№ 154
гр. Ямбол, 18.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Калина Г. Пейчева
Яна В. Ангелова
при участието на секретаря Ваня Д. Динева
като разгледа докладваното от Яна В. Ангелова Въззивно гражданско дело №
20242300500227 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Д. Х. К., подадена чрез пълномощника адв. Н.
Ч. от АК- Бургас, против Решение № 243 от 07.05.2024 г. на Ямболски районен съд,
постановено по гр.д. № 2191 по описа за 2023 г. на този съд, в частта, с която е обявено, че
вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпругът Д. К..
Оплакванията в жалбата са за неправилност и необоснованост на решението на
първата инстанция в обжалваната му част, поради нарушение на процесуалния закон.
Според въззивника, ЯРС неправилно, позовавайки се единствено на показанията на сестрата
на ищцата и декларация от подадена жалба в полицията в Испания от ищцата, е приел, че
вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има само и единствено съпруга-
въззивника. Изтъква се, че необосновано съдът не е обсъдил задълбочено показанията на
свидетел, допуснат до разпит на ответника и не е взел предвид същите при постановяване на
решението в обжалваната му част, напротив- неглижирал и игнорирал е същите от и без това
оскъдния доказателствен материал, а се е позовал и е постановил съдебния си акт въз
основана на показанията на заинтересован от изхода на делото свидетел, които е кредитирал
изцяло. По изложените в жалбата съображения въззивникът настоява за отмяна на
решението на ЯРС в обжалваната му част и постановяване на ново решение, с което да бъде
прието, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпругата И. М., а
при условията на евентуалност, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака
имат и двамата съпрузи.
Въззиваемата И. А. М., чрез пълномощника адв. В. С., е подала писмен отговор, с
който е оспорила въззивната жалба като неоснователна, споделяйки изводите на
първоинстанционния съд. Счита, че решението в обжалваната му част не страда от
посочените във въззивната жалба пороци, а правните изводи на съда са изградени в резултат
1
на подробен анализ на събраните по делото доказателства. Според въззиваемата, ЯРС
правилно и обосновано е дал вяра на показанията на св. М., които е счел за добросъвестни,
като е отчел и близката родствена връзка между ищцата и свидетелката, тъй като
показанията на тази свидетелка се подкрепят от останалия доказателствен материал и не са
установени основания за тяхната неистинност. Твърди се, че по делото не са събрани
доказателства, сочещи на виновно поведение от страна на ищцата за настъпването на
дълбокото и непоправимо разстройство на брака, като такива твърдения не се съдържат и в
отговора на исковата молба. По отношение на показанията на свидетеля на ответника, се
сочи, че същите са противоречиви, неконкретизирани и лишени от житейски смисъл, поради
което се счита, че правилно и обосновано показанията на този свидетел не са взети предвид
от съда при постановяване на решението в обжалваната му част. По изложените в отговора
съображения, въззиваемата настоява жалба да бъде оставена без уважение, а решението на
ЯРС в обжалваната му част като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено.
Претендира се присъждане на разноски пред въззивната инстанция.
В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа от пълномощника на
въззивника на основанията, изложени в нея. Настоява се за отмяна на решението в
обжалваната му част и постановяване на ново решение, с което да бъде признато, че вина за
дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпругата, алтернативно да бъде
признато, че вина за разстройството на брака имат и двамата съпрузи.
В съдебно заседание въззиваемата, чрез пълномощника си оспорва въззивната
жалба, по съображенията, изложени в отговора на същата, като настоява за потвърждаване
на обжалваното решение, като правилно, законосъобразно и обосновано. Настоява се
присъждане на разноските по делото пред въззивната инстанция.
Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от легитимирана
страни и с срока по чл. 259, ал.1 от ГПК, поради което следва да се разгледа по същество.
За да се произнесе по въззивната жалба, ЯОС извърши преценка на събраните по
делото доказателства, взе предвид доводите на страните и приема следното:
Производството пред първоинстанционният съд било образувано по предявен от
И. А. М. от гр. * против Д. Х. К. от с.гр. брачен иск с правно основание чл. 49, ал. 1, във вр.
с ал. 3 от СК- за прекратяване на сключения между страните граждански брак като дълбоко и
непоправимо разстроен по вина на съпруга, обективно съединен с небрачни искове за
упражняване на родителските права по отношение на детето Д.Д.К. и определяне на
местоживеенето му при майката, определяне на режим на лични отношения с бащата и
осъждането му за заплащане на издръжката на детето в размер на 400.00 лв., считано от
01.08.2023 г., ведно с лихва за забава. Ищцата не е заявила претенция за ползване на
семейното жилище.
Като брачни провинения на съпруга ищцата посочила, че след раждането на
детето и сключването на брака ответникът започнал да проявява собственическо отношение
към нея, използвайки обстоятелството, че той е този, който осигурява издръжката на
семейството, изисквал подчинение от съпругата, манипулирал я, заявявайки й, че без него
тя не представлява нищо, не й позволявал да изрази лично мнение по семейни въпроси,
включително и такива, свързани с отглеждането и възпитанието на детето, не търпял
възражения от страна на ищцата, налагал й своите виждания и разбирания. Започнал да
ревнува съпругата си, като ревността стигнала до фаза маниакалност, изисквал от ищцата
даване на отчет за всяка минута от ежедневието й, унижавал я всекидневно, проявявал
деспотизъм и авторитаризъм. С течение на времето психическото насилие, което ответникът
упражнявал над ищцата прераснало и във физическо такова в случаите, в които ищцата си
позволявала да изрази различно от мнението на ответника. След като ищцата решили да
прекрати брака помежду им, ответникът я заплашил, че тя може да си тръгне, но няма да
види никога повече детето си. Предприела мерки за прекратяване на брака след завръщането
2
на семейството в България през летните месеци на 2023 г., изготвено било споразумение за
прекратяване на брака на съпрузите по взаимно съгласие, което ответникът не подписал. В
този период ответникът започнал да манипулира детето и да го настройва против ищцата.
С отговора на исковата молба ответникът оспорил исковете като недопустими и
неоснователни. Оспорил е изложените от ищцата в исковата молба фактически твърдения,
като е поддържал, че същите не кореспондирали с действителното фактическо и правно
положение. Възразил е срещу твърденията на ищцата относно причините за влошаване на
брачните отношения.
С Определение № 349 от 13.02.2024 г. по гр. дело № 2191/2023 г. по описа на
ЯРС, влязло в сила на 29.02.2024 г., ЯРС е прогласил, че българския съд не е компетентен да
се произнесе по предявените от ищцата против ответника небрачни искове за предоставяне
упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете на майката, за
определяне местоживеенето на детето на нейния адрес, като на родителя който няма да
упражнява родителските права да му бъде определен режим на лични контакти с детето и
същия да бъде осъден да заплаща месечна издръжка в полза на детето, чрез неговата майка и
законен представител. Със същото определение е прогласил, че българският съд е
компетентен да се произнесе по предявения от И. А. М. против Д. Х. К. иск с правно
основание чл. 49, ал.3, вр. ал.1 СК за прекратяване на брака им с развод по вина на съпруга.
С обжалваното решение първоинстанционният съд прекратил с развод на
основание чл. 49, ал. 1 СК гражданския брак между И. А. М. и Д. Х. К., сключен с акт за
граждански брак № *** г. в гр. Ямбол, като дълбоко и непоправимо разстроен, като е
обявил, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпругът Д. Х. К..
Съдът е приел, че брачната вина на ответника е установена по делото въз основа
на гласните и писмените доказателства. Посочил, че проблемите в семейството са започнали
по вина на ответника, т.к. същият бил изключително ревнив, което от своя страна е
разклащало доверието към съпругата му, започнал да я ограничава, държал я в къщи като
прислужница, не и позволявал да работи и да завърши образованието си, ограничил
контактите й с нейните близки и познати, упражнил над нея домашно насилие. Без
съгласието на майката отвел детето в Кралство Испания, като по този начин пренебрегнал
разпоредбите на закона. ЯРС е приел, че именно в резултат на установеното по делото
поведение на съпруга брачната връзка е била разклатена до степен на непоправимост, както
и че ответникът не е твърдял и не е представил доказателства за наличието на брачна вина
на ищцата.
Фактическата обстановка е правилно разкрита от районния съд и е непроменена
пред настоящата инстанция.
Установено е по делото и не е спорно, че страните са заживяли на съпружески
начала през 2009 г., като по същото време са били в Кралство Испания. В резултат на
фактическото съжителство между тях на *** г. се родило детето им Д.Д.К.. Страните са
сключили граждански брак на *** г. в гр. Ямбол, за който юридически факт е съставен акт за
сключен граждански брак № *** от същата дата. След раждането на детето през 2019 г.
ищцата поела преките грижи по неговото отглеждане, докато ответникът работил и
осигурявал издръжката на семейството. Упражняваната от него транспортна дейност била
свързана с отсъствия от дома му. След сключването на гражданския брак отношението на
ответника към съпругата му се променило. Видно е от показанията на св. М.М.– сестра на
ищцата, ответникът бил изключително ревнив. Не позволявал на съпругата си да контактува
с близките си, ограничавал контактите й с тях, в резултат на което ищцата разговаряла със
сестра си само в периодите на отсъствие на ответника, независимо, че живеели в близост. Не
й позволявал да работи и да учи, държал я в къщи като прислужница, потискал я, той вземал
решенията във връзка със семейството, а ищцата нямала право на собствено мнение. Поради
ревността, която изпитвал, ответникът упражнявал непрекъснат контрол върху съпругата си
3
по време на отсъствията си я следял непрекъснато, звънял й по телефона и я разпитвал къде
и с кого ходи. В резултат на това поведение на ответника ищцата се изолирала, нямала свои
приятели, излизала само със съпруга си и неговите приятели. Съпругите на приятелите на
ответника били нейните приятели. Без ответника ищцата имала право да ходи единствено до
магазина. В резултат на упражняваната от ответника върху ищцата психическа агресия,
последната изпадала нееднократно в нервни кризи, придружени със сърцебиене и се
лекувала в болница. При едно от провежданите лечения ответникът я лишил от телефон, за
да няма контакт с близките си. При скандал между съпрузите през 2020-2021 г., на който св.
М. е била свидетел, тъй като се намирала в дома на сестра си, ответникът заявил на
съпругата си, че всичко е негово, включително и детето, „което си е платил“, тъй като е
заченато инвитро. Заявил на съпругата си, че може да си тръгне, но без детето, а в
последствие й ударил шамар.
На 03.04.2023 г. ищцата подала сигнал за упражнено над нея от страна на съпруга
й насилие пред полицейските органи на Кралство Испания, във връзка с което е съставен
Акт декларация на жертва от същата дата, представен по делото. Видно от същия, под страх
от наказателна отговорност, И. М. е посочила, че съжителството й с ответника е станало
непоносимо в резултат на изпитваната от последния неоснователна ревност към нея.
Посочила е, че съпругът й и заявявал, че я храни, отнасял се към нея неуважително, поради
което тя желае да прекрати връзката си с него, но е била заплашвана, че детето им ще остане
при баща си. Споделила е за случай в същия ден, при който между тях е възникнал спор,
съпругът й настоявал да се качи в автомобила, който управлявал, като й заявил, че няма да я
бие, но предвид изражението на лицето му и поведението му, тя решила да подаде жалба в
полицията. Посочила също така, че съпругът й възнамерява да постави камери в къщата, за
да предотврати достъпа на трети лица, че се държи агресивно към нея без причина, като
винаги я обвинявал в изневяра, унижава я, като понякога това се случва в присъствието на
сина й.
През лятото на 2023 г. съпрузите заедно с детето се върнали в България,
предприети били действия за прекратяване на брака между тях по взаимно съгласие, но
ответникът не подписал подготвеното споразумение за това.
По делото е установено, че към момента детето Д.Д.К. живее заедно с баща си в
Кралство Испания, където е отведено от ответника през лятото на 2023 г. без съгласието на
майката. След случилото се, ищцата заминала за Испания, но ответникът не й позволил да
види детето, разрешил единствено кратки телефонни разговори между майката и детето, но
в последствие прекратил всякаква връзка с ищцата и не отговарял на телефонните й
обаждания. Ищцата нямала контакт и връзка с детето си продължителен период от време.
В показанията си свидетелят М.И.П., осигурен от ответника, сочи, че познава
съпрузите, а впечатленията му от семейството им били много добри. Виждали се всяка
година през лятото, когато двамата се връщали в България. Излага, че около година и
половина преди датата на разпита му /10.04.2024 г./ ответникът му споделил, че има
проблеми, тъй като съпругата му канила чужди хора на гости в дома му. По молба на
ответника св. П. закупил видеокамери и му ги изпратил в Испания, за да вижда ответника
кой ходил в тях и за сигурност. В последствие ответникът К. изпратил на св. П. записи от
видеокамерите. Сред тях имало такъв, на които се вижда, че ищцата прави секс с други хора.
Ответника уведомил свидетеля, че този запис е от България. В деня на разпита на свидетеля
пред ЯРС, ответникът му изпратил друг запис, за който не му казал подробности, на този
запис нямало дата. Св. П. сочи, че не е бил очевидец на лоши отношения между съпрузите,
напротив, намирал е отношенията им за перфектни и както той, така и съпругата на
свидетеля били изненадани от раздялата между тях.
Въззивният съд споделя в цялост установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. Същата се установява от събраните по делото писмени и гласни
4
доказателства. Във въззивното производство страните не са ангажирали нови доказателства
по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят приетата за установена фактическа
обстановка.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.269, ал.2 ГПК по
отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от
посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощия да провери
спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното
правоотношение. В този смисъл е задължителното тълкуване на закона, дадено от ВКС с ТР
№1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК- т.1.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК, настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, поради което същият дължи произнасяне по съществото на правния спор, в
рамките на заявените с въззивната жалби доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.
При преценка по същество, решението в обжалваната му част се прецени
за правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от ЯРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 49, ал. 1 и ал. 3 от СК, всеки от съпрузите може да
иска развод, когато бракът е дълбоко и непоправимо разстроен, а с решението за допускане
на развода съдът се произнася и относно вината за разстройството на брака, само в случай,
че някой от съпрузите е поискал това. Искането за произнасяне по въпроса за вината е
специално искане, което е тясно свързано с брачните искове, но не представлява отделен
установителен иск. Законът не посочва каква е неговата форма, поради което е възможно да
бъде направено от ищеца в исковата молба, а от ответника в писмения отговор на исковата
молба и с предявените от него насрещни брачни искове. Нормата на чл. 322, ал. 1 от ГПК
регламентира изключения от преклузията за въвеждане в процеса на факти от живота на
съпрузите, които са причинили дълбокото и непоправимо разстройство на брака, давайки
възможност на страните да релевират такива до приключване на устните състезания по
делото при изрично указана забрана проявили се към този момент обстоятелства да
обуславят развитието на последващ процес. Искането за произнасяне по вината не е отделен
брачен иск и за него на общо основание са приложими правилата за своевременно сезиране
на съда и установени преклузии на процесуалния закон. На основание чл. 322, ал. 1 от ГПК
могат да се предявяват факти, които може и да сочат на виновно противобрачно поведение
на другия съпруг, но само във връзка с брачния иск за дълбоко и непоправимо разстройство
на брака, но не и като основание за късно предявяване на искането за произнасяне по
въпроса за вината. Това е така, тъй като основание за прекратяване на брака е настъпилото
дълбоко и непоправимо разстройство, което не е свързано с установяване на вината на
съпрузите, поради което и принципът за изчерпателност на основанията не следва да се
прилага по аналогия и по отношение на въпроса за вината.
В настоящия случай, с исковата молба ищцата е поискала съдът да се произнася
по въпроса за вината, като е навела и поддържала брачни провинения на другия съпруг. С
отговора на исковата молба, макар и да е заявил становище по предявения срещу него иск за
прекратяване на брака, не е заявил искане съдът да се произнесе по въпроса за вината на
брачното разстройство. Такова искане не е направено и с насрещен иск по реда на чл. 322,
ал. 3 ГПК. Не е навел брачни провинения на съпругата си до приключване на устните
състезания, които представляват основанията на брачния иск. Такива основания въззивникът
е навел и поддържал след приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд
/в писмено становище/ и с въззивната си жалба, като е заявил искане от въззивния съд да
5
обяви, че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпругата,
алтернативно- да признае, че вина да разстройството на брака имат и двамата съпрузи. В
правната теория и практика трайно и последователно е застъпено становището, че искането
от едната страна за произнасяне по вината, поражда правомощието на съда да преценява
вината и на двете страни. Това е така, тъй като искането за произнасянето по вината не е
субективно право на една от страните по спора да получи съдебно постановление само
относно вината на другата страна. Повдигайки този въпрос, страната единствено инициира
произнасяне на съда относно вината въз основа на събраните по делото доказателства, но не
може да ограничи това произнасяне само до вината на противната страна. В този смисъл е
съдебната практика, обективирана в решение № 1129 от 30.04.1969 г. по гр. д. № 690/1969 г.
на ІІ Г. О. на ВС, решение № 379 от 18.02.1969 г. по гр. д. № 3361/1968 г. на ІІ Г. О. на ВС и
т. 5 и т. 6 от ППВС № 10 от 3. ХІ.1971 г. по гр. д. № 5/1971 г./ Това разрешение на въпроса е
дадено по време на действието на чл. 21, ал. 2 от Семейния кодекс от 1968 г. Разпоредбата е
еднаква по съдържание с нормата на чл. 49, ал. 3 от сега действащия Семеен кодекс и
въпреки изтеклия продължителен период от време няма принципна причина да се тълкува
по различен начин /в този смисъл решение № 189 от 07.10.2015 г. по гр.д. № 7400/2015 г.,
ГК, ІІІ ГО на ВКС/. Пради естеството на искането на страната за произнасяне по вината, то
не се преклудира на основание чл. 133 от ГПК и може да се повдигне до приключване на
устните състезания пред въззивната инстанция.
Брачното правоотношение включва сложен комплекс от много по вид и характер
права и задължения, някои от които между самите съпрузи, друга част- насочени към
грижата и защитата на децата, а трета част касаят отношения с външни за семейството лица.
Поради това с нормите на чл. 13- 17 от СК са регламентирани най-важните принципи на
дължимо поведение от всеки съпруг, като техните конкретни във времето проявни форми са
различни и многообразни и следва да се преценяват съобразно принципите. Поради това за
да бъде прието от съда, че само единият от съпрузите е предизвикал разрушаването на
брачната връзка, е необходимо да бъде установено негово трайно и системно поведение, в
грубо и драстично отклонение от изискванията на чл. 13-17 от СК, както спрямо другия
съпруг, така и спрямо децата, като се съобразява, че конкретно брачно провинение или група
провинения на единия съпруг не освобождава другия от брачните му задължения, нито може
да обоснове само по себе си вина за състоянието на брачните отношения, и като заедно с
това се докаже, че през време на брака другият съпруг е изпълнявал стриктно и цялостно
нормативите на чл. 13-17 от СК спрямо всички членове на семейството (така ППВС №
10/1971 г. и трайната практика на съдилищата). При всички случаи е нужно да бъдат
доказани не само сочените брачни нарушения, но и връзката и значението им за крайното
състояние на брака (така Решение № 44/26.03.2015 г. по гр. д. № 3828/2014 г. на 3-то ГО на
ВКС и много други).
Настоящия съдебен състав изцяло споделя изводите, изложени в обжалвания
съдебен акт по отношение на вината, като също счита, че преценката на доказателствената
съвкупност сочи като единствена причина за установеното състояние на брака именно
поведението на въззивника. Въз основа на показанията на св. М., ценени при условията на
чл.172 от ГПК при отчитане на близката й родствена връзка с въззиваемата, се установява
продължително във времето унизително, грубо и контролиращо поведение на мъжа към
жената, довело до дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Като брачни провинение
на съпруга, възникнали преди датата на завеждането на исковата молба са установени
системно проявявана болезнена ревност и недоверие, намерили израз в непрекъснато
контролиране на съпругата от страна на мъжа, ограничаване на връзките на съпругата с
близките, ограничаване на социалните й контакти с приятели и познати, психическа агресия,
нетърпимост и незачитане на мнението на съпругата по въпроси, касещи дома и
семейството. С това свое поведение въззивникът К. е довел до разкъсване на семейната
общност, респективно до настъпване на разстройството на брачната връзка между страните,
6
правилно преценено от първоинстнационния съд като дълбоко и непоправимо, което му
поведение ангажира и брачната му вина. Конкретиката на случая сочи, че съпругът е този,
който е нарушил свои основополагащи за благосъстоянието на брачната връзка задължения,
установени с норми на СК, изискващи от съпрузите да изграждат отношенията си на
основата на взаимно уважение, общи грижи за семейството и разбирателство /чл.14 от СК/.
Подлагайки на непрекъснато съмнение верността и лоялността на съпругата си, въззивникът
е ограничил личната й свобода, правото й на лично мнение по въпросите, касаещи брака,
семейството и общото им дете. Проявявал е отношение към ищцата и роденото от
фактическото им съжителство дете като към собственост, поставяйки ищцата изцяло във
финансова зависимост от себе си, а по отношение на детето демонстрирайки, че има изцяло
права върху него, считайки, че „си го е платил“.
Неоснователни са доводите на въззивника, че съдът е изградил правните си
изводи единствено и само въз основа на показанията на свидетел, който е заинтересован от
изхода на делото поради близката му родствена връзка с ищцата. Показанията на тази
свидетелка правилно са кредитирани от ЯРС в обсъдената им част, като обективни,
подробни, последователни, кореспондиращи с наведените от страната твърдения, с
писмените доказателства и дадени в резултат на лични възприятия на свидетелката за
изнесените от съда факти.
Не се доказват в производството брачни провинения на въззивницата,
включително и чрез показанията на разпитания по искане на ответника св. П.. Същият не
заявява конкретни факти от съществено значение, а ролята им да опровергаят показанията на
свидетелката, доведена от ищцата, е неуспешна. В показанията си св. П. единствено сочи на
изпратени му от ответника записи, от които е установил, че ищцата прави секс с други хора.
Не е изяснено чрез показанията на свидетеля П. от кога датират тези записи, какво точно е
установил той от прегледа на същите. Такива записи не са представени в хода на
производството от ответника, поради което и не са били обект на изследване от съда,
включително и чрез експертиза, относно тяхната автентичност. Т.е. не са установени
сочените от ответника извънбрачни връзки на ищцата. Следва да се отбележи, че
показанията на св. П. са в потвърждение единствено на твърденията на ищцата относно
характера на ответника, изпитваната от него болезнена ревност и стремеж да упражнява
непрекъснат контрол върху съпругата си по време на отсъствията му от дома им, възлагайки
на свидетеля да закупи камери за видеонаблюдение, които да монтира в дома си. По
отношение на показанията на св. П. въззивният съд отчита и обстоятелството, че свидетелят
установява факти за извънбрачни интимни отношения на ищцата, които не са били наведени
като нейни брачни провинения от ответника в производството. В обобщение, следва да се
приеме, че въззивникът не е доказал наличието на установена от съпругата му извънбрачна
връзка/връзки към момента на завеждане на исковата молба.
По делото не е установено от страна на ищцата да са налице брачни провинения,
напротив, гласните доказателства, събрани чрез показанията на св. М. сочат на това, че
ищцата е била добра съпруга и майка, грижила се е за домакинството и за общото благо на
семейството. След раждането на детето Д. е полагала преките грижи за него, в последствие е
участвала е активно в неговото образование, докато бащата е осигурявал средства за
издръжката на семейството.
Поради съвпадение на правните изводи на двете инстанции, въззивният съд
счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение. Решението в обжалваната му част следва да бъде потвърдено. Районният съд е
провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на
които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни
правни изводи.
7
Въззиваемата страна е претендирала разноски и такива следва да бъдат
присъдени в размер на сумата от 500.00 лева, представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение за тази инстанция.
Водим от изложеното, Ямболският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 243 от 07.05.2024 г. на Ямболски районен съд,
постановено по гр.д. № 2191 по описа за 2023 г. на този съд, В ЧАСТТА, с която е обявено,
че вина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака има съпругът Д. Х. К., с ЕГН
**********.
В останалата му част Решение № 243 от 07.05.2024 г., постановено по гр.д. №
2191/2023 г. по описа на Ямболския районен съд, като необжалвано, е влязло в сила.
ОСЪЖДА Д. Х. К., с ЕГН ********** да заплати на И. А. М., с ЕГН **********,
на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски пред въззивната инстанция в размер на 500.00 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание
чл.280, ал.3, т.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8