РЕШЕНИЕ
№ 238
гр. Монтана, 08.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на тридесети
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Аделина Тушева
Членове:Таня Живкова
Александра Нанова
при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело
№ 20241600500232 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се провежда по реда на чл. 258-273 от
Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).
Образувано е въз основа на въззивна жалба подадена от Т. Е. Н., ЕГН
**********, действащ чрез процесуалния си представител адвокат Д. М.,
управител на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, последният с
надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 72 от
16.02.2024 г., постановено по гр. д. № 1346/2023 г. по описа на Районен съд-
-ри
гр. Монтана, 2състав, обжалвано в частта, с която е отхвърлен
осъдителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 1 от ГПК, с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответниковото дружество да заплати на
ищеца сума в размер на 10 лв., предявен като частичен от 384 лв.,
представляваща недължимо платена сума за неустойка произтичаща от
договор за потребителски кредит № 202302160806020059/16.02.2023 г., ведно
със законната лихва върху нея, считано от 21.06.2023 г. до окончателното й
изплащане.
В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че
1
съдебното решение е неправилно. За неверен и в противоречие с
доказателствата се намира изводът на районния съд за неяснота дали
плащането извършено с представеното по делото платежно нареждане е във
връзка с процесния договор. Позовава се на приложена по делото справка, от
която можело да се заключи, че към датата на извършване на твърдяното
плащане към ответника, ищецът не е имал сключен друг договор за заем с
него. Счита се, че това доказва, че плащането е извършено именно във връзка
с процесния договор. За недоказано от ответника се намира правното
основание, на което същият е задържал сумата.
Въз основа на изложеното от въззивника се прави искане за отмяна на
първоинстанционното съдебно решение, в обжалваната част и за
постановяване на друго решение, с което искът по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД да бъде
уважен. Претендира се за присъждане на направените по делото разноски
пред двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемото дружество ххххх“ ООД,
действащо чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Петко
Палазов, е подало отговор на въззивната жалба. Същата се счита за
неоснователна, като се излагат съображения за това. Твърди се, че в случая не
се доказва наличие на плащане на неустойка. Насочва вниманието към това,
че в първоинстанционното производство ищецът дори не е твърдял, че
претендираната сума е била заплатена на дружеството. Позовава се на
изготвеното заключение по назначената експертиза, от която се установявало,
че жалбоподателят не е платил, съответно това дружество не е получило,
сумата от 384 лв., представляваща неустойка по процесния договор за кредит.
С оглед на изложеното моли въззивният съд да постанови решение, с
което първоинстанционното съдебно решение да бъде потвърдено в
обжалваната част. Претендира се за присъждане на направените разноски
изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение за представителство пред
въззивната инстанция в размер на 100 лв.
В подготвително (закрито) заседание проведено по реда на чл. 267 от
ГПК, се установява, че въззивната жалба е подадена в законоустановения по
чл. 259, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок, от процесуално легитимирана
страна-ищец в първоинстанционното производство, чрез надлежно
упълномощен процесуален представител, при наличие на правен интерес
2
обусловен от неблагоприятния за нея краен резултат, срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима за разглеждане.
Същата отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание по чл. 260
и чл. 261 от ГПК, поради което е редовна.
За проведеното открито съдебно заседание страните са редовно
призовани. Не се явява нито въззивникът, нито процесуалният му
представител. Преди неговото провеждане е подадена писмена молба (л. 36 от
делото), в която се заявява, че въззивната жалба се поддържа. Представен е
списък с разноски (на гърба на л. 36 от делото), които се иска да бъдат
присъдени. Прави се възражение за прекомерност на юрисконсултското
възнаграждение на насрещната страна, в случай, че размерът му е над
минималния възможен. Не се явява представител на въззивниковото
дружество. Преди заседанието от него е подадена писмена молба (л. 31 от
делото), в която се сочи, че изложеното в отговора се поддържа и се прави
искане за присъждане на направените разноски включително тези за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Окръжен съд-гр. Монтана, като взе предвид разпоредбите на закона,
относимите доказателства по делото събрани в първоинстанционното
производство, становищата на страните, при така определения от
въззивната жалба предмет на делото, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Исковото производство по разгледания от Районен съд-гр. Монтана
гражданскоправен спор е образувано по повод на подадена искова молба от
Т. Е. Н., в качеството му на ищец, действащ чрез своя процесуален
представител адвокат Д. М., срещу „хххххх ООД, в качеството му на
ответник. С нея са предявени първоначално обективно кумулативно
съединени установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, с правно основание чл.
26 от ЗЗД за обявяване на нищожност на клаузата на чл. 6 от процесния
договор за потребителски кредит и осъдителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 1
от ГПК, с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, за сумата от 10 лв.,
като частичен от 384 лв.
В производството пред районния съд са събрани писмени доказателства
и е назначена съдебно-икономическа експертиза, заключението по която не е
оспорено от страните.
3
С първоинстанционното съдебно решение № 72 от 16.02.2024 г.,
постановено по гр. д. № 1346/2023 г., Районен съд-гр. Монтана е уважил
предявения установителен иск, като е обявил нищожността на клаузата на
чл. 6 от договора за потребителски кредит № 202302160806020059 от
16.02.2023 г., предвиждаща неустойка при неосигуряване на гаранция и е
отхвърлил предявения като частичен осъдителен иск ответниковото
дружество да заплати на ищеца сума в размер на 10 лв., от общо 384 лв.,
представляваща платена такава при липса на основание по клаузата
предвиждаща неустойка при неосигуряване на гаранция по договор за
потребителски кредит № 202302160806020059 от 16.02.2023 г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от 21.06.2023 г. до окончателното й
изплащане. Решението на районния съд не е обжалвано от страните по
делото в частта, с която е уважен установителният иск за признаване на
нищожност на процесната клауза, поради което на основание чл. 296, т. 2,
предл. първо от ГПК по отношение на нея то е влязло в сила.
Въззивният съд като съобрази постановеното в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, за правомощията, които има, при извършена служебна проверка по чл.
269 от ГПК намира, че решението на първоинстанционния съд е валидно, а
в обжалваната му част е допустимо. Изложените във въззивната жалба
доводи за неправилност на съдебното решение в обжалваната му част
въззивният съд намира за неоснователни.
Настоящият съдебен състав, като взе предвид изложеното в жалбата и
формулирания петитум намира, че спорен пред Окръжен съд-гр. Монтана е
въпросът заплатена ли е в действителност от жалбоподателя,
предвидената в обявената за нищожна клауза на чл. 6 от процесния договор,
неустойка и изпълнен ли е фактическият състав на даване на нещо при
начална липса на основание.
Въззивният съд намира, че по делото са събрани всички относими и
необходими за изясняване на спора доказателства.
От приетите по делото писмени доказателства от фактическа страна
безспорно се установява, че страните са в облигационно правоотношение
от 16.02.2023 г., възникнало въз основа на Договор за потребителски кредит
№ 202302160806020059/16.02.2023 г. за предоставяне на финансови услуги от
4
разстояние (л. 9-13 от първоинстанционното дело). Същият е сключен, чрез
средства за комуникация от разстояние, между въззиваемото дружество,
като кредитодател и въззивникът, като кредитополучател, за сумата от
400 лв. съгласно чл. 1, ал. 1 и чл. 11, ал. 3 от договора. Тази сума последният се
задължава да върне на 6 месечни вноски, изводимо от погасителен план,
съдържащ се в чл. 11, ал. 2 от договора, изобразен под формата на таблица (на
гърба на л. 11 от първоинстанционното дело). От представения по делото на
хартиен носител договор за кредит се установява, че кредитът се олихвява с
лихвен процент в размер на 36,79 %, при годишен процент на разходите 43,67
%. Предвидено е още, че за шестте месеца се дължи лихва в общ размер на 44
лв. Следователно както е посочено в чл. 11, ал. 5 от договора, общата сума по
кредита е в размер на 444 лв. Наред с това съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, в
срок до края на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят
е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита, която банкова
гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, трябва
да бъде за сума в размер на 444 лв. със срок на валидност до 18.08.2023 г. В
продължение на това съгласно чл. 6, ал. 1 in fine от договора в случай на
непредставяне, в срок до края на следващия ден от сключване на договора, от
кредитополучателя на кредитора на гаранция по кредита по чл. 4, ал. 3 от
договора, той дължи на кредитора неустойка в размер на 384 лв. Именно тази
неустойка жалбоподателят твърди, че е заплатил неоснователно, при начална
липса на основание, предвид обявената нищожност на клаузата от договора,
която я предвижда. Съгласно ал. 4 на чл. 6 неустойката се дължи само за
периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция, а на основание ал. 5
от същата клауза тази неустойка се заплаща заедно със следващата
погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.
Предвиденото в чл. 6 от договора е изложено и в Раздел III, т. 4. 3 от Общите
условия (л. 37-38 от първоинстанционното дело) за предоставяне на
потребителски кредити на въззиваемото дружество.
Съгласно т. 1 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г., постановено по гр.
д. № 1/79 г., на Пленума на ВС, фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1
от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо без основание, т. е.
налице е, когато още при самото получаване липсва основание за преминаване
на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса
на основание е налице и в случаите, когато е получено нещо въз основа на
5
нищожен договор. Характерно за тази хипотеза на неоснователно обогатяване
е, че основанието, което е в състояние да оправдае имущественото
разместване между даващия и получаващия, липсва изначално. Към момента
на получаването между даващия и получаващия не е налице валидно
задължение, част от съдържанието на валидно правоотношение, което да бъде
погасено чрез даването, или при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
При съобразяване на тези общи постановки, за да се приеме, че е осъществен
съставът на неоснователно обогатяване, в тази конкретна негова форма, в
случая трябва да се установи предаване от длъжника, т. е. плащане на сумата
за неустойка, въз основа на клаузата обявена за нищожна съдържаща се в
процесния договор за кредит и получаването на тази сума от дружеството без
основание.
Предвид това въззивният съд следва да се занимае с въпроса какви
парични суми и за кои задължения, възникнали от процесния договор,
длъжникът е заплатил. По делото между страните не се спори за това, че
сумата в размер на 400 лв. е изцяло усвоена от кредитополучателя. Съгласно
заключението по изготвената съдебно-икономическа експертиза (л. 56-59 от
първоинстанционното дело) кредитополучателят е изплатил на кредитора
на 20.02.2023 г. сума в размер на 138 лв. и на 29.03.2023 г. сума в размер на
278,41 лв. С тези две вноски в общ размер на 416,41 лв. вещото лице е
категорично, че жалбоподателят е погасил изцяло всички задължения,
които е имал по договора сключен на 16.02.2023 г. Така макар
предвидената в договора в чл. 3, ал. 1 крайна дата, за връщане на главницата и
лихвите, да е 17.08.2023 г., сочена като окончателна и в погасителния план в
чл. 11, ал. 2 от договора, то всичко дължимо по него е изплатено още на
29.03.2023 г. В направеното от експерта в открито съдебно заседание (на гърба
на л. 74 от първоинстанционното дело) устно изложение на заключението,
пред районния съд той поддържа неговото съдържание. Вещото лице излага,
че в случая е погасена главницата от 400 лв. и начислената само за периода от
17.03.2023 г. до 17.04.2023 г. лихва. Доуточнява, че на лицето не е
начислявана неустойка и такава то не е заплащало. Въззивният съд
намира, че предвид това, че следваща вноска не е направена поради цялостно
погасяване на всички вземания и при съобразяване на чл. 6, ал. 5 от договора
то неустойка не е заплащана, защото същата е можело да бъде дължима, само
6
ако е имало последваща погасителна вноска. Този извод е в съответствие и с
изразената от вещото лице категоричност, че неустойка не е начислявана,
защото сумата за главница и лихва е заплатена по-рано, поради което и
размерът на дължимата лихва е по-малък. Така, в настоящия случай, липсват
доказателства, неустойката макар и предвидена в договора, същата да е
била действително начислена от дружеството кредитор, респ. да е
дължима от длъжника.
Обстоятелството, че всичко дължимо е изцяло изплатено през месец
март 2023 г., и че към април 2023 г. въззиваемият вече няма никакви
задължения по процесния договор, се потвърждава и от приетата по делото
като писмено доказателство справка за неговата кредитна задлъжнялост,
издадена от ЦКР към БНБ, в която изрично е посочено, че към април 2023 г.
по кредита няма непогасена част. Предвид цялото погасяване след този месец
процесният кредит не фигурира в справката в месеците след това.
Твърдението на жалбоподателя, че представеното по делото преводно
нареждане представлява плащане на неустойка по процесния договор, тъй
като към посочената в него дата (15.06.2023 г.) между страните това е
единственият сключен и действащ договор, се опровергава от представената и
приложена по делото справка за кредитна задлъжнялост. Видно от
представеното по делото преводно нареждане (л. 14 от първоинстанционното
дело) за кредитен превод от 15.06.2023 г., направен от името на жалбоподателя
по сметка на ххххх ООД е заплатена сумата в размер на 962 лв. В това
платежно нареждане като основание за превода, което следва да съдържа
кратко описание на основанието за превод, е посочено „Окончателно
погасяване“. В реда за още пояснения, който е предвиден за продължаване на
описанието на основанието за превода, липсва доуточняване на основанието.
Така формулираното основание е прекалено общо и не дава яснота плащане
по кой договор е извършено. Въпреки това обаче при съвкупна преценка на
останалите доказателства и обстоятелството, че целият дълг по процесния
договор е погасен в пълнота още на 29.03.2023 г., то житейски нелогично е
представеното преводно нареждане да е по процесния договор, тъй като
длъжникът знае, че окончателно го е погасил два месеца и половина преди
това. Отделно от това, от справката от информационна система на Централния
кредитен регистър се установява, че за периода от 30.11.2018 г. до 30.09.2023 г.
между страните по делото има сключени общо 11 договора за потребителски
7
кредит. Видно от страница втора от справката след процесния договор за
потребителски кредит сключен на 16.02.2023 г., жалбоподателят и
въззиваемото дружество отново са сключили договор за друг
потребителски кредит на 13.04.2023 г. за сумата от 900 лв. Следователно,
това опровергава твърденията на жалбоподателя, че към 15.06.2023 г. между
тях няма друг действащ договор за кредит освен този от 16.02.2023 г.
Последният въззивният съд намира, че е прекратен още на 29.03.2023 г. след
постъпване от длъжника на парични плащания по всички възникнали от него
задължения (за главница и за лихва). От това косвено доказателства следва
изводът, че преведената от жалбоподателя сума в размер на 926 лв. е
предоставена на въззиваемото дружество, за да се възстанови главницата и
лихвата по предоставен му на 13.04.2023 г. кредит.
От всичко изложено следва, че не е доказан фактът на плащането. В
случая плащане за неустойка изобщо не е извършвано, поради което не е
осъществена хипотезата на даване на нещо без основание по смисъла на чл.
55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, тъй като липсва самото даване. Представеното
преводно нареждане след изложения съвкупен анализ на доказателствата по
делото не касае плащане по процесния договор, в частност по процесната
клауза за неустойка.
С оглед на това, въззивната инстанция приема, че първоинстанционното
решение в обжалваната му част е правилно и като такова следва да бъде
потвърдено.
По въпроса за отговорността за разноските:
Предвид крайния резултат на правния спор въззивният съд не следва да
ревизира присъдените на страните разноски в първоинстанционното
производство, а право на присъждане на разноски във въззивното
производство има въззиваемото дружество. Последното в настоящото
въззивно производство претендира разноски в размер на 100 лв. за
юрисконсултско възнаграждение. Този размер съответства на минималния
възможен размер, който може да бъде определен по реда на чл. 78, ал. 8 от
ГПК, на основание чл. 25, ал. 1 от НЗПП, поради което въззивникът следва да
бъде осъден да го заплати в полза на въззиваемото дружество.
Решението по настоящото въззивно гражданско дело не подлежи на
касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1
8
от ГПК, тъй като цената на предявения иск е под 5000 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 72 от 16.02.2024 г., постановено по гр.
-ри
д. № 1346/2023 г. по описа на Районен съд-гр. Монтана, 2състав в частта,
с която е отхвърлен като неоснователен предявения от Т. Е. Н., ЕГН
**********, против ххххООД, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 10 лв., частичен иск
от общо 384 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за
паричен заем № 202302160806020059/16.02.2023 г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 21.06.2023 г. до окончателното й изплащане, като
правилно.
Решението в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Т. Е. Н., ЕГН **********, с адрес с. О , обл. М , ул. „ххх“ №
ххх, да заплати на „ххххх“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. С , район „хххх“, ул. „Л С “ № хх (Литекс тауър), ет.ххх
сумата от 100 лв. (сто лева), представляваща юрисконсултско
възнаграждение за правна защита на въззиваемото дружество във въззивното
производство.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9