Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 20.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети юни
две хиляди десет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието
на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. дело № 6292
по описа за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 54181 от 28.02.2020 г., постановено по гр.
д. № 42722/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 51 състав, е признато за установено,
че Р.М.М. дължи на „С.Е.“ ЕАД, на основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.365 ЗЗД
вр. с чл.232 ЗЗД, сумата от 1 921, 26 лв. – непогасени задължения, протичащи
от договор за наем № 51/29.09.2006 г., дължими по споразумителен протокол от
23.11.2012 г. за периода м.04.2015 г. – м.01.2016 г., ведно със законната
лихва, считано от 25.07.2017 г. до окончателното изплащане, за която е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 50648/2017 г. по описа на
СРС, 51 състав. Отхвърлен е предявеният
иск от „С.Е.“ ЕАД срещу Р.М.М., с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с
чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата от 591, 83 лв. – неустойка за забава по горепосочения
споразумителен протокол за периода 01.06.2015 г. – 13.07.2017 г., за която е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 50648/2-17 г. по
описа на СРС, 51 състав.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която
е отхвърлен предявеният иск, е депозирана въззивна жалба от ищеца „С.Е.“ ЕАД.
Излага съображения, че решението в обжалваната част е необосновано и
неправилно. По силата на споразумението от 23.11.2012 г. страните са уговорили
заплащане на неустойка за забава на плащанията в размер на 0, 5 % на ден върху
съответната забавена вноска. Правото на неустойка възниква при допуснато
невнасяне в срок на някоя от предвидените месечни вноски. В тежест на ответника
е да докаже, че е платил своевременно уговорените месечни вноски. По делото не
са ангажирани доказателства в тази насока. Към момента на подписване на
споразумителния протокол ответникът е натрупал значително задължение за наем и
консумативи, което е разсрочено. С оглед на това счита, че е резонно
заплащането на неустойка при забава. В случай, че уговорената неустойка е
прекомерна, това не я прави нищожна поради накърняване на добрите нрави.
Поддържа, че целта, за която е уговорена неустойката, не излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което е
действителна. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като му присъди
сторените по делото разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника Р.М.М., чрез адв. М.Д., назначена по реда на
ч.47, ал.6 ГПК да го представлява, с който я оспорва. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Поддържа, че уговорената
неустойка в размер на 0, 5 % на ден противоречи на добрите нрави, поради което
е нищожна. За нея страните не са
уговорили краен срок и краен предел. Нейният размер многократно надвишава
размера на дължимата главница. Моли съда да потвърди решението в обжалваната
част
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсади доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
На 25.07.2017 г. „С.Е.“ ЕАД е депозирал заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу Р.М.М.
за сумата от 1 921, 26 лв. – главница, 10 180 лв. – неустойка до
13.07.2017 г., ведно със законната лихва, считано от момента на завеждане на
делото до окончателното изплащане, както и сторените по делото разноски. В т.12
от заявлението е посочено, че вземанията произтичат от споразумение с
нотариална заверка на подписите, с което е уговорено разсрочено плащане на задълженията
по договор за наем № 51/29.09.2006 г.
Длъжникът е направил плащания по 28 от уговорените месечни вноски от
общо 38, всяка от които в размер на 200 лв. Неизплатеният остатък възлиза на
1 921, 26 лв. При невнасяне на погасителната вноска в срок, длъжникът
дължи заплащане на 0, 5 % на ден неустойка за забава.
С молба – уточнение от 04.09.2017 г. заявителят е
уточнил помесечно всяка една от дължимите вноски, които претендира.
С разпореждане от 05.09.2017 г., постановено по ч. гр.
д. № 50648/2017 г. по описа на СРС, 51 състав, е постановена исканата заповед,
като са присъдени сторените в заповедното производство разноски в размер на 156,
76 лв. – държавна такса.
Препис от постановената заповед е връчена на длъжника
чрез залепване на уведомление
В срока по чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил иск за
установяване съществуване на вземанията, за които е постановена горепосочената
заповед. Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за наем №
51/29.09.2006 г. за жилище, находящо се в гр. София, бул. „Княгиня *****,
ведомствено общежитие, бл.1, ет.13, ап.123. поради наличието на множество
непогасени в срок задължения от страна на ответника страните са се съгласили
дължимата сума в общ размер от 7 6276, 12 лв., в която се включва наем за периода
м.05.2011 г. – м.10.2012 г. и консумативи за периода м.04.2011 г. – м.09.2012
г., да бъде заплатена от ответника на ежемесечни вноски от по 200 лв. В тази
връзка страните са подписали споразумителен протокол от 23.11.2012 г. с
нотариална заверка на подписите. Ответникът е направил плащания на 28 вноски по
200 лв. и част от 29-тата вноска с падеж 30.04.2015 г. неизплатеният остатък
възлиза на 1 921, 26 лв. Страните са уговорили, че при невнасяне на
погасителна вноска в уговорения срок ответникът дължи заплащане на нестойка в
размер на 0, 5 % на ден. Моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено спрямо ответника че му дължи сумите, за които е постановена
горепосочената заповед за изпълнение, ведно със законната лихва, считано от
момента на завеждане на делото, като му присъди сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът,
чрез адв. М.Д., назначена по реда на чл.47, ал.6 ГПК да го представлява по
делото, оспорва предявения иск. Счита,
че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции, както и е
прекомерна. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.
Между страните в производството е сключен договор за
наем № 51/29.09.2006 г., по силата на който „С.Е.“ ЕАД – наемодател, се е
задължил да предостави на Р.М.М. – наемател, за временно и възмездно ползване
следния недвижим имот: гарсониера № 123, находяща се на ет.13, тяло 1 на
ведомствено общежитие „Банишора“, в гр. София, бул. „Княгиня *****, срещу
насрещното му задължение да заплаща месечен наем в размер на 30 лв. месечно,
ведно с дължимите консумативи.
На 23.11.2012 г. между страните в производството е
подписан споразумителен протокол с нотариална заверка на подписите, с който
страните са се съгласили, че към датата на подписване на същия задължението на
ответника възлиза на 7 626, 12 лв., което произтича от горепосочения
договор за наем. Страните са уговорили разсрочено плащане на задължението срез
месечни вноски в размер на 200 лв., като е уговорен и падеж на всяка една от
погасителните вноски. Страните са се съгласили, че при невнасяне на погасителна
вноска в посочения срок се дължи неустойка в размер на 0, 5 % върху същата.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд
констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо.
В
предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято
полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при
направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на
установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила
на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Претендираната от ищеца неустойка произтича от подписан
между страните споразумителен протокол от 23.11.2012 г. с нотариална заверка на
подписите, с който страните са приели за установено в отношенията им размера на
непогасените задължения на ответника, които произтичат от договор за наем №
51/29.09.2006 г., както и е определен погасителен план за тяхното разсрочено
плащане.
Жалбоподателят релевира доводи, че уговорената
неустойка за забава е валидна и е произвела правно действие.
С писмения отговор на исковата молба ответникът е
релевирал довод, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции,
както и същата е прекомерна.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР
№ 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.,
ОСТК на ВКС, не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и търговските
договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да
се начислява. Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции като преценка за това се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. В мотивите е разяснено също така, че автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в
частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се
отнася както за гражданските, така и за търговските сделки по аргумент от
чл.288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието на договора със закона (чл.26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно.
Предвид дадените разяснения, независимо от това дали е
налице оспорване от страна на ответника на валидността на клаузата за неустойка
или не, съдът служебно трябва да извърши преценка дали същата не противоречи на
добрите нрави.
В случая размерът на дължимата неустойка е определен
на 0, 5 % на ден. Същият не е ограничен като краен предел или фиксиран срок. Така
уговорената неустойка възлиза на 183 % годишно, което от своя страна
многократно надвишава размера на мораторната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД. По
делото липсват ангажирани доказателства, въз основа на които да се обоснове
извод, че очакваните при сключването на договора вреди за кредитора,
произтичащи от неизпълнение на споразумението от 23.11.2012 г., са в уговорения
размер на неустойката. Следва да се отбележи също така, че непогасената
главница възлиза на 1 921, 26 лв., а за заявения период на забавата
неустойката е 5 916, 83 лв.
Ето защо следва да се
приеме, че е налице несъответствие между размера на неустойката и очакваните при
сключването на договора вреди за кредитора, произтичащи от забавеното
изпълнение на задължението за заплащане на цената отделната доставка на стоката
по договора. Това създава условия за недопустимо неоснователно обогатяване на
кредитора в противоречие с принципа за справедливост. Отделно от това
неустойката за забава е в размер, който неколкократно надвишава обезпечената
главница. Това налага изводът, че
уговорената в споразумителния протокол неустойка за забава излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, поради което и
на основание чл.26, ал.1 вр. с ал.4 ЗЗД е нищожна. С оглед на това формираният
от решаващия съд извод в тази насока е обоснован.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По разноските по производството:
Ответникът по жалбата е представляван по делото от
особен представител, не е сторил разноски за настоящата съдебна инстанция и не
претендира такива, поради което не следва да му се присъждат
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 54181 от 28.02.2020 г., постановено по гр.
д. № 42722/2018 г. по описа на СРС,
І ГО, 51 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
Решението в частта, с която е уважен предявеният иск,
е влязло в сила като необжалвано.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.