РЕШЕНИЕ
№ 88
гр. Търговище, 10.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на единадесети
юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ
Членове:БИСЕРА Б. МАКСИМОВА
БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ
при участието на секретаря ЛЕНА П. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ Въззивно
гражданско дело № 20223500500150 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Производството по в.гр.д. № 150/2022 г. по описа на Окръжен съд-Т. е
образувано по въззивна жалба от ответника „Фератум България“ ЕООД, чрез
своя процесуален представител адв. К.М. против Решение № 138/30.03.2022
г., постановено по гр.д. № 1119/2021 г. на Районен съд – Т., VII състав, с което
е прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит № 979698 от
03.02.2021 г., сключен между Л. АЛ. М. и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
*********, представлявано от Ив. В. Д. и Д. В. Н., поради противоречие със
закона, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във вр. с чл. 10а и чл. 19, ал. 4
ЗПК, във вр. с чл. 22 ЗПК. С първоинстанционното решение ответникът е
осъден да заплати на ищеца сторените разноски по делото.
С доводи за неправилност и необоснованост, поради нарушение на
материалния закон, въззивникът моли за отмяна на първоинстанционното
решение и отхвърляне на предявените от Л.М. искове в цялост. Въззивникът
на първо място твърди, че първоинстанционният съд неправилно е счел, че
липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на
разходите. Според въззивника районният съд в решението си неправилно е
счел също, че възнаграждението за гаранция, дължимо към трето по делото
лице следва да се включи към ГПР по процесния договор. Въззивникът
твърди също в жалбата си, че първоинстанционният съд не е разгледал и
1
обсъдил в цялост наведените в отговора на исковата молба и в хода на
производството твърдения и правни доводи.
С писмен отговор по реда и в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата
страна Л. АЛ. М., чрез своя процесуален представител адв. М.М. оспорва
основателността на въззивната жалба и моли за потвърждаване на решението
на РС – Т. .
В съдебно заседание въззивникът не се явява и не изпраща
представител. Въззивникът е подал писмено становище, с което поддържа
подадената от него въззивна жалба, като моли да бъде отменено
първоинстанционното решение като неправилно и да бъде постановено ново,
с което да бъдат охвърлени предявените от ищеца искове в цялост.
Претендира и сторените пред първата и въззивната инстанция разноски.
Въззиваемият в съдебно заседание не се явява и не изпраща
представител. В подаденото от него писмено становище поддържа
депозирания отговор на въззивната жалба и оспорва въззивната жалба, като
моли да бъде постановен акт, с който да бъде потвърдено решението на
районния съд като правилно и законосъобразно, като преповтаря
съображенията си от отговора на въззивната жалба. Претендира и сторените в
настоящото и първоинстанционното производство разноски.
Съдът, след като констатира, че въззивната жалба е подадена в срок и е
допустима, провери изложените в нея оплаквания, обсъди представените
доказателства и констатира следното:
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.
Не се спори между страните, че чрез средства за комуникация от
разстояние при спазване на изискванията на ЗПФУР, ЗЗД и ЗЕДЕУУ, между
тях е сключен във формата на електронен документ договор за предоставяне
на потребителски кредит № 979698/03.12.2021 г. и Анекс № 1 към същия
договор, по които ответното дружество-въззивник е кредитор, а ищецът-
въззиваем - кредитополучател. Страните са се уговорили първият да
предостави на втория заем в размер на 5000 лева, а с анекса в общ размер на
6200 лева, който да върне сумата на дванадесет вноски съгласно погасителния
план, неразделна част от договора, като първата вноска е на 04.06.2021 г., а
последната - на 30.04.2022 г. В анекса към договора за потребителски кредит
е посочено, че кредитополучателят дължи връщане на сумата от 6568,54 лв.
на кредитора, от които 5608,25 лв. главница и 960,29 лв. лихва, като
лихвеният процент е в размер на 23.00 %. За същите суми е изготвен
погасителен план, а посоченият ГПР на заема е в размер на 49,11%.
В т. 5 от този договор е посочено, че „заемът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от Feratum Bank в полза на дружеството
/„Фератум България“ ЕООД/“. Посочено е още, че „с одобряването от
дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката
свързана с обезпечението не може да се отмени нито от кредитополучателя,
нито от лицето предоставило обезпечението“.
2
Представени са разпечатки от екранни снимки на хронологията на
автоматизирания процес за кандидатстване, одобрение и потвърждаване на
кредита, като непосредствено след стъпката за заявка на конкретния кредит,
където са описани и личните данни на заявителя, следва стъпка за избор на
гарант с две опции – „гаранция от Фератум банк“ и „личен
гарант/поръчител“.
Видно от изготвената техническа експертиза, при кандидатстване за
кредит от „Фератум България“ ЕООД, обезпечението на кредита може да бъде
чрез гаранция от „Фератум банк“ или другата опция е „Личен
гарант/Поръчител“, който трябва да бъде одобрен в последствие от „Фератум
България“ ЕООД. Изборът се прави при кандидатстването, като има
договори, задължението по които е обезпечено чрез „Личен
гарант/Поръчител“.
Представени са формуляр за предоставена преддоговорна информация
на кредитополучателя, Общи условия за отношенията между „Фератум
България“ ЕООД и клиентите по повод предоставяните от дружеството
потребителски кредити и Общи условия към договора за гаранция/
поръчителство.
По делото безспорно е установено, че Ferratum Bank Limited е
дружество - партньор на „Фератум България“ ЕООД, представлява
самостоятелно юридическо лице, кредитна институция, регистрирана в
Малта, която предоставя услуги на територията на Република България по
силата на лиценз, издаден от БНБ, и е вписано под № 178 в публичния
регистър на БНБ.
Ищцата е сключила с Фератум банк договор за гаранция
(поръчителство) от 04.02.2021 г. и анекс № 1 към него от 05.05.2021 г.,
съгласно които същите са сключени за обезпечаване на задълженията по
договора за кредит, като гарантът се е задължил да обезпечи изпълнение на
задълженията по кредита, за което е договорена такса, в размер на 4774 лева,
платима с месечните вноски по погасителен план.
При така описаната фактическа обстановка, съдът намира за установено
от правна страна следното:
С обжалваното решение районният съд е отчел представените по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като е приел, че договорът е
сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка със съдържанието
на договора по отношение на определянето на ГПР и общата дължима сума от
потребителя във връзка с §1 т. 1 ДР на ЗПК, тъй като в случая в общия разход
по кредита не е включена сумата, дължима като възнаграждение за гаранта по
кредита, а задължението по кредита се увеличава почти двойно, при което е
налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед на тези
фактически и правни изводи и на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1
ЗЗД процесният договор е обявен за нищожен.
Обжалваното решение е правилно и законосъобразно, в съответствие с
3
преобладаващата съдебна практика.
При така предвидените в процесния договор условия по кредита се
приема от въззивният състав, че при неговото сключване с така предвиденото
обезпечение под формата на гаранция по чл. 5 с дължимо възнаграждение, е
налице заобикаляне на императивна разпоредба по чл. 19, ал. 4 ЗПК с оглед
предвиденото ограничение в разпоредбата относно максималния размер на
ГПР. Приема се от въззивната инстанция, че това възнаграждение има
характер на скрита възнаградителна лихва, която уговорка е в противоречие
със справедливостта в гражданските и търговските отношения и с посочената
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно изричната разпоредба на чл. 21, ал.
1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна. Безспорно е
установено по делото, че чрез процесната клауза, предвиждаща задължението
за предоставяне на гаранция от юридическото лице /Фератум банк/ с
визираната такса гарант в установения размер, потребителят се натоварва с
допълнителни разходи, които не са предвидени в основния договор за кредит.
В този смисъл коментираната клауза съобразно разпоредбата на чл. 145 ЗЗП е
неравноправна клауза, която се преценява при вземане предвид на всички
обстоятелства, свързани със сключването на договора, към момента на
неговото сключване и всички клаузи, не само в договора, а и на друг договор,
сключван с потребител, с уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
С оглед на тези правни изводи неоснователно е наведеното от
жалбоподателя наличие на неправилно приложение на материалния закон в
обжалваното решение, вкл. по отношение необходимостта от включване в
ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК възнаграждението за гаранция към трето лице
като отговарящо на изискванията на ЗПК.
Независимо от обстоятелството, че кредитоискателите сами избират
дали да ползват услугите на това трето лице, за което се дължи
възнаграждение за гаранция, което макар и формално да се счита от
въззивника, че не би могло да се включи в ГПР, преценено съобразно
разпоредбата на чл. 145 ЗЗП, води до значително неравновесие в отношенията
между страните във връзка с еквивалентността на насрещните престации,
върху обема на които рефлектира свързания с основния договор за
потребителски кредит договор за гаранция. При това положение целта на
Закона за защита на потребителите е с приоритетно значение спрямо целта,
посочена в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 18 ЗПК и отразена и в чл. 5 от
процесния договор за кредит.
Посоченият в ДПК поръчител – Ferratum Bank, фигурира като
предварително, константно определен такъв в типов по характера си договор
и в електронните формуляри, което показва, че двете дружества се намират в
4
такава икономическа свързаност, сочеща на недобросъвестност с оглед
обективираните права и задължения по описаните договори, които
представляват на практика разделяне на приходите от кредита между двете
формално отделни юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се
акумулира недопустима печалба. Така създадените допълнителни
възнаграждения за гаранта/поръчител, които не са надлежно описани в ДПК,
макар да са реално включени в месечните вноски, /и това не е изрично
отбелязано в СЕФ за предоставяне на информация за потребителския кредит/,
водят до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб на икономически
по-слабата страна - потребителя, поставяйки го в неравноправна и неизгодна
позиция.
Останалите доводи на въззивника относно самостоятелността на
отношенията между него и Ferratum Bank са неотносими, тъй като от
значение за спора е правното положение на кредитополучателя като функция
на тези отношения.
В обобщение - клаузата по повод едностранното създаване на фигурата
на гаранта/поръчителя е неравноправна и едновременно с това тя е и причина
за несъответствието на съдържанието на ДПК с изискванията на чл. 11 ЗПК, и
за надхвърлянето на максималния размер на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
След като разходът за допълнително ежемесечно възнаграждение за
поръчител е пряко и неотменно свързан с договора за кредит, в който обаче
той не е включен в ГПР, то очевидно кредитополучателят е въведен в
заблуждение относно реалната цена на кредита, което е сторено още с
предоставянето му на преддоговорната информация. Както се посочи вече,
този разход е в размер, близък до размера на главното задължение, и
невключването му в ГПР е в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а това води
до недействителност на ДПК на основание чл. 22 ЗПК.
По така изложените съображения предявеният иск по чл. 26, ал. 1,
предл. първо ЗЗД, във вр. с чл. 10а и чл. 19, ал. 4 ЗПК, във вр. с чл. 22 ЗПК е
основателен, а обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва
да бъде потвърдено, като допустимо и правилно.
На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на процесуалния представител на
въззиваемата страна следва да се присъди адвокатско възнаграждение в
размер на 637,50 лв.
Водим от горното, съдът, на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 138/30.03.2022 г., постановено по гр.д.
№ 1119/2021 г. на Районен съд – Т., VII състав, като допустимо, правилно и
законосъобразно.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
5
адрес на управление: гр. С., ж.к. Мл. 3, бул. „Ал. М.“ № .., вх. ...., ет. ..., ап. ...
офис ..., представлявано заедно от управителите Ив. В. Д. и Д. В. Н., да
заплати на адв. М.В. М., ЕГН **********, АК – Пл, със съдебен адрес: гр.
Пл., бул. „П. ш.“ № ..., ет. .., ап. ..., адвокатско възнаграждение в размер на
637,50 /шестстотин тридесет и седем лева и петдесет стотинки/ лева, на
основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 ЗА, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6