Р Е Ш Е Н И Е №
1709
гр.
Бургас, 04.07.2019 год.
В И
М Е Т О НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XL гр. състав, в публично
съдебно заседание на два-двадесет и шести юни през две хиляди и деветнадесета
година, с
Председател:
Калин Кунчев
при секретаря Зинаида
Монева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 756 по описа на съда
за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Искове по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1, чл.240,
ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предя-вени от ”Профи Кредит България” ЕООД
против С.Х.Ж. и К.П.Д..
Ищецът твърди, че е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК против ответниците, въз основа на което е било
образувано ч. гр. д. № 5617/2018г. на РС Бургас. По него е била издадена такава
за сумата от общо 3 663.10 лв., представлява-ща главница, дължима по
Договор за потребителски кредит с № **********/26.09.2016г., в това число: 1 628.19
лв. – дадена в заем сума, 909.15 лв. – договорено възнаграждение, и
1 125.76 лв. – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, ведно
със законната лихва считано от 27.07.2018г. до окончателното плащане, както и
за деловодните разноски. Твърди също, че заповедта за изпълнение е връчена на
първия длъжник при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, а втората е подала
възражение по реда на чл.414 от ГПК, поради което му е било указано да предяви
иск за вземането си. Предвид това, моли Съда да постанови решение, с което да
бъде признато за установено по отношение на Ж. и Д., че те дължат солидарно
горната сума. Претендира разноски.
Ответницата Ж., чрез назначения й особен
представител – адв. Л., оспорва исковете. Излага съображения, че
предсрочната изискуемост на кредита не й е била обяве-на надлежно; че услугите
по допълнителния пакет не са реално предоставени от дружест-вото, а
споразумението, с което е уговорено възнаграждението за тях, както и клаузата
за възнаградителната лихва са нищожни – поради противоречие с разпоредбите на
ЗПК, рес-пективно – на добрите нрави. Сочи и че с извънсъдебно споразумение
дългът й е преструк-туриран, като тя редовно погасява дължимите вноски. Моли
Съда да отхвърли претенции-те. Д. не взема конкретно становище по исковете.
Съдът – като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
По заявление на ”Профи Кредит България” ЕООД е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против ответниците за солидарното
заплащане на исковата сума по ч. гр. дело № 5617/2018г. на
РС Бургас, приложено към настоящото.
Същата е връчена на Ж. при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, а Д. е
по-дала възражение по реда на чл.414 от ГПК.
Горното обуславя наличието на правен интерес у ищеца от воденето
на предявените установителни искове.
По делото е представен Договор за потребителски
кредит № **********, сключен от страните на 26.09.2016г., по
силата на който ищецът е предоставил на Ж. сумата от 2 000 лв. /с
1 532.51 лв. е рефинансирано старо нейно задължение, а 467.49 лв. са били
пре-ведени по банковата й сметка на 27.09.2016г. – датата, отразена в
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, както и в
издадената по ч. гр. дело № 5617/ 2018г. на РС Бургас такава, вероятно с оглед
характера на договора, а именно – реален/, а последната се е задължила да
му я върне, ведно с 1 513.24 лв. възнаградителна лихва, как-то и да му
заплати възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги – 1 558.80
лв., общо 5 072.04 лв., на 36 равни месечни вноски от по 140.89 лв., с
дата на погасяване 15-ти ден от месеца, т.е. до 15.10.2019г. Д. пък е
поела задължение да отговаря солидар-но с нея за дълга.
На 12.01.2017г. /погрешно отразено 2016г./ между ”Профи Кредит
България” ЕООД от една страна и Ж. и Д. от друга, е сключен Анекс № 1
към Договора за кре-дит за отлагането на втората, третата и четвърта вноска от
погасителния план, като край-ният срок за погасяване на задължението е променен
на 15.01.2020г.
В т.12.3 от ОУ към Договора за потребителски кредит е предвидено,
че в случай, че кредитополучателят просрочи една месечна вноска с повече от 30
календарни дни, настъп-ва автоматичното му прекратяване и обявяване на неговата
предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща на длъжника
уведомление, покана, предизвестие или други.
При тяхна доказателствена тежест, ответниците не са ангажирали
доказателства да са заплащали на ищеца уговорените вноски, поради което следва
да се приеме, че действител-но, към 27.02.2018г., са били налице условията за
прекратяване на договора и обявяването на предсрочната изискуемост на кредита,
както се сочи в исковата молба.
Ищецът се позовава на автоматично настъпване на предсрочната
изискуемост на за-дълженията по договора за потребителски кредит, като твърди и
че е уведомил ответници-те за това – с нарочни уведомителни писма от
01.03.2018г. Същите са представени по дело-то, но липсват доказателства да са
били изпратени, съответно – получени от длъжниците.
В Решение № 123/09.11.2015г., постановено по т. дело №
2561/2014г., II т. о., на ВКС на РБ, е прието, че т.18 от ТР № 4 от
18.06.2014г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013г. относно изискването за уведомяване
на длъжника за настъпване на предсрочна изискуемост от кре-дитора, се прилагат
и в хипотезата на предявен иск за установяване на вземане по издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
За настъпването на предсрочната изискуемост следва да се уведоми и
длъжникът по правоотношение, по което страна е небанкова финансова институция –
по смисъла на чл.3 от ЗКИ, каквато се явява ищцовото дружество, тъй като същият
не следва да бъде поставян в по-неблагоприятно положение от кредитополучател по
договор за кредит, сключен с бан-ка. Съгласно чл.2 от Закона за потребителския
кредит, който се прилага по отношение на процесния договор, целта на закона е
да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно
поведение от страна на кредиторите при предоставянето на такива.
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора,
вследствие разваля-нето му от изправната страна, което настъпва с волеизявление
само на едната от страните и се подчинява на общите принципи на ЗЗД – чл.87 и
сл., а датата на настъпването й играе ролята на нов падеж, отнемащ привилегията
на длъжника да плати разсрочено. Затова, за да може договорното изменение да
прояви действието си, е необходимо длъжникът да бъ-де уведомен, включително и
от небанковите финансови институции – р.№123-2015-II т. о.
Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за
предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба по
чл.422, ал.1 от ГПК или по друг на-чин, но след подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, няма как да бъде взето предвид като факт,
настъпил след предявяване на иска и от значение за спорно-то право, съгласно
чл.235, ал.3 от ГПК, за основателност на установителния иск по
чл.422, ал.1 от ГПК, нито може да промени с обратна сила момента на настъпване
на изискуемост-та. И това е така, тъй като е недопустимо в производство по
чл.422 от ГПК да се изменя основанието на вземането по издадената заповедта за
изпълнение. /т.11.б от ТР № 4/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Т. е., в хипотезата на иск по чл.422 от ГПК – за суми, дължими по
договор за кредит, ако фактите, относими към настъпването и
обявяването на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаването
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането в заявения размер
не е изискуемо, респективно, не е възникнало на предявеното основание.
Със заявлението и исковата молба вземанията за главница, договорна
лихва и допъл-нителни възнаграждения са претендирани в общ размер
– 3 663.10 лв., въз основа на твър-дение за настъпила предсрочна
изискуемост на кредита. Поради обусловеността на пред-мета на делото по
установителния иск по чл.422, ал.1 от ГПК от основанието и размера на заявеното
в заповедното производство вземане и с оглед факта, че задълженията не са
зая-вени като конкретни, неплатени вноски и акцесорни вземания, Съдът не би
могъл да се произнесе по отношение на месечните погасителни вноски с настъпил
падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение. Обратното би означавало да бъде изменено основанието на предявения
установителен иск, което обаче е недопусти-мо, с оглед дадените задължителни
указания по прилагане на закона в т.11.б от решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по
тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК.
И тъй като не се установява ищцовото дружество да се е възползвало
от уговорената в негова полза възможност да обяви вземанията по договора за
предсрочно изискуеми и да е уведомило длъжниците за това, следва да се приеме,
че към момента на подаване на заяв-лението, 27.07.2018г., не е настъпила
предсрочната изискуемост на непогасените вземания по договора, както и забава
за заплащането им от претендирания начален момент.
Предявените установителни искове са неоснователни и следва да се
отхвърлят – само на това основание.
Отделно от това, ищецът е представил извънсъдебно споразумение за
преструктури-ране на дълга по процесния договор за кредит, сключено от него с
ответницата Ж. на 26.10.2018г., т. е. след подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и преди завеждането на
настоящото дело на 29.01.2019г., съгласно което за-дължението – в общ размер от
4 514.95 лв., следва да бъде изплатено на 32 месечни вноски до
26.06.2021г.
За пълнота, следва да се посочи, че
т. нар. ”допълнителни услуги“ по договора за
кре-дит, всъщност, са част от възнаграждението за
предоставения заем, но са обособени само-стоятелно, с
цел – заобикаляне ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК,
установяващ лимит на годишния процент на
разходите. ”Улеснената процедура за получаване на допълнителни
парични средства“, реално, не е предоставяна допълнителна
услуга, тъй като липсва кон-кретно задължение за кредитора, а
отпускането на нови суми, съответно – следващ кредит и условията по
него, става по съгласие на страните. Останалите ”допълнителни услуги“
са свързани с усвояване и управление на кредита – приоритетно отпускане,
възможност за от-лагане/намаляване на вноски и за смяна на падежа.
Затова възнагражденията за тях са та-кива – по договора за кредит,
което противоречи на чл.10а, ал.2 от ЗПК, а клаузите, с които е
уговорена дължимостта им, са нищожни, на основание чл.21 от
с. з. Но не само – понеже, както се каза, касае се за
възнаграждения по усвояване и отпускане на кредита, те следва да са включени в
годишния процент на разходите – чл.19, ал.1 от ЗПК. И макар това
да не е сторено, те – по естеството си, са част същия. Но с
тях се надвишава ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК, поради което
клаузите за дължимост на възнагражденията за допълни-телни услуги са нищожни и
на друго основание – чл.19, ал.5 от ЗПК. По тези
съображения, вземането по договора за допълнителни услуги не съществува.
На следващо място – нормите, уреждащи нищожността на сделките, са
от императи-вен характер и за приложението им Съдът следи служебно. Когато
страна се позовава на договор – ищецът черпи правата си от договор за
потребителски кредит, Съдът е длъжен да провери неговата действителност и без
да има съответно позоваване – в този смисъл Ре-шение № 384
от 02.11.2011г. на ВКС по гр. дело № 1450/2010г., I
г. о., и Определение № 483 от 08.10.2015г. на ВКС по гр.
дело № 3383/2015г., I г. о.
Разпоредбата на чл.9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно
да определят съ-държанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни
разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При
положение, обаче, че се ка-сае за потребителски договор, при който едната
страна е по-слаба икономически и се полз-ва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК,
следва да се приеме, че максималният размер на лихвата /било възнаградителна,
било за забава/ е ограничен. Обратното би означавало ико-номически по-слаби
участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недос-тигът на
материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.
Предвид това, в съдебната практика трайно се приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва /за обезпечени кредити –
двукратния/. В тази насока – Решение № 906/ 30.12.2004г. по гр. дело №
1106/2003г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18.05.2006г. по гр. дело №
315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09.01.2009г. по гр. дело №
5093/2007г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10.07.2015г. по гр. дело №
6295/2014г. на ВКС, 4 г. о.
В случая уговореният ГЛП от 41.17 % е в четири пъти по-висок
размер от този на за-конната лихва, поради което съответната клауза от договора
за кредит се явява нищожна – на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, тъй като
накърнява добрите нрави.
По изложените съображения, Съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от ”Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на
управление: гр.С, бул.““ № , бл., вх., искове за установяване по отношение
на С.Х.Ж., с ЕГН: **********,***, и К.П.Д., ЕГН: **********,***, че същите
дължат солидарно на дружеството сумата 3 663.10 лв. – главница по
обявен за предсрочно изискуем кредит по Договор за по-требителски кредит №
**********, сключен на 26.09.2016г. /в заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК
датата е 27.09.2016г./, в това число: 1 628.19 лв. – дадена в заем сума,
909.15 лв. – договорено възнаграждение, и 1 125.76 лв. – възнаграждение за
закупен пакет допъл-нителни услуги, ведно със законната лихва, считано от
27.07.2018г. до окончателното пла-щане, за която е издадена Заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 5617/ 2018г.
на РС Бургас.
Решението подлежи на обжалване пред ОС Бургас
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия:/п/
Калин Кунчев
Вярно
с оригинала: З.М.