РЕШЕНИЕ
№ 161
гр. Сливен, 06.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на шести октомври, през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря ЕЛЕНА Г. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20212200500399 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение
№ 260367/16.06.2021г. по гр.д. № 4168/20г. на СлРС, с което са отхвърлени
като неоснователни и недоказани предявените от ВЛ. ХР. Д. срещу „ДЗИ -
Общо Застраховане“ ЕАД, *** адрес на управление: *** - частичен иск по
чл. 405 ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата от 7000 лева, представляваща
застрахователно обезщетение по комбинирана застрахователна полица №
440119191006879 за автомобилна застраховка "Каско +" за имуществени
вреди причинени на л.а. „Фолксваген“, модел „Голф“, с ДК № ***,
собственост на ищеца, настъпили в резултат на ПТП от 07.03.2020 г,
заедно с обезщетение за забава в размер на със законовата лихва от датата
на завеждане на исковата молба – 25.11.2020г. до окончателното изплащане
и 2. - частичен иск по чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 450 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху
1
главницата от датата на първото отказано писмо -18.03.2020г., до датата
на завеждане на исковата молба – 25.11.2020г. и са присъдени на ответника
разноските по делото.
Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство обжалва
изцяло цитираното решение, като във въззивната си жалба заявява, че
съдът неправилно и едностранно е ценил част от доказателствата и
доводите на страните по делото, както и че не е разгледал в нужната
пълнота аргументите за основателност на претенциите и така е
достигнал до погрешно заключение за пълна неоснователност на исковете.
Съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички
събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, но
съдът не е сторил това. Заявява още, че съдът мотивира отхвърлителното
си решение с извода, че е налице основание за отказ от изплащане на
застрахователно обезщетение по чл. 408. ал.1. т. 3 от КЗ във връзка с т.
9.1.8 от ОУ, а това е неправилно приложение на материалния закон. Чл.
408, ал. 1, т. 3 адресира хипотези на неизпълнение на задължения, които са
обусловили настъпването на застрахователно събитие, а т. 9.1.8 от ОУ,
хипотези на изключения от застрахователното покритие, т. е. на събития,
които не са застрахователни, защото съгласно ОУ изначално са изключени
от покритието по застраховката. Съгласно nap. 1, т. 4 от ДР към КЗ. 4.
„Застрахователно събитие" е настъпването на покрит риск по застраховка
в периода на застрахователното покритие. Горното налага извода, че двете
разпоредби не могат да бъдат прилагани съвместно, тъй като чл. 408. ал. 1,
т. 3 от КЗ предполага настъпило застрахователно събитие, а всички
събития попадащи в хипотезата на т. 9.1.8. от ОУ не са застрахователни.
Тоест - при наличие на хипотезата на т. 9.1.8. от ОУ няма застрахователно
събитие, поради което чл. 408, ал. 1, т. 3 от КЗ изобщо не намира
приложение.
Освен това въззивникът счита, че хипотезата на т. 9.1.8. е нищожна
в частта за грубата небрежност на основание чл. 26 от ЗЗД, поради
противоречието й със закона - чл. 408, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КЗ, като този
аргумент не е разгледан от решаващия съд.
Твърди, че сред хипотеците на чл. 408 от КЗ, при които
застрахователят може да откаже да изплати застрахователно
2
обезщетение, липсва такова за проява на груба небрежност. Изричното
посочване от законодателя, че само умишленото причиняване на
застрахователното събитие и то само при определени условия, би могло да
обуслови отказ за изплащане на обезщетение, категорично налага извода, че
при проява на груба небрежност застрахователят няма правно основание за
отказ. Това води до нищожност на разпоредбата на т. 9.1.8. от ОУ поради
противоречието и със закона.
Също така въззивникът счита, че съдът служебно следи за наличието
на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. В случая е
безспорно, че клаузата на т. 9.1.8 от ОУ не е индивидуално договорена по
смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, поради което я намира за нищожна и на
основание чл. 146. ал. 1 от ЗЗП.
Така в конкретния случай не е налице нито една от нормативно
уредените хипотези за отказ от изплащане на застрахователно
обезщетение, нито такава, която да е законосъобразно допълнително
уредена в Общите условия към застраховката.
По-нататък въззивникът заявява, че съдът е кредитирал изцяло
показанията свидетелите на ответника, които не са очевидци на
процесното ПТП и са в трудови правоотношения с ответника, т. е.
заинтересовани по смисъла на чл. 172 от ГПК, но не е кредитирал в пълнота
показанията на свидетелите на ищеца, които са очевидци на процесното
ПТП и не са заинтересувани лица по смисъла на чл. 172 от ГПК. В
действителност е налице противоречие е само между показанията на
свидетелите на ответника и приетата САТЕ, като целият останал
доказателствен материал е в унисон с показанията на свидетелите на
ищеца.
Освен това изводите на САТЕ са изцяло компрометирани, тъй като
вещото лице ги е градило изцяло върху доказателствен материал, който не е
приобщен по делото. Неизвестните снимки може да са от друго МПС от
същата марка и модел, от друго събитие и т. н. Снимките по своята правна
природа не са писмено доказателство, чиято истинност може да бъде
оспорена. С тях не може да бъде доказана датата, на която са направени,
заснетите части от МПС, от кое конкретно МПС са, автора им и т. н..
3
поради което е и недопустимо да се градят изводи само на база събран не по
установен процесуален ред, снимков материал. Въззивникът заявява, че
правно необосновано съдът не зачита официалните свидетелстващи
документи приети като доказателства по делото, като Протокола за ПТП,
в който длъжностното лице е описало всичко установено при констатиране
на процесното ПТП на място. В него е посочено, че няма пострадали лица, а
в МПС са пътували 3 лица, следователно ударът е бил с много ниска
скорост. Прави анализ на заключението на експерта относно скоростта при
удара и заявява, че не е ясно как е изведено заключение за 111 км./ч. или 130
км./ч. според допълнителното заключение
Въззивникът не е оспорил заключението, тъй като не е негова
доказателствената тежест за доказване на скоростта и наличието на
запазените части. Нито съдът, нито вещото лице в допълнителното си
заключение разглеждат посоченото от водача свидетел, че поднасянето на
МПС е било неочаквано, поради което се е стреснал и вместо спирачка за
секунда е натиснал педала на газта, което е довело до ускорение и загуба на
контрол върху МПС.
Съдът изобщо не зачита обстоятелството, че за настъпилото
събитие веднага са уведомени компетентните органи на ПП-КАТ към
ОДМВР Сливен, които на място са констатирали събитието съставяйки
Протокол за ПТП № 1735503 от 07.03.2020 г., а на водача АУАН № 208762
от 07.03.2020 г. за нарушение единствено на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Липсва
доказано нарушение на нормата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, с която ответника
в отговора си обуславя приложението на т. 9.1.8. от ОУ. Освен това
нарушението на тази норма не може априори да се приеме за проява на
груба небрежност и не всяко завишение над максимално допустимата
скорост може да бъде прието за грубо нарушение.
Въззивникът отново излага пространни съображения относно
същността на грубата небрежност, анализира случаите на нарушения, за
които счита, че нито едно от тях не следва по подразбиране да се счита за
проява на груба небрежност по смисъла установен в гражданското право.
Твърди, че в случая е налице най - масовата причина за настъпване на ПТП, а
именно, управление с несъобразена с конкретните пътни условия (видимост,
състояние на пътната настилка, атмосферни условия, наклон, вираж,
4
траектория на пътя и др.) скорост.
С оглед това счита, че е неправилен изводът на първоинстанционния
съд за доказана груба небрежност на водача. Цитира съдебна практика в
тази насока. В случая имало непредпазливото нарушаване на правилата за
движение по пътищата, то по никакъв начин не може да обуслови груба
небрежност по смисъла на гражданското законодателство.
По-нататък въззивникът твърди, че в хода на производството не са
доказани запазени части по МПС, не са били и остойностени такива,
вещото лице, без каквато и да е аргументация е приело, че запазените части
са 25% от действителната стойност на МПС към датата на ПТП.
Намира, че му се дължи исковата сума в пълнота, т. е. без редукция със
стойността на запазени части.
В обобщение въззивникът заявява, че първоинстанционният съд е
постановил неправилно решение, което моли да бъде отменено и вместо
него бъде постановено ново, с което исковете му бъдат уважени изцяло,
какго и да му бъдат присъдени направените съдебни разноски.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или
процесуални искания за въззивната фаза.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен
отговор, с който заявява, че, първоинстанционният съд е постановил
решението си след пълна и всестранна преценка на събрания по делото
доказателствен материал, обсъдени са в мотивите на решението всички
доказателства - писменни и гласни, а от заключението на автотехническа
експертиза, разпита на свидетелите и от Протокол за ПТП, се установява,
че на 07.03.2020г., около 11,30 часа, водача В.Д., внук на ищеца, при
управление на лек автомобил „Голф“ с рег.№ А ***, в ***, след преодоляване
на десен завой, поради движение с несъобразена скорост и неотдаване на
достатъчно внимание при шофиране, губи управление върху МПС - то, което
довежда до напускане на пътното платно, навлизане в насрещните две
ленти за обратно движение, след което автомобила се качва в насрещния
тротоар блъска се в ограда, провължава движението си и се удря в дърво
намиращо се на тротоара. Скоростта на движение на автомобила след
завоя и при движение в дясна пътна лента е била около 100 км/ч., а при
5
загубата на управление била около 130 км/ч., като максимално разрешената
скорост била около 50 км/ч.
Въззиваемият счита, че е напълно обоснован и правилен изводът на
решаващия съд за груба небрежност на водача на автомобила.
Показанията на всички свидетели са безпротиворечиви и
установяват, че мястото на произшествието е булевард с четири ленти за
движение, водачът на лек автомобил „Голф“ се е движел в дясната лента, с
несъобразена скорост и в тъмната част на денонощието, вследствие на
високата скорост губи управлението над автомобила, не успява да го
овладее, напуска лентата в която се движи, влиза в насрещните две ленти
за обратно движение, качва се на тротоара, продължава да се движи, като
първо се удря в ограда и после челно в дърво. Тъй като случайно не е имало
други коли на пътя и не е имало хора на тротоара, е избегнато
потенциалното настъпване на моного тежки вреди.
Извършено е уведомяване за настъпилото застрахователно събитие
на компетентните органи и е съставен Протокол за ПТП №1735503,
уведомен е и застрахователят с Уведомление - декларация за щета на МПС с
искане за обезщетяване на нанесените вреди по застрахования автомобил.
По образуваната преписка №44011912001423 по заявената щета
експертите са установили от извършения оглед на мястото на
произшествието, че завоят не е остър, разстоянието от него до удара в
дървото е над 90 метра прав участък, широчината на булеварда е над 18
метра. Застрахованият виновно е причинил ПТП, като е управлявал МПС-то
в населено място, при допустима скорост 50 км/ч, а автомобилът се е
движил много над тази скорост, видно от уврежданията по него, по
бетонната колона и дървото. Водачът на застрахованото МПС е допуснал
груба небрежност, като грубо е погазил правилата за движение по
пътищата и е застрашил в голяма степен здравето, живота и
имещуството на участниците в движението, както и на живущите в
населеното място, като по този начин не би управлявал и МПС и най-
небрежният шофоьр. Поради това въззиваемото дружество счита, че е
налице „изключен риск“, съгласно т.9.1.8. от Общите условия на
застраховка „Каско+“.
6
Първоинстанционният съд е постановил обстоятелствен и
мотивиран съдебен акт за отхвърляне на предявените осъдителни искове
след съвкупната преценка на доказателствата, която е осъществена със
стриктно спазване на процесуалните норми, осигурено е пълното право на
защита на двете страни, при равнопоставеност и даване на възможност за
формулиране на искания и ангажиране на относими доказателства,
докладът е изчерпателен от фактология, съдържа необходимите
компоненти за изясняване на обективната истина.
По-нататък въззиваемият прави обстоен анализ на фактологията и
заявява, че се налага непререкаемо изводът, че ПТП е настъпило изцяло по
вина на водача на автомобила, който оговаря за всички вреди, произлезли от
неговата небрежоност, водачът не е изпълнил задължението на всичики
участници в движението да спазват правилата за движение по пътищата и
да не стават опасност или източник на опасност за себе си и околните, не е
положил грижата, която и най-небрежният шофьор, управлявайки МПС, би
положил. Действията на водача са в пряка и причинна връзка с настъпилите
вреди по застрахования автомобил, като същият, както съдът е заключил в
мотивите на решението си, е действал при груба небрежност. Така, след
като е налице груба небрежност, при нея застрахователят не предоставя
застрахователно покритие. С договора за застраховка „Каско+“ страните
са се съгласили, че причинените щети на застрахованото МПС вследствие
на проявена груба небрежност от страна на водача представлява изключен
риск, т.е. за тях договор въобще не е сключван. Когато е налице изключен
риск, който не се покрива от договора, не се касае за отказ от плащане, а до
хипотези, при които не намира приложение действието на договора. В
застрахователния договор застрахованият срещу подписа си е декларирал,
че при подписване на договора е получил екземпляр от Общите условия на
застрахователя по застраховка „Каско+“ и е запознат със съдържанието
им и изразява изричното си съгласие с тях, като ищцата е обвързана и от
чл.9.1.8 от ОУ към процесния договор.
По повод оплакването за липсата на условията на чл. 408 от КЗ,
въззиваемият заявява, че действително тази норма предвижда императивно
случаите, в които застрахователят може да откаже заплащане на
застрахователно обезщетение, но урежда основанията за отказ да се
7
плати застрахователно обезщетение при осъществяване на уговорен като
покрит от застраховката риск, а кой е този риск и дали той въобще е
покрит, уговарят страните в застрахователния договор и тази автономия
не е ограничена от норма на закона. Страните са се съгласили, че грубата
небрежност представлява изключен риск, тоест - няма покрит от
застрахователя риск.
С оглед всичко изложено въззиваемият моли въззивната жалба да се
остави без уважение и да с епотвърди атакуваното решение изцяло.
Няма заявена претенция за разноски.
С отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., з въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се
явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,
който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи на изложените
основания, оспорва отговора. Иска присъждане на претендираното
обезщетение в пълен размер и лихвата върху него. Претендира разноски,
представя списък.
В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон или пълномощие, подадена е писмена
молба от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,
който оспорва въззивната жалба, поддържа отговора си и иска да бъде
потвърден обжалваният акт. Претендира разноски за тази инстанция,
представя списък.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен
интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
8
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че решението е и правилно, поради което
следва да бъде потвърдено.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Ищецът иска присъждане на застрахователно обезщетение,
доброволното плащане на което застрахователят му е отказал по причина,
която, най-общо, отнема качеството на „покрит застрахователен риск“ на
събитието, довело до вредите.
Точките на противопоставяне между страните са дали е налице
проявена от водача „груба небрежност“ и дали тя, сама по себе си, е
надлежно основание за пълен отказ за изплащане на обезщетението. Като
поддържащи правоизключващи аргументи въззивникът-ищец е въвел и
наличие на нищожна по см. на ЗЗД, респективно – по см. на ЗЗП клауза в ОУ
на застрахователя, с което се домогва изцяло да отрече приложението й и
така да елиминира въобще първите два въпроса. Твърдяните процесуални
нарушения са допълнителни доводи за необоснованост на изводите на
решаващия съд.
На първо място, по повод възражението за наличие на неравноправна
клауза по смисъла на ЗЗП, която поради това следва да бъде дерогирана,
настоящият въззивен състав го намира за несъстоятелно.
Безспорно, съгласно дефиницията на пар. 13 т. 1 и т. 2 от ЗЗП,
ищецът може да бъде квалифициран като „потребител“, а ответникът –
като „търговец“ и спрямо тях са приложими разпоредбите на този закон.
Ищецът изразява съмнение във валидността и оттам – във
възможността a priori да породи правно действие разпоредбата на чл.
9.1.8 от ОУ на ответния застраховател, с която той е обосновал отказа си
да изплати застрахователното обезщетение, респективно – така оспорва
9
основателността на предявения иск.
В раздел 9 на ОУ – „Общи изключения“, е предвидено, че
застрахователят не предоставя застрахователно покритие за щети,
настъпили в резултат на:….“9.1.8. - умишлени действия или груба
небрежност на застрахования, самоубийство или опит за
самоубийство/убийство…. или при умишлено причиняване на
застрахователно събитие от друго лице, имащо право да получи
застрахователно обезщетение“.
Най-общо, съгласно чл. 143 на ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключван с потребител, е „уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя.“, а съгласно чл. 146 ал. 1 от ЗЗП /на която хипотеза се
позовава въззивникът/ - „Неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално.“ От изложението му е видно, че той
счита клаузата на чл. 9.1.8 за нищожна, защото не е уговорена
индивидуално. Само по себе си обаче това обстоятелство не води до
нищожност на клаузата – кумулативната законова предпоставка е тя да е
неравноправна и да не е индивидуално уговорена, а в случая не се наблюдава
съвпадение с белезите, визирани в чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Примерните
изброявания по ал. 2 на чл. 143 от ЗЗП не могат да бъдат отнесени към
случая, като някакво касателство може да се намери в т. 2, според която
„неравноправна е клауза, която изключва или ограничава правата на
потребителя, произтичащи от закон, по отношение на търговеца или
доставчика или на друго лице при пълно или частично неизпълнение или
неточно изпълнение на договорни задължения….“ Тук се касае за защита от
ограничаване на гарантирани от законова норма права, а в случая
разглежданата клауза намира и своя законов аналог в чл. 408 от КЗ.
Законовата новела урежда случаите, в които застрахователят
може да откаже плащане на обезщетение и това са – „1. при умишлено
причиняване на застрахователното събитие от лице, което има право да
получи застрахователното обезщетение; 2. при умишлено причиняване на
застрахователното събитие от застраховащия с цел получаване на
10
застрахователното обезщетение от друго лице; 3. при неизпълнение на
задължение по застрахователния договор от страна на застрахования,
което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е
предвидено в закон или в застрахователния договор и е довело до
възникване на застрахователното събитие; 4. в други случаи, предвидени
със закон.“
Така задължението на застрахования да не проявява груба небрежност
е предвидено в застрахователния договор, което е разрешено от правната
норма и доколкото грубата небрежност е тежка форма на вина в
гражданскоправен смисъл, е допустимо да бъде включена като санкцируема
в договора, още повече, че приложението й е ограничено от законодателя с
допълнително условие.
Обратно на виждането на въззивника, текстът на оспорената клауза
не се конфронтира, а е в хармония с правната норма, поради което тя не е
нищожна и на общото основание по чл. 26 ал. 1 т. 1 от ЗЗД, заявено от
него.
Може да се отбележи и че е логично клаузата да не е „индивидуално
уговорена“, доколкото грубата небрежност има много проявни форми,
които не могат нито да бъдат изчерпателно изброени, нито могат да
бъдат антиципирани, поради което е невъзможно да се уговорят точно
тези, от които конкретният застрахован да се въздържа. Това прави
формулировката достатъчно конкретна, тъй като определяемостта на
поведението спрямо нея може да се индивидуализира във всеки един случай.
По повод оплакването за процесуални нарушения, свързани с
ненадлежното събиране на доказателствени средства, този въззивен
състав намира, че посоченият снимков материал е част от
застрахователната преписка, която в цялост е събрана от съда по реда на
ГПК. От една страна на всяка една страница, където е отпечатано
изображението на автомобила, е обозначен номерът на МПС, от друга - по
цвят, марка и модел той съвпада изцяло на описанието на застрахования,
освен това уврежданията отговарят точно както на изброените в
протокола за ПТП, така и на заявените пред застрахователя, така че няма
причина да се счита, че изображенията са на „произволен“ автомобил. Още
11
повече, че ако тази теза се възприеме - в такъв случай фактически
повредите, точно на автомобила на ищеца, не са доказани и той претендира
възстановяване на ненастъпили вреди.
Що се отнася до свидетелските показания, въззивната инстанция
счита, че и двамата ищцови свидетели са в позиция, допускаща висока
степен на пристрастност, а по отношение на свидетеля – внук на ищеца – и
заинтересуваност, и щом в частта, касаеща скоростта на движение
изложеното не намира физико-механично оправдание, то тези показания не
могат да се ценят като надеждни. Показанията на свидетелите,
ангажирани от ответната страна са плътни и убедителни, кореспондират
и с фактите, установени посредством другите доказателствени средства.
Вещото лице, в чиято компетентност и добросъвестност съдът няма
причини да се съмнява, е изложило логично, последователно и обосновано с
научните и опитни правила заключение, което описва механизма на
произшествието, изхождайки от констатираните увреждания и
настоящият съдебен състав счита, че са непререкаемо доказани факти
скоростта на движение от 110 км/ч., както и скорост от 130 км/ч. след
загуба на управление преди удара.
Няма спор относно факта на наличие на валидно застрахователно
правоотношение чрез сключване на застраховка „Каско +“ на автомобила
на ищеца между него и ответното застрахователно дружество, както и че
то е било активно към момента на осъществяване на произшествието, не
се спори и относно отправянето на писмена застрахователна претенция от
увредения собственик към застрахователя, която не е била уважена.
Самото настъпване на ПТП като обективен юридически факт,
осъществен на посочените от ищеца дата и място, е категорично доказано,
доказано е настъпването на уврежданията по превозното средство по вид и
местонахождение, няма съмнение и че автомобилът е бил управляван от
внука на ищеца.
Така следва да се приведат фактическите обстоятелства към
уговорките между страните, за да се констатира дали претенцията за
заплащане на застрахователното обезщетение следва да бъде
удовлетворена.
12
След като по-горе бе посочено, че клаузата на чл. 9.1.8 от ОУ на
ответния застраховател не е нищожна като неравноправна или на общо
основание, то следва да се прецени дали случаят попада в нейния обхват и
във фокуса на спора остава въпросът дали е налице проявена от водача
„груба небрежност“.
Тук следва да се посочи още, по повод развитите във въззивната
жалба съображения относно неправилното приложение на материалния
закон от съда, тъй като разпоредбите на чл. 408 ал. 1 т. 3 от КЗ и на чл.
9.1.8 от ОУ не могат да бъдат прилагани съвместно, понеже първата
предполага настъпило застрахователно събитие, а всички събития
попадащи в хипотезата на чл. 9.1.8. от ОУ не са застрахователни и при
нейното наличие няма изобщо застрахователно събитие, поради което
текстът на КЗ изобщо не намира приложение, следното:
И в двете норми – законовата и договорната, се регламентират
случаи, в които едно събитие привидно носи белезите на застрахователно
такова, но при наличието на специални условия, се изключва неговата
годност да породи притезание. И в двата текста са използвани сходни
формулировки -„застрахователят може да откаже плащане на
обезщетение” - в чл. 408 ал. 1 от КЗ и „ застрахователят не предоставя
застрахователно покритие за щети“ - в чл. 9.1.8 от ОУ. Тоест – не може
да се прави заключение, че в клаузата на ОУ не се касае за „застрахователно
събитие“ - точно обратното – всички покрити застрахователни събития са
описани в тези условия, „незастрахователни“ са всички останали събития, а
тези, които са предмет на регулиране с чл. 9.1.8 /систематично намиращ се
в раздел „Общи изключения“/, са събития, които без квалифициращите ги
обстоятелства, приобретават качеството „застрахователни“ - иначе
изобщо не би имало необходимост да бъде сочено, че за събитията, които
не са застрахователни, не се дължи обезщетение. Следователно за всеки
отделен случай следва да се извърши проверка дали това застрахователно
събитие попада в изключващата плащане на обезщетение хипотеза или не.
Като правоизключващо основание застрахователят – ответник в
този спор, е използвал твърдението, че застрахованият автомобил е бил
управляван от водача в условията на груба небрежност, която
13
неотвратимо блокира правото на застрахования да получи
застрахователното обезщетение, съгласно чл. 9.1.8 от ОУ към
застрахователния договор.
Настоящият въззивен състав счита, че това обстоятелство е
безспорно и категорично доказано.
Няма дефиниционен спор между страните относно съдържанието на
утвърденото в правната доктрина и устойчиво представено в съдебната
практика понятие „груба небрежност“ в гражданскоправния смисъл - тя се
съизмерва с конкретен абстрактен модел на категория лица, условно
наречена „добър стопанин“ – грижата, която би положил и най-
небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия.
Също е прието в практиката, че е невъзможно общото дефиниране
на понятието „груба небрежност“, тъй като проявата й е различна според
различното естество на правоотношението и изводът за наличието или
липсата й се обуславя от конкретните обстоятелства на всеки отделен
случай.
Така, при управление на МПС, в светлината на застрахователните
отношения, се счита, че е груба небрежност съзнателно виновно
противоправно поведение на застрахования, насочено към настъпване на
застрахователното събитие, което се обективира в нарушаване на
правилата за движение по пътищата, при съзнанието на застрахования, че
е възможно да увреди застрахованото имущество.
В настоящия случай безусловно се наблюдава пълно проявление на
горните белези. При съвкупната преценка и анализ на писмените и гласни
доказателствени средства - протокола за ПТП, чиято материална
доказателствена сила не е опровергана, влязлото в сила НП, касателно
факта на налагане на административно наказание по АУАН, САТЕ и
свидетелските показания на свидетелите на двете страни – се установява
недвусмислено, че водачът на застрахования лек автомобил /внук на ищеца/,
в разширената централна част на гр. Сливен, на булевард с четири ленти за
движение, се е движел в дясната лента, с несъобразена скорост и в
тъмната част на денонощието, след преодоляване на десен завой,
вследствие на високата скорост и неотдаване на достатъчно внимание, е
14
загубил управлението над автомобила, не е успял да го овладее, напуснал е
лентата, в която се движи, навлязъл е в насрещните две ленти за обратно
движение, качил се е на тротоара, продължил е да се движи, ударил се е в
ограда и после челно - в дърво, при което са получени уврежданията на
превозното средство, описани в преписката и чието обезщетяване се търси
под формата на “тотална щета“. Скоростта на движение на автомобила
след завоя и при движение в дясна пътна лента е била около 110 км/ч., а при
загубата на управление -около 130 км/ч., като максимално разрешената
скорост е 50 км/ч.
Това поведение безусловно се квалифицира като противоправно,
поради пративоречието му с нормата на чл. 21 от ЗдвП1 която дава
императивните стойности на скоростта в км/ч, които водачът на ППС
следва да не превишава при избиране скоростта си на движение, съобразно
определени критерии. Нарушението е извършено и виновно, тъй като
преценката на условията и решението за избор на скорост са в дискресията
на водача и той съзнателно е взел решението си contra lege и логично и
закономерно е изгубил управлението на автомобила, по този начин
нарушавайки и разпоредбата на чл. 20 от ЗдвП, която повелява, че водачите
са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства,
които управляват. Очевидно е и разминаването на поведението му със
задължително предписаното такова в ал. 2 на чл. 20 ЗдвП - „..........при
избиране скоростта на движението да се съобрази с атмосферните
условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното
средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на
движението, с конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да
спре пред всяко предвидимо препятствие” - каквото в случая са и оградата,
и дървото. Несподелими са доводите на въззивника, че „поднасянето на
МПС е било неочаквано, поради което се е стреснал и вместо спирачка за
секунда е натиснал педала на газта, което е довело до ускорение и загуба на
контрол върху МПС“. Тези обстоятелства, дори да се приемат за верни,
нито елиминират, нито омаловажават факта на движение с несъобразена
скорост, тъй като ако това беше сторено, стряскането и грешката не биха
попречили на спирането преди препятствието, респективно – вредите биха
били избегнати или незначителни. Така може да се приеме обосновано, че не
15
е положена грижата на добър стопанин, тъй като и най-небрежният
шофьор не би управлявал превозното си средство си по този начин.
Следователно е налице небрежност в най-тежката си степен - „груба“ и е
налице предпоставката по чл. 9.1.8 от ОУ на ответника.
В този смисъл – предвид нанесените вреди на автомобила във
формата на „тотална щета“, тоест – такава повреда на вещта,
обезсмисляща нейната поправка /както разписва чл. 390 ал. 2 от КЗ – когато
стойността на разходите за необходимия ремонт надвишава 70 на сто от
действителната му стойност/, е видно, че се е изпълнило и утежняващото
условие по чл. 408 ал. 1 от КЗ - неизпълнението на договорните
задължения е „значително с оглед интереса на застрахователя”. Всичко
това активира предпазващата застрахователя клауза, която снема от него
задължението за „предоставяне на застрахователно покритие за щетата“.
Поради това главният иск, предявен като частичен, се явява
неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде изцяло отхвърлен.
Неоснователността му обуславя неоснователността, а оттам – и
отхвърлянето в пълен размер и на акцесорната претенция за присъждане на
обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата за
заявените периоди – от 18.03.20г. до завеждането на исковата молба и от
завеждането й – до окончателното изплащане.
Щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат,
въззивната жалба е неоснователна и решението на СлРС следва да се
потвърди.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски и за тази
инстанция следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да
понесе своите, както са направени и заплати тези на въззиваемата страна в
размер на 816 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
16
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 260367/16.06.2021г. по
гр.д. № 4168/20г. на СлРС.
ОСЪЖДА ВЛ. ХР. Д. да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД,
гр. София направените разноски по делото за въззивната инстанция в
размер на 816 лв.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17