Решение по дело №323/2024 на Административен съд - Кюстендил

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално подпомагане (КСО).

Образувано е по жалба на В. С. Н. от [населено място], чрез адв. М. Ч., срещу решение № 1040-09-19/24.04.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Кюстендил, с което е отхвърлена жалбата й срещу разпореждане № 092-01-66-3 от 15.03.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което й е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

В жалбата се твърди, че оспореният административен акт е незаконосъобразен, като постановен в нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Сочи се, че административният орган неправилно е тълкувал и приложил относимите материалноправни разпоредби на Регламент № 883/2004 г. и Регламент (ЕО) № 987/2009 г., като е приел, че компетентната администрация е тази на Германия. Иска се от съда за отмени оспорения акт. Претендират се направените по делото разноски.

Ответникът - директорът на ТП на НОИ - Кюстендил, чрез процесуалния си представител гл. юрк. А. Д., изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Административен съд – Кюстендил, след преценка на събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Административното производство е започнало с подадено от жалбоподателката заявление вх. № 091-00-66 от 07.06.2023 г., с което е сезирала българските компетентни институции с искане за отпускане на парично обезщетение за безработица, като е посочила, че последната й заетост е в Германия и същата е прекратена, считано от 01.06.2023 г. Представена е и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент № 883/2004, като в нея е вписано, че последният й период на заетост е в Германия от 01.02.2023 г. до 31.05.2023 година. Посочва, че преобладаващата част от роднините й живеят в България, децата й живеят в България, както и че възнамерява да се установи в страната.

Заявлението й е било разгледано и съответно отхвърлено от административния орган, който позовавайки се на текстовете на чл. 61 – чл. 65 от Регламента и чл. 54а и сл. КСО е приел, че за жалбоподателката не е доказано, че е пребивавала на територията на България. Пребиваването на Н. в Германия за периода от 2018 г. до 2023 г., според органа е за по-дълъг период от време, като в същите се включва и периодът на последната й трудова заетост, за който период ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Кюстендил е формирал съображения, че е налице дълготрайна и стабилна трудоправна връзка с Германия. Прието е, че посочените факти сочат на трайно (обичайно) установяване в Германия и в този смисъл не в България се е намирал центърът на жизнените й интереси по смисъла на европейските регламенти. На това основание е прието, че на Н. следва да се откаже отпускане на парично обезщетение за безработица, защото съобразно чл. 11, § 3, б. "а" от Регламента спрямо нея следва да се приложи законодателството на Германия. С оглед формирания извод ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Кюстендил с разпореждане № 092-01-66-3 от 15.03.2024 г. е отказал отпускане на парично обезщетение за безработица на жалбоподателката. Разпореждането е издадено на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във вр. с чл. 11, § 3, б. "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 година на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност (само Регламента).

Издаденото разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Кюстендил е било оспорено по административен ред, с оглед което е издадено решението на директора на ТП на НОИ – Кюстендил, предмет на обжалване в настоящото производство.

По делото е разпитан свидетелят Б. Г. Н. – съпруг на жалбоподателката, като от показанията му се установява, че в средата на месец юли 2018 г. тя е заминала за Германия, като целта на заминаването е било работа. Според показанията на свидетеля, Н. се е прибирала в България от един до три пъти в годината, като последно се е прибрала в края на месец май 2023 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество е основателна.

Обжалваното решение е издадено от компетентен орган, съгласно чл. 117, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО - директорът на Териториално поделение на НОИ - Кюстендил. Същото съдържа всички съществени елементи на формата на индивидуален административен акт, установени с чл. 59, ал. 2 от АПК. Посочени са фактическите и правни основания, мотивирали постановеното решение.

Съдът не установи в административното производство да са допуснати съществени процесуални нарушения. Надлежно са обсъдени и зачетени всички данни, събрани в хода на административното производство, включително и предоставените такива от компетентната институция на Германия.

При извършената проверка за съответствието на обжалвания акт с материалния закон, съдът приема следното:

Съгласно чл. 54а КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца, преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 КТ.

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. Доколкото последната трудова заетост на лицето е била във Федерална република Германия относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между Германия и Република България са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социално осигуряване.

Съгласно чл. 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., компетентната институция на държава-членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения, в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Безспорно по делото е, че жалбоподателката Н. е българска гражданка и като такава е гражданка на държава-членка на Европейския съюз, както и че последната й заетост е в Германия за периода от 01.02.2023 г. до 31.05.2023 година. Не е спорно, че същата се е завърнала в България след прекратяване на заетостта й в Германия.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Според чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на посочената норма, от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава - членка и държава - членка по пребиваване. Относно първото понятие, това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай, спрямо оспорващата България не е компетентна държава - членка, доколкото по делото са събрани доказателства, че оспорващата е лице, осъществяващо дейност като наето лице в друга държава. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо да се изясни съдържанието на понятието „пребиваване“. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004, а именно, че "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава. Правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на Регламент (ЕО) № 883/2004. Мястото на обичайно пребиваване на лицето се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в това число постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други, примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава - членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.

В случая от доказателствата по делото се установява, вкл. след изисканите допълнително от компетентната институция на Германия документи относно официалната начална дата на периода на заетост на жалбоподателката, че същата е работила в Германия за периода от 10.08.2018 г. до 26.01.2021 г., от 27.01.2021 г. до 29.04.2021 г., от 30.04.2021 г. до 12.07.2022 г., от 04.07.2022 г. до 15.01.2023 г. и от 01.02.2023 г. до 31.05.2023 г. Т.е. пребивавала е на територията на друга държава - членка (Федерална република Германия), което пребиваване обаче е било обусловено единствено от съществуването на трудово правоотношение. След прекратяването на трудовата й заетост, жалбоподателката се е завърнала в Република България, същата е българска гражданка, има български лични документи и постоянен адрес в страната. Видно от данните по делото, тя няма нито жилище, нито адрес на пребиваване в Германия след датата на прекратяване на трудовото й правоотношение, няма и роднини там, нито пък друга връзка със страната, въз основа на която би могло да се приеме, че центърът на жизнените й интереси е в Германия. След прекратяването на трудовото правоотношение с работодателя в Германия и със завръщането си на територията на България, центърът на жизнените интереси на жалбоподателката несъмнено е в България, в който смисъл е и декларираното от нея относно определяне на пребиваването.

Съгласно чл. 11, § 2 от Регламент 987/2009 решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е неговото намерение, а от изложените обстоятелства е очевидно намерението на жалбоподателката за трайно установяване в страната. Следователно НОИ, чрез своето териториално поделение (ТП на НОИ – Кюстендил), се явява компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица. В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата членка на заетост, то се разглежда като напълно безработно в съответствие с чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

След като е доказано, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава - членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, съответно има подадена декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава - членка на ЕС.

Поради изложено съдът намира, че оспореното решение № 1040-09-19/24.04.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Кюстендил, с което е потвърдено разпореждане № 092-01-66-3 от 15.03.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Кюстендил е незаконосъобразно и като такова, следва да бъде отменено, а преписката да се изпрати на административния орган за ново произнасяне, съобразно указанията, дадени в мотивите на настоящото решение по тълкуването и прилагането на закона.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК в полза на жалбоподателката следва да се присъдят направените по делото разноски, които съгласно представен списък по чл. 80 ГПК, са в размер на 600 лв.

Воден от горното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2 АПК, Административен съд – Кюстендил,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 1040-09-19/24.04.2024 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт – Кюстендил и потвърденото с него № 092-01-66-3 от 15.03.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при Териториално поделение на Национален осигурителен институт – Кюстендил.

ИЗПРАЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при Териториално поделение на Национален осигурителен институт – Кюстендил за ново произнасяне, при спазване на дадените задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Териториалното поделение на Националния осигурителен институт - Кюстендил да заплати на В. С. Н. от [населено място], разноски за настоящото производство в размер на 600 (шестстотин) лв.

Решението е окончателно.