Р Е
Ш Е
Н И
Е № 261765
гр. Пловдив, 18.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXII състав, в публичното заседание на 19.05.2021 г. в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Величка Грабчева, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 12461 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано е
по искова молба на С.Р.Н. срещу „Профи Кредит България“
ЕООД, с която е предявен осъдителен иск за присъждане на сумата в размер на 150
лева, недължимо платена сума по клауза възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № ***,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда – 30.09.2020 г. до окончателното плащане.
Твърди се, че между страните е сключен
договор за потребителски кредит № ***,
по който ответникът е заемодател, а ищецът заемател. По договора е предоставена
на ищеца сума в размер на 2000 лева.
Договорът е недействителен поради нарушение на чл.11, ал.1, т. 9, т.10 и т. 12
от ЗПК. Наред с това е недействителна възнаградителната лихва. В договора в раздел IV „Параметри“ била
фиксирана сума, дължима за „Пакет допълнителни услуги“, конкретно посочени в
молба от 23.10.2020 г. По договора били заплатени от ищеца всички задължения, в
това число за главница, лихви и допълнително възнаграждение. Също така се
излагат доводи, че самата клауза за пакет допълнителни услуги е недействителна,
поради противоречие с закона – чл.10а ЗПК, поради заобикаляне на закона –
чл.19, ал.4 ЗПК, поради противоречие с
добрите нрави. Претендират се разноски.
В срока по
чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва исковете по същество
с излагане на подробни съображения. Счита, че основанията, на които е заплатена
претендираната сума са валидни. Счита, че не е недействителна клаузата за
възнаградителна лихва. Твърди се, че по договора не е уговорено възнаграждение
по пакет допълнителни услуги и не е заплащано такова от ищеца. Уговорена е единствено възнаградителна лихва. Прави възражение
за изтекла погасителна давност. Моли се за отхвърляне на иска и присъждане на
разноски.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК,
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД
С Протоколно определение от
19.05.2021 г. /л.55/ съдът е допуснал, на основание чл.214, ал.1 ГПК, изменение
в искането до съда и в размера на осъдителната претенция, като новото искане е
за връщане на недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва, вместо
по клаузата възнаграждение по пакет допълнителни услуги, в размер на сумата от 1728.86
лева, платена в периода необхванат от погасителната давност.
Съдът е приел, че изменението на
иска в частта, касаеща петитума е допустимо, доколкото е направено в първото по
делото открито съдебно заседание, с искането не се изменя основанието на иска, основанието
е същото - недължимо платена сума по договора. Доколкото в договора не е
уговорена клауза за възнаграждение по пакет допълнителни услуги, единственото
вземане по договора, наред с предоставения заем, е възнаградителната лихва. В
отговора на исковата молба ответникът се е защитавал, именно с доводи за
валидност на клаузата за възнаградителна лихва, същият е запознат с исканото
изменение, не се е противопоставил, предвид което съдът е приел, че изменението
на искането няма да доведе до накърняване на интереса на ответника, доколкото
той е реализирал защита именно във връзка с доводите за недействителност на
клаузата за възнаградителна лихва.
Съгласно трайната практика на ВКС, за разлика от правомощията по предявен
нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за
изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за
дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора
и на ненаведени от страните
основания в следните хипотези – при нарушение на
добрите нрави, при неравноправни клаузи и при при нарушаване на императивни
правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов
ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква
събиране на доказателства. Служебното начало следва да се приложи и при преценка
дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Между страните е безспорно, че са
сключили договор
за паричен заем № ***, по който ищецът е заплатил
сума в общ размер на 6066.72 лева, от които 2000 лева главница и 4066.72 лева –
възнаградителна лихва, съгласно уговореното в процесния договор /л.34/.
Съдът
намира, че така уговорената в договора клауза за възнаградителна лихва е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение №
1/2009 г. ОСТК, ВКС, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални
правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са
общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях.
Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието
на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
Следва да се има предвид, че кредиторът попада в обхвата
на определението за небанковите финансови институции по смисъла на чл. 3, ал. 1,
т. 3 ЗКИ. Те не са подчинени на регистрационен режим в БНБ, а на
лицензионен. Върху небанковите институции не се упражнява постоянен надзор, а
тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен акт – Наредба № 26
от 23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им
характеристика, която предпоставя и посочените различия с банките е, че те
отпускат заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не
би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоностни заемни
средства поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от тези предлагани
от банките.
От друга страна в случая се касае за възнаградителна
лихва. Още с параграф 1 от
ПМС № 72/08.04.1994 г. е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. за
определяне максималният процент на договорните лихви. Въпреки разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД, че лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, такъв
подзаконов акт все още не е издаден и принципно за страните не съществува
пречка да уговорят възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Тази
свобода, не е неограничена, а е скрепена с принципа за добросъвестност и
справедливост.
В случая отчитайки, че възнаградителната лихва е цена за
предоставеното ползване на заетата сума, както и конкретния й размер от 4066.72
лева /видно от погасителния план/, при предоставен кредит в размер на 2000 лв.,
същата надхвърля с над 200 % сумата изтеглена по кредита, която сума е следвало
да бъде върната в сравнително кратък срок – 48 месеца, съдът намира, че тази
клауза противоречи на добрите нрави, тъй като размерът й е необясним с
разходите, които прави заемодателя, както и с риска, който носи, а също и с
размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба и при отчитане на факта.
В случая не се установи и че ищецът е недобросъвестен платец по договорите за
кредит или че е рисков кредитополучател, за да се прилага по-висок размер на
възнаградителна лихва, с оглед по-високия риск за кредитодателя.
Наред с това договорът за кредит е сключен преди
приемането на чл.19, ал.4 ЗПК, който поставя рамка на размера на разходите по
кредита, в това число и на възнаградителната лихва, която може да бъде и 50 %
годишно, стига да е единственият разход по кредита. Преди приемането на чл.19,
ал.4 ГПК е константна практиката на ВКС, че възнаградителна лихва, която
надхвърля два пъти законната лихва при обезпечен кредит и три пъти – при
необезпечен, е недействителна поради противоречие с добрите нрави.
С оглед изложеното съдът приема, че уговорена в договора
лихва в общ размер от 4066.72 лева или 71.04 % годишно е недействителна, поради
противоречието й с добрите нрави. Платеното по тази клауза се явява недължимо
платено и подлежи на връщане.
От представената от ответника справка за извършени
плащания от ищеца по договора /л.50/ се установява и ответникът признава, че е
ищецът е заплатил по клаузата за възнаградителна лихва сума в размер на 4066.72
лева, тоест пълният й размер по договора.
По възражението на ответника за изтекла погасителна давност
за вземането, в случая по иск по чл.55, ал.1 ЗЗД – за връщане на платено без
основание, е приложима общата 5 – годишна давност, считано от всяко плащане по
недействителната клауза, доколкото не е налице хипотеза за прилагане на кратка
три -годишна давност. Необхванати от погасителната давност са вземанията,
платени 5 години назад от подаване на исковата молба от 30.09.2020 г., а именно
от 30.09.2015 г.
Видно от представена от ответника подробна справка
/л.50/, неоспорена от ищеца, подлежащите на връщане суми, платени по
недействителната клауза за възнаградителна лихва, необхванати от погасителната
давност, са платени след 30.09.2015 г. /исковата молба е подадена на 30.09.2020
г./, което са вноските от № 22 – платена на 29.10.2015 г. до вноска № 48, в общ
размер от 1729.14 лева., като с оглед диспозитивното начало на ищеца ще се
присъди поисканата сума в размер на 1728.86
лева.
По отговорността за разноските:
С оглед
изхода на спора право на разноски се пораждат за ищеца. На същият ще се присъди
дължимата по делото държавна такса с оглед размера на интереса, а именно сума в
размер на 69.15 лева. Останалата
платена държавна такса, над посочената от съда, не е дължима, платена е над
заявения интерес, поради което не следва да се възлага в тежест на ответника.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие за ищеца,
съгласно който му е предоставена безплатна правна помощ от Адвокатско дружество
„***“.
Съгласно чл.38 ЗА – адвокатът може да
предостави безплатна правна помощ в изрично посочените в разпоредбата хипотези,
под която влиза и настоящия случай, която хипотеза не е опровергана от
ответника. Съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък
от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
На основание
чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата, съдът определя адвокатско възнаграждение за Адвокатско дружество „***“ в размер на 421 лева
с ДДС /при интерес 1728.86 лева стойност на клаузата за възнаградителна лихва/, която сума следва да му бъде присъдена. По делото е предоставено
удостоверение, от което е видно, че Адвокатското дружество е регистрирано по
ДДС, поради което на основание пар.2а от ДР на Наредбата му се дължи
възнаграждение с включен ДДС.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Профи Кредит
България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В, представлявано от С. Н.Н. и И.
Х. Г. – у. ДА ЗАПЛАТИ НА С.Р.Н., ЕГН **********, с адрес: *** сумата в размер на 1728.86 лева, недължимо платена по
недействителна клауза за възнаградителна лихва в договор за паричен заем № ***, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда – 30.09.2020 г. до окончателното плащане на
вземането, както и сума в размер на 69.15
лева – разноски в производството.
ОСЪЖДА „Профи
Кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В, представлявано
от С. Н.Н. и И.Х.Г. – у., ДА ЗАПЛАТИ НА Адвокатско дружество „***“,
БУЛСТАТ ***, сумата в общ размер на 421 лева с ДДС – адвокатско
възнаграждение, съгласно чл.38, ал.2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала!ВГ