Решение по дело №14852/2018 на Софийски градски съд

    Р     Е     Ш   Е    Н    И   Е    №……. 

  Гр. София, 21.11.2019 г.

 

 

          В     И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и деветнадесета година в следния състав :

                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                                   ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                                     Мл. съдия : Биляна Коева

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 14852 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца О.Б.В., чрез представителя му, срещу решение № 452973/18.07.2018 г. на Софийския районен съд, 42 с-в по гр. д. № 10096/2018 г., с което е отхвърлен иска с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК предявен от О.Б.В., ЕГН ********** против „О.б.б.“ АД, ЕИК *********- за признаване за установено, че ищецът не дължи сумата от 930, 06 лв. чрез способите на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност и ищецът е осъден за заплащане на разноски.

В жалбата се излагат доводи, че оспореното решение е незаконосъобразно и неправилно, постановено при противоречие с материалния закон и процесуалните правила, както и със събраните по делото доказателства. Неправилно СРС е приел, че по изпълнителното дело са предприемани действия по прекъсване на давността, определени в ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че е неоснователен извода на СРС, че действието по конституиране на нов взискател на мястото на първоначалния, поради извършена цесия, не представлява такова по „присъединяване на кредитор“ в изпълнителното производство. На 28.05.2012 г. е заменен първоначалният взискател с нов по силата на договор за цесия. Този взискател няма самостоятелни права, а встъпва в правата на първоначалния. Поддържа се, че в периода 16.12.2010 г. – 30.05.2013 г. е изтекъл предвидения в чл. 433, т. 8 ГПК двугодишен срок, поради което следва да се приеме, че изпълнителното производство се е прекратило ex iege на 16.12.2012 г., като всички действия, извършени след тази дата са ирелевантни за спора. Те не представляват действия по прекъсване на давността, защото са предприети извън изпълнителния процес, който е прекратен. Твърди се, че последното валидно предприето изпълнително действие е на 16.12.2010 г. и давността за вземането е изтекла към 17.12.2015 г. Моли да се отмени решението и иска да се уважи, като претендира разноски в производството съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна – ответникът „ОББ“ АД, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата по изложени съображения в депозиран в срока по чл. 263 ГПК писмен отговор. Поддържа, че първоинстанционното решение е законосъобразно постановено, като са съобразени приетите за установени факти и представените от страните доказателства. Възразява се срещу твърдението на ищеца, че от доказателствата се установява реализиране на предпоставките за погасяване на вземането по изпълнителното дело по давност. Правилно СРС е приел, че е налице активно поведение на кредитора по делото и не е настъпило прекратяване на изпълнителния процес по силата на закона. Според ответника давността се прекъсва с предприемане на съответните действия по изпълнителното дело и основателно СРС е приел, че изпращането на запорни съобщения до работодателя представляват действия по прекъсване на давността, поради което 5 годишната давност за вземането не е изтекла. Неоснователно се поддържа, че последното валидно действие по делото е предприето на 16.12.2010 г. След конституирането на нов взискател през 2012 г. той е депозирал молби за предприемане на множество действия по изпълнението през 2012 г., 2013 г., 2014 г. и 2015 г. Твърденията на ищеца в жалбата се опровергават от събраните пред СРС доказателства по изпълнителното дело. Моли да се остави без уважение жалбата, като се потвърди изцяло решението. Претендира  разноски пред въззивната инстанция, в това число – юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице помагач на ответника „Е.М.“ ЕООД, редовно призовано, не взема становище по жалбата.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за установено следното :         

Между страните не е спорно и се установява, че срещу ищеца О.Б.В. е издаден изпълнителен лист на 05.10.2007 г. по гр. дело № 20678/2007 г. по описа на СРС, 30 с - в, съгласно който е осъден да заплати на „ОББ“АД сумата от 545, 39 лв. главница, 33, 36 лв. договорна лихва за периода 03.06.2006 г. до 23.09.2007 г., 186, 01 лв. наказателна лихва за периода 03.05.2006 г. до 23.09.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата,считано от 24.09.2007 г. до окончателното изплащане на вземането и направените разноски в производството - 15, 30 лв. държавна такса и 150 лв. адвокатско възнаграждение.

Въз основа на изпълнителния лист, по молба на „ОББ“АД пред ЧСИ Е.П., на 17.10.2007 г. е образувано изпълнително дело № 20078430400372, преобразувано в изп. дело № 20169220401001, на ЧСИ рег. № 922 на КЧСИ, И.Д..

На 24.10.2007 г. по изпълнителното дело е изпратена призовка за доброволно изпълнение, връчена на 31.10.2007 г. чрез работодател, като на същата дата - 31.10.2007 г. е връчено и запорно съобщение до работодателя. На 29.11.2007 г. е наложен запор върху лек автомобил „БМВ“ с peг. № ********.

С молба от 31.05.2010 г. взискателят „ОББ“ АД уведомява, че споразумение за погасяване на задължение не е изпълнено, поради което е направено искане за възобновяване на изпълнителните действия по делото и насочване на изпълнението върху трудово възнаграждение и върху движими вещи, чрез изпращане на запорни съобщения. На 31.10.2010 г. е наложен запор върху вземанията на ищеца за трудово възнаграждение по правоотношение с „Велма - 51“ ООД.

На 28.05.2012 г. е постъпила молба от „ЕОС М.“ ООД, като пълномощник на цесионера „ЕОС Ф.“ ООД, Германия, Хамбург, за конституирането на последния, на основание чл. 429 ГПК, като взискател по делото, поради сключен с „ОББ“ АД договор за цесия от 31.10.2011 г. (приложен по делото), с който е прехвърлено вземането срещу длъжника 

С молба от 13.06.2012 г. пълномощникът на цесионера - „ЕОС М.“ ООД е поискал да се направят справки за трудови договори и банкови сметки и движими и недвижими имущество на длъжника, като се наложат запори и възбрани.

На 07.08.2013 г. е наложен запор върху вземания,произтичащи от трудово правоотношение с „М. - 65“ ЕООД.

На 24.06.2014 г. е изпратено повторно запорно съобщение до „М. – 65“ ЕООД.

С молба от 13.01.2016 г. от пълномощника на взискателя – цесионер е искана справка от ТД НАП за доходи и имущество.

На 12.01.2018 г. и 24.01.2018 г. от страна на пълномощника „Е.М.“ ЕООД е искано налагане на запори, с цел обезпечаване на вземането по делото и насрочване на опис, оценка и публична продан на движими имущество на длъжника.

На 01.02.2018 г. на длъжника е изпратена призовка за принудително изпълнение относно опис и оценка на движими вещи.

При така установените по делото факти, съдът намира от правна страна следното :

По реда на проверката, уредена в чл. 269 ГПК, въззивният съд следи служебно за допустимостта на решението и за валидността му – в оспорената част, а по неговата законосъобразност е ограничен от доводите на страните. Съдът намира, че обжалваното решение е валидно. Доколкото решението се оспорва изцяло, съдът следи изцяло и за допустимостта на решението.

Като съобрази твърденията на ищеца настоящият състав намира, че е заявен отрицателен установителен иск за недължимост на вземане въз основа на извънсъдебно изпълнително основание - изпълнителен лист издаден по реда на чл. 237 ГПК (отм.), по който е образувано процесното изпълнително производство.

ВКС приема, че производствата по предявен отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.), предоставен в защита на длъжника за оборване материалноправните предпоставки на изпълнителния процес, когато изпълнителният лист е издаден по молба по чл. 237 ГПК (отм.) подадена до 01.03.2008 г., не се обхващат от хипотезата на § 2, ал. 9, изр. второ на ПЗР на ГПК и исковете не се разглеждат по правилата на ГПК (отм.).

Предмет на този иск е оспорване съществуването на самото изпълняемо право, като иска следва да се квалифицира като такъв по чл. 124, ал. 1 ГПК (така съгласно Определение № 262 от 30.04.2009 г. по ч. т. д. № 265/2009 г. на ВКС, ІІ Т.О.). Трайно установената съдебна практика приема, че този иск е аналогичен на иска по чл. 254 ГПК, (отм.) (в този смисъл решение № 129 от 14.10.2011 г. по т. д. № 864/2010 г., т. к., І ТО на ВКС, решение № 216/28.08.2012 г. по т. д. № 913/2010 г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 33 от 06.03.2013 г. по т. д. № 1178/2011 г., т. к., ІІ ТО на ВКС).

Надлежната процесуална легитимация на ответника - банка по иска с правно основание чл. 254 ГПК (отм.) се извежда от правното твърдение на ищеца, заявено с исковата молба, че не дължи сумата, посочена в изпълнителния лист, издаден по реда на чл. 237 ГПК (отм.) в полза на банката. Правният интерес за ищеца от предявения отрицателен установителен иск се извежда от  образуваното въз основа на изпълнителния лист изпълнително производство за принудително събиране на сумите въз основа на несъдебното изпълнително основание - по чл. 237 ГПК (отм.).

В производството се установява, че към момента на завеждане на исковата молба длъжникът не е бил редовно уведомен за прехвърляне на вземането по изпълнителния лист в хода на изпълнителното производство, с договор за цесия от 31.10.2011 г. в полза на ЕОС Ф.“ ООД, Германия, Хамбург, с пълномощник по делото „ЕОС М.“ ООД. Едва след подаване на отговора на исковата молба, може да се приеме, че цесията е доведена до знанието на длъжника – по смисъла на  чл. 99, ал. 4 ЗЗД и е породила действие спрямо него. По изричното разпореждане на закона, правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщение от цесионера (новия кредитор). Последният става титуляр на вземането в отношението със стария кредитор с прехвърлянето му, но действието на цесията спрямо длъжника се поражда от момента на надлежното съобщаване на прехвърлянето от цедента на длъжника, на основение чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

От значение  в случая е обстоятелството, че цесията е осъществена в хода на висящ процес по иск с правно осн. чл. 254 ГПК (отм.), поради което и на основание чл. 121, ал. 1 ГПК (отм.) частният правоприемник на кредитора (ответник по отрицателения установителен иск) е обвързан от съдебното решение, като делото продължава между първоначалните страни. На основание чл. 121, ал. 2 ГПК (отм.) цесионерът може да встъпи или да бъде привлечен като трето лице – помагач в производството, а може също така да замени праводателя си само - при негово съгласие и такова на страните в процеса. Следва да се има предвид освен това, че предмет на иска по чл. 254 ГПК (отм.) е вземането по изпълнителния лист, т. е. дали съществува изпълняемото право в полза на кредитора по изпълнителния лист. Кредиторът - ответник трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът - ищец доказва всичките си възражения срещу вземането. Меродавният момент, към който със сила на пресъдено нещо с постановеното решение се установява, че спорното право съществува или не, е денят на приключване на устните състезания. Съгласно чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.), респ. 235, ал. 3 ГПК, съдът взема предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, които са от значение за спорното право. Частното правоприемство на страната на кредитора относно процесните вземания, на основание чл. 121, ал. 1 ГПК (отм.) (сега чл. 226 ал. 1 ГПК) и чл. 326, ал. 1 ГПК (отм.) (сега чл. 429, ал. 1 ГПК - за субективните предели на действието на постановеното решение, респ. на издадения изпълнителен лист спрямо частните правоприемници на страна в исковото производство, респ. на взискателя, не се отразява нито на надлежната процесуална легитимация на цедента като ответник по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК (чл. 254 ГПК (отм.)), нито на спора по същество. (в този смисъл - решение 243/06.03.2017 г.  по т. д. № 3501/2015 г. на І ТО на ВКС).

С оглед на изложеното предмет на проверка, независимо от настъпилото в хода на процеса частно правоприемство, е съществува ли вземане в полза на банката, за което е бил издаден изпълнителният лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по чл. 237, б. „в“ ГПК (отм.) - извлечение от сметка. Възраженията на ответника за недопустимост на произнасянето срещу него са неоснователни.

В производството ищецът е целял да установи, че вземането, предмет на принудителното изпълнение, не съществува поради изтекла погасителна давност, както и поради перемция - прекратяване по право на производството при непредприемане на действия от взискателя в период повече от 2 години. Понеже вземанията по принудителното изпълнение са за суми, предоставени по договор за кредит, давността за погасяване възможността да се търси вземането по главницата е общата пет годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а вземанията за лихви се погасяват с изтичане на тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните), давността тече от падежа. Давността се прекъсва по чл. 116, ал. 1, б. „а“ ЗЗД с признание на вземането от длъжника, а съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД - с предприемане на действия за принудително изпълнение на вземането.

Съгласно даденото в мотивите към т. 10 на ТР № 2/25.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г. тълкуване, за разлика от исковия процес, където давността за вземането се прекъсва еднократно - в началото на процеса, при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемане на всяко действие за принудително изпълнение, както е посочил и СРС в решението си. Изпълнителяният процес съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. Взискателят е този, които чрез своите действия и активност следва да поддържа висящността на изпълнителния процес - като заявява извършване на конкретни изпълнителни действия, внася съответните такси и разноски за извършването им и иска прилагане на нови изпълнителни способи. Смисълът вложен в даденото от ВКС тълкуване е, че в гражданското право давността е правна последица на бездействието и ако кредиторът няма правна възможност да действа - давност не тече. В изпълнителния процес давността не спира да тече и по време на процеса, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен) или да бездейства (да не иска прилагане на нови изпълнителни способи). (в този смисъл и решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273/2016 г., ГК, ІV ГО на ВКС, решение № 451 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г., ГК, ІV ГО на ВКС).

Следователно и съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 10 от Т Р № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, давността прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ), а именно: с насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, с присъединяването на кредитора, с възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, с извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, с насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Според ТР не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

Действително, в Тълкувателното решение се посочва, че образуването на изпълнителния процес не спира или прекъсва давността, но под образуване на изпълнителния процес се има предвид действието на съдебния изпълнител, който с постановление (а сега с разпореждане съгласно чл. 434 от ГПК, ред. ДВ, бр. 86/2017 г.) образува изпълнителното дело в качеството му на процесуален орган. По аргумент за обратното, подаването на редовна молба за образуване на изпълнителното дело – такава, която съдържа овластяване по чл. 18 от ЗЧСИ, прекъсва давността.

Предвид възприетото тълкуване основателно и СРС е направил извод, че в изпълнителният процес давността не спира да тече, но се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. По смисъла на мотивите на цитираното тълкувателно решение нова давност започва да тече с предприемането на всяко ново изпълнително действие за принудително изпълнение.

По възражението на ищеца, че изпълнителното производство е прекратено по право - поради непредприети действия от взискателя в период повече от 2 години - по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, съдът намира следното :

Отново според възприето в т. 10 на ТР № 2/25.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г., както и според последователната практика на ВКС по въпроса, когато взискателят не поиска извършване на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, поради т. н. „перемция“. В този случай е без правно значение дали съдебният изпълнител ще постанови нарочен акт за прекратяване на принудителното изпълнение, понеже актът му има само декларативен, но не и конститутивен характер. Новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемане от страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие. (в този смисъл и решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273/2016 г., ГК, ІV ГО на ВКС).

Като съобрази конкретно предприетите по изпълнителното производство действия, описани по - горе, въззивният съд приема, че с подаване на молба за образуване на изпълнително производство от взискателя „ОББ“ АД на 17.10.2007 г. давността за вземането е била прекъсната и е започнала да тече нова давност. След това давността е прекъсната с налагане на запорите от 31.10.2007 г. на трудово възнаграждение и от 29.11.2007 г. - на лек автомобил.

Следващото искане за налагане на запори върху трудовото възнаграждение на ищеца е направено едва на 31.10.2010 г. - повече от две години от предприемане на предходното изпълнително действие.

В съответствие с възприетото от ВКС тълкуване, въззивният съд намира за основателен довода на ищеца, поддържан и пред СРС, и пред настоящата инстанция, че изпълнителното производство се е прекратило по право, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, без да е необходим акт на съдебният изпълнител, понеже взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия по делото в продължение на повече от 2 години.

При така направените изводи въззивният състав, за разлика от СРС приема, че  изпълнителното дело е било прекратено по право още на 29.11.2009 г. Това прекратяване е настъпило по силата на закона, без да е нужно да се издава нарочно постановление на съдия - изпълнителя. Както се посочи, постановлението има само декларативно действие - прогласява вече настъпилото по закон прекратяване на изпълнителното производство.

Следователно всички действия, извършени по изпълнителното дело след 29.11.2009 г., са предприети по вече прекратено по право производство и не са от естество да доведат до прекъсване на погасителната давност. При прекратен изпълнителен процес съдебният изпълнител не разполага с валидни правомощия да извършва изпълнителни действия. С оглед изложеното и като съобрази, че по делото не е установено след 29.11.2009 г. взискателят да е предприел валидни действия, които да попадат в хипотезата на чл. 116 ЗЗД и да прекъват давността, съдът приема, че към момента на подаване на исковата молба - 09.08.2018 г. вземанията по изпълнителното дело за главница и лихви са погасени по давност. Възраженията на ищеца във въззивната жалба са основателни, макар и за различни от посочените от него периоди във въззивната жалба.

След изтичане на давността вземането може да се погаси само доброволно.  

При така направените изводи до момента въззивният съд, за разлика от СРС приема, че отрицателният установителен иск за недължимост на сумата от общо 930, 06 лв. по процесния изпълнителен лист от 05.10.2007 г. е основателен - поради перемция и изтекла погасителна давност.

Тъй като крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, първоинстанционното решение следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което искът да се уважи. 

По разноските пред СРС : С оглед изхода от спора решението следва да се отмени и в частта, в която ищецът е осъден да заплати разноски в полза на ответника от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Като се съобрази направеното искане и промяната в резултата на делото, в полза на ищеца следва да се присъдят разноски пред СРС за държавна такса 52, 50 лв. и 700 лв. - адвокатско възнаграждение.

По разноските пред СГС : Предвид изхода от спора право на разноски пред въззивната инстанция има ищеца - въззивник, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Съдът присъжда в негова полза разноски за държавна такса в размер на 25 лв. и адвокатски хонорар в размер на 460 лв., за който има данни да е реално заплатен.

Така мотивиран, СГС                                          

                             

                                                      Р  Е  Ш  И  :

                       

ОТМЕНЯ решение № 452973/18.07.2018 г. на СРС, 42 с - в по гр. д. № 10096/2018 г., с което е отхвърлен иска с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК предявен от О.Б.В., ЕГН ********** против „О.б.б.“ АД, ЕИК *********- за признаване за установено, че ищецът не дължи сумата от общо 930, 06 лв. чрез способите на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност и О.Б.В., ЕГН ********** е осъден за заплащане на разноски в полза на „ОББ“ АД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и вместо това ПОСТАНОВЯВА :

 

ПРИЗНАВА за установено, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че О.Б.В., ЕГН ********** не дължи на „О.б.б.“ АД, ЕИК *********- сумата от общо 930, 06 лв., в това число : 545, 39 лв. главица, 33, 36 лв. договорна лихва за периода 03.06.2006 г. – 23.09.2007 г., 186, 01 лв. наказателна лихва за периода 03.05.2006 г. – 23.09.2007 г., ведно с лихва за забава върху главницата от 24.09.2007 г. до окончателното изплащане и разноски в производството общо 165, 30 лв., по изпълнителен лист от 05.10.2007 г., издаден по гр. д. № 20678/2007 г. на СРС, 30 с - в, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20078430400372 по описа на ЧСИ, рег. № 843 - Е.П., преобразувано в изп. дело № 20169220401001, на ЧСИ рег. № 922 на КЧСИ, И.Д..

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „О.б.б.“ АД, ЕИК ********, с адрес по делото : гр. София, ул. „********да заплати на О.Б.В., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, чрез адв. П. Х., съдебни разноски, както следва : за СРС - държавна такса в размер на 52, 50 лв. и адвокатско възнаграждение от 700 лв., а за СГС - държавна такса в размер на 25 лв. и адвокатски хонорар в размер на 460 лв.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                               ЧЛЕНОВЕ : 1.                            2.