Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
Гр.София, 14.01.2019 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІV-Д въззивен състав, в публичното съдебно заседание на тринадесети
декември през две хиляди и осемнадасета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря Поля Георгиева като разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр. дело № 10671 описа за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 107114 от 02.05.2017 г.,
допълнено и поправено с решение от 23.06.2017 г., постановени по гр. д. № 16026/2010
г. на СРС, ІІ ГО, 74 състав, съдът е изнесъл на публична продан делбения
недвижим имот, представляващ Апартамент № 106, находящ се в гр.
София, ж.к. "******", в жилищна сграда - блок ******, със застроена площ от 65,35 кв.м., състоящ се от
две стаи, кухня и сервизни помещения, заедно с избено помещение № 22 с полезна площ от 2,53 кв.м. и заедно с
4,142 % идеални части от общите части на сградата и
толкова идеални части от правото на строеж върху мястото, при първоначална цена от 57640 лв., представляваща пазарната стойност на същия, която да се разпредели между съделителите,
както следва - 1/2 за С.И.Х., от една страна, и 1/2
за Д.Д.Д., от друга. Със същите решения съдът осъдил
съделителката Д.Д.Д. да заплати на съсобственика си С.И.Х. сумата от 8 211 лв., представляваща обезщетение за ползваната еднолично
от нея 1/2 ид. част от имота, собственост на ищеца Х., за преиода от 06.04.2010 г. до 14.11.2016 г., ведно със законната лихва до окончателното
изплащане, като отхвърлил искова претенция на последния за плащане на месечна сума в размер от по 102 лв. за еднолично ползване на имота за преиода от 15.11.2016 г. до окончателното извършване на делбата.
Недоволни от така постановените решения в частта им, касаеща претенциите по
сметки, са останали и двете страни, които в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК ги
обжалват с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон.
Съделителката Д.Д. обжалва решението в частта му, с която на основание чл.
346 от ГПК във връзка с чл. 31, ал. 2 от ЗС е осъдена да заплати на съделителя Х.
обезщетение за едноличното ползване от нея на делбения имот за периода от 06.04.2010 г. до 14.11.2016 г., като поддържа, че не дължи такова, тъй като
съсобственикът й не е поискал да използва имота и да живее в него, респ. да му
бъде предоставено ползването съразмерно притежаваната от него идеална част,
нито през процесния период е искал да има физически достъп до него. Поради това,
счита, че разпоредбата на чл.31, ал. 2 от ЗС е приложена неправилно и моли
решението в обжлаваната част да бъде отменено и претенцията по семтки -
отхвърлена.
Съделителят С.Х. обжалва допълнителното решение в частта, с която е
отхвърлена претенцията му за заплащане на помесечно обезщетение от по 102 лв.
на месец за периода, считано от деня, следващ първото по делото заседание във
втората фаза - 15.11.2016 г., докато бъде окончателно извършена делбата. Излага
съображения, че тази претенция има същото основание, като претенцията по чл.
31, ал. 2 от ЗС за плащане на обезщетение за ползването за периода до
14.11.2016 г., поради което, щом съделителката продължава да ползва лично имота
и вече е била поканена по реда на чл. 31 ал. 2 от ЗС, тя следва да бъде осъдена
да заплати обезщетение и за останалата част от времето, през което основанието
за плащането е налице.
Според уредените в чл. 269 от ГПК
правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото
решение, по допустимостта - в обжалваната му част, а относно проверката на правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато се касае до
приложението на императивна материално-правна норма. При тези правомощия Софийски градски съд приема от
фактическа и правна страна следното:
Предмет на въззивното
производство са двете претнции по сметки, предявени от съделителя Х. срещу
съделителката Д. с молба от 04.11.2016 г., с правна квалификация чл.31, ал. 2
от ЗС – за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 8211 лв.
обезщетение за лишаването му от ползването на делбения имот за периода от
06.04.2010 г. (датата на подаване на исковата молба за делба) до 14.11.2016 г.,
както и за осъждането й да му плаща по 102 лв. на месец срещу едноличното ползване на имота за периода от
датата на първото съдебно заседание във втората фаза на делбата до
окончателното й извършване.
Първият
иск, както правилно е приел и районният съд, се явява основателен и доказан. По
делото не е спорно, че съсобственият, делбен недвижим имот, представляващ
Апартамент № 106, находящ се
в гр. София, ж.к. "******", блок № ******, през процесния период от подаване на иска за
делба до първото заседание във втората фаза по извършването на делбата, се е
ползвал лично само от съделителката Д., въпреки, че с исковата молба ищецът Х.
е поискал да се ползва от правата си на съсобственик.
Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 от ЗС, всеки
съсобственик има право да си служи с общата вещ съобразно нейното
предназначение и по начин, да не пречи на другите съсобственици да си служат с
нея според правата им. Когато общата вещ се използва лично само от един или
няколко съсобственици, а другите съсобственици са лишени от възможността да я
ползват и да си служат с нея, ползващият я съсобственик дължи на останалите
обезщетение за ползите, от които ги е лишил, след поканата за това. В тази връзка с Тълкувателно решение № 7/2012
г. на ВКС, ОСГК, е прието, че задължението за плащане на обезщетението от
страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писменото поискване
от съсобственика, лишен от възможността също да ползва имота. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е
равнозначно на поканата по чл. 84, ал. 2 ЗЗД
и след получаването му съсобственикът изпада в забава. Законът е установил само формата,
но не и съдържанието на поканата, поради което трайната и безпротиворечива
практика приема, че покана може да бъде и исковата молба, какъвто е и
процесният случай. От получаване на поканата,
ползващият еднолично имота съсобственик дължи заплащането на обезщетение на неползващия. Размерът
на обезщетението за
недвижим имот поначало се
определя в съответствие със средномесечното наемно
възнаграждение, тъй като това е реалната стойност на ползата, от която
неползващият съсобственик е лишен, и на припадащата се част от която би имал право, ако
имотът бе отдаден под наем, като
се съобразява обема, за който ползващият имота съсобственик надхвърля своята
квота в съсобствеността и дела на неползващия съсобственик (така и Тълкувателно Решение № 129/1986 г. на ВС, ОСГК). При така
очертания фактически състав, за да възникне правото на обезщетение по
чл. 31, ал. 2 от ЗС, следва да е налице съсобственост по отношение на конкретен обект/и на
правото на собственост или друго ограничено вещно право, ползването на вещта
според предназначението и да се осъществява само от единия съсобственик по
начин и обем превишаващ обема на дела му от съсобствеността, този начин на
ползване да препятства другия, респ. останалите съсобственици да ползват
процесната вещ, както и отправено до и надлежно получено от ползващия
имота писмено поискване за заплащане на обезщетение (така решение № 721/28.10.1992 г. по гр. д. № 580/1992
г., решение № 163/20.03.2002 г. по гр. д. № 622/2001 г. на ВКС, I г. о.,
решение № 344/17.05.1976 г. по гр. д. № 684/1975 г. и др., както и задължителната
съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК - Решение № 95 от
16.06.2014 г. по гр.д. №
1913/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. и др.).
В настоящия случай правилно
районният съд е приел, че между страните е налице съсобственост върху процесния
недвижим имот, както и че след исковата молба, съдържаща искане за плащане на
обезщетение, ползващата лично делбения имот съделителка Д. дължи на неползващия
съсобственик Х. обезщетение за това. Неоснователен е поддържания с въззивната
жалба довод, че след като не е поискал лично да ползва имота, съсобственикът Х.
няма право на обезщетение. Както това е прието и с т.2 от Тълкувателно решение
№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГК, фактическият състав, пораждащ правото на обезщетение
по чл. 31, ал. 2 от ЗС, не изисква ищецът да е заявил намерение за реално
ползване на общата вещ. Достатъчно е той да е отправил надлежна писмена покана
за обезщтение. Основанието, на което почива задължението за плащане на
обезщетението, е осъщественото само от един от съсобствениците ползване на
общата вещ, а не волята на другия съсобственик да ползва реално вещта според
правата си. Поради това и с посоченото тълкувателно решение се прие, че не е
необходимо подобна воля да бъде изразявана от неползващия съсобственик, като
правото на обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е
бил лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно със своя дял. Ето
защо, обстоятелството, че съсобствеаникът Х. не е изразил воля да ползва и той
имота лично съразмерно с дела си и съвместно с ответницата Д., не го лишава от
правото му на обезщетение за ползването, от което е бил лишен поради
едноличното му ползване само от нея. По изложените съображения, решението в
тази му обжалвана част като правилно, следва да бъде потвъредно.
Вторият иск, противно на приетото с допълнителното решение от 23.06.2017
г., не е предявен като привременна мярка досежно ползването по реда на чл. 344,
ал. 2 от ГПК, а като искане по сметките по чл. 346 от ГПК, с предмет - заплащане на обезщетение
на основание чл. 31, ал.2 от ЗС за лишаване от ползването на
имота, но за бъдещ период от време, а именно - от първото заседание във втората
фаза на делбата до окончателното й извършване. Така предявеният иск е
процесуално недопустим. Както това е пприето и в решение № 182 от 26.01.2017 г. по гр. д. № 2067/2016 г. на ВКС, ІІ
г.о., такова искане не
може да се претедира за бъдещ, а
само за минал период от време, през който съответно съделитеят е лишен от възможността да
ползва имота. Недопустимо е да се присъжда претендирано от съсобственик обезщетение за бъдеще време на основание чл. 31, ал.2 от ЗС, с каквото е бил сезиран съда. В случая не е налице хипотезата на чл. 344, ал.2 от ГПК, а
претенция по чл. 31, ал.2 от ЗС, заявена по реда на чл. 346 от ГПК. Това е така, защото срокът, в който съделителите могат да предявят претенции по
сметки помежду си е преклузивен и е недопустимо да се предявяват в делбата
свързани с вътрешните отношения между съсобствениците осъдителни искове след
изтичането на този срок, както и
да се претендират суми за времето след първото заседание във втората фаза на
делбеното производство, както е
в настоящия случай. Като
се е произнесъл по същество, съдът е постановил недопустим съдебен акт,
лишавайки съсобственика от правото да претендира обезщетение и за този период,
но след като същият е изтекал, с отделен иск.
С оглед изхода на спора и предвид
неоснователността и на двете въззивни жалби, страните следва да понесат разносксите,
сторени от тях пред въззивната инстанция така, както са ги направили.
При
тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение от 23.06.2017 г., постановено по гр. д. №
16026/2010 г. на СРС, ІІ ГО, 74 състав, В ЧАСТТА, в която съдът е допълнил
решението си от 02.05.2017 г., като е отхвърлил претенцията на С.И.Х. срещу Д.Д.Д.
за заплащане на обезщетение от по 102 лв. месечно за еднолично ползване на делбения имот за преиода от 15.11.2016 г. до окончателното извършване на делбата и ПРЕКРАТЯВА производството в тази му част.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част, в която Д.Д.Д. е осъдена да заплати на С.И.Х. сумата от 8 211 лв., представляваща обезщетение за ползваната еднолично
от нея 1/2 ид. част от делбения имот за преиода от 06.04.2010 г. до 14.11.2016 г., ведно със
законната лихва до окончателното изплащане.
Решението подлежи на обжалване
пред ВКС в едномесечен срок от съобщението до страните за изготвянето му, чрез
връчване на препис от същото при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.