Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 12.01.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на осми декември през две
хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като
разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №6529 по описа за 2020 год.,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 02.05.2020
год., постановено по гр.дело №12231/2019 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в, Л.С.Н., Т.И.Н., С.И.Н., В.И.Н. и С.И.Н.
са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД по искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ, както следва: Л.С.Н. – сумата
от общо 831.72 лв., от
която 812.70 лв. –стойност на потребената и незаплатена топлинна енергия в периода от 01.02.2016 год.
до 30.04.2017 год., доставяна до имот в гр. София, ж.к.„******и 19.02 лв. – дължима
такса за дялово
разпределение, извършвано през периода м.март 2016 год. до м.април 2017 год.; Т.И.Н.
– сумата от общо 138.62 лв., от
която 135.45 лв. – стойност на потребената и незаплатена топлинна енергия в
периода от 01.02.2016 год. до 30.04.2017 год., доставяна до имот в гр. София,
ж.к. „******и 3.17 лв. – дължима такса за дялово разпределение,
извършвано през периода м.март 2016 год. до м.април 2017 год.; С.И.Н. – сумата
от общо 138.62 лв., от
която 135.45 лв. – стойност на потребената и незаплатена топлинна енергия в
периода от 01.02.2016 год. до 30.04.2017 гад., доставяна до имот в гр. София,
ж.к. „******и 3.17 лв. – дължима такса за дялово разпределение, извършвано
през периода м.март 2016 год. до м.април 2017 год.; В.И.Н. – сумата от общо 138.62 лв., от
която 135.45 лв. – стойност на потребената и незаплатена топлинна енергия в
периода от 01.02.2016 год. до 30.04.2017 год., доставяна до имот в гр. София,
ж.к. „******и 3.17 лв. – дължима такса за дялово разпределение,
извършвано през периода м.март 2016 год. до м.април 2017 год. и С.И.Н. – сумата
от общо 138.62 лв., от
която 135.45 лв. – стойност на потребената и незаплатена топлинна енергия в
периода от 01.02.2016 год. до 30.04.2017 год., доставяна до имот в гр. София,
ж.к. „******и 3.17 лв. – дължима такса за дялово
разпределение, извършвано през периода м.март 2016 год. до м.април 2017 год.,
като исковете за стойността на топлинната енергия са отхвърлени като погасени
по давност в останалата им част до пълните предявени размери и за периода от 01.05.2015
год. до 31.01.2016 год., а исковете за дължимата такса за дялово разпределение
са отхвърлени като погасени по давност в останалата им част до пълните
предявени размери и за периода м.януари 2016 год. – м.февруари 2016 год.;
отхвърлени са изцяло като неоснователни предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу
горепосочените ответници искове с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД и ответниците са осъдени да
заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД направените разноски по делото
в общ размер на 103.05 лв., а ищецът е осъден да заплати на всеки един от ответниците направените разноски по делото в размер на по
186.60 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд бил приел, че част от главните вземания са погасени по давност. В раздел
VІІ от Общите условия от 2008 год. – „Заплащане на топлинна енергия“, чл. 32,
ал. 1, бил определен реда и срока, по който купувачите на топлинна енергия /в
т.ч. ответникът/ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия, а именно 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
В чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014 год., в сила от 12.03.2014 год., било
предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне
на изравнителните сметки, продавачът издава за отчетния период кредитни известия
на стойността на месечните фактури и една фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период. Клиентите не плащали
обезщетение за забава, съгласно чл. 33, ал. 4 от Общите условия, до изравняване
на отчетния период. Едва след това се начислявало обезщетение за забавено
плащане в размер на законната лихва върху общата фактура. Издадените кредитни
известия за прогнозно начислени суми за периода погрешно били приети от СРС
като изискуеми задължения по фактури. Задължението ставала изискуемо в
посочения в Общите условия срок. В този смисъл претендираните
суми не били погасени по давност – чл. 111 ЗЗД, а отделно от това вземането за
стойността на услугата дялово разпределение не било периодично плащане и по
отношение на същото била приложима общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците по жалбата Л.С.Н., Т.И.Н., С.И.Н., В.И.Н. и С.И.Н. считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. В подадените писмени отговори, които са с идентично съдържание,
поддържат, че процесните вземания се погасяват с
изтичането на тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като представляват
периодични вземания. Новото изравнително вземане винаги било самостоятелно и различно от вземанията на топлоснабдителното
дружество за месечни вноски /равни или прогнозни/, като не се касаело за корекция
на тези вноски със задна дата. Издаването на изравнителната сметка не променяло
срока, в който месечните вноски ставали дължими, а следователно и момента, от който започвала да
тече погасителната давност за тях. В частност тригодишният срок, посочен в чл.
111, б. „в" ЗЗД, започвал да тече от деня, в който всяко едно месечно
вземане било станало изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Ако обаче имало изрична
уговорка между страните, че вземането става изискуемо след покана, каквато била
клаузата на чл. 32, ал. 1 вр. с чл. 31, ал. 2 вр. с ал. 1. т. 2 от Общите условия, валидни през процесния период /вземането ставало изискуемо след покана/,
то това обуславяло приложението на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. В тази връзка сторнирането
на фактурите за период м.05.2015 год. до м.01.2016 год. не новирало
задължението, което било възникнало, съгласно чл. 107 ЗЗД. Т.е., не било
възникнало ново задължение, нито имало „съглашение"
между страните. Доколкото исковата молба била депозирана на 28.02.2019 год., то
всички задължения, фактурирани преди 28.01.2016 год., били погасени по давност.
Ако се възприемели доводите на жалбоподателя, че издаването на обща фактура за
изравнителни сметки /което на практика представлявало префактуриране/
водело до промяна в изискуемостта на задължението за целия отоплителен период, то
това щяло да му даде възможност чрез промяна в Общите условия и/или издаването
на обща фактура за определен период да заобиколи закона
и задължителната съдебна практика относно периодичността на задълженията от
вида на процесните и периода на погасителната им
давност. Освен това клаузата на чл. 33 от Общите условия била нищожна по
смисъла на Закона за защита на потребителите. Липсвали доказателства за настъпила суброгация в правата по отношение на „Т.С." ЕАД и
третото лице помагач. Поради това и доколкото заплащането на услугата дялово разпределение било
уговорено да става от етажната собственост пряко на третото лице помагач, то
ищецът не можел да претендира заплащането на тази сума /арг.
и чл. 140 ЗЕ/. Ответниците не дължали и обезщетение
за забава, тъй като такова в случая се дължало след покана от кредитора към
длъжника съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Доказателства за отправена покана от
страна на ищеца към ответниците не били ангажирани.
Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:
Предявени са за разглеждане
искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо
да се посочи следното:
Безспорно е във
въззивното производство, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/
е била присъединена към топлопреносната мрежа, че през исковия период ответниците, в качеството си на наследници по закон на И.Т.Т., са били съсобственици на процесния
апартамент №7, находящ се в гр.София, ж.к.„******/като Л.С.Н.
притежава 6/10 ид.ч., а всеки един от останалите ответници – по 1/10 ид.ч./ и имат
качеството на битови клиенти съгласно
§ 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012
год., в сила от 17.07.2012 год./, че между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, както и че
стойността на доставената през периода от 01.05.2015 год. до 30.04.2017 год.
топлинна енергия възлиза на 3 028.53 лв., а цената на услугата дялово
разпределение за периода от м.01.2016 год. до м.април 2017 год. – на 36.62 лв.
Спорните между
страните въпроси по същество във въззивното
производство е свързани с това дали част от вземанията за главници са погасени
по давност, както и дали ответниците са в забава по
отношение на задълженията си за стойността на доставената топлинна енергия и
извършената услуга дялово разпределение.
Според разясненията, дадени с
Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело
№ 3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111,
б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване
на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ
вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени
признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал.
1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като
при срочните задължения давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е
уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно
изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114,
ал. 2 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав приема, че
по отношение на процесните задължения за главници въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114,
ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да
тече от деня, в който задължението е възникнало, поради следните съображения:
Съгласно действалите през процесния период Общи условия на ищеца, в сила от
12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на
клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия
за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата
за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните
сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие,
когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък
размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия –
в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да
заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово
разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия/, представлява по своето
естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че задълженията за месечни вноски възникват след изтичането на
съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия – всяка доставка
поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за заплащане на цената на
услугата дялово разпределение – след нейното осъществяване. Т.е., в частност
тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за процесните
вземания за стойността на топлинната енергия и за цената на услугата дялово
разпределение е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ месец и е
изтекла преди датата на подаване на исковата молба – 28.02.2019 год., поради
което и същите се явяват погасени по давност, както законосъобразно е приел и
СРС.
Осъщественото от ищеца фактуриране на
консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното
потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на
изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/. Определянето на срок
за изпълнение на задълженията в процесната обща фактура,
с който жалбоподателят свързва началния момент, от който започва да тече
погасителната давност, няма действие по отношение на ответниците
– арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.
Срещу изчисленията на размера на
непогасените вземания за главници, представляващи стойност на доставена
топлинна енергия и на услугата дялово разпределение, за изтеклия тригодишния
период до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК не са наведени оплаквания в жалбата, поради което и с
оглед ограничения характер на въззивното обжалване
/чл. 269, изр. 2 ГПК/, жалбоподателят не би могъл да постигне присъждането на
суми в размери, по-големи от установените в атакувания съдебен акт.
На следващо място, по делото не са
ангажирани доказателства от страна на ищеца, че ответниците
са били поставени в забава по отношение на задълженията за заплащане на цената
на доставената топлинна енергия и предоставената услуга дялово разпределение
през процесния период, поради което и при правилно
приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест първоинстанционният
съд е приел, че релевираните претенции по чл. 86, ал.
1 ЗЗД се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в
обжалваната му част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят
следва да бъде осъден да заплати общо на адв. В.Ф.С., адв. К.И.Б., адв. С.В.В., адв. Н.И.И. и адв.
С. Й.Д. сумата от 300 лв., представляваща
възнаграждение за безплатно процесуално представителство на ответниците
по жалбата във въззивното производство, дължимо при
условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
Правилото, че на присъждане
подлежат само действително направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно – изключения от него са
допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38, ал.
2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на
нуждаещо се от издръжка, материално
затруднено лице или на свой
роднина, близък или друг юрист,
при постановяване на благоприятно решение по спора
за представлявания, съдът осъжда насрещната
страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от
предвидения в наредбата на Висшия адвокатски
съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА.
За уважаване
на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена
правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ
е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават;
отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
При липсата на спор между страните,
достатъчно доказателство за осъществяване на основанията по чл. 38, ал. 1, т.
1-3 ЗА за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на
страните по договора за правна помощ, респ. изявлението на представляваната
страна или нейния процесуален представител, ако такъв договор не е представен,
доколкото законът не установява изискване за писмена форма за действителност на
този договор. Договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като
безплатна не се презюмира и следва да бъде установено
от данните по делото, но изявленията за наличието на конкретно основание за
оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи
проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В този смисъл липсата на
договор за правна помощ с уговорена в него безплатно предоставяна такава не
препятства упражняване на правото по чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като принципът на
чл. 36, ал. 1 ЗА е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а
размерът му, за разлика от хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗА, се определя от съда
по императивната разпоредба на чл. 38, ал. 2 ЗА в рамките на предвидения в
Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /посоченият от страната, респ. от нейния процесуален
представител, размер на адвокатското възнаграждение, дължимо при условията на
чл. 38, ал. 2 ЗА, не обвързва съда/ – виж Определение № 515 от 2.10.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 2340/2015 г., I т. о., ТК
и Определение № 163 от 13.06.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2266/2016 г., I г.
о., ГК/.
В разглеждания случай ответниците по жалбата са релевирали
своевременно искане за присъждане на разноски, като са представили списъци на
разноските по чл. 80 ГПК, в които са вписани възнаграждения от по 360 лв. за
всеки от процесуалните представители, предоставили безплатна правна помощ. По
делото са ангажирани и договори за правна защита и съдействие, в който страните
по упълномощителната сделка – всеки един от ответниците по жалбата, от една страна и съответните
адвокати, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ
се предоставя като безплатна поради това, че ищецът е материално затруднен –
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, което обстоятелство не е било оспорено от жалбоподателя.
Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал.
3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде компенсирана за реално извършените
разноски по спора само за един адвокат, каквито при безплатната правна помощ
безспорно няма – поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в
чиято полза е разрешен спора. Както вече бе посочено размерът на
възнаграждението на адвоката, осъществил безплатна правна помощ, се определя от
съда по императивната разпоредба
на чл. 38, ал. 2 ЗА в рамките на предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения,
като посоченият от
страната, респ. от нейния процесуален
представител, размер на адвокатското възнаграждение, дължимо при условията на
чл. 38, ал. 2 ЗА, не обвързва съда
/което съответно изключва и възможност за злоупотреба с право/.
В разглеждания случай всеки един от ответниците по жалбата е сключил отделен договор с
уговорена в него безплатно предоставена правна помощ със съответния упълномощен
адвокат. Адвокатите обаче не са защитавали самостоятелни права на всеки един от
ответниците. Защита на всички ответници
е напълно идентична и се свежда до обосноваване на тезата за приложението на
чл. 114, ал. 2 ЗЗД, на което основание е поискано потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната му част. В
подадените отговори на въззивната жалба не е
направено разграничение за неоснователността на подадената въззивна
жалба срещу решението на СРС в частта му, в която са отхвърлени предявените
искове срещу всеки един от ответниците, аналогично е
било и становището на преупълномощения адвокат в хода
на устните състезания във въззивното производство. При
това положение следва да се приеме, че пълномощниците
не са осъществили самостоятелни и отделни процесуални действия, поради което и при
безплатно процесуално представителство от различни адвокати на различни лица,
при сходни интереси /в т.ч. защита срещу сходни правопораждащи
факти/, не се дължи определяне на възнаграждение за всеки един от
представляваните. Аргумент в подкрепа на този извод е и обстоятелството, че
целта на разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗА е да осигури квалифицирана правна
помощ на изброените в закона лица, като меродавен за определяне на размера на
възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА с оглед нормативно предвидения минимален
размер – в частност чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /с оглед обжалваемия
интерес/, е принципът на възмездност на адвокатския
труд – чл. 36, ал. 1 ЗА, съобразно изхода на делото и положения труд.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 02.05.2020 год., постановено по гр.дело
№12231/2019 год. по описа на СРС, ГО, 164 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати общо на адв. В.Ф.С., адв. К.И.Б., адв. С.В.В., адв. Н.И.И.
и адв. С. Й.Д., всички с адрес: *** /офис партер/,
сумата от 300 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство във въззивното производство на ответниците по жалбата Л.С.Н., Т.И.Н., С.И.Н., В.И.Н. и С.И.Н.,
дължимо при условията на чл. 38, ал.
2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/