№ 393
гр. София, 02.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Жаклин Комитова
Членове:Петя Алексиева
Иванка Иванова
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20241000500759 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
Ищците в първоинстанционното производство Л. М. А. и В. П. А.,
починал в хода на производството и заместен на основание чл.227 от ГПК от
Л. М. А., участваща на собствено основание и от М. В. М. и Т. В. П. и в срока
по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е връчен редовно на 22.01.2024
г., а въззивната жалба е подадена по пощата на 01.02.2024 г.) обжалват с
въззивна жалба вх.№ 260125/05.02.2024 г. Решение № 260034/19.12.2023 г. по
т.д.№ 126/2018 г. по описа на ОС-Враца, с което са отхвърлени изцяло
исковите им претенции за заплащане на застрахователно обезщетение за
неимуществени вреди-болки и страдания от смъртта на тяхната внучка Т. А.
Д., настъпила в пряка причинна връзка от ПТП, реализирано на 23.11.2016 г.
по пътя между с.Габровница и с.Вирове, виновно причинено от водача на
л.а.м. „БМВ Х6“ с ДК № ******, с валидна задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ при ответното дружество.
Въззивната жалба е подадена чрез процесуални представители адвокат
Д. и адвокат Д. с надлежно учредена представителна власт по делото,
съобразно пълномощни приложени на л.43 от първоинстанционното дело на
1
СГС и стр.304 от първоинстанционното дело на ВрОС.
Въззивниците-ищци са освободени на основание чл.83, ал.2 от ГПК от
държавни такси с определение № 687/22.11.2018 г., т.д. № 126/2018 г. по описа
на Врачански окръжен съд.
Предвид горното въззивната жалба е редовна.
Въззивниците-ищци поддържат, че решението е неправилно по
подробни съображения изложени във въззивната жалба. Твърди се
неправилност на извода на първоинстанционния съд, че вина за настъпилото
ПТП има само водачът на л.а.м. „Опел Астра“ В. А. Д., но не и застрахованият
при ответното дружество водач. Твърди, че първоинстанционният съд е
кредитирал безкритично заключенията по назначените по делото САТЕ и
допълнителна САТЕ, съобразно които застрахованият водач не е имал
техническа възможност да предотврати настъпването на ПТП, както с
установената по делото скорост, така и с разрешената за конкретния пътен
участък скорост от 50 км/ч. Твърди се, че водачът на лек автомобил БМВ Х6
П. Н., при движение с разрешената скорост е могъл да избегне настъпването
на ПТП. Твърди се, че вещото лице погрешно определя момента на възникване
на опасността за водача на лек автомобил БМВ, което от друга страна е правен
въпрос и не е от компетентността на вещото лице. Считат решението за
неправилно, поради неправилност на извода на съда, че по делото е останало
недоказано твърдението на ищците, че Т. Д. е била тяхна внучка. Поддържа се,
че този факт е установен със свидетелските показания, събрани пред
първоинстанционния съд.
Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго,
което да уважи исковите претенции в пълния предявен размер и да присъди
направените разноски и пред двете съдебни инстанции.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от
въззиваемата страна - ответникът ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД чрез процесуалния му
представител юрисконсулт Л. с надлежно учредена представителна власт по
делото.
Оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да
постанови решение, с което да потвърди решението на първата съдебна
инстанция като законосъобразно и правилно. Претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение. Развива подробни съображения по
2
съществото на спора и поддържа всичките си възражения, поддържани с
отговора пред първата инстанция.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК третото лице-помагач ЗД „БУЛ ИНС“
АД, не подава отговор, не взема становище по подадената въззивна жалба.
С оглед на така очертания предмет на въззивното производство,
Решение № 260034/19.12.2023 г. по т.д.№ 126/2018 г. по описа на ОС-Враца,
се обжалва в неговата цялост.
В открито съдебно заседание, въззивниците - ищци чрез процесуалния
си представител молят съда да уважи въззивната им жалба по съображения
изложени в писмена молба. Адвокат Д. претендира да му бъде определено
адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА и пред двете
съдебни инстанции.
В открито съдебно заседание, въззиваемият - ответник ЗАД „АРМЕЕЦ“
АД, чрез своя процесуален представител оспорва въззивната жалба и моли
съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно,
законосъобразно и обосновано. При условията на евентуалност, в случай, че
съдът счете претенциите за основателни, да вземе предвид наличието на
съществен принос от страна на пострадалата за настъпване на вредоносния
резултат. Претендира разноски, за което представя списък. Моли съда при
определяне адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на
въззивниците да не прилага Наредба № 1.
В открито съдебно заседание въззиваемият - трето лице помагач ЗД
„БУЛ ИНС“ АД, редовно призован, не изпраща представител, не изразява
становище в хода по същество.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда
на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Врачански окръжен съд е бил сезиран с активно, субективно и
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 432, ал.1 от
КЗ, в сила от 01.01.2016 г., във връзка с чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД
предявени от Л. М. А. и В. П. А., починал в хода на производството и заместен
на основание чл.227 от ГПК от Л. М. А., участваща на собствено основание и
от М. В. М. и Т. В. П. против „Застрахователно акционерно дружество
3
Армеец“ АД, с които ищците претендират заплащане на застрахователно
обезщетение в размер на по 100 000 лв. за причинените им неимуществени
вреди - болки и страдания от смъртта на тяхната внучка Т. А. Д., настъпила в
пряка причинна връзка от осъществено на 23.11.2016 г. пътнотранспортно
произшествие на кръстовището, образувано между ул. „Габровска“ и път ІІ-
81, виновно причинено от водача на л.а.м. „БМВ Х6“ с рег.№ М ****** с
валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното
застрахователно дружество, обективирана в застрахователна полица №
11116001934674, валидна от 15.06.2016 г. до 14.07.2017 г.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
въззивният съд приема за установени и доказани следните правнорелевантни
факти и обстоятелства:
От констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 447/23.11.2016 г.,
протокол за оглед на местопроизшествие от 23.11.2016 г., фотоалбум към него,
от разпита на свидетелите очевидци и участници в процесното ПТП В. А. Я.,
живеещ в къща, намираща се на кръстовището, на което е настъпило
произшествието, К. С. Б., пътувала на предна дясна седалка в лек автомобил
„Алфа Ромео, участвал в ПТП и П. Й. Н.-водач на л.а.м. „БМВ Х6“, както и с
влязлата в сила на 13.07.2023 г. Присъда от 10 юли 2020 г., постановена по
н.о.х.д. № 73/2019 г. по описа на ОС - Монтана, се установява, че на 23.11.2016
г. в с. Вирове, обл. Монтана, на път ІІ-81, км 111+6, при управление на л.а.м.
„Опел Астра“ с рег. № ********, В. А. Д. нарушил правилата за движение по
пътищата-чл.47, чл.50, ал.1 от ЗДвП, в пияно състояние, с концентрация на
алкохол в кръвта си 1,00 на хиляда, установено по надлежния ред, без да има
необходимата правоспособност, реализирал ПТП, вследствие на което
причинил по непредпазливост смъртта на повече от едно лице, а именно:
смърт на П. В. П. и на Т. А. Д., както и тежки и средни телесни повреди на
други лица, като деецът е избягал от местопроизшествието.
Между страните не е спорно, че за л.а.м. „БМВ Х6“ с рег.№ М ******
към датата на ПТП, е имало сключена валидна задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ при ответното застрахователно дружество,
обективирана в застрахователна полица № 11116001934674, валидна от
15.06.2016 г. до 14.07.2017 г.
Пред първоинстанционния съд е прието удостоверение за наследници на
4
починалия в хода на производството първоначален ищец В. П. А., от което се
установява, че починалият при същото ПТП П. В. П. е син на двамата ищци Л.
М. А. и В. П. А., като също така е отбелязано, че П. В. П. няма преки
наследници.
Въззивният съд не обсъжда приетата пред първоинстанционния съд
СМЕ, доколкото със същата не се установяват релеванти за спора факти.
От приетото пред първоинстанционния съд основно и допълнително
заключение на САТЕ се установява, че участъкът от пътя ІІ-81 и път в посока
с. Габровница, образуващи кръстовището, където е станало ПТП, са прави с
лек променлив наклон на изкачване. Лек автомобил „БМВ Х6“ се е движил в
участъка на процесното ПТП по път ІІ-81 в посока гр. Монтана - гр. Лом към
кръстовището му с път за с. Габровница със скорост от порядъка на 110-111
км/ч. От път ІІІ 10123 откъм с. Габровница без спиране на знака СТОП в
кръстовището е навлязъл лек автомобил Опел Астра със скорост на движение
към мястото на удара от около 75 км/ч. Установява се, че трите автомобила,
участници в ПТП са реализирали два удара помежду си. Първият удар е
между лек автомобил БМВ, за който ударът е челен и лек автомобил Опел
Астра, за който ударът е страничен в задна половина на лява странична част.
Вторият удар е между лек автомобил БМВ и лек автомобил Алфа Ромео 147.
Вещото лице е посочило, че от техническа гледна точка, причина за
произшествието е внезапно навлизане на лек автомобил Опел Астра в
кръстовището, без да спре на знак Б2-Стоп, със скорост от 75 км/ч от дясно на
ляво пред лек автомобил БМВ и попадане в опасната му зона на спиране, с
което е поставил себе си и водача на лек автомобил БМВ в невъзможност да
предотвратят настъпването на процесното ПТП. Вещото лице е дало
заключение, че за лек автомобил БМВ ударът е бил непредотвратим, както при
установената скорост на движение от 110-111 км/ч, така и ако беше
управлявал автомобила с разрешената скорост на движение от 50 км/ч.
Пред въззивната инстанция е допуснато събиране на доказателства чрез
изслушването на повторна САТЕ, с оглед оспорените от ищците изводи на
експертизите, приети пред първоинстанционния съд.
От експертизата приета пред настоящата инстанция се установява, че
водачът на лек автомобил БМВ, при управление на същия със скорост от 50
км/ч, е имал техническа възможност да предотврати произшествието чрез
5
спиране. Установява се, че разстоянието от табелата с. Вирове до мястото на
удара е 65,43 м. Технически правилно е било водачът на лек автомобил БМВ
след табелата да се движи със скорост от 50 км/ч. При тази скорост
автомобилът би достигнал до мястото на удара със закъснение от 3,10
секунди, за което време лек автомобил Опел при скорост от 11,23 м/с би
изминал разстояние след мястото на удара 34,81 м и би напуснал
кръстовището. От своя страна водачът на лек автомобил Алфа Ромео е имал
възможност да възприеме движещият се към кръстовището без да спира лек
автомобил Опел, когато се е намирал на разстояние 48,09 м до мястото на
първия удар и при управление на автомобила със скорост от 50 км/ч, също е
имал възможност да предотврати произшествието чрез спиране.
За установяване на търпените от ищците неимуществени вреди, пред
първоинстанционния съд са събрани свидетелските показания на И. М. П. и
М. М. М..
Свидетелят П. установява, че е син на ищцата Т. М., а ищците Л. и В. са
негови съответно баба и дядо. Свидетелят установява, че загиналата при
катастрофата Т. е негова племенница, дъщеря на сина на двамата ищци П.,
който също загинал при катастрофата. Свидетелят установява, че както П.,
така и дъщеря му Т. живеели в къщата на ищците в с. ***. Т. имала съпруг и
деца, които живеели наблизо през две-три къщи. Т. живеела по-често при баба
си и дядо си, на които помагала в домакинството, ходела да им пазарува,
перяла ги, била им като дъщеря. Ищците понесли тежко смъртта на Т.. След
катастрофата бабата на свидетеля Л. получила инсулт и асма, а дядо му В.
починал.
Свидетелят М. установява, че е зет на Л. и покойния В., съпруг на
дъщеря им Т.. Ищците живеели във Връбница заедно със сина си П. и снаха
им, заедно с децата им покойната Т. и В.. Живеели в общо домакинство.
Докато била жива, Т. редовно посещавала баба си и дядо си, помагала им,
готвела, перяла, пазарувала, грижела се за животните. Но Т. заедно с нейното
семейство живеели в друга къща, в близост до тази на баба й и дядо й. Л., а и
В. докато бил жив, плачели за загубата на сина си и внучка им. Майката на
починалата Т. се казва А. и живеела в къщата на ищците, на втория етаж. Л.
продължава да плаче и да ходи на гробища. Когато докарали ковчезите от
моргата в Монтана, Л. припаднала. Заливали я с вода и й давали валидол.
6
При така установената по-горе фактическа обстановка
първоинстанционният съд е приел, че исковете са неоснователни и ги
отхвърлил изцяло. Приел на първо място, че ищците и въпреки
разпределената им доказателствена тежест не са доказали твърдяното
обстоятелство, че починалата Т. е тяхна внучка, съответно дъщеря на сина им
П., с оглед отбелязването в удостоверението за наследници, че П. няма преки
наследници. Като второ основание за неоснователност на исковите претенции
е приел, че виновен за настъпилото ПТП е водач, който не е застрахован при
ответното дружество, поради което последното не може да носи отговорност
за настъпилите вреди.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани да обжалват страни - ищците в първоинстанционното
производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ
на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна
жалба е процесуално допустима.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
От правна страна предявените искове за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, съдът квалифицира по чл.432, ал.1 от КЗ, в
сила от 01.01.2016 г., във връзка с чл.45 от ЗЗД.
На първо място така предявените искове са процесуално допустими.
Между страните не е спорно, а и от представените писмени
доказателства се установява, че ищците са предявили извънсъдебно
претенциите си пред ответното дружество, въз основа на което е образувана
преписка по щета № 10018100102734Н, като с писмо изх.№ 15679/01.08.2018
г. ответното дружество е отказало да определи и изплати застрахователни
обезщетения. Исковите претенции са предявени пред първоинстанционния
съд на 23.08.2018 г. и се явяват процесуално допустими.
Отговорността на застрахователя е функционално обусловена и по
7
правило тъждествена по обем с отговорността на делинквента. За да се
ангажира отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 от КЗ е необходимо
към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно
правоотношение, породено от договор за застраховка "Гражданска
отговорност", между прекия причинител на вредата и застрахователя. Наред с
това следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия
състав на чл. 45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия
причинител - застрахован спрямо увредения за обезщетяване на причинените
вреди.
По силата на сключения договор, застрахователят се задължава да
покрие в границите на застрахователната сума отговорността на
застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и
неимуществени вреди.
Противно на първоинстанционния съд, въззивният съд намира, че
вината на водача на лек автомобил БМВ е установена и доказана.
Безспорно вината на другия участник в произшествието, водачът на лек
автомобил Опел е установена с влязла в сила присъда, която е задължителна за
гражданския съд на основание чл.300 от ГПК, но доколкото със същата не е
установено независимо съпричиняване от другите участници в процесното
произшествие, то същото подлежи на главно и пълно доказване в процеса.
Съобразно разясненията, дадени в т. 6 на ТР № 28/28.11.1984 г. по н.д. №
10/1984 г. на ОСНК на ВС, началният момент на възникване на опасността не
е когато водачът субективно я е възприел, а когато обективно е било възможно
възприемането й, като от този момент за него се поражда задължението да
предприеме мерки за безопасност включително чрез намаляване на скоростта
и спиране. Моментът на възникване опасност за движението се определя по
фактически, а не от формални критерии.
С оглед така посочената задължителна съдебна практика, въззивният съд
не кредитира заключението на приетата пред първоинстанционния съд САТЕ-
основно и допълнително, в частите в които вещото лице е приело, че за лек
автомобил БМВ настъпването на произшествието е било непредотвратимо.
Този извод изначално почива на неправилното определяне от вещото лице на
началния момент на възникване на опасността. Този момент е определен в
противоречие на цитираната по-горе и задължителна за съда съдебна
8
практика, като вещото лице е възприело за начален момент именно моментът,
в който водачът на лек автомобил БМВ субективно е възприел опасността за
движението - когато се е намирал на 8 метра от мястото на удара.
От доказателствата по делото обаче се установява, че обективно водачът
на лек автомобил е могъл да възприеме навлизащия в кръстовището лек
автомобил Опел, без да спре на знака стоп, много преди това, най-малко на 40
м от мястото на удара. И двете експертизи, тази приета пред
първоинстанционния съд, и тази приета пред настоящия, определят опасната
зона за спиране на лек автомобил БМВ, при разрешената скорост за движение
за конкретния пътен участък от 50 км/ч, в диапазона от 26,7 м до 31,75 м. При
тази опасна зона, която е по-малка от разстоянието от 40 м, от което водачът
на лек автомобил БМВ е имал обективна възможност да възприеме
възникналата опасност за движението и от който момент за него се е породило
задължението да предприеме мерки за безопасност включително чрез
намаляване на скоростта и спиране, безспорно ударът за застрахования при
ответното дружество водач, е бил предотвратим.
В случая е установена надлъжна, без никакви ограничения видимост по
път ІІ-81 на км 116+6 в посока гр. Монтана-гр. Лом, и в двете посоки спрямо
кръстовището с път ІІІ 10123 откъм с. Габровница. Платното за движение на
ППС се състои от две ленти, разделени една от друга с единична непрекъсната
линия с прекъсване в участъка на кръстовището. Всяка от лентите е с ширина
по 4,6 метра. Общата ширина на платното за движение на ППС е 9,2 метра,
ограничено от двете страни с бордюри, с прекъсване на кръстовището. В
участъка на ПТП по път ІІ-81, преди кръстовището на разстояние от около
50 м от него се намират пътен знак А18-пешеходна пътека тип «Зебра», пътен
знак В26-«Забранено е движението със скорост по-висока от означената-50
км/ч. Участъкът от път ІІІ-10123 с.Габровница-с.Вирове към участъка на
кръстовището с път ІІ-81, където е станало ПТП, е в условия на прав, почти
хоризонтален с обща ширина на платното за движение на ППС-7,10 м с пътно
покритие от дребнозърнеста асфалтова смес с наличие на пътен знак
Б2-«Стоп».
Т.е. дори да не се приеме за вярно първото становище за
предотвратимост на удара, то тази предотвратимост за водача на лек
автомобил БМВ се установява, и от безспорно установеното по делото, че в
9
участъка на ПТП по път ІІ-81, преди кръстовището на разстояние от около 50
м от него и на 65,43 м. от мястото на удара, се намира, пътен знак В26 -
«Забранено е движението със скорост по-висока от означената-50 км/ч. Т.е. от
този момент, на 65,43 м от мястото на удара, за водача на лек автомобил БМВ
е било налице задължение да намали скоростта на движение до 50 км/ч, което
същият безспорно не е сторил. Ако беше изпълнил това задължение, то той би
достигнал до мястото на удара със закъснение от 3,10 секунди, за което време
лек автомобил Опел при скорост от 11,23 м/с би изминал разстояние след
мястото на удара 34,81 м и би напуснал кръстовището.
Т.е. и с оглед гореизложеното по делото безспорно е установено, че
водачът на лек автомобил БМВ и поради нарушение на задължението си по
чл.21, ал.1 от ЗДвП, движейки се със скорост далеч над разрешената за пътния
участък от 50 км/ч (110-111 км/ч), сам се е поставил в невъзможност да
предотврати настъпването на процесното произшествие, като с деянието си е
осъществил независимо съизвършителство, ведно с водача на лек автомобил
Опел, по отношение на който по делото е установено, че към датата на
произшествието има валидна сключена задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“, обективирана в застрахователна полица №
BG/02/1160011816314, при застрахователно дружество ЗД „БУЛ ИНС“ АД,
конституирано в настоящия процес в качеството му на трето лице помагач.
Безспорно действията на водача на лек автомобил Опел са първопричина за
настъпване на произшествието и като бъде съобразено далеч по-голямата
тежест на извършените от него нарушения-управление на автомобил в пияно
състояние, без правоспособност, навлизане на кръстовище със скорост над
разрешената и без спиране на знака „Стоп“, то неговият принос се равнява
поне на 90%.
По материално правната легитимация на ищците да претендират
обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди-болки и страдания,
причинени им от смъртта на тяхната внучка Т. А. Д..
Ищците и с ангажираните писмени доказателства, не удостоверяват
твърдяната роднинска връзка с починалото лице, както правилно е приел и
първоинстанционния съд.
Роднински връзки и качеството на внучка, могат да бъдат установени
само с писмени доказателства, каквито представляват издадените от
10
съответните общини удостоверения за роднински връзки, актове за раждане,
удостоверения за наследници (чл. 24, ал.1 от Закона за гражданската
регистрация - Общинската администрация издава удостоверения въз основа
на регистъра на населението.). Роднинските връзки не могат да бъдат
установявани със свидетелски показания. В случая и свидетелските
показания, че Т. е дъщеря на сина на ищците П., се опровергават от писмените
доказателства, удостоверение за наследници на първоначалния ищец В. А., в
което е удостоверено, че синът му П. няма преки наследници.
Ищците не са твърдяли в исковата молба други съществуващи
фактически състояния, които евентуално са довели до създаването на трайна и
дълбока емоционална връзка с починалото лицe, поради което и предявеният
на това основание иск се явява неоснователен, до който извод е стигнал и
първоинстанционния съд.
Ищците не притежават материално правна легитимация по предявените
от тях искове, с оглед приетото в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21 юни
2018 г., постановено по т.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.
Със същото се прие, че материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5
от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго
лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и
търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в
конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се
присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително
претърпени от смъртта му вреди.
Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата по делото може да се направи несъмнен извод, че лицето,
което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за
настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и
продължителност) морални болки и страдания.
Ищците не са провели такова доказване. От ангажираните от тях
доказателства не се установява какво е изключението въз основа на което,
ищците са създали връзка с починалата Т., както и че тази връзка е трайна и
11
дълбоко емоционална.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното първоинстанционно
решение ще следва да бъде потвърдено като краен правен резултат.
По отговорността за разноските:
При този изход на спора, на адвокат Д. не се дължи адвокатско
възнаграждение, определено по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Съответно въззивниците ще следва да бъде осъдени на основание чл.78,
ал.3 от ГПК да заплатят на въззиваемия-ответник разноски за юрисконсулстко
възнаграждение в размер на 300 лв.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260034/19.12.2023 г. по т.д.№ 126/2018 г.
по описа на ОС-Враца.
ОСЪЖДА Л. М. А., ЕГН ********** и В. П. А., починал в хода на
производството и заместен на основание чл.227 от ГПК от Л. М. А., участваща
на собствено основание и от М. В. М., ЕГН ********** и Т. В. П., ЕГН
**********, и трите с адрес: с.***, обл.***, ул. „***“ № *, със съдебен адрес:
гр.София, бул. „Княз Александър Дондуков“ № 5, вх.В, ап.25, адвокат Й. Д. да
заплатят на основание чл.78, ал.3 от ГПК на ЗАД „АРМЕЕЦ” АД, дружество
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията-София с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „С. Караджа”
№ 2 сумата от 300 лв. (триста лв.) разноски направени пред настоящата
инстанция.
Решението е постановено при участието на ЗД „БУЛ ИНС” АД,
дружество вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията-
София с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Джеймс Баучер” № 87, в качеството му на трето лице помагач, на страната на
ответника ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
12
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13