето защо и поради
изложените по-горе съображения, настоящият въззивен състав прецени, че
липсват основания за квалифициране на престъплението, извършено от
подсъдимия като такова по чл. 195, ал.1, т.4 предложение трето от НК.
Основателни са възраженията на прокуратурата относно размера на
наказанието, наложено на подсъдимия С.. С оглед обстоятелството, че
съдебното производство се развива по реда на глава ХХVІІ от НПК – чл. 371,
т.2 и сл. от НПК, първостепенният съд е индивидуализирал наказателната
отговорност на подсъдимия при условията на чл. 54, ал. 1 НК и е определил
наказанието в размер под средния, предвиден в чл. 196, ал. 1, т.2 от НК, а
8
именно лишаване от свобода за срок от пет години, редуцирано на основание
чл. 58а, ал. 1 НК на три години и четири месеца. Като смекчаващо
обстоятелство първостепенният съд е отчел процесуалното поведение на
подсъдимия в хода на досъдебното производство, с което същият е
съдействал за разкриване на обективната истина, а също и изразеното от него
съжаление за извършеното и осъзнаването на зависимостта си към хазарта.
Правилно районният съд е отказал да припознае като смекчаващо
отговорността обстоятелство признанието от страна на подсъдимия на
фактите и обстоятелствата по делото, тъй като същото се явява процесуална
предпоставка за приключване на наказателното производство по
благоприятното за С. съкратено съдебно следствие по чл. 371, т.2 от НПК и
предвидената в тази връзка редукция на наказанието по реда на чл. 58А от
НК. Правилно районният съд е преценил като отегчаващи отговорността
обстоятелства недобрите характеристични данни на подсъдимия предвид
липсата на постоянна работа и хазартната му зависимост. Тези обстоятелства,
а и многобройните осъждания на подсъдимия, свидетелстващи за неговата
престъпна упоритост и утвърдени престъпни навици, правилно са довели до
извод за висока степен на лична обществена опасност на извършителя на
престъплението, предмет на настоящото наказателно производство.
Недооценена от първоинстанционния съд е останала обаче обществената
опасност на самото престъпление, а тя е много висока.
Предвид правните изводи на настоящият въззивен състав относно
правилната правна квалификация на престъплението, извършено от С. като
такова по чл. 196, ал.1, т.1, вр. чл. 194, ал.1 от НК, вр. чл. 26, ал.1 от НК и
свързаното с това оправдаване на подсъдимия по първоначално предявеното
му обвинение за престъпление по чл. 195, ал.1, т.4 предложение трето от НК,
механизмът на извършване на престъпните деяния може да бъде разглеждан
като обстоятелство, индивидуализиращо отговорността на С.. Както бе
посочено вече, подсъдимият е действал по измамлив начин, за да спечели
доверието на пострадалите. Проявените от него находчивост,
съобразителност и самообладание, които принципно са положителни
качества, в конкретният случай са били насочени не към постигане на
обществена полза, а към осъществяване на търсен от С. противоправен и
обществено неприемлив, но лично изгоден за него резултат, затова
действията му предизвикват по-силна негативна обществена оценка. Нещо
9
повече, силната отрицателната реакция и тежката морална укоримост на
действията му се дължат и на факта, че пострадали от престъплението са
представители на най-уязвимите и податливи на въвеждане в заблуждение
възрастови групи. Тежко укоримо е и възползването от присъщото за
пенсионерите доверие в полицейските органи, за да се улесни
осъществяването на набелязаните престъпни цели, защото то оказва и
негативно влияние върху обществените отношения между гражданите и
държавата, посаждайки страх и недоверие към органите, натоварени със
задължението да се грижат за безопасността на тези граждани. От друга
страна, не трябва да се забравя, че отнемането на не малки по размер парични
суми от пенсионери на значителна възраст, води след себе си до значителни
затруднения за тях в ежедневието им, включително и затруднявайки и дори
лишавайки някои от тях от възможността за провеждане на адекватно
лечение, предвид ноторно известните ниски размери на пенсиите в държавата.
Всички изложени дотук обстоятелства сочат на значително висока
обществена опасност на извършеното престъпление и обществено оправдават
искането на прокуратурата за засилена наказателна репресия срещу
подсъдимия С..
Предвид изложеното, настоящият въззивен състав намира, че следва да
увеличи размерът на наказанието „лишаване от свобода“, което се дължи на
подсъдимия за извършеното от него престъпление, като съобразно отчетените
индивидуализиращи отговорността на С. обстоятелства, прецени, че
наказание от шест години лишаване от свобода, се явява справедливо и
отговаря на високата степен на обществена опасност както на подсъдимия,
така и на извършеното от него престъпление. С оглед разпоредбата на чл.
58А, ал.1 от НК, размерът на определеното наказание „лишаване от свобода“
следва да се редуцира с една трета. Редуцираното по този начин наказание от
четири години лишаване от свобода, подсъдимият следва да изтърпи при
първоначален строг режим, доколкото е налице хипотезата на чл. 57, ал. 1, т.
2 б „б“ ЗИНЗС – от изтърпяване на предходното наложено наказание
лишаване от свобода, което не е било отложено на основание чл. 66 от
Наказателния кодекс, независимо от реабилитацията, не са изтекли повече от
5 години.
В съответствие с правният извод относно вината и наказуемостта на
извършеното престъпно деяние, правилен се явява изводът на
10
първостепенния съд, че подсъдимия П.С. следва да заплати направените по
делото разноски. Този извод на съда е в съответствие с разпоредбата на чл.
189 ал.3 от НПК.
Не търпи корекция решението на първостепенният съд да уважи като
доказани претенциите на гражданските ищци за обезвреда на претърпени от
престъплението имуществени вреди. Осъждането на подсъдимия П.С. да
заплати на свидетелката Н.Н. сумата от 400 лева, а на свидетеля И.И. сумата в
размер на 500 лева, като обезщетения за претърпените от последните
имуществени вреди от престъплението, се явява закономерна последица от
признаването на подсъдимия за виновен в извършването на престъплението
по чл. 196, ал. 1, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Доказателствата
по делото по безспорен начин установяват противоправното и виновно
поведение на подсъдимия С., причинените имуществени вреди и техният
конкретен размер, както и причинно-следствената връзка между тях, т.е.,
налице е деликтно правоотношение, което е и основание за ангажиране на
деликтната отговорност на подсъдимия. Предвид това, правилно и
законосъобразно съдът е осъдил подсъдимия С. да заплати на държавата и
сумата от по 50 лева като държавна такса върху уважената част от
гражданските искове.
Не търпи критика и решението на първоинстанционния съд досежно
съдбата на приложените по делото веществени доказателства, доколкото
същото е съобразено с наличните по делото доказателствата за това, чия
собственост са, а също и че не са налице предпоставките за прилагане
разпоредбата на чл. 53 от НК.
По реда на служебната проверка и предвид правомощията си,
въззивният състав прецени и процесуалната законосъобразност на
проверявания съдебен акт. Не се установи в някой от стадиите на това
наказателно производство да са били допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила, които да са довели до ограничаване или накърняване
на правото на защита на подсъдимите, както и на процесуалните права на
страните в производството въобще.
Ръководен от изложеното и на основание чл. 334 т. т. 3 и 6, вр. чл. 337,
ал.1, т.2 и ал.2, т.1 от НПК, и чл. 338 от НПК, Бургаски окръжен съд,
РЕШИ:
11
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда № 77 от 25.10.2021 г. на Районен съд – Бургас,
произнесена по НОХД № 4129/2021 г. по описа на същия съд, КАТО:
ПРЕКВАЛИФИЦИРА престъплението, извършено от подсъдимия П. В.
С., със снета по делото самоличност, в такова по чл. 196, ал.1, т.1, вр. чл.
194, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б. „А“ и б. „Б“, вр. чл. 26, ал.1 от НК, като
ОПРАВДАВА подсъдимия по първоначално предявеното му обвинение
по чл. 196, ал.1, т.2, вр. чл. 195, ал.1, т.4 предложение трето от НК;
УВЕЛИЧАВА размера на наказанието „лишаване от свобода“, наложено
на подсъдимия П. В. С., от три години и четири месеца на ЧЕТИРИ
ГОДИНИ лишаване от свобода
Потвърждава присъдата в останалата й част
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12