РЕШЕНИЕ
№ ................../27.07.2022
г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на първи декември през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. С.
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 11551 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 163174 от 29.07.2020 г. постановено
по ГД № 20163 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 153 състав, е прието за
установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.И.Р. по реда на чл. 422, ал. 1
от ГПК кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, че Л.И.Р. дължи на „Т.С.“ ЕАД следните
суми, а именно: сумата от 2164,69 лв., представляваща цена за доставена топлина
енергия за имот – апартамент № 91 в гр. София, ж. к. ******, аб. № 299248 за
периода от 01.02.2015 г. до 30.04.2017 г. и сумата от 52,51 лв., представляваща
такса за дялово разпределение за същия период, ведно със законната лихва,
считано от 22.02.2018 г. до плащането, като исковете са отхвърлени за главница
до пълните предявени размери и периоди, както и тези по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на вземания в размер на 397,15 лв. за лихва за забавено
плащане на цената за топлоенергия за периода от 16.09.2015 г. до 07.02.2018 г.
и 14,43 лв. лихва за забавено плащане на такса за дялово разпределение за същия
период, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ЧГД № 12223 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 153 с-в.
С решението първоинстанционният съд се е
произнесъл и по разноските, дължими от страните съгласно чл. 78 от ГПК за заповедното
и исковото производство съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част
от исковете.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД – трето лице - помагач на страната на ищеца.
Решението е обжалвано в срок от ищеца „Т.С.“
ЕАД, в частта, с която предявените искове са отхвърлени. Въззивникът счита, че
в обжалваната част решението на СРС е неправилно, като излага подробни
съображения за това в жалбата. По-конкретно се твърди, че в исковия период са
действали общите условия, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в
сила от 14.03.2014 г. и тези, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на ДКЕВР,
в сила от 12.08.2016 г., като съобразно с това дължимите суми е следвало да се
заплащат в 30-дневен срок от датата на публикуването на месечните фактури на
интернет страницата на продавача, респ. 45-дневен от изтичане на срока, за
който се отнасят, съответно ответницата е изпаднала в забава с изтичането на
30-дневния, респ. 45-дневния срок. На следващо място, според жалбоподателя,
неправилно първата инстанция е приела, че всички дължими суми за периода от
01.05.2014 г. до 30.01.2015 г., отразени в обща фактура от 31.07.2015 г. са
погасени по давност. Предвид изложеното отправя искане към СГС като въззивна
инстанция да отменени решението на СРС в обжалваната част. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от Л.И.Р., чрез назначения ѝ особен
представител адв. Л.С., с който се изразява становище за неоснователност на
същата по съображения, изложени в отговора. В тази връзка счита, че първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част, а въззивната жалба –
отхвърлена. Претендират се разноски.
Срещу първоинстанционното решение е постъпила
въззивна жалба и от ответницата Л.И.Р., чрез назначения ѝ особен представител
адв. Л.С., в частта, с която исковата претенция е уважена. Въззивникът счита, че в обжалваната част решението на СРС
е необосновано и постановено в противоречие с материалния закон. Според
жалбоподателя, констатацията на първоинстанционния съд, че ответницата е
пасивно материалноправно легитимирана да отговаря по предявените искове е
неправилна, тъй като по делото не е установено същата да е собственик или вещен
ползвател на процесния топлоснабден имот. Ето защо отправя искане до СГС като
въззивна инстанция да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и
вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от „Т.С.“ ЕАД и от третото лице – помагач на страната на ищеца
„Т.С.“ ЕООД.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните в жалбата въззивни основания.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми. Поради това, съдът дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във
въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл.
2 от ГПК.
В този смисъл
настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релевираните във
въззивната жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на
първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
В мотивите на СРС
е възпроизведена фактическата обстановка. Във връзка с чл. 269 от ГПК
настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на
съдебното решение в обжалваната част, като такива пороци в случая не се
констатират. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените
във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в
хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация
на исковете.
Депозираните въззивни жалби са допустими. Същите са подадени в законоустановения срок,
срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално
легитимирани лица и при наличието на правен
интерес от обжалването, поради което подлежат на разглеждане по същество.
Първоинстанционният съд е сезиран
с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно обективно съединени установителни
искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ
и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Основателността на исковата
претенция по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ е обусловена от
наличието на следните предпоставки (юридически факти), а именно: валидно
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за
битови нужди, по силата на което ищецът е предоставил на ответника на адреса на
процесния имот и заявения период услуги, чиято цена възлиза на претендираната
сума, а за ответника е възникнало задължението за заплащането им. Установяването
на тези обстоятелства е в тежест на ищеца. В тежест на ответника (при доказване
на предпоставките за основателност на иска) е да установи по делото погасяване
на задълженията си към ищеца. С оглед направеното с отговора на исковата молба
възражение за погасяване на вземанията по давност в тежест на ищеца е да
установи по делото обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване течението на
погасителната давност за съдебно предявените вземания.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия
през процесния период е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на
ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
Първоинстанционният
съд е основал решението си на база приетите по делото доказателства, за качеството
потребители на топлинна енергия (ТЕ) на ответницата като съсобственик на топлоснабдено жилище, за наличието
на облигационна връзка между ищеца и ответницата по доставка на ТЕ по договор
при Общи условия, обвързващи ги, и за размера и цената на реално доставената и
отчетена ТЕ за жилището му, установен от приетите по делото писмени
доказателства, също и за възлагане извършването на дяловото разпределение на
третото лице-помагач на ищеца (ФДР), и липса на доказателства за некачествено
изпълнение, е уважил частично иска за цената на ТЕ и таксата за услугата дялово
разпределение. Въз
основа на
посочените доказателства се извършва преценката за
реално доставената и потребена в жилището на ответниците ТЕ за исковия период, цената за която потребена
ТЕ нито се твърди, нито е установено да е платена.
Изложените от
първоинстанционния съд фактически констатации и правни изводи касателно иска по
чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ, основани на приетите по
делото доказателства, въззивният съд споделя и на основание чл. 272 от ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
По оплакванията в
жалбата на ответника настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави
следното:
Според процесуалния
представител на ответницата, спорно е дали същата е пасивно материалноправно
легитимирана да отговаря по предявените искове, тъй като по делото не е
установено същата да е собственик или вещен ползвател на процесния топлоснабден
имот.
В тази връзка от
приетите по делото като писмени доказателства документи – писмо от 31.01.2018
г. от Столична община, се установява, че на 07.02.1990 г. собствеността върху
процесния имот е прехвърлена от Столична община на ответницата, съгласно разпоредбата
на чл. 18 от Закона за собствеността (ЗС) в редакцията, действаща към този
момент, със Заповед № ДИ9405650/90 г. От Протокол от 18.10.2001 г. за проведено
общо събрание на етажните собственици от ж. к. „******се установява, че ответницата
е участвала в проведеното общо събрание на етажните собственици за вземане на
решение за сключване на договор за извършване на услуга „топлинно счетоводство“
с „Т.С.“ ЕООД. С
отговора на исковата молба изрично е заявено, че представените с исковата молба
писмени доказателста, които не са изходящи от ищеца, не се оспорват. От справка в НБД „Население“ се установява, че ответницата
е адресно регистрирана на адреса, на който се намира и процесния топлоснабден
имот, а именно: гр. София, ж. к. „******(7), ет. 4, ап. 91. С исковата молба
ищецът сочи именно този имот като място, на което през процесния период е
доставял ТЕ, като е разкрил за същия договорна сметка. На следващо място, ответникът не оспорва (нито с отговора
на исковата молба, нито с въззивната жалба) обстоятелството, че е собственик на
процесния имот в заявения период, респективно, че е изгубил качеството си на
собственик след 07.02.1990 г., а единствено излага оплаквания, че не са
ангажирани надлежни доказателства за установяване на този юридически факт.
Преценени в
съвкупност тези доказателства, налагат извод, че ответникът е собственик на
процесния имот, респективно, че по силата на притежаваното от него право на
собственост, същият е страна по договорно правоотношение с ищеца, има качеството
на потребител по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и § 1, т. 2а (нова - ДВ, бр.
54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) от ДР на ЗЕ, респективно битов
клиент на топлинна енергия през процесния период и се явява материалноправно
легитимиран да отговаря по предявените искове.
Други оплаквания във
въззивната жалба на ответника не са изложени.
По оплакванията в
жалбата на ищеца настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави
следното:
С отговора на
исковата молба ответникът своевременно е направил възражение за изтекла
погасителна давност. Вземанията на ищеца за доставка на топлинна енергия и за
услуга дялово разпределение са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б.
„в“ от ЗЗД и като такива по отношение на тях е приложима 3-годишната
погасителна давност (така Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС).
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение за процесните вземания е
депозирано в съда на 22.02.2018 г. и с това действие на ищеца давността за
процесните вземания се счита прекъсната от този момент. В тази връзка правилен
е изводът на първоинстанционния съд, че вземанията, чиято изискуемост е
настъпила преди 22.02.2015 г., са погасени по давност. Извън погасителната
давност са всички вземания за доставена топлинна енергия, чиято изискуемост
настъпва след тази дата (по арг. от чл. 114, ал. 1 от ЗЗД).
За времето от
22.02.2015 г. до 30.04.2016 г. са приложими Общите условия (ОУ), одобрени с
решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2014 г.,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача, като съгласно чл. 33, ал. 4, продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл.
32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2 - т. е. фактурата за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки, следва да бъде заплатена в 30- дневен срок от датата на
публикуването ѝ на интернет страницата. Вземането става изискуемо след
изтичане на 30-дневнния срок за съответния месец, като в случая на потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, а значението на публикуването в
интернет страницата на ищцовото дружество, което на практика има характер на
покана, се отнася именно до обезщетението за забава. Ищецът не е ангажирал
доказателства за датата на публикуване на сметките на процесните задължения за
посочения период на интернет страницата си. По делото са депозирани констативни
протоколи, но сред тях не се съдържа констативен протокол, от който да е видно
датата, на която са били публикувани на интернет страницата на ищеца данни за
дължимите от ответника суми за доставената ТЕ за отчетния период, за да може да
се определи началната двата на забавата на ответника. Ето защо, следва да се
приеме, че длъжникът не е изпаднал в забава за процесния период, за който се
претендира обезщетение.
Касателно периода от 01.05.2016
г. до 30.04.2017 г. и към момента на издаване на фактурата от 31.07.2017 г. са
действали общите условия Общи условия, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016
г. на КЕВР. От заключението на назначената по делото съдебно-техническа
експертиза се установява, че през процесния период в имота на ответника е имало
3 броя отоплителни тела и 1 бр. водомер за топла вода, като на отоплителните
тела са поставени ИРРО с радио отчет. Дяловото разпределение през процесния
период е извършено на база реален отчет, последният е извършен по електронен
път и показанията са нанесени в специализиран софтуер на ФДР и в подробните
изравнителни сметки. Топлата вода е начислявана по реален отчет. Съгласно чл.
32, ал. 2 от ОУ месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на
Клиент в сграда етажна собственост, в която дяловото разпределение се извършва
по смисъла на чл. 73 от Наредбата за топлоснабдяването, се формира въз основа на
определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода
цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от Продавача. Съгласно
разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ОУ клиентите са длъжни да заплащат стойността
на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който
се отнасят, а съгласно ал. 4 и 5 на същия член продавачът начислява обезщетение
за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и
ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, като при неизпълнение в срок на
задълженията по ал. 2, Клиентите заплащат на Продавача обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата до момента на заплащането на дължимата сума
за топлинна енергия. В тази част обжалваното решение е правилно и следва да се
потвърди.
Във връзка с
изложеното купувачът дължи законна лихва само върху реалното количество топлинна
енергия след изтичане на 45-дневен срок от периода, за който се отнасят, като
тя се начислява върху стойността на общата фактура по чл. 32, ал. 3 от ОУ
(съдържаща изравнителна сметка), след изтичане на 45 дни от издаването ѝ.
Съдържанието на визираните разпоредби сочи, че за разлика от общите условия на
топлофикационното дружество от 2014 г., при действието на тези от 2016 г.,
забавата не настъпва от момента на публикуването на фактурите в интернет, а от
изтичане на 45 дни от издаването на фактурата, касаеща изравнителната сметка.
Ето защо и по аргумент от чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, предвиденият момент на
изпълнение на задължението обуславя и началния момент на изпадането на длъжника
в забава, т. е. по фактурата от 31.07.2017 г. вземанията е следвало да бъдат
платени до 14.09.2017 г. включително, тъй като тогава изтича 45-дневният срок
от издаване на фактурата. В тази връзка ответникът е изпаднал в забава, считано
от 15.09.2017 г., като крайният момент, до който принципно следва да се изчисли
обезщетението за забавено изпълнение е 21.02.2018 г. – денят, предхождащ този
на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда. Следва
да се има предвид обаче, че самият ищец е ограничил периода на забавата до
07.02.2018 г., като съдът не може да излезе извън предмета на спора, очертан от
ищеца с исковата молба. В тази връзка въззивната инстанция намира за неправилни
изводите на първоинстанционния съд, че за посочения период – от 01.05.2016 г.
до 30.04.2017 г. по фактура от 31.07.2017 г., обезщетение за забава въобще не
се дължи. Ето защо в тази част обжалваното решение следва да се отмени.
Обезщетението за забава следва да се изчисли от въззивния съд съгласно
разпоредбата на чл. 162 от ГПК, тъй като претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е
установена по своето основание, но относно нейния размер не са ангажирани
доказателства. Въззивният съд определи обезщетение за забавено изпълнение на
вземанията по фактурата от 31.07.2017 г., посредством лихвен калкулатор,
публикуван на следния интернет адрес https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html,
в размер общо на 31,32 лв., изчислена върху главница в общ размер от 772,27 лв.
за периода от 15.09.2017 г. до 07.02.2018 г.
В останалите обжалвани части решението е
правилно и следва да се потвърди.
По
отношение на разноските:
При този изход на делото, на основание чл.
78, ал. 1, 3 и 8 от ГПК право на разноски във въззивното производство имат и
двете страни.
Ищецът претендира сторените по делото
разноски и възнаграждение за процесуално представителство от юрисконсулт, като
доказва извършването на разноски в размер на 325,00 лв., от които 300,00 лв. –
депозит за особения представител на ответника и 25,00 лв. за държавна такса. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на юридически лица или еднолични
търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са
били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр.
с чл. 37 от ЗПП, вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната
помощ въззивният съд определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00
лв. В тази връзка на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ищеца следва да се
присъдят разноски за въззивното производство съразмерно с отхвърлената част от
иска в размер на 311,07 лв.
На ответника не се дължат разноски, тъй
като същият не е сторил такива. Съгласно задължителните указания, дадени с т. 7
от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС особеният представител на
ответника по чл. 47, ал. 6 от ГПК не дължи държавна такса, тъй като същата се
дължи от страната. Дължимата държавна такса по жалбата и разноските следва да
се присъдят от съда с решението по спора и да се възложат на съответната
страна, съобразно изхода на делото. Ето защо на основание на чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски
град сумата от 44,97 лева, представляваща държавна такса за въззивното
производство, съразмерно с отхвърлената част от иска.
Решението не
подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1,
предл. първо от ГПК, тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.
Така мотивиран,
съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 163174 от 29.07.2020 г.
постановено по ГД № 20163 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 153 състав, в
частта, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** Б срещу Л.И.Р.,
ЕГН **********, с адрес: *** искове с правно основание по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за установяване съществуването на вземане в размер на сумата от 31,32 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2016
г. до 07.02.2018 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ЧГД № 12223 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 153 с-в, и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******срещу Л.И.Р., ЕГН **********
искове с правно основание по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Л.И.Р., ЕГН **********
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******сумата от 31,32 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2016 г. до 07.02.2018
г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ЧГД
№ 12223 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 153 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 163174 от 29.07.2020 г. постановено по ГД № 20163 по описа за 2019 г. на СРС,
ГО, 153 състав, в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и 8 от ГПК В. И. А., ЕГН **********
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******сумата от 311,07 лв., сторени от ищеца
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Л.И.Р., ЕГН ********** да заплати на основание чл. 78, ал.
6 от ГПК в полза на Софийски градски град сумата от 44,97 лева – държавна такса
за въззивното производство.
Решението е
постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД – трето лице – помагач на страната на ищеца.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.