№ 845
гр. София, 20.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Темислав М. Димитров
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20221100504633 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на Б. Н. В. срещу решение №
20009426/01.02.2022 г. по гр.д. № 32312/2020 г. по описа на СРС, I ГО, 39 състав, в
частта, с която на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД е признато за
установено, че ответникът Б. Н. В. дължи в полза на ищците С. Л. У. и П. Д. Х. сумата
в общ размер на 5000 евро, представляваща неустойка по чл. 8 от договор за продажба
на СМР в недвижим имот от 11.10.2010 г. с нотариална заверка на подписите с рег. №
33902/12.10.2010 г. на нотариус А.Ч., рег. № 310 на НК, с район на действие СРС,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 14.05.2013 г., до погасяването, за
която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК в производството по
ч.гр.д. № 20682/2013 г. по описа на СРС, 39 състав.
Жалбоподателят Б. Н. В. твърди, че решението е неправилно. Поддържа, че по
делото се установява да е изпълнил точно задълженията си по договора за СМР, като е
изработил възложените му СМР в обекта в срока по договора, поради което не дължи
претендираната неустойка. В условията на евентуалност релевира възражение за
1
нищожност на неустойката, тъй като счита, че противоречи на добрите нрави, както и
възражение на прекомерност на същата. Ето защо, моли решението да бъде отменено и
исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноските по производството.
Ответниците по жалбата - С. Л. У. и П. Д. Х., оспорват жалбата, като считат
същата за неоснователна, а решението на СРС – правилно, поради което молят да бъде
потвърдено. Претендират разноските по производството.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от С. Л. У. и П. Д. Х. от активно
субективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД.
Ищците – С. Л. У. и П. Д. Х., твърдят, че 11.10.2010 г. са сключили с ответника
договор за продажба на довършителни СМР в недвижим имот, по силата на който
ответникът Б. Н. В. се е задължил да извърши и предаде на ищците довършителни
СМР, подробно описани в приложение № 1 към договора, касаещи следния имот на
ищците – самостоятелен обект в сграда с идентификатор 02676.501.3491.7.7, намиращ
се в гр. Банско, ул. ****, срещу възнаграждение в размер на 14348 евро. Твърдят, че
ответникът не е изпълнил задълженията си по чл. 2 и чл. 6 от договора, тъй като не е
извършил довършителните СМР съобразно договореното в срок до 30.12.2010 г., което
да е удостоверено по предвидения в договора начин – чрез подписване на двустранен
приемо-предавателен протокол. Ето защо, считат, че имат право на неустойка по чл. 8
от договора във връзка с посоченото неизпълнение, която е в общ размер на 5000 евро.
За посочената сума в полза на ищците срещу ответника в производството по ч.гр.д. №
20682/2013 г. по описа на СРС, 39 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417
ГПК, срещу която ответникът е възразил. Ето защо, ищците са предявили посочените
искове за установяване дължимостта на сумата в размер на 5000 евро, представляваща
неустойка по чл. 8 от договор за продажба на СМР в недвижим имот от 11.10.2010 г. с
нотариална заверка на подписите с рег. № 33902/12.10.2010 г. на нотариус А.Ч., рег. №
310 на НК, с район на действие СРС, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
14.05.2013 г., до погасяването.
С обжалваното решение исковете са уважени изцяло.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо. Разгледано по същество същото е ПРАВИЛНО.
Спорни пред въззивната инстанция са въпросите относно наличието на
неизпълнение на договора, основание за ангажиране на договорната отговорност на
изпълнителя, както и дали присъдената неустойка се основава на валидна клауза,
2
съответно – дали същата се явява прекомерна.
Първоинстанционното решение съдържа подробни мотиви от фактическа и
правна страна за наличието на основание за дължимост на присъдената неустойка,
които настоящата съдебна инстанция споделя и на основание чл. 272 ГПК препраща
изцяло към тях.
В допълнение на това следва да се посочи и следното:
Съгласно сключения между страните договор за продажба на довършителни
строително-монтажни работи в недвижим имот от 11.10.2010 г., ответникът в
първоинстанционното производство Б. Н. В. се е задължил да извърши и предаде на
ищците довършителни СМР, подробно описани в приложение № 1 към договора,
касаещи следния имот на ищците – самостоятелен обект в сграда с идентификатор
02676.501.3491.7.7, намиращ се в гр. Банско, ул. ****, срещу възнаграждение в размер
на 14348 евро. Съгласно чл. 3 от договора, изпълнителят Б. В. е декларирал, че е
получил по банков път преди подписване на договора пълния размер на дължимото
възнаграждение, което по същество представлява извънсъдебно признание на
неизгоден за изпълнителя факт. Следователно, установява се по делото, че ищците са
изпълнили задължението си да заплатят в полза на ответника договореното
възнаграждение. Съгласно чл. 2 от договора, изпълнителят се е задължил да извърши
описаните довършителни СМР по отношение на имота в срок до 30.12.2010 г., което
обстоятелство да бъде удостоверено с подписване на протокол 15, като съгласно чл. 6
приемането на извършената работа следва да бъде удостоверено с подписване на
двустранен протокол, в който да бъдат отбелязани и евентуални забележки. На
основание чл. 8 от договора, при неизпълнение на договора неизправната страна дължи
на изправната неустойка в размер на 5000 евро.
От представените по делото пред първата инстанция доказателства не се
установява изпълнителят да е изпълнил договорените СМР в уговорения срок. В тази
връзка, представен е акт обр. 15 от 30.11.2010 г. във връзка доказване на изпълнението
на договорените СМР от страна на изпълнителя, но същият представлява неистински
документ, доколкото не е подписан от лицата, посочени като негови автори. Правилно
първоинстанционният съд е изключил посоченото доказателство, предвид успешно
проведеното доказване на факта, че документът е неавтентичен. Приети са две
съдебно-графически експертизи, съгласно които подписите, положени върху
документа за С. Л. У. и П. Д. Х., не са изпълнени нито от тях, нито от твърдения им
пълномощник в материалните правоотношение - Н. А. И..
Останалите доказателства – писмени доказателства и показания на свидетеля М.,
касаят извършени СМР по отношение на цялата сграда, възложени от ответника, но
чрез същите не се установява изпълнение на конкретно договорените между страните
СМР, съгласно подписания договор, както и изпълнението им в уговорения срок – до
3
30.12.2010 г.
Съгласно приетата по делото съдебно-техническа експертиза се установява, че
има отклонения при изпълнението на договорените съобразно приложение № 1 към
договора СМР, както следва: в дневната вместо теракотни плочи е поставен ламинат, и
по-същественото – стената към съседния апартамент не е тухлена, което представлява
отклонение от договореното между страните, че всички стени следва да бъдат
изградени от тухли.
Ето защо и на база на събрания доказателствен материал пред първата инстанция
следва извод, че по делото се установява неизпълнение на задължението на
изпълнителя по договора, тъй като реално изработеното не отговора на договореното,
предвид заключението на съдебно-техническата експертиза, както и няма данни
изпълнителят да е изпълнил възложеното в уговорения срок. Предвид посоченото
неизпълнение е налице основание за ангажиране на договорната отговорност на
изпълнителя, съгласно чл. 8 от договора.
Въпреки че възражението за нищожност на претендираната неустойка е
релевирано за първи път с въззивната жалба, следва да бъде разгледано, тъй като съдът
следи служебно за това. Същото обаче се явява неоснователно.
По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна
отговорност. Може да се определи като акцесорно съглашение с предмет - задължение,
което става изискуемо в случай на неизпълнение на главното задължение по договора.
Неустойката има няколко функции – обезпечава изпълнението на задължението и
представлява форма на договорна отговорност, тъй като служи за обезщетение за
вредите от неизпълнението на договора. Като клауза, уговорена в договора,
неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9
ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размер на обезщетението, което ще
заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е
необходимо да се доказва какъв е размерът на вредите, настъпили от неизпълнението.
Посоченото обаче не освобождава кредитора от задължението да докаже, че
неустойката е уговорена с оглед възможността от възникване на конкретни вреди,
вследствие на неизпълнение на договорно задължение, съответно – при съдебно
предявена претенция кредиторът не следва да доказва размера на вредите, но в негова
доказателствена тежест е да установи, че е претърпял такива, за да се ангажира
гражданската отговорност на насрещната страна по договора, породена от факта на
неизпълнение.
Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора и в частност да уговорят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД
в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се
4
отнася както за гражданските, така и за търговските сделки – арг. от чл. 288 ТЗ.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях,
като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави,
следва да се прави във всеки конкретен случай към момента на сключването на
договора, като могат да бъдат използвани следните критерии: естеството им на
парични или непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се
обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи; вид на уговорената неустойка (компесаторна или мораторна) и вида
на неизпълнението на задължението – съществено или незначителна негова част;
съотношението на размера на уговорената неустойка с очакваните вреди от
неизпълнението. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се
използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и
обстоятелствата за всеки отделен случай (ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т.д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС).
При тълкуване на процесната неустоечна клауза е видно, че размерът на същата
е уговорен фиксирано в размер на 5000 евро, като същата обезпечава същественото
задължение на изпълнителя по договора за изработка – да изработи възложеното,
съобразно договореното, както и в срока, предвиден в договора. Следователно, вида на
договорената неустойка съответства на вида на вредите, които могат да възникнат при
неизпълнение на задълженията на изпълнителя по договора, а именно – вреди от
забава, както и вреди, свързани със заплащане на допълнителни средства за
отстраняване на недостатъци при изработването на възложената работа. Така
уговорената неустойка не е изначално прекомерна, предвид очакваните вреди,
доколкото се касае за СМР на значителна стойност, заплатена изцяло от възложителите
при сключването на договора. Следователно, процесната неустоечна клауза не излиза
извън присъщите си функции, поради което не противоречи на добрите нрави.
Възражението за прекомерност на неустойката е преклудирано, предвид факта,
че се прави за първи път с въззивната жалба, поради което не следва да бъде обсъждано
от въззивната инстанция.
Предвид изложеното, ищците имат право на вземания спрямо ответника за
претендираната неустойка в общ размер на 5000 евро, а доколкото не е налице
уговорената или предвидена в закона активна солидарност, то всяка от ищците има
право на 1/2 част от посочената сума.
Във връзка с това се налага извод, че въззивната жалба е неоснователна, а
5
решението на Софийски районен съд – правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на
ответниците по жалбата сумата в размер на 1278 лв., представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване, доколкото всеки
един от субективно съединените искове е под размера, посочен в чл. 280, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20009426/01.02.2022 г. по гр.д. № 32312/2020 г.
по описа на СРС, I ГО, 39 състав.
ОСЪЖДА Б. Н. В., ЕГН **********, да заплати в полза на С. Л. У., гражданин
на Великобритания, родена на **** г., и в полза на П. Д. Х., гражданин на
Великобритания, родена на **** г., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на
1278 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6