Р Е Ш Е Н И Е
№
262606 08.12.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, V- ти гр. състав, в публично съдебно
заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 16462 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по повод на искова молба, подадена от „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК ********* против А.М.М.,
ЕГН **********, с която са предявени обективно, кумулативно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.
1, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр.
с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД,
с които се претендира да бъде признато за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 1263,71 лева – представляваща главница, дължима за 45 неплатени погасителни
вноски за периода 01.10.2017 г. – 01.06.2021 г., по Договор за стоков кредит от
****** г., сключен между ответника и „УниКредит Кънсюмър Файненсинг” ЕАД, вземанията
по който са прехвърлени на 20.04.2018 г. с Индивидуален договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 20.12.2016 г. на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД; възнаградителна
лихва в размер на 230,79 лева за периода
01.10.2017 г. – 20.04.2018 г.; 43,22 лева
- обезщетение за забава върху главницата за периода 01.10.2017 г. – 12.03.2020 г.,
ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на постъпване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда /13.07.2020 г./ до окончателното й погасяване,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № ****/
23.07.2020г. по ч.гр.д. № 8040/ 20г., по описа на РС- Пловдив, II- ри бр. с-в.
Ищецът твърди, че на ****** г. между
ответника и „Уникредит Кънсюмър
Файненсинг” ЕАД бил сключен договор за стоков кредит №
******, при Общи условия. Била предоставена сумата от 1308 лева, която била преведена
по банковата сметка на търговеца, продаващ стоката на дата 25.05.2017 г. Страните
уговорили годишен лихвен процент в размер на 30%. Така, при подписване на договора,
страните постигнали съгласие възнаградителната лихва за
срока на договора да бъде в общ размер на 952,80 лв. Общата сума, която кредитополучателят
се задължил да върне при сключване на договора била в размер на 2260,80 лв., която
следвало да бъде върната на 48 месечни погасителни вноски, всяка в размер на
47,10 лв., като първата погасителна вноска била дължима на 01.07.2017 г., а последната
на 01.06.2021 г. Крайният срок за погасяване на всички задължения по кредита бил
01.06.2021 г., но предвид обстоятелството, че кредитополучателят не изпълнявал задълженията
си за заплащане в срок на погасителните вноски, кредитът бил обявен за предсрочно
изискуем, на основание чл. 16, ал. 2, б. „а“ от ОУ, неразделна част от договора
за кредит, съгласно който кредиторът има право да обяви всичките си вземания по
предоставения кредит, в т.ч. изтекли и непогасени вноски, остатъчна главница и остатъчни
лихви, лихви за забава, такси и комисионни за предсрочно
изискуеми в пълен размер при неплащане на три последователни погасителни вноски
по кредита. Твърди, че на ответника било изпратено писмо, с което същият бил уведомен,
че поради допуснато просрочие и неплащане на погасителни
вноски по договора всички вземания по него са изискуеми изцяло и в пълен размер,
считано от 26.10.2018 г. Уведомлението било връчено лично на кредитополучателя на
26.10.2018 г. Предвид забавата в плащанията, върху главницата било начислено обезщетение
за забава за периода 01.10.2017 г. – 12.03.2020 г. На дата 20.04.2018 г. между
„Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и ищцовото дружество
бил сключен Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.12.2016 г., по
силата на които вземането на „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД по договор
за стоков кредит № ****** от ****** г. било прехвърлено на ищцовото
дружество, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително
и всички лихви, такси, комисионни и други разноски на дружеството – кредитор. Твърди
се и че длъжникът е уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД за извършената цесия,
чрез уведомително писмо, връчено чрез ЧСИ ******, с рег. № ******. Длъжникът не
е погасил в цялост дължимите суми. Моли се предявените искове да бъдат уважени.
Претендират се сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е
депозирал отговор на исковата молба, с който счита същата за допустима, но неоснователна.
Излага твърдения, че процесният договор за стоков кредит
от ****** г., сключен между ответницата и „Уникредит кънсюмър файненсинг“ ЕАД, е нищожен
на основание чл. 22 вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като размерът
на текстовата му част е по-малък от 12. Нищожността му означава, че потребителят
следва да върне единствено чистата стойност на заетия финансов ресурс. Твърди, че
полученият паричен заем от 1308 лв. е следвало да бъде върнат единствено със заплащане
на възнаградителна лихва. Общо дължимата сума посочена
в договора е 2260 лв., т.е. възнаградителната лихва би
трябвало да бъде в размер на сумата от 952 лв. В приложение № 1 към договора за
цесия, било посочено, че към 20.04.2018 г., остатъкът от главницата бил 1263,71
лв., а остатъкът от възнаградителната лихва бил
244,54 лв. Това извънсъдебно признание на ищеца, сочело, че по главницата ответницата
заплатила 44,29 лв., а по възнаградителната лихва –
707,46 лв. Твърди се, че договорът е недействителен, поради което общо платената
сума по кредита от длъжника в размер на 751, 75 лв., следва да бъде приспадната
от претендираната главница в размер на 1263,71 лв. Счита,
че искът за установяване дължимостта на възнаградителната лихва от 230,79 лв. подлежи на цялостно отхвърляне,
тъй като е недействителен самият договор за кредит. Предвид изложеното, моли се
предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се сторените разноски.
Преди да се пристъпи към обсъждане
на спора по същество, съдът счита за нужно да посочи, че с уточняваща молба вх.
№ ******/ 28.01.2021г. /л. 38 от делото /, подадена след констатирана от съда
нередовност в исковата молба, ищецът заявява, че не поддържа предявените при
условията на евентуалност осъдителни искове срещу ответницата. Предвид това, предмет на настоящото исково производство
са единствено гореописаните установителни искови
претенции.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „УниКредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД като заемодател и А.М.М.
като заемател е възникнало правоотношение по повод на
сключен Договор за стоков кредит от ******г. /
л. 6- 8/, по силата на който на
ответника е предоставена сума в размер на 1 308 лева ( сумата представлява
продажната цена на мебели и интериорно обзавеждане, като усвояването е
осъществено чрез директен превод по сметка на ****** на стоките ). Отразеният в договора лихвен
процент е 30.00 %, годишният процент на разходите е 34, 50 %, а задължението
следва да се погаси на четиридесет и осем равни месечни вноски. По силата на
сключения договор за кредит, на длъжника Иванов е предаден погасителен план, както
и копие от общите условия, приложими към договора за кредит.
Вземанията по горепосочения договор за кредит
са прехвърлени на ****** г. с Индивидуален договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от ***** г. на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД ( в
Приложение № 1 към договора за цесия изрично е отразено вземането по процесния договор за кредит- л. 20 от делото ). Цедентът е делегирал право на цесионера
да уведоми длъжника за така осъщественото прехвърляне на вземането (
пълномощно- л. 22- 24, потвърждение за цесията- л. 18 ).
От
приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза /
л. 82- 86/ се изяснява, че общата стойност на главницата по договора за кредит
е в размер от 1 308 лв. и е усвоена от ответницата на дата ******г.- сумата е
преведена по банкова сметка *** *******, ****** на закупената стока. В табличен
вид, експертът е отразил и всички осъществени от ответницата плащания по
договора за кредит ( л. 83 от делото ). Изяснява се, че общият размер на заплатените от длъжника суми по процесния
договор възлиза на 142, 40 лв. Посочено е, че възнаградителната
лихва за периода 01.10.2017г.- 20.04.2018г. е в размер на 230, 79 лв., а мораторната лихва за периода 01.10.2017г.- 12.03.2020г.
възлиза на сумата от 75, 11 лв.
Съдът
кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е обективно,
обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен
материал.
От приетото по делото заключение по изготвената съдебно- техническа
експертиза се установява, че в договора за кредит непроменящите се полета са
изпълнени в шрифт размер 11pt, a променящите се полета са в шрифт 9, 4pt. В заключението е отразено, че
общите условия са отпечатани в шрифт 11, 4 pt.
Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е
обективно, обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.
Въз
основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна
следното:
По отношение на материалноправната легитимация на ищеца да претендира процесните суми: съобразно представените по делото
Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.04.2018г. (
л.15- 17 ), Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
20.12.2016г. ( л.
9- 14 ), Приложение № 1 към индивидуалния
договор за цесия ( л. 19- 21 ), потвърждение за извършената цесия ( л. 18 ) и
пълномощно ( л. 22- 23 ) се установява, че именно ищецът „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД е титуляр на процесните вземания. В
тази насока е налице явна връзка при прехвърлянето на вземанията по процесния договор за кредит- първоначалният кредитор “УниКредит
Кънсюмър Файненсинг“ EAД, прехвърля вземанията по процесния договор именно на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД. Съдът счита за нужно да посочи и че не е налице пречка от
процесуално или материалноправно естество, длъжникът
да бъде уведомен за осъществената цесия чрез назначения особения представител с
връчването на препис от исковата молба и приложенията към нея ( изрично
в тази връзка- Решение № 198 от
18.01.2019г. по т.д. № 193/ 2018 на I- во
т.о. на ВКС ). В процесния
случай, към исковата молба освен договорите за цесия и приложенията към тях, е
представено и потвърждение за осъществената цесия, поради което съдът счита, че
длъжникът следва да се счита редовно уведомен за прехвърлянето на вземането и
това да се приеме на основание чл. 235, ал. 2 ГПК като правнорелевантен
факт, настъпил в хода на процеса.
Съобразно изложеното от
фактическа страна, то не е налице съмнение, че между “УниКредит
Кънсюмър Файненсинг“ EAД като заемодател и А.М.М. като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1308 лв., която
сума е усвоена на ******г., като е преведена на търговеца, предлагащ закупените
стоки.
Следва да се посочи и
че заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът
е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3
от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния
закон- ЗПК.
Съдът следи служебно за
нищожност на договора, когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона
в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице
противоречие с добрите нрави – в тази
връзка решение № 229 от 21.01.2013
год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год.
на ОСТК на ВКС; 4.) е налице неравноправна клауза.
Съобразно изричната норма
на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма,
на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи
на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра
- по един за всяка от страните по договора. От приетото заключение на вещото лице
по изготвената СТЕ се установява, че променящите се полета в договора за кредит
са изпълнени с размер на шрифта „9, 4pt“, а непроменящите се полета с шрифт
„11pt. Общите
условия за изготвени в размер на шрифта „11, 4pt”. Предвид
изложеното, то явно е, че нито договора, нито който и да било елемент към него,
не отговаря на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК. На основание чл. 22 ЗПК, това обстоятелство
само по себе си води до заключение за недействителност на процесния
договор за заем и договора за допълнителни услуги към него. Следва да се посочи,
че нормата на чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК е императивна
и след като договорът за кредит не отговаря на формалното изискване да е съставен
в шрифт не по- малък от „12“, то това винаги ще води до извод за неговата недействителност.
Съдът счита за нужно да посочи и че в процесния
договор за кредит съществената информация за потребителя се съдържа именно в
променящите се полета, които са
изпълнени с шрифт „9,4 pt”. Променящите се полета съдържат
освен информация за длъжника, така също и данни за кредита – общ размер,
месечна погасителна вноска, приложим лихвен процент и годишен процент на
разходите. В тази връзка, без значение е обстоятелството дали на ответницата й е
предоставена преддоговорна информация и дали тя се е запознала
със съдържанието на договора и приложенията към него. Нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК
е установена изцяло в интерес на потребителя и законодателят е преценил, че неспазването
й всякога ще води до недействителност на сключения договор.
Отделно от
гореизложеното, процесният договор за заем страда от
допълнителни пороци, налагащи извод за неговата недействителност. Съгласно чл. 22 ЗПК
вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако
не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В
случая, в договора е посочено, че лихвеният процент е 30, 00 %. Липсва обаче, ясна
методика за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху
която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита за
целия период или върху остатъчната главница
и
за какъв периода се отнася- годишен, месечен или за периода на договора. Тоест,
не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето, за какъв период
и върху цялата дължима главница ли е изчисляван или съобразно поетапното й
намаляване. В уводната част от договора е посочено на каква база се изчислява
ГПР (годишна ), но не и как и на каква база се разпределя лихвеният процент (досежно лихвения процент, в чл. 7, ал. 1 от Общите условия единствено
е отразено, че е фиксиран ). Оттук не се изяснява и как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. Предвид това, съдът констатира да са
нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Впрочем, без значение дали лихвеният
процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени
условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено в процесния случай. На нито една позиция в договора не е
отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва / като глобална сума / и
съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка при
какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на
посочения от кредитора размер.
На следващо място, не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Първите две изисквания са спазени, като
е посочена общата сума и размерът на ГПР. Не
е налице последното изискване- да се посочат и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита включва общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Дефиниция на понятието „общ разход по кредита” е дадено в §. 1 т.1 от ДР на
ЗПК, а именно: всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да предполага кои суми точно ще дължи. В конкретния случай
е посочено, че ГПР е 34,50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат, по какъв начин е формиран ГПР и
дали действителната стойност на разходите отговаря на отразената в
договора.
Гореизложеното се явява
и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност
да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие
с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя
да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва
да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично,
и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР.
В допълнение към гореизложеното,
съдът счита за нужно да акцентира и върху факта, че липсата на ясна, разбираема
и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици
от сключването на договора, което от своя страна следва да се окачестви като нелоялна
и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/,
тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение
за сделка, което в противен случай не би взел.
С оглед приетите по-горе постановки, то
следва да се приеме, че договор за Договор за стоков кредит от ******г. е недействителен
на основание чл. 22
ЗПК,
вр. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК,
когато договорът за кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Следва да се посочи, че цитираният текст не
съставлява самостоятелен иск, който следва да бъде предявен в отделно
производство, а по- скоро е предвидена последица от прогласяването на
недействителността на правоотношението, по която съдът следва да се произнесе в
същото производство. В тази връзка, то законодателят е предвидил, че длъжникът
ще следва да върне само чистата стойност на получения финансов ресурс-
доколкото в противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване на
длъжника (в тази насока е и актуалната
практика на Окръжен съд- Пловдив- Решение
№ 260570 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. № 1603/2020 г. на Окръжен съд Пловдив, Решение
№ 260498 от 08.12.2020 г. по в. гр. д. № 2513/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив,
Решение № 260464 от 03.12.2020 г. по в. гр. д. № 2151 / 2020 г. на Окръжен съд
– Пловдив, Решение № 260416 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 2269 / 2020 г. на Окръжен
съд – Пловдив, и др.).
Съдът счита за нужно да посочи, че в процесния случай обявяването на вземанията по договора за
предсрочно изискуеми е без значение, доколкото всички вземания са падежирали на дата 01.06.2021г., а съдебното дирене в
настоящата инстанция е приключило на дата 13.10.2021г. и това е факт, който на
основание чл. 235, ал. 3 ГПК следва да бъде съобразен ( изрично в тази връзка –
Тълкувателно решение от 02.04.2019г. по тълк. дело №
8/ 2017г. на ОСГТК на ВКС ).
От материалите по делото и предвид
дадените по- горе разяснения се установява, че чистата стойност на усвоения от
длъжника финансов ресурс възлиза на 1 308 лв. От заключението по назначената
съдебно- счетоводна експертиза се изяснява, че длъжникът е извършил плащания по
недействителния договор за кредит, които са в общ размер от 142,40 лв. ( л. 83
от делото ). Чистата стойност на предоставения на длъжника паричен заем е в
размер от 1308 лв., като след приспадане на осъщественото плащане в размер от 142,
40 лв., оставащата главница възлиза на
сума в размер от 1 165, 60 лв.
Във връзка с размера на осъществените по договора плащания, то неоснователно е
твърдението на ответника, че ответницата е извършила плащания по договора в
размер от 751, 75 лв. По делото не са събрани каквито и да било обективни
данни, че ответницата е осъществила погашение по кредита на стойност 751, 75
лв. Напротив- в своето заключение, вещото лице е категорично, че плащанията по
кредита са в общ размер от 142, 40 лв.
Съобразно
изложеното и след като бяха съобразени осъществените плащания по
недействителния договор за кредит, то ответникът дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, поради което за сумата
от 1165, 60 лв. предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явява основателен и следва да
бъде уважен. За разликата от посочената величина до пълния претендиран
размер от 1263, 71 лв., искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Върху
уважената част от главницата се дължи и законна лихва за периода от подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда / 13.07.2020г./ до окончателното й изплащане.
По отношение на исковете с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, то доколкото договорът за потребителски кредит е недействителен,
ответникът дължи единствено връщане на незаплатената от него главница, но не и акцесорните вземания, каквито са тези за договорна и мораторна лихва ( арг. чл. 23 ЗПК
). Предвид изложеното, исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се
претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 230, 79 лв.- договорна лихва, дължима за периода
01.10.2017г.- 20.04.2018г., както и сумата от 43, 22 лева – обезщетение за забава
върху главницата, дължимо за периода от 01.10.2017 г. до 12.03.2020 г., следва
да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По
отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца, съобразно
уважената част от иска. Ищцовото дружество се
представлява от юрк., поради което на основание чл. 78, ал.8 ГПК има право на
присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда. Съгласно посочената разпоредба размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер на
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ за защита по
дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 лв. до 360 лв.
Съдът счита, че с оглед фактическата и правна сложност на делото, следва да се
определи възнаграждение в размер на 100 лв., като съобразно уважената част от
исковете ответникът следва да заплати на ищеца 75, 80 лв. Освен разноските за
юрисконсулт, съобразно уважената част от исковете, следва да се присъди и
сумата от 204, 51 лв. – разноски в исковото производство за държавна такса и
депозит за изготвяне на ССчЕ. Следва да бъдат
присъдени и разноските, сторени в заповедното производство, които съобразно
уважената част от исковете възлизат на 61, 20 лв. Съобразно гореизложеното, то
ответникът следва да заплати на ищеца разноски за исковото и заповедното
производство в общ размер от 341, 51 лв.
На основание чл. 78 ал. 3 ГПК ответникът
има право на разноски съразмерно на отхвърлената част от предявените искове. В рамките
на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от Адвокатско
дружество „******“, като съобразно Договор за правна защита и съдействие / л.
32 от делото/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2
Закон за адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2, вр. чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, ищецът следва да бъде осъден да заплати
на Адвокатско дружество „******“ сума в размер
от 353, 15 лв. с ДДС,
представляваща адвокатски хонорар за осъществено процесуално представителство
на ответницата в исковото и заповедното производство, определен по реда на чл.
38, ал. 2 Закон за адвокатурата.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ищецът да
бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС-
Пловдив сума в размер на 150 лева, представляваща заплатени от бюджета на
съдебната власт разходи за изготвянето на СТЕ.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А.М.М., ЕГН: **********, дължи
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********
следните суми: на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
23 ЗПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240,
ал. 1 ЗЗД сума в размер на 1165, 60 лв, представляваща главница по Договор за стоков кредит от ****** г., сключен между
ответника и „УниКредит Кънсюмър
Файненсинг” ЕАД, вземанията по който са прехвърлени на
20.04.2018 г. с Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 20.12.2016 г.
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК / 13.07.2020г. / до окончателно й
погашение, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата от 1165,
60 лв. до пълния претендиран размер от 1263, 71 лв., иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 230, 79 лв.-
договорна лихва, дължима за периода 01.10.2017г.- 20.04.2018г. и иска
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата от 43, 22 лева – обезщетение за забава върху главницата,
дължимо за периода от 01.10.2017 г. до 12.03.2020 г., за които суми е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № *****/ 23.07.2020г., по
ч.гр.д. № 8040/ 2020г., по описа на РС- Пловдив, II- ри бр. с-в.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК А.М.М., ЕГН: **********, да
заплати на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, сума в размер на 341, 51 лв., представляваща сторени
разноски в исковото производство и в рамките на заповедното производство по ч.гр.д. № 8040/ 2020г., по описа на РС- Пловдив, II- ри бр. с-в.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати на Адвокатско дружество „******“, Булстат ******, сума в
размер на 353, 15 лв. с ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставено на ответницата А.М.М. безплатно процесуално представителство в настоящото производство
и в заповедното производство за един адв., определено
от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок, считано от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Николай Голчев
Вярно
с оригинала!
КЯ