Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 24.03.2022 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и втори
февруари през две хиляди двадесет
и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Божидар Стаевски
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия
Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5681 по описа за 2021 год., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 17.02.2021 год.,
постановено по гр.дело №2724/2019 год. по описа на СРС, ГО, 148 с-в, са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Ю.Ц.Ч.
искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 123.65
лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване – спестени разходи
за стойността на топлинна енергия за периода от 01.02.2014 год. до 30.04.2016
год., доставена в имот, представляващ магазин №3, в гр.София, ул.“*******, сумата
от 27.76 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от 15.04.2014 год. до 28.02.2017 год., сумата от 14.24 лв.,
представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване – спестени разходи за
стойността на услугата дялово разпределение, осъществена за периода от 01.02.2014
год. до 30.04.2016 год. и сумата от 2.13 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 15.04.2014 год. до 28.02.2017
год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 30.03.2017 год. до
окончателното им изплащане, за които суми е била издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №20388/2017 год. по описа на СРС, ГО, 148 с-в и
ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски по делото в размер на 300 лв.
Горепосоченото решение е постановено
при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу решението е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят
поддържа, че между страните по делото не бил сключван договор за продажба на
топлинна енергия, въпреки отправената покана, поради което и ответникът се бил
обогатил неоснователно до размера на обедняването на ищеца. Съгласно чл. 149,
ал. 1, т. 3 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършвала
въз основа на писмен договор с всеки купувач, при прилагане на Общите условия
на ищеца. Писмената форма на договора била такава за действителност. Ответникът
имал качеството на „небитов клиент“, доколкото имотът, в който била доставяна
топлинна енергия, представлявал магазин и се използвал за задоволяване на
стопански нужди. Следователно между страните липсвало облигационно
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за стопански нужди и
доколкото била извършвана доставка на топлинна енергия в процесния имот, то
ответникът дължал претендираните суми на основание чл. 59 ЗЗД. Възможно било
имотът да е бил обитаван от неговия собственик, но и от друг субект по силата
на договор, а същото така можело да е бил посещаван от различни лица, но тези
обстоятелства били ирелевантни за предмета на спора, тъй като задължението за
заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване възниквало за лицето,
което си били спестило разходите за заплащане на стойността на топлинна
енергия. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете –
уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата Ю.Ц.Ч. счита, че
решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че правилно
първоинстанционният съд бил приел, че не са налице предпоставките за уважаване
на предявените искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По делото
липсвали доказателства за обогатяване на ответника, за неговия размер, както и
за размера на обедняването на ищеца. Видно
било от представените изравнителни сметки, че имотът не бил индивидуално
отопляван, а се бил ползвал за цялостно подгряване на сградата. Административно
регулираната цена включвала норма на печалба, поради което и същата не била
меродавна за себестойността на топлинната енергия, с която ищецът твърдял, че е
обеднял. Тъй като обемите на потребление не били предварително фиксирани, не
била налице и сигурна пропусната полза за ищеца. Следвало да се има предвид и
нормата на чл. 62 ЗЗП. Отделно от това акцесорните искове били погасени по
давност съгласно чл. 119 ЗЗД. Услугата дялово разпределение не била извършвана
от ищеца, поради което и той не бил обеднял с нейната стойност. Ищецът нямал
право да претендира чужди права пред съда. Вземането за стойността на тази
услуга принадлежало на третото лице-помагач. В случая била неотносима клаузата
на чл. 36 от Общите условия на ищеца. А и тези Общи условия не били подписани
от дружеството за дялово разпределение и не можело да го обвържат. В чл. 4.1 от
договора между ищеца и третото лице-помагач било предвидено, че плащането на
стойността на услугата дялово разпределение се извършва на фирмата за дялово
разпределение. Плащането на ищеца било лошо плащане и не освобождавало страната
да извърши надлежно такова, защото който плащал зле, плащал два пъти.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269
ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но е частично
неправилно.
Съобразно твърденията, изложени в
исковата молба /идентични с тези в подаденото заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК/, главните спорни права намират своето правно
основание в чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както е
приел и първоинстанционният съд в обжалваното решение. Следователно ищецът няма
процесуалното задължение да установява съществуването на облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди.
Ако твърди противното, ответникът трябва да го установи при условията на пълно
и главно доказване, за да постигне отхвърляне на исковете – виж чл. 59, ал. 2 ЗЗД.
Фактическият състав на неоснователното
обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи: 1/ имуществено разместване
в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е
обогатил за сметка на ищеца; 2/ връзка между обедняването на ищеца и
обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили
обедняването и обогатяването; 3/ липса на правно основание за имущественото разместване
и 4/ липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.
Обедняването на едно лице представлява
намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми:
1/ намаляване на актива /изгубване или ограничаване на права/; 2/ увеличаване
на пасива – възникване или увеличаване на задължения и 3/ извършване на разходи
/включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява
имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване
или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на
задължения; спестяване на разходи.
В частност твърдяното имуществено
разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при условията на пълно
и главно доказване на обедняването му до стойността на доставената в имота на
ответника през исковия период топлинна енергия, респ. до стойността на
предоставената услуга дялово разпределение, обогатяването на ответника чрез
консумирането на тази енергия и спестяването на разходи за това /в т.ч. за
услугата дялово разпределение/, както и наличието на връзка между обогатяването
и обедняването – че топлинната енергия е ползвана от ответника при липсата на
валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двете
страни.
Съгласно § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ
/приложима редакция до 17.07.2012 год./, респективно § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ /в
сила от 17.07.2012 год./, потребител на енергия или природен газ за стопански
нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносното предприятие и потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3
ЗЕ.
По делото е установено,
че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в
която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Безспорно е между страните, а и от
съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото се установява,
че ответникът е собственик на 1/2 ид.ч. от процесния недвижим имот – магазин №
3, находящ се в гр.София, ул.“*******. Нито се твърди, нито се установява по
делото, че между страните е бил сключен писмен договор за доставка на топлинна
енергия за стопански /небитови/ нужди.
Във връзка с констатацията на СРС, че
между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за доставка
на топлинна енергия за битови нужди, обусловила съответно извода за неоснователността
на предявените искове за обезщетение за неоснователно обогатяване – виж чл. 59,
ал. 2 ЗЗД/, настоящият съдебен състав приема следното:
В мотивите на Тълкувателно решение №
2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, е прието, че
присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към
топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени
сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 –
36 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/ със
собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените
имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153,
ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на
доставената топлинна енергиая по сключения с топлопреносното предприятие
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие ск
предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и
дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за
редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като
страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В разпоредбата на чл. 125, ал. 1 ЗЕ е
установено, че топлоснабдяването е процес на производство, пренос, доставка,
разпределение и потребление на топлинна енергия с топлоносител водна пара и
гореща вода за битови и небитови нужди. Дефиниции на понятията „битов клиент“ и
„небитов клиент“ се съдържат в § 1 от ДР на ЗЕ, като съгласно чл. 2а битов
клиент е клиент, който купува топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за собствени битови
нужди, а съгласно чл. 33а „небитов клиент“ е клиент, който купува топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди за
небитови нужди. Въведеното в ЗЕ разделение на клиентите е в съответствие и с
целта на нормите на Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
от 13 юли 2009 год. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия
и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, съгласно която „битов клиент“ означава
клиент, купуващ електроенергия за собствена битова консумация, като се
изключват търговски или професионални дейности /чл. 2, т. 10/, а „небитов
клиент“ означава физическо или юридическо лице, купуващо електроенергия, която
не е за негови собствени битови нужди, и включва производители и клиенти на
едро /чл. 2, т. 11/.
Следователно водещ критерий за
разделението между битов и небитов клиент са нуждите, за които се ползва
топлинна енергия в обекта, а не неговото предназначение. В този смисъл
настоящият съдебен състав прима, че нуждите, за които се ползва топлинна
енергия в конкретен обект, обуславя и вида на правоотношението, което може да
възникне с топлопреносното предприятие по повод доставката на топлинна енергия,
т.е. не е възможно по отношение на този имот да възникне както правоотношение
по договор за доставка на топлинна енергия за небитови нужди, така и
правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди.
Доколкото в частност доставяната в процесния имот топлинна енергия е била
ползвана от ответника във връзка с осъществявана търговска/професионална
дейност – като противното нито се твърди, нито се установява по делото, в т.ч.,
че през исковия период имотът е бил ползван от друг правен субект /а
доказателствената тежест в тази насока е била на ответника, съгласно правилото
на чл. 154, ал. 1 ГПК/, то изводът на първоинстанционния съд, че между страните
е налице договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди се явява
неправилен.
При това положение, доколкото
ответникът като собственик на 1/2 ид.ч. от процесния магазин е ползвал доставената
в него топлинна енергия, то следва да се приеме, че същият се е обогатил,
спестявайки разходите, които е трябвало да направи за заплащане на стойността
на тази енергия и на услугата дялово разпределение, а съответно ищецът е
обеднял, тъй като не е получил цената на доставките, като обогатяването на
ответника и обедняването на ищеца произтичат от един и същ факт.
Количеството доставена топлинна
енергия през исковия период и нейното разпределение – извършването на услугата
дялово разпределение, както и техните стойности са установени въз основа на
събраните писмени доказателства по делото – индивидуална справка за отопление и
топла вода и изравнителна сметка за отоплителните сезони, обхванати от исковия
период, които не са оспорени от ответника /а и в отговора на исковата молба е
налице изрично признание на ответника за тези обстоятелства/, поради което и
релевираните главни претенции се явяват изцяло основателни до претендираните
размери, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело
№20388/2017 год. по описа на СРС, ГО, 148 с-в – 30.03.2017 год. до
окончателното им изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Във връзка с доводите на ответника,
изложени в подадения от него отговор на въззивната жалба, следва да се посочи, на
първо място, че вътрешните отношения между ищеца и третото лице-помагач във
връзка с извършването на дяловото
разпределение са ирелевантни за предмета на спора. Отделно от това според
нормата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ, отговорността за
извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага само на
топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово
разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ.
На следващо място, според приетото в Решение № 5 от 22.04.2010 год. на КС по к. д. № 15/2009 год., доставената в абонатната станция
топлинна енергия постъпва в сградната инсталация. Дефиниция на понятието
сградна инсталация се съдържа в § 1, т. 3 от ДР на Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването /понастоящем отменена/. Сградната
инсталация в сграда – етажна собственост топли ограждащите стени на имотите и в
резултат на топлообмена топли всички имоти, включително и тези, чиито
собственици са пломбирали или демонтирали отоплителните тела в имотите си или са
затворили термостатните им вентили. В сгради-етажна собственост,
разпределението на топлинната енергия се извършва по системата за дялово
разпределение, въведена през 2001 год. с чл. 112г ЗЕЕЕ /отм./. Заплащането на
отдадената от сградната инсталация топлинна енергия не е резултат от реалното
ползване или неползване на топлинна енергия от потребителите. То следва от
факта, че сградната инсталация е обща част по предназначение, от която никой не
може да се откаже, и е изградена по предварителен проект, поради което и
плащането се извършва съразмерно на отопляемите обекти по проект – всеки
собственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с дела си. На
всеки собствени и титуляр на вещно право в сграда-етажна собственост,
предварително преди придобиване на индивидуален имот в нея е известно, че
сградата е с централно топлоснабдяване и че в нея е изградена инсталация за
отопление по одобрен проект.
В контекста на изложеното въззивният
съд приема, че ответникът обективно е получавал в имота част от топлинната
енергия, отдадена от хоризонталните и вертикалните тръбопроводи на сградната
инсталация, поради което е налице потребление на топлинна енергия. А като е
спестил разходите за стойността на тази енергия, ответникът се е обогатил
неоснователно.
Вземането за неоснователно обогатяване
става изискуемо при условията на чл. 69 ал. 1 ЗЗД, но тъй като то е от
извъндоговорен източник, за изпълнението на това вземане ответникът изпада в
забава от момента на поканата – чл. 84 ал. 2 ЗЗД. В разглеждания случай по
делото липсват данни, че такава покана е била връчена на ответника, поради
което и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест СГС приема, че релевираните акцесорни
претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в частта му, в която са отхвърлени предявените искове по чл. 59,
ал. 1 ЗЗД, които претенции подлежат на уважаване. Първоинстанционното решение
трябва да бъде отменено и в частта му, в която ищецът е осъден да заплати на
ответника разноски за първоинстанционното производство за разликата над 53.44
лв.
В останалата обжалвана част решението
на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор
ответникът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ищеца/ на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за държавна такса в размер на 20.55 лв. и сумата от 82.19 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение, направените разноски във
въззивното производство за държавна такса в размер на 20.55 лв. и сумата от
82.19 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, както и направените
разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №20388/2017 год. по описа на
СРС, ГО, 148 с-в, за държавна такса в размер на 10.27 лв. и сумата от 12.38
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част
от въззивната жалба, респ. уважената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК
жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един
адвокат в размер на 53.44 лв., съразмерно с отхвърлената част от въззивната
жалба.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от
17.02.2021 год., постановено по гр.дело №2724/2019 год. по описа на СРС, ГО,
148 с-в, в частта му, в която са отхвърлени предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Ю.Ц.Ч. искове в с правно основание чл. 59,
ал. 1 ЗЗД, както и в частта му, в която ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да
заплати на ответника Ю.Ц.Ч. разноски за първоинстанционното производство за
разликата над 53.44 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***, срещу Ю.Ц.Ч. с ЕГН **********, с адрес: ***, искове
в с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от
сумата от 123.65 лв.,
представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване – спестени разходи за стойността
на топлинна енергия за периода от 01.02.2014 год. до 30.04.2016 год., доставена
в имот, представляващ магазин №3, в гр.София, ул.“******* и сумата от 14.24 лв., представляваща обезщетение за
неоснователно обогатяване – спестени разходи за стойността на осъществено за
периода от 01.02.2014 год. до 30.04.2016 год. разпределение на топлинна енергия
/дялово разпределение/, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №20388/2017 год. по описа на СРС, ГО, 148 с-в – 30.03.2017
год. до окончателното им изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението
от 17.02.2021 год., постановено по гр.дело №2724/2019 год. по описа на СРС, ГО,
148 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Ю.Ц.Ч. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски в
първоинстанционното производство за държавна такса в размер на 20.55 лв. и
сумата от 82.19 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, направените
разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 20.55 лв. и
сумата от 82.19 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, както и
направените разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №20388/2017 год.
по описа на СРС, ГО, 148 с-в, за държавна такса в размер на 10.27 лв. и сумата
от 12.38 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Ю.Ц.Ч. с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във
въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 53.44 лв.
Решението е постановено при участието
на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/