Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 14.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публичното
заседание на седемнадесети юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 12617 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 142426
от 14.06.2019 г. по гр. д. № 76004/2016 г., Софийски районен съд, 127 -
и състав, е осъдил В.С.С., ЕГН **********, С.И.С., ЕГН **********, и М.Г.Г.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, да заплатят на Б.Н.И., ЕГН **********,
с адрес: ***, при условията на пасивна солидарност - ответникът В.С.С. на
основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а ответниците С.И.С. и М.Г.Г., като родители на В.С.С.,
на основание чл. 48, ал. 1 ЗЗД, сумата от 2 500 лв., представляваща обезщетение
за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в причинени болки и страдания,
вследствие противоправно и виновно поведение на ответника В.С.С., на 05.06.2012
г., около 19:15 ч., в гр. София, пред 32 - ро СОУ „Св. Климент Охридски“, ведно
със законната лихва върху главницата от 05.06.2012 г. до окончателното
изплащане на сумата.
Ответниците са осъдени да заплатят на
адвокат Л.К.Б., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1,
т. 2 ЗА, сумата от 290 лв., възнаграждение за оказана на ищеца безплатна
адвокатска помощ, както и в полза на Софийски районен съд сумата от 210 лв.,
разноски в производството, от внасянето на които ищецът е бил освободен.
Ищецът Б.Н.И. е осъден да заплати на ответника
В.С.С., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 2,50 лв., разноски в
производството.
С решение № 192595 от 14.08.2019 г. по
реда на чл. 247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в
първоинстанционното решение, като е постановено след осъдителния диспозитив да
се чете „като отхвърля исковете за разликата до пълния предявен размер от 5 000
лв.“
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца по
делото Б.Н.И., чрез адвокат Л.Б., против първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за
разликата над 2 500 лв. до претендираните 5 000 лв. В жалбата се твърди,
че присъденият размер на обезщетението е
изключително занижен и не съответства на претърпените от пострадалото лице
морални вреди. Посочва се, че присъдената сума не е съобразена с
доказателствата по делото, вида на телесните увреждания, икономическата
обстановка в страната към момента на настъпване на деликта и съдебната практика
по сходни казуси. Съдът не е оценил възрастта на пострадалия, физическите
неудобства и болки, отраженията на травмите върху психиката му, всички
затруднения, които последният е изпитвал при периода на възстановяването си. Предвид
изложеното, се моли въззивният съд да отмени решението
в обжалваната му част и да уважи изцяло предявения иск. Претендира се присъждане
на направените по делото разноски, включително адвокатски хонорар на основание
чл. 38, ал. 1 ЗА.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор от ответниците В.С.С., С.И.С. и М.Г.Г., чрез адвокат В.Б. и адвокат К.П., с доводи за
неоснователност на въззивната жалба и искане същата да бъде оставена без
уважение. Сочат, че липсват доказателства за болезнени преживявания на ищеца
или ограничения в ежедневието му за по - дълъг период от време, както и за
възпрепятстване на учебния процес. Твърдят, че обезщетението е съответно на
социално - икономическите реалности към датата на увреждането, включително е
съобразено с установената минимална работна заплата за страната за този период (290
лв.).
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба и от ответниците
В.С.С., С.И.С. и М.Г.Г. срещу първоинстанционното решение в частта, с която са
уважени предявените искове по чл. 45 ЗЗД и чл. 48 ЗЗД за сумата от 2 500 лв. Излагат
се доводи за допуснати съществени процесуални нарушения при оценка и анализ на
доказателствения материал, както и за необоснованост на решението. Твърди се,
че районният съд не е обсъдил възражението им за съпричиняване, както и че
деянието е осъществено при условията на неизбежна отбрана (след като ответникът
е бил хванат за шията от ищеца, т. е. последният пръв е влязъл във физическо
съприкосновение). Посочва се, че постъпката на ответника е резултат от
лекомислие, а не от неправилно възпитание (видно от прокурорското постановление
за прекратяване на наказателното производство). По делото не са събрани
категорични доказателства, че ударът е нанесен с бокс и пределите на
неизбежната отбрана са явно превишени, както е приел районният съд. Твърди се,
че размерът на обезщетението е завишен в нарушение на чл. 52 ЗЗД. Иска се
отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне изцяло на предявените
искове или намаляване на обезщетението по размер. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор от ищеца Б.Н.И., чрез адвокат Л.Б., с доводи за неоснователност на въззивната жалба
на ответниците. Сочи се, че възражението за принос от пострадалото лице за
настъпване на вредите е неоснователно. Неоснователно е и твърдението за
извършване на деянието при условията на неизбежна отбрана. Обстоятелството, че
деецът е действал в състояние на лекомислие, не освобождава родителите от
отговорност. Иска се въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Претендират
се разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по
делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Въззивните жалби са подадени в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Въззивната
инстанция намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, но по
съображения, различни от изложените от районния съд. Независимо от това по оплакванията
във въззивните жалби следва да се добави
и следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание
чл. 45, ал. 1 ЗЗД за
обезщетяване на търпени от ищеца неимуществени вреди в резултат на нанесен
побой на 05.06.2012 г. около 19:15 часа в гр. София, пред ** - ро СОУ „Климент
Охридски“ и причинена телесна повреда, изразяваща се в счупване на носни кости,
разкъсно - контузна рана на носа и деформация на носната пирамида, поради
изместването й вляво, представляващо временно разстройство на здравето,
неопасно за живота. Предявен са и искове с правно основание чл. 48, ал. 1 ЗЗД
за ангажиране обективната отговорност на родителите на ответника, за
извършеното от последния непозволено увреждане.
По делото са
обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на
05.06.2012 г., около 19:15 часа, ищецът е понесъл удар с ръка в областта на
главата, вследствие на което са му причинени счупване на носни кости, разкъсно -
контузна рана на носа, както и деформация на носна пирамида, претърпял е
оперативна интервенция с двудневен престой в лечебно заведение, както и че към тази
дата ответниците С.С. и М.Г., родители на ответника В.С., са упражнявали
родителски права по отношение на последния, който е живеел при тях.
Приложено е заверено
копие на постановление от 16.12.2013 г. за прекратяване на наказателното
производство по ДП № 1640/12 г. на СДВР, пр. пр. № 233265/12 по описа на СРП,
образувано и водено срещу В.С.С. за престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. с ал.
1, вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 НК -
нанесена телесна повреда на Б.И.. Видно от мотивната част на постановлението,
прокурорът е приел, че е налице хипотезата по чл. 61,
ал. 1 НК, тъй като деянието
е извършено поради проявено лекомислие
и не се отличава с висока степен на обществена опасност, при което спрямо
обвиняемия могат успешно да се приложат възпитателни мерки по ЗБППМН.
От представената по делото на л. 16
епикриза се установява, че на 07.06.2012 г. ищецът е посетил клиника по лицево -
челюстна хирургия и оториноларингология към Университетска многопрофилна
болница за активно лечение „Света Анна“ АД - София, изписан в добро общо състояние,
с подобрение, след проведена оперативна интервенция (мануално - инструментална
репозиция на носните кости; възстановяване на формата на носната пирамида;
поставена двустранна тампонада и гипсова превръзка; щателна хемостаза) на
08.06.2012 г. и двудневен престой в болницата.
Видно от съдебно - медицинската експертна
справка, приложена на л. 19 от делото, пострадалият е получил следните травматични
увреждания: счупване на носните кости с деформация на носната пирамида и
нараняване в ляво, малка разкъсно - контузна рана на носа. Тези увреждания са
резултат от действието на твърди тъпи предмети и могат да се получат при
нанасяне на побой. Счупването на носните кости с деформация на носната пирамида
и изкривяване в ляво не могат без оперативна интервенция да възстановят
нормалната носна проходимост и довеждат до постоянно затруднение в носовото
дишане, като на практика се реализират критериите на медико - биологичния
признак постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота. Наличието на
разкъсно - контузна рана на носа е причинила на пострадалия разстройство на
здравето по смисъла на чл. 130, ал. 1 НК.
От приетата и неоспорена от страните в
хода на първоинстанционното производство съдебно - медицинска експертиза (СМЕ),
която настоящият състав кредитира напълно, се установява, че в резултат на нанесения
на 05.06.2012 г. побой ищецът Б.Н.И. е получил следните травматични увреждания:
счупване на носните кости и малка разкъсно - контузна рана на гърба на носа, с
деформация на носната преграда с изместване в ляво, които увреждания са
причинили на пострадалия болки и страдания, най - интензивни непосредствено
след травмата с кръвотечение, оток, затруднено носно дишане, след оперативната
интервенция в рамките на 7 - 10 дни, с постепенно затихващ характер. На ищеца е
проведено комплексно лечение в болнични и домашно - амбулаторни условия.
Посетил е спешен НХК - Пирогов - направена му е рентгенография, диагностициран
и насочен за оперативно лечение поради
затруднено носно дишане, дължащо се на изместване на носната преграда. Опериран
е на 08.06.2012 г. Извършено е ръчно - инструментално наместване на носните
кости, възстановена е формата на носната пирамида, поставена е тампонада
двустранно и гипсова превръзка. Вещото лице е посочило, че счупването на
носните кости заздравява за около 15 дни, като болките и отока постепенно
намаляват за този период, с общ оздравителен период около месец. Ищецът е
изписан в добро общо състояние, без данни за остатъчни явления, при личен
преглед съобщава за възстановено ноздрено дишане двустранно. Увредата е
причинила на пострадалия временно разстройство на здравето, неопасно за живота.
Получените травми са причинили болки, страдания, нарушение на обичайното
всекидневие на момче на 13 г. - отсъствие от учебни занятия, невъзможност за
активно спортуване, среща с приятели. Допълнено е, че оперативното лечение е
извършено с оглед корекция на изместването на носната пирамида, водещо до
нарушение на ноздреното дишане. Посочено е, че ако не е била проведена
оперативната интервенция, е можело да се очаква трайно увреждане.
В съдебно заседание вещото лице д-р Райна
Димитрова е пояснило, че счупена носна кост при благоприятна оперативна
интервенция, каквато е в случая, зараства за 15 дни. В рамките на месец лицето
трябва да се пази от допълнителни травми, тъй като тампонадата между пети и седми
ден се сваля, задържа секрети, получават се миризми и т. н. Това изисква,
предвид възрастта на пострадалия, освобождаване от учебни занятия, от активно
спортуване, също така предразполага и неудобства, включително в общуването с
други деца, поради отока и деформацията в началото, докато изчезнат
кръвонасяданията.
В
първоинстанционното производство са изслушани показанията на свидетелите Я.В.Х.,
Е.Н.С.(майка на ищеца) и К.Ю.И..
От показанията
на свидетеля Стефанова, които съдът, съобразявайки разпоредбата на
чл. 172 ГПК, кредитира изцяло като логични, вътрешно непротиворечиви и
съответстващи на останалия събран по делото доказателствен материал, се
установяват причинените на ищеца
болки и страдания от нанесения побой, тяхната продължителност и интензитет.
Според свидетелката, която е майка на ищеца, в деня на инцидента пострадалият
бил с изкривен нос, имал белег от удар в слепоочието и сцепена долна устна. Бил
опериран с пълна упойка, след изписването около 5-6 дни бил с дренове и фитили,
за да му държат носа, имал и лека температура. Лицето му около двадесет дни или
един месец било с отоци и синини. Раната в слепоочието минала за около 10-15
дни. Свидетелката посочва, че от деня на инцидента до края на учебната година ищецът
не посещавал училище, но завършил годината. Пояснява, че поне месец ищецът се
възстановявал вкъщи, имал затруднения, преди да му махнат дреновете не можел да
диша през носа, давел се постоянно, било го срам и яд, че е пребит пред
всичките си съученици, не желаел да им вдига телефона, не отишъл на
завършването след 7-ми клас. На свидетелката се наложило да разговаря с
учителите на ищеца, за да му оформят оценките в края на срока, предвид
предстоящото кандидатстване. Допълва, че за известен период (около година) след
инцидента пострадалият имал кихане и хрема. Във връзка с авторството на
деянието, Стефанова посочва, че била уведомена от сина си, че са го удряли няколко
момчета, но именно приятелят на К.(негова съученичка) - ответникът В. го ударил
по носа и му го счупил.
От разпита на
свидетеля Х.(съученичка и приятелка на ищеца) се установява, че в процесния
ден, след часовете, видяла ищеца, хванат за ръцете от няколко момчета, а
ответникът стоял срещу него и го заплашвал да не се занимава с приятелката му
Катрин. Свидетелката лично възприела обстоятелството, че ищецът бил окървавен,
а носът му бил изместен настрани, имал и други наранявания по слепоочието и
устната. Заявява, че ответникът В. имал бокс в ръката, но не видяла самия удар.
Свидетелката се намесила, избутала В. от Б., струпали се и други хора, вследствие
на което момчетата си тръгнали. Не забелязала ответникът да има следи от удари
върху себе си. Според Х.ищецът е изключително дружелюбен и добронамерен към
хората, не се заяжда, не е проблемен, нито пък агресивен. Бил дребничък и
слабичък, другите го превъзхождали физически и като бройка (ответникът бил по -
едър и по - висок). След инцидента свидетелката завела пострадалия в „Пирогов“,
същият й казал, че В. е човекът, който го ударил в лицето.
Въззивният съд
кредитира дадените показания като достоверни и логични - свидетелката е била пряк
очевидец на срещата между ищеца и ответника, същата свидетелства за
евентуалната причина за конфликта, както и непосредствено е възприела последиците
от удара. Относно обстоятелството от кого точно е нанесен той свидетелката
възпроизвежда единствено разказа на пострадалия, но предвид състоянието, в
което е заварила двете момчета, както и факта, че показанията й се допълват от
показанията на свидетелката К.Иванова, която категорично заявява, че ударът е
нанесен от ответника, съдът намира за достоверни и изложените данни относно
авторството на деянието. Заявеното от свидетелката, че ответникът е имал бокс в
ръката, според настоящия състав не установява с категоричност факта, че ударът
е нанесен именно чрез бокс, в какъвто смисъл са изводите на районния съд. Това обаче
не влияе на преценката за осъществяване на фактическия състав на непозволеното
увреждане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а единствено за размера на отговорността на
делинквента.
От показанията
на свидетелката И.се установява вероятната причина за инцидента (словесна атака
от страна на ищеца, скубане на свидетелката по косата, замерване с хартиени
топчета), както и че се обадила на ответника В. до дойде в училището, за да
поговори с Б.. Свидетелката пояснява, че ответникът не бил сам, а с негов
приятел и с малкия си брат, приближил се до ищеца и го попитал защо се държи
така с нея. След като не получил отговор, попитал втори
път и тръгнал след ищеца. Според свидетелката в този момент последният хванал В. и другото момче - К.за врата. К.успял да се откъсне, но В. бил физически по - слаб, ищецът го притиснал към стената на училището и улука, след което
ответникът го ударил в областта на главата и успял да се измъкне. От носа на Б.
започнала да тече кръв. Ответникът и момчетата, които го придружавали, избягали,
защото цялото училище тръгнало да ги гони. Свидетелката пояснява, че била на
достатъчно разстояние, за да чуе и види всичко, както и че ответникът не е имал бокс.
Съдът,
преценявайки показанията на свидетелката И.с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, счита същите за
достоверни в частта относно обстоятелствата, че в процесния инцидент са участвали няколко момчета, както
и че именно ответникът е нанесъл удара в лицето на ищеца, в резултат на който
са получени уврежданията на носа. Свидетелката се явява пряк и непосредствен очевидец на възникналия
конфликт, на самия удар, както и на последиците от него, като показанията й се
допълват и от останалия доказателствен материал по делото. Въззивният съд намира, че не следва да цени показанията на
свидетелката в частта, с която заявява, че ищецът пръв е започнал конфликта,
като е хванал В. и К.за врата, доколкото данните за неправомерно поведение от
страна на ищеца не почиват на други непротиворечиви доказателства по делото. Заявеното, че макар и дете на 13 г., ищецът
е успял да хване едновременно две момчета (по - големи по възраст) за врата,
разминаванията в показанията на свидетелките Х.и И.(и двете съученички на
пострадалия) относно физическите характеристики на ищеца и ответника, твърдението, че първо ответникът е потърсил
словесен контакт, както и
евентуалната заинтересованост на свидетелката да оправдае последния, предвид
обстоятелството, че самата тя е станала повод за конфликта, в достатъчна степен
разколебават тезата на ответниците, че със своето поведение ищецът пръв е
осъществил нападение и е предизвикал ответника.
При така установената фактическа обстановка,
съдът приема следното от правна страна:
Съгласно чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму. Когато ищецът основава своите
искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно
действие или бездействие на ответника, следва да установи всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а именно: че ответникът е осъществил
посоченото в исковата молба деяние; че то е неправомерно, противоправно -
нарушава специални закони или общото задължение да не се вреди другиму;
настъпилите от деянието вреди и техният размер (имуществени - реално претърпени
загуби или пропуснати ползи, неимуществени - болки
и страдания); пряката причинно - следствена връзка между поведението на
ответника и настъпилите вреди. Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага
до доказване на противното, поради което оборването на презумпцията за вина
(неполагане на дължимата грижа) е в тежест на ответника.
Настоящият състав споделя изводите, до които е достигнал и
първоинстанционният съд, че са доказани предпоставките, посочени по
- горе, обосноваващи основателност на иска за обезщетяване на причинените на
ищеца неимуществени вреди от деянието на ответника - В.С.. По делото безспорно е доказано противоправното
деяние на последния - нанесения удар в областта на носа и причинените на ищеца телесни
увреждания. Установено е, че уврежданията са в пряка причинно - следствена връзка с поведението на
ответника. В тази насока е цялата представена медицинска
документация, потвърдена и от съдебно - медицинската
експертиза и кредитираните от настоящата инстанция свидетелски
показания.
Ответникът,
чиято е доказателствената тежест, не е оборил презумпцията за вина, с оглед на
което са налице предпоставките за ангажиране на деликтната му отговорност и
уважаване на осъдителния иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 52 ЗЗД. По делото не се установява същият да не е могъл да
разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.
Изложените във въззивната жалба доводи, че непълнолетният към 05.06.2012 г. ответник е действал при
условията на неизбежна отбрана, изключваща отговорността за вреди по чл. 46, ал. 1 ЗЗД, евентуално, че е налице съпричиняване за настъпване на
вредоносния резултат, са неоснователни. За да е налице неизбежна отбрана е необходимо да бъде установено наличието на непосредствено
противоправно нападение, което да създава
реална и непосредствена опасност за увреждане на правно защитени интереси.
Неизбежна отбрана, включително при превишаване на нейните предели, има при вече започнало противоправно нападение от страна на
пострадалия, което не е прекратено и за чието отблъскване отбраняващият се причинява вреда на нападателя. Съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД съпричиняване
е налице, когато с поведението си пострадалият е допринесъл за вредоносния
резултат, като е създал условия или е улеснил настъпването на вредите. Приносът
трябва да бъде конкретно установен, както и обстоятелството, че без приноса на пострадалия не би се стигнало до уврежданията. Правните
последици от съпричиняването и значението му за размера на обезщетението, което
увреденият има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от
деликта вреди, изключват допустимостта съдът да основава изводите си за съпричиняване с вероятности или с
предположения.
Ответниците, чиято е доказателствената тежест
по чл. 154 ГПК, не са доказали изключващото
противоправността основание - неизбежна обрана, както и възражението, че ищецът е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, поради което обезщетението да
подлежи на намаляване. От събраните и обсъдени
доказателства не се установява по
несъмнен начин от страна на ищеца да е било осъществено непосредствено
противоправно нападение спрямо ответника, при което последният да е
действал при условията на някоя от формите на неизбежна отбрана, нанасяйки удар
и причинявайки описаните травми. Не се установява, че пострадалият е улеснил настъпването
на вредите - напротив, от обсъдените свидетелски показания става ясно, че ищецът
е бил сам срещу няколко момчета, ответникът първи го е заговорил и въпреки
отказа на ищеца да влиза в словесни пререкания, ответникът е продължил да
провокира. В този смисъл следва да се посочи, че съгласно практиката на Върховния касационен съд, неизбежната отбрана предполага нападение, което не е
позволено от закона, затова когато „отбраняващият се“ съзнателно провокира с активни действия нападение с цел
да причини телесна повреда на определено лице, не може да се позовава на неизбежна отбрана.
По възражението, че неправилно е преценено
отношението на дееца към извършеното от него деяние и настъпилите последици, както е че родителите по обективни
причини не са могли да предотвратят настъпването на вредите:
За
да възникне отговорността на родителя за вредите, причинени от виновните и
противоправни деяния на ненавършилите пълнолетие деца, следва да бъдат
установени освен предпоставките на фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД и специфичните,
посочени в чл. 48, ал. 1 ЗЗД елементи - че причинителят
на вредата е дете на ответника, че не е
навършил пълнолетие, че живее постоянно при родителя - ответник (което не е спорно по делото), че последният е могъл да предотврати вредите. Родителите
и осиновителите имат задължението да формират възгледи, убеждения и привички за
поведение на детето, да го подготвят за живота в обществото, като продължават
да се грижат за възпитанието му и да му внушават внимателно отношение при
действията му, до навършване на пълнолетие - 18 години. Отговорността им по чл. 48 ЗЗД е поради това лична - за неупражнен родителски контрол и
за недостатъчно възпитание на детето. Съгласно чл. 48, ал. 3 ЗЗД те се освобождават от отговорност, ако не са били в
състояние да предотвратят настъпването на вредите. Имат се предвид случаите на
деликт поради неупражнен по обективни причини надзор от родител/осиновител или
неполагане на грижи по доброто възпитание (също по обективни причини) на детето
- извършител на деликта. Обективните причини трябва да са от такова естество,
че родителят/осиновителят да е бил в невъзможност да предотврати
противоправното поведение на непълнолетния, както и да е изключена изобщо
възможността той да възпитава и контролира детето. Възможно е при извършване на
деликта родителят/осиновителят да не е имал възможност да осъществи надзор или
да попречи на непълнолетния да го стори, но той не може да се ползва от чл. 48, ал. 3 ЗЗД, ако в периода преди деликта не е осъществил правилно
своя дълг по възпитанието на детето.
В случая неизпълнението на задълженията на родителите
по възпитанието, контрола и надзора на детето е благоприятствало извършването
на непозволеното увреждане. Без
значение са обстоятелствата дали
детето е действало лекомислено, на
какви добродетели ответниците са учили детето си, каква ценностна система
са се стремили да изградят у него и с какви методи, щом то с поведението си на
практика демонстрира незачитане на основни морални норми и неуважение към личността на други правни субекти. Важни
са не намеренията и субективните усещания на родителите във възпитателния
процес, а резултатът от същия (в този смисъл решение № 270 от 10.01.2017 г. по
гр. д. № 916/2016 г., IV г. о., ВКС). Възражението,
че действията на В. са в резултат
на лекомислие, а не на неправилно възпитание, само по себе си не
освобождава ответниците - негови родители от отговорност, при липса на доказани конкретни обективни
пречки за предотвратяване настъпването на вредите.
По размера на
обезщетението:
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда
по справедливост. В т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. са дадени задължителни
за съдилищата указания, според които понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. Справедливостта, като критерий
за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни
факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя
притежател. В този аспект справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства,
които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и
обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и интензитет, възраст на увредения, обществено и социално
положение, причинени морални страдания, отражение, което увреждането е имало
върху личния, семейния, обществения и професионалния живот на пострадалото
лице, допълнително влошаване състоянието на здравето, прогнози за бъдещо
развитие на увреждането и др. Удовлетворяването на изискването за
справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за
неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в
страната към момента на увреждането. Същевременно обезщетението не следва да
надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на
конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни
във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и
обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат
да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко
могат да са идентични изцяло (в този смисъл решение № 75
от 13.05.2019 г. по гр. д. № 3655/2018 г., III г. о., ВКС).
Настоящият съдебен състав, при определяне
размера на обезщетението, въз основа на събраните по делото доказателства и
съобразно посочените по - горе критерии приема, че в резултат на нанесения удар в лицето ищецът е получил травматични увреждания: счупване
на носните кости и малка разкъсно - контузна рана на гърба на носа, с
деформация на носната преграда с изместване в ляво, които увреждания са
причинили на пострадалия болки и страдания. Болките
са били по - интензивни
през първите 7-10 дни от инцидента, т. е. за сравнително кратък период
от време. Съдът отчита обстоятелството, че на ищеца е извършена
оперативна намеса (с болничен престой), без която в конкретния случай е щяло да
се стигне до по - тежки увреждания, както и физическите неудобства и болки на
пострадалия, най - интензивни непосредствено след
травмата с кръвотечение, оток, затруднено носно дишане, кръвонасядания, синини и
температура, с общ оздравителен период около един месец. Към момента на инцидента ищецът е бил дете на 13 г., което близо месец е било
принудено да стои вкъщи, не е
посещавало училище, не е имало възможност да спортува, което несъмнено е
довело до промяна в обичайния
му ритъм на живот. Инцидентът е
осъществен на публично място, станал е достояние на съученици и приятели на
пострадалия, което е довело и до настъпването на морални вреди - яд, срам,
нежелание за общуване с приятели. Съобразявайки обаче, че претърпените травматични увреждания са без риск за живота на пострадалия
и не са тежки такива, че периодът на пълно възстановяване е сравнително кратък
(около месец), благоприятната прогноза за здравословното
състояние на ищеца в следоперативния период, настъпилите подобрения на
физическото здраве и липсата на тежки усложнения
и очаквания за трайни последици от уврежданията (извън заявеното от свидетелката Стефанова кихане и
хрема) и предвид социално - икономическите условия
на живот в страната към момента на деликта (2012 г.), съдът намира, че сумата от 2 500 лв. като паричен еквивалент на реално претърпените
неимуществени вреди от процесното непозволено увреждане, удовлетворява
обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в какъвто смисъл е и обжалваното решение. Оплакването на ищеца, че присъденият размер на обезщетението е
определен в нарушение на чл. 52 ЗЗД, че е занижен и не съответства на съдебната практика по сходни казуси, съответно
оплакванията на ответниците, че обезщетението е завишено, са неоснователни. При определяне размера на обезщетението
първоинстанционният съд изцяло е съобразил събраните по делото доказателства и
доказателствени средства, като е взел предвид специфичните за конкретния случай
обстоятелства, значими за установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта. Съдебната
практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски
оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но
съобразени с конкретния случай.
Предвид изложеното, поради съвпадането на
крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявените искове, въззивните жалби следва да бъдат оставени без
уважение като неоснователни, а обжалваното решение, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
По разноските:
|
|
Предвид изхода на спора пред
настоящата инстанция и неоснователността на въззивните
жалби на страните в процеса, разноски не
се дължат и не се присъждат.
С оглед на цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 142426 от 14.06.2019 г. по гр. д. № 76004/2016 г. по описа на Софийски районен съд, 127 - и състав, поправено с решение № 192595 от 14.08.2019 г., постановено по същото дело.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.