Р Е Ш Е Н И
Е № 1081
гр. Пловдив 20.03.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, V-ти гр. с-в, в открито съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и
деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАФИНА
АРАБАДЖИЕВА
секретар: Петя Мутафчиева,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 11723 по описа на съда за
2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по искова молба с вх. № 44846/20.07.2018 г. от “Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК ********* против А.А.А.,
ЕГН **********, с която са предявени положителни установителни искове за
признаване на установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
1447, 47 лв., представляваща остатъчно неизплатено задължение на длъжника по
договор за револвиращ заем № ***, формирана, както следва от 775,35 лв.-
главница по договора за заем и 672,12 лв.- договорно възнаграждение и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението – 11.04.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата, въз основа на издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 5830/2018 г. на ПРС, V бр.
с-в.
С влязло в сила на 15.11.2018 г.
определение производството е частично прекратено по отношение на претенцията за
установяване на дължимост на сумата от 672,12 лв.- договорно възнаграждение и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението – 11.04.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата, като издадената заповед за изпълнение в тази част е
обезсилена.
Ищецът твърди, че на 08.05.2014
г. в качеството на заемодател е сключил
договор за заем с ответника в качеството на заемател, по силата на който на
последния е предоставена сумата в размер от 1000 лв., които ответникът е
следвало да върне в срок от 48 месеца, ведно с договорно възнаграждение в
размер от 3032 лв., предварително определено в погасителния план. Ответникът е
платил обща сума в размер от 2584,53 лв., като е останала дължима сума в размер
от 1447,47 лв., разпределена както следва: сумата от 775,35 лв.- главница и
сумата от 672,12 лв.- договорно възнаграждение.
Твърди се, че поради неизпълнение на задълженията по договора, той е
обявен за предсрочно изискуем. Депозирано е заявление за издаване на заповед за
изпълнение за сумата от 1447,47 лв.- главница, ведно със законна лихва, което е
уважено и са присъдени разноски. Тъй като длъжникът подал възражение срещу
издадената заповед, възникнал интерес от установителни искове за съществуване
на вземанията. Въз основа на изложеното
се моли предявеният иск да се уважи, като се претендират разноски.
Препис от исковата молба е
редовно връчен на ответника, но не е постъпил отговор в законоустановения
едномесечен срок.
Съдът, след като обсъди
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед
изявленията на страните, намира следното:
По делото е прието ч.гр.д. № 5830/ 2018 г. по описа на ПРС , от което се
установява, че на 11.04.2018 г. ищецът е депозирал заявление за издаване на
заповед за изпълнение против ответника за процесните суми. Заявлението е
уважено, като е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумите по заявлението. Против заповедта е постъпило в срок възражение по
чл. 414 ГПК от ответника – длъжник в заповедното производство, поради и което е
указано на ищеца – заявител да предяви иск по чл. 422 ГПК в едномесечен срок,
поради и което в срока са предявени исковете, въз основа на които е образувано
настоящото исково производство за установяване на дължимост на сумите за
главница и лихва.
С
оглед допустимостта на производството следва да се обсъдят представените и
приети по делото доказателства с оглед преценка на основателността на
предявените искове.
На 08.05.2014 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит,
по силата на който ищецът е предоставил на ответника сума в размер от 1000 лв.
Уговорени са следните параметри на договора за кредит, а именно: сума по
кредита- 1000 лв., срок на кредита – 48 месеца, размер на вноската 84 лв., общо
задължение - 4032 лв., ГПР- 157,75 %,
ГЛП – 98,52 %, лихвен процент на ден 0,27 и дата на погасяване – 5 ден от
месеца. Към договора е подписана от ответника декларация за обработка на
личните данни, както и са представени общи условия, които не са подписани от
ответника. Прието е като доказателство преводно нареждане от 08.05.2014 г., от
което е видно, че предоставената в заем сума на ответника в размер от 1000 лв.
е преведена по посочената банкова сметка. *** и от ответника по делото.
Не е представен по делото подписан от страните погасителен план.
На 05.10.2016 г. е изготвено уведомително писмо до ответника за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем, като не е посочено изрично на коя разпоредба
от общите условия ищецът се позовова при обявяване на кредита за предсрочно
изискуем и съотвено кое задължение по общите условия не е изпълнено и съответно
е станало причина за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Така приетото
като доказателство уведомление не само, че не се установява да е връчено на
ответника, но и от съдържанието му не може да се направи извода, че същото
представлява изготвено в съответствие с клаузите на общите условия уведомление
за предсрочна изискуемост.
Прието е като доказателство извлечение по сметка към процесния договор за
потребителски кредит, от което е видно, че ответникът е платил обща сума в
размер от 2629,80 лв., като след изготвяне на уведомлението за предсрочна
изискуемост е продължил да заплаща суми по договора.
При така установената по
делото фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
За да се уважи предявения иск,
ищецът следва да докаже
фактите, които сочи да обуславят исковата му претенция в т.ч. наличието на
сключен договор за заем, изпълнение на договорните си задължения за
предоставяне на заемната сума, при което за ответника е възникнало задължение
за нейното връщане. Също така ищецът следва да докаже, че договорът е
предсрочно прекратен, каквито твърдения са изложени в исковата молба.
Като потребител ответникът разполага със защитата
срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно. По отношение задължението на съда да преценява служебно
неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските
договори е налице категорично установена съдебна практика (Решение № 23 от
07.07.2016 г. по т.д. № 3686 по описа за 2014 г., ВКС, ТК, І т.о.), която
задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на
клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните
са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи
и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;
Решение № 384/02.11.2011 г. по гр.д. № 1450/2010 г., I-во ГО и Определение №
751/17.08.2010 г. по гр.д. № 2022/2009 г., I-во ГО. В допълнение следва да се
посочи, че съгласно практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с
§ 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП, националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО, и по този начин да компенсира неравнопоставеността,
съществуваща между потребителя и продавача или доставчика , както и може да
приеме една клауза за нищожна дори на основание, на което страната не се е
позовала /така решение от 14.06.2012 г. на Съда на ЕС по дело № С-618/10 на B.
Espanol de Credito SA срещу Joaquin Calderon C./
Доколкото съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи и за
действителността на сключения договор за заем, то в тежест на ищеца е да докаже, че са спазени приложимите към процесния договор за
потребителски кредит императивните законови изисквания, както и че клаузите на
договора, касаещи основните му параметри са индивидуално договорени.
Между ответника и ищеца са възникнали правоотношения
по договор за потребителски кредит по чл.9 и сл. ЗПК. Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена
форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора. Съгласно чл.11, ал.2 ЗПК общите условия са неразделна част от
договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по
договора.
В настоящия случай се установява,
че не е налице императивно определеното съдържание на договора за потребителски
кредит, като същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване
на изискванията по чл. 11, ал.1, т. 10 и т. 11 и чл. 11, ал. 2 ЗПК. В договора не са отразени условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването, който погасителен план да е подписан от двете страни по договора.
Не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 2 ЗПК, като представените общи
условия не са подписани от страните по договора.
Освен това , в процесния договор, кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема,
ГПР на заема и годишното оскъпяване на заема. Липсва обаче ясно разписана методика
на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 157,75 % /. В този порядък следва да се посочи,
че съобразно разпоредите на ЗПК, Годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената
величина / бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита / следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно посочените
обстоятелства липсва. Посочен е лихвен процент по заема / който е фиксиран /,
както и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснява как тези стойности се
съотнасят към ГПР по договора. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е
недопустимо / в материалноправен смисъл /. Тези съставни елементи обаче, както
бе посочено и по- горе остават неизвестни и на практика, така се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво се
включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в
погасителната вноска е включено и изплащане на задължения по споразумение за
допълнителни услуги. От така изложеното не може да се направи еднозначен извод,
че тези разходи са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Още повече, че впоследствие годишния
процент на разходите се намалява, като не става ясно по какъв начин това се
отразява на дължимите по договора суми с оглед липсата на методика, по която
същият е изчислен при сключване на договора. В
този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по
който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при
формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни
компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено
в тях.
Съобразно гореизложеното, кредитното
правоотношение между страните се явява недействително на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и като такова не е в състояние да
породи присъщите за този тип сделка правни последици. Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, при недействителност на
договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност
на предоставения финансов ресурс. В този случай с оглед недействителност на
договора за кредит, то недействителна се явява и уговорката за заплащане на
такса за допълнителен пакет услуги.
По отношение на клаузите, касаещи
възнаградителната лихва са
налице и други основания за недействителността й. В договора е уговорен годишен лихвен процент или
възнаградителна лихва по договора в размер на 98,52 %, както и лихвен процент на ден в размер на 0.27 %. Така уговорения размер на възнаградителната
лихва противоречи на добрите нрави, за което съдът следи служебно. Действително към датата на уговарянето на размера на
възнаградителната лихва по кредита няма императивни разпоредби (императивните
разпоредби в ЗПК касаят единствено размера на ГПР), които да определят
максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че
свободата на волята на страните по никакъв начин не е ограничена и то при
положение, чс се касае за потребителски договор, при който едната
страна-потребитслят е по-слабата икономически страна; поради което и се ползва
със засилсна защита от ЗЗП и ЗПК.
Ограничителят на свободата на волята на страните са именно добрите нрави
като неписани, но трайно утвърдили се правила, непосредствено свързани със
справедливостта,добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения.
В правната доктрина и съдебна практика се приема, че накърняването на добрите
нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД е налице именно, когато се
нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен прин цип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предот врати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Налице
е трайно установена практика на Върховен касационен
съд на Република България,която посочва добросъвестния и съответстващия на
добрите нрави /ка то ограничение на свободата на волята/ предел на волята на
страните за зап лащане на възнаградителна лихва, а именно: три пъти размера на
законната лих ва. В този смисъл е практика на ВКС/Решение№4/2009г. по
т.д.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г.,определение№877 по
т.д.№662/ 2012г. и др./ според която съглашението за плащане на възнаградителна
лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната лихва.
След справка в електронната страница на БНБ съдът установи, че към датата на
сключване на договора за потребителски кредит основният лихвен процент е 0,05 %, от което следва, че размерът на законната лихва е
бил 10,05 % т.е. уговорения в договора за кредит
годишен лихвен процент надвишава повече
от четири път законната лихва. В настоящият случай договорената между страните
лихва в размер на 98,52 % годишно надхвърля
с над 9 пъти законната, което представлява нарушение
на добрите нрави/ критерии за норми на поведение,установени в обществото/, тъй
като надхвърлят драстично трикратния размер на законната лихва. Ето защо
клаузите на т VІ от договора,с които е уговорен ГЛП в размер иа 98,52% и лихвен процент на ден в размер на 0.27% накърняват договорното равноправие между
страните, противоречат на добрите нрави и са в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което се явяват нищожни на основание
чл.26, ал.1, предл. трето от ЗЗД като противоречащи на добрите нрави.
С
оглед изложените съображения, то ответникът дължи връщане единствено на
главницата по сключения договор за потребителски кредит, която е в размер от 1000
лв. Доколкото към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение, ответникът е заплатил на ищеца обща сума надвишаваща неколкократно тази сума, то съдът
приема, че главницата е погасена преди предявяване на иска за признаване на
установено, че същата се дължи, поради и което искът за главница следва да се
отхвърли на това основание.
На основание гореизложеното съдът
счита, че предявеният иск следва да се отхвърли, като неоснователен и
недоказан.
По изложените мотиви съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл.53 Е, вх.В против А.А.А.,
ЕГН **********,*** за признаване на установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 775,35 лв.-
главница по договор
за потребителски кредит № ***, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението – 11.04.2018 г. до окончателното изплащане на сумата,
въз основа на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 5830/2018 г. по описа на
ПРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ОС – Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните по делото.
Препис от решението да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с
оригинала.
ПМ