РЕШЕНИЕ
№ 260506
22.03.2021 г., гр. Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд – Бургас, гражданско
отделение, LVI-ти граждански състав, в открито заседание на двадесет и втори
февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИАНА АСЕНИКОВА
при секретаря Кина Киркова, като разгледа докладваното от
съдия Асеникова гражданско дело № 407 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на „БАНКА
ДСК” АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: ****, представлявано
от В.М.С.– главен изпълнителен директор и Д.Н.Н.– изпълнителен директор, чрез
пълномощника юрисконсулт Ч., против ответниците К.В.Н., ЕГН **********,
с адрес: ***, и Г.Д.С., ЕГН **********, с адрес: ***, за ОСЪЖДАНЕ
на ответниците да заплатят на ищеца при условията на солидарност следните суми,
дължими по договор за кредит за текущо потребление от 26.09.2011 г.: 8263, 30
евро – главница; 2174, 64 евро – редовна възнаградителна лихва за
периода от 15.09.2015 г. до 21.01.2020 г.; и 44, 81 евро – обезщетение /лихвена
надбавка/ за забава за периода от 16.09.2015г. до 21.01.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване исковата молба – 22.01.2020 г. до
окончателното изплащане на вземането. Претендират се и разноски.
В исковата молба са изложени твърдения, че по силата на договор
за кредит за текущо потребление
от 26.09.2011 г. „Банка ДСК“ ЕАД е отпуснала на
кредитополучателя К.В.Н. сума в размер на 12 500 евро, с уговорка за усвояване
и погасяване по посочена разплащателна сметка, със срок на издължаване 120
месеца, с месечни вноски (главница и лихва) съгласно погасителен план
(Приложение № 1), с падежна дата 15-то число на месеца, с променлив лихвен
процент, който към датата на сключване на договора е 10, 45 % годишно или 0.03
% на ден, и ГПР 11.65 %. Твърди се, че кредитът е бил обезпечен с поръчителството
на Г.Д.С. съгласно сключен договор за поръчителство от 26.09.2011 г.,
представляващ неразделна част от договора за кредит. Посочва се, че кредитът е
усвоен на 26.09.2011 г., но по него не са заплатени 53 броя месечни погасителни
вноски в общ размер 9 756, 24 евро, дължими за периода от 15.09.2015 г. до
15.01.2020 г. За дължимостта на претендираните суми ищецът се позовава на т.
19.1 и т. 19.2 от Общите условия (ОУ), представляващи неразделна част от
договора. Моли съда, ако намери, че кредитът не е станал изискуем (предвид
дадените в т. 18 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. на ВКС разяснения) да
приеме исковата молба за изявление до ответниците за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем.
В срока по чл. 131 ГПК по делото са постъпили писмени
отговори от ответниците Г.Д.С., чрез пълномощника адвокат Н.С., и К.В.Н., чрез
пълномощника адвокат К.К., които оспорват предявените искове като недопустими и
неоснователни. Считат, че исковете са недопустими, тъй като ищецът се е снабдил
със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. №
3217/2016 г. на РС – Бургас, които не са обезсилени, а освен това е налице хипотеза
на повторно предявена искова претенция между същите страни. Отбелязват, че
клаузите на договора относно изменението на дължимата възнаградителна лихва са
нищожни, тъй като са неравноправни по
смисъла на чл. 143, т. 3 и т. 10 ЗЗП предвид липсата на обективни критерии и
методология за нейното определяне. Твърдят, че не са били отразени плащанията,
извършени в периода от 11.05.2018 г. до 11.06.2020 г. в размер на 4908 лева и
882, 65 евро, както и на 18.08.2020 г. в размер на 700 лева. Правят възражение
за изтекла тригодишна погасителна давност, считано от 15.09.2015 г., по
отношение на падежиралите и обявени за предсрочно изискуеми вноски за главница
и лихва.
В отговора на исковата молба ответникът С. твърди още, че няма
качеството на поръчител, тъй като е бил заместен в договора за кредит от Д. К.Н.
и И. Х. – син и свекърва на главния длъжник К.В.Н.. Поддържа се, че
поръчителството е прекратено поради изтичане на 6-месечния преклузивен срок по
чл. 147, ал. 1 ЗЗД, който е започнал да тече на 16.12.2015 г., когато
поръчителят е получил нотариална покана за обявяване на предсрочната
изискуемост на целия кредит, или евентуално от влизане в сила на решението по
гр. д. № 8000/2016 г. на БРС. Сочи се, че в нарушение на чл. 76, ал. 1 ЗЗД
всички вноски са били отнасяни от банката за погасяване на лихвите. Посочва се,
че договорът за поръчителство е нищожен, тъй като е оформен на третата и
четвърта страница от договора за кредит и не може да се прецени дали главното
задължение е действително или не поради липса на данни относно индивидуализацията
главния дълг.
С отговора на исковата молба ответникът Н. е направил искане
за прогласяване на нищожността на т. 7.1, изр. 2 и т. 7.8 от Общите условия
за предоставяне на кредити за текущо потребление на „Банка ДСК“ ЕАД,
съставляващи неразделна част от сключения договора за кредит за текущо
потребление от 26.09.2011 г. Изложени са съображения, че посочените клаузи са
неравноправни на основание чл. 143, т. 10 ЗЗП и не са индивидуално уговорени.
С уточнение към исковата молба ищецът поддържа, че влязлото
в сила съдебно решение по гр. д. 8000/2016 г. на БРС няма сила на пресъдено
нещо по отношение на настоящите осъдителни искове. Посочва се, че решението е от
25.10.2017 г. и към този момент съдът е отхвърлил предявените от банката
установителни искове по чл. 422 ГПК с мотиви, че не е налице валидно обявяване
на кредита за предсрочно изискуем на основния длъжник, а не защото кредитът е
погасен или недължим. Отбелязва се, че предвид отхвърлянето на предявените
установителни искове издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист не
подлежат на обезсилване. Уточнява, че е налице условието за настъпване на
предсрочна изискуемост на кредита, предвидено в т. 19.2 от ОУ, а именно
допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, при което
целият непогасен остатък от главницата е станал предсрочно изискуем. Поддържа
евентуалното си искане, ако съдът намери, че кредитът не е станал изискуем
(предвид дадените в т. 18 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. на ВКС
разяснения) да приеме, че обявяването на предсрочната изискуемост е извършено с
подаване на исковата молба на 22.01.2020 г. Прави евентуално искане, ако съдът не
приеме исковата молба като способ за обявяване на предсрочна изискуемост, да
осъди ответниците да заплатят всички вноски с настъпил падеж за периода от
15.09.2015 г. до постановяване на решение по делото.
С писмено становище ищцовото дружество оспорва наведените
против исковата молба възражения. Счита, че не е налице идентичност между
предмета на настоящото дело и този по гр. д. № 8000/2016 г. на БРС. Твърди, че
няма сключен анекс, по силата на който ответникът С. да е заместен по договора
за поръчителство. Счита, че преклузивният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД не е
изтекъл. Излага твърдения, че размерът на дължимата възнаградителна лихва по
кредита не е променян на базата на промяна на БЛП, а поради неизпълнение на
задължението за редовно погасяване на вноските. Оспорват се твърденията, че
посочените от поръчителя плащания не са били отразени в счетоводството на
банката. Поддържа, че по отношение на договора за кредит е приложима общата
петгодишна давност, считано от обявяване на кредита за предсрочно изискуем или
от датата на настъпване на крайния му падеж. Наведени са съображения за
валидност на сключения договор за поръчителство.
В срока по чл. 131 ГПК „Банка ДСК“ ЕАД е представила отговор
по приетия за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск, който счита
за допустим, но неоснователен. Излага доводи, че оспорените клаузи на т. 7.1,
изр. 2 и т. 7.8 от Общите условия към договора предвиждат изрично и
изчерпателно условията, въз основа на които банката може едностранно да
извършва изменение на лихвата, която възможност е изрично предвидена в
действащото законодателство, а и предоставянето на кредит е услуга, която по
естеството си предполага променливост и динамичност на цената, обусловена от
продължителността на предоставяне на услугата и непредвидимостта на движението
на икономическите фактори, които оказват влияние върху формирането на цената. Поддържа
се, че основанията по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП са изрично предвидени и са
изцяло обективни и независещи от свободната преценка на банката.
В съдебно заседание ответникът по първоначалните осъдителни искове
и ищец по инцидентния установителен иск К.Н. се представлява от пълномощника
адвокат К.. Заявява, че са водени преговори за сключване на договор за
заместване в дълг на поръчителя, но такъв договор така и не е бил сключен. По
отношение на установителния иск уточнява, че договорът за кредит е бил сключен
при преференциални условия, но впоследствие банката едностранно ги е променила,
като се е позовала на забава в плащанията.
В съдебно заседание ответникът Г.С. се представлява от
пълномощника адвокат С.. Уточнява, че поръчителят е бил поканен от банката да
се яви, за да подпише договор за заместване в дълг, но той е отказал. Уточнява,
че направеното възражение за нищожност на договора за поръчителство почива на
чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД – липса на форма.
В съдебно заседание ищецът по първоначалните осъдителни
искове и ответник по инцидентния установителен иск „Банка ДСК“ ЕАД се
представлява от пълномощника юрисконсулт Петрова. Уточнява, че договорът е
сключен при преференциален лихвен процент 10, 45, тъй като длъжникът е имал
поръчител и е поел задължение вноските по кредита да минават през сметката му,
т. е. били са налице условията по приложение А2 към договора, но поради забава
във вноските за повече от два месеца тази преференция му е била отнета и е
станал приложим лихвеният процент за стандартните кредити за текущо потребление
в размер на 13, 45 процента. Твърди, че при съответно намаление на базовия
лихвен процент е бил съответно намаляван приложимият лихвен процент, което е
довело и до намаляване на дължимата погасителна вноска.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, на
основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, както и инцидентни установителни искове с правно основание
чл. 212 ГПК вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. чл. 143, т. 10 ЗЗП (ред. ДВ, бр. 99 от
9.12.2005 г.).
По допустимостта на предявените
осъдителни искове:
Предвид служебното задължение на съда да следи за
допустимостта на предявените искове във всеки един момент от производството,
както и въз основа на наведените от ответниците възражения, че е налице хипотеза
на повторно предявена искова претенция между същите страни, съдът намира
следното.
Със заповед за незабавно изпълнение № 1738/06.06.2016 г.,
издадена по ч. гр. дело № 3217/2016 г. по описа на Районен съд – Бургас,
длъжниците К.В.Н. и Г.Д.С. са били осъдени да заплатят солидарно на кредитора „Банка
ДСК” ЕАД следните суми: 8920, 81 лева – главница по договор за кредит за текущо
потребление от 26.09.2011 г., 682, 37 евро – редовна лихва за периода от
28.12.2015 г. до 02.06.2016 г., 104, 76 евро – лихва за забава за периода от
28.01.2016 г. до 02.06.2016 г., 60 евро – заемни такси, ведно със законната
лихва от подаване на заявлението до окончателното изплащане. Срещу издадената
заповед по чл. 417 ГПК са постъпили в срок възражения и от двамата длъжници.
За установяване на дължимостта на сумите по издадената
заповед за незабавно изпълнение „Банка ДСК” ЕАД е подала две отделни искови
молби пред Районен съд – Бургас, въз основа на които са били образувани две
искови производства – гр. д. № 8000/2016 г. против поръчителя Г.Д.С. и гр. дело
№ 1422/2017 г. против главния длъжник К.В.Н., които впоследствие са били
съединени за общо разглеждане в едно производство по гр. д. № 8000/2016 г. Изложените
в исковите молби твърдения са били, че между страните са сключени договор за
кредит за текущо потребление от 26.09.2011 г., съответно договор за
поръчителство от 26.09.2011 г., но поради забава от 231 дни в плащанията на
дължимите месечни вноски с падеж от 15.09.2015 г. до 15.05.2016 г. на основание
чл. 19.2 от Общите условия към договора кредитът е станал предсрочно изискуем
на 21.04.2016 г., за което поръчителят е бил уведомен с нотариална покана,
получена лично от него на 16.12.2015 г., а главният длъжник – с нотариална
покана, връчена на 11.04.2016 г. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Към исковите
молби са били приложени преписи от посочените нотариални покани, обективиращи
волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Препис от исковата молба, ведно с приложенията, е бил връчен на главния длъжник
на 21.04.2017 г. Съдебното дирене по делото е приключило на 25.09.2017 г.
С Решение № 1694 от 25.10.2017 г. по гр. д. № 8000/2016 г.
по описа на Районен съд – Бургас са отхвърлени исковете на „Банка ДСК” ЕАД
против К.В.Н. и Г.Д.С. за приемане за установено по отношение на ответниците, че
дължат солидарно на ищеца по договор за кредит за текущо потребление от
26.09.2011 г. и договор за поръчителство към него следните суми: 8920, 81 евро –
изискуема главница, 682, 37 евро – редовна лихва за периода от 28.12.2015 г. до
02.06.2016 г., 104, 76 евро – лихва за
забава за периода от 28.01.2016 г. до 02.06.2016 г., 60 евро – заемни такси,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до
окончателното плащане, които вземания са предмет на издадена заповед за
незабавно изпълнение № 1738/06.06.2016 г. по ч. гр. дело № 3217/2016 г. по
описа на Районен съд – Бургас. Решението не е обжалвано и е влязло в сила на
14.11.2017 г. За да отхвърли предявените искове, съдът е изложил мотиви, че предсрочната
изискуемост не е била обявена на главния длъжник преди подаване на заявлението
за издаване на заповед за незабавно изпълнение съгласно т. 18 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, тъй като нотариалната
покана не му е била редовно връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, а обвяването
на предсрочната изискуемост по отношение на поръчителя не е породило действие,
тъй като отговорността му е акцесорна и той не може да бъде постановен в
по-лошо положение от главния длъжник. Съдът е намерил за неприложима съдебна
практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която когато
предсрочната изискуемост на целия остатък от кредита не е била надлежно обявена,
изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други
акцесорни вземания, които са с настъпил падеж към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното
извлечение от счетоводни книги, тъй като в процесния случай в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение и извлечението от счетоводните книги
главницата, договорната лихва и лихвата за забава са били посочени като
глобални суми.
Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила само
между същите страни, за същото искане и на същото основание. В правната теория
силата на пресъдено нещо (СПН) на влязлото в сила решение се характеризира с
установително действие по отношение на съществуването на спорното материално
право, което вече не може да бъде предмет на съдебен спор между същите страни и
на същото основание. Тази непререшаемост представлява абсолютна отрицателна
процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Поради това и на
основание чл. 299, ал. 1 ГПК спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да
бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго, а съгласно
ал. 2 повторно заведеното дело се прекратява служебно от съда. Изключения от
посоченото правило са предвидени в разпоредбата на чл. 303 ГПК. Източник на
силата на пресъдено нещо е диспозитивът на съдебното решение, но не и неговите
мотиви, в които са изложени фактическите и правни съображения за уважаването
или отхвърлянето на предявения иск. Силата на пресъдено нещо се формира към
момента на приключване на съдебното дирене и се ползва с преклудиращо действие
по отношение на фактите, които са се осъществили към този момент.
Настоящото исково производство е образувано по предявени от
„Банка ДСК” ЕАД против К.В.Н. и Г.Д.С. осъдителни искове, в чийто предмет
неизбежно попада и установяване на съществуването на спорното материално право,
чието принудително изпълнение се иска. Влялото в сила съдебно решение,
постановено по гр. д. № 8000/2016 г. по описа на Районен съд – Бургас, се
ползва със СПН по отношение на несъществуването на спорното материално право –
предмет на делото по предявените установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК. По
двете производства е налице идентичност както по отношение на страните, така и
по отношение на част от предмета на делото, а именно – за цялата главница, за
договорна възнаградителна лихва за периода от 28.12.2015 г. до 02.06.2016 г.,
за лихва за забава за периода от 28.01.2016 г. до 02.06.2016 г. Следва да се
отбележи, че твърденията на ищеца за обвяване на кредита за предсрочно изискуем
(било то евентуално с подаване на исковата молба по настоящото дело) не
представляват такива нови фактически обстоятелства, които да преодолеят
формираната сила на пресъдено нещо, т. е. не са годни да обосноват извод, че
настоящите искове са предявени на различно основание. Основание на иска са
твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него
субективно материално право. Предсрочната изискуемост на вземането по договора
за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на
изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на
основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на
настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно
изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание – договора за
кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната изискуемост не е
определящо за основанието на иска. Правното основание, на което се претендира
изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата
главница, е сключеният договор за кредит. В този смисъл са мотивите към т. 1 от
Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК.
С оглед на изложеното съдът намира, че спорът по отношение
дължимостта на вземанията за цялата главница, за договорна възнаградителна
лихва за периода от 28.12.2015 г. до 02.06.2016 г. и за лихва за забава за
периода от 28.01.2016 г. до 02.06.2016 г., дължими по договора за кредит за
текущо потребление от 26.09.2011 г. и договора за поръчителство от 26.09.2011 г.
към него, се явява решен със сила на пресъдено нещо в отношенията между
страните, поради което в тази част производството по настоящото дело се явява
недопустимо съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК и подлежи на прекратяване на основание
чл. 299, ал. 2 ГПК.
По иска за лихва за забава:
По отношение на иска за лихва за забава за периодите от 16.09.2015
г. до 27.01.2016 г. и от 03.06.2016 г. до 21.01.2020 г. съдът дължи произнасяне
по същество, доколкото за тази част от исковия период вземането за мораторна
лихва не е било част от предмета на спора по гр. д. № 8000/2016 г.
Предвид недопустимостта на иска за главницата по делото не
се установява да е налице дължимо парично задължение, по отношение на което
ответниците да са в забава. Поради това акцесорният иск за мораторна лихва се
явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По иска за договорна възнаградителна
лихва:
По отношение на иска за договорна възнаградителна лихва за
периодите от 15.09.2015 г. до 27.12.2015 г. и от 03.06.2016 г. до 21.01.2020 г.
съдът дължи произнасяне по същество, доколкото за тази част от исковия период вземането
за редовна лихва не е било част от предмета на спора по гр. д. № 8000/2016 г.
Относно неравноправния характер на т. 7.1, изр. 2 и т. 7.8
от Общите условия:
По силата на процесния договор за кредит за текущо
потребление от 26.09.2011 г. „Банка ДСК” ЕАД е предоставила на
кредитополучателя К.В.Н. сумата от 12 500 евро, със срок на издължаване 120
месеца по посочената разплащателна сметка и падежна дата 15-то число на месеца.
В т. 8 от страните са уговорили, че кредитът се олихвява с променлив лихвен
процент, който към датата на сключване на договора е 10, 45 % годишно или 0, 03
% на ден. Към договора за кредит е представено Приложение № А2, представляващо
Преференциални условия по кредитна програма „ДСК Престиж“, като на основание т.
1.3 кредитополучателят има право да ползва лихвен процент в размер на 10, 45 %
за кредити, предоставени в евро, при следните условия: без превод на работна
заплата, при превод на погасителна вноска по кредита, с обезпечение
поръчителство на едно платежоспособно лице. В т. 1.2.2 от Раздел II от Приложение № А2 е предвидено
отнемане на лихвените преференции по кредитната програма в случая, когато два
последователни месеца по разплащателната сметка няма постъпления на
определената месечна вноска по кредита за текущо потребление. В т. 1.2.3 е посочено,
че в този случай банката отнема изцяло лихвените преференции, като прилага
нивата на действащите лихви по стандартни кредити за текущо потребление
съобразно размера на договорения кредит. Видно от представения по делото лихвен
бюлетин на „Банка ДСК“ ЕАД (в сила от 15.01.2016 г.), стандартният лихвен
процент по кредит в евро, обезпечен с
поръчителство, е в размер на 13, 45 %. Установява се по делото, че за периода
от 26.09.2011 г. до 15.04.2016 г. приложеният от банката лихвен процент по
кредита е бил 10, 45 %, а за периода от 21.04.2016 до 15.01.2021 – 13, 45 %.
Съгласно т. 7.1 от приложимите Общи условия (ОУ) кредитът се
олихвява с променлив лихвен процент, който е зависим от базов лихвен процент,
определян по одобрена от кредитора методология. Лихвата по кредита се променя
при промяна на базовия лихвен процент по решение на кредитора (изр. 2).
Клаузата на т. 7.8 от ОУ предвижда, че ако кредитополучателят ползва
преференциален лихвен процент (лихвени преференции/отстъпки) по кредита, в
случай на неизпълнение на някое от
условията, при които е предоставен преференциалния лихвен процент (подробно
описани в Приложение към договора), кредитополучателят губи право да ползва
съответната преференция/отстъпка от датата на неизпълнението, кредиторът
определя нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница и предоставя на
Кредитополучателя актуализиран погасителен план.
Не се спори по делото, че кредитополучателят по процесния
договор за кредит за текущо потребление има качеството на потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. По смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Съобразно разпоредбата на чл. 143, т. 10 ЗЗП в редакцията й,
действаща към момента на сключване на процесния договор (понастоящем идентична
с разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП) неравноправна е клаузата, която
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание. Разпоредбата на чл. 144,
ал. 3, т. 1 ЗЗП предвижда изключение от приложението на чл. 143, т. 10 ЗЗП по
отношение на сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или
услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или
индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън
контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Съгласно чл. 145, ал.
1 ЗЗП неравноправната клауза в договор, сключен с потребител, се преценява,
като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора,
всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването,
както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той
зависи.
В съдебната практика (Решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр.
д. № 4452/2014 г., ІІІ г. о. на ВКС, Решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр. д. №
1899/2015 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. №
240/2015 г., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 205 от 07.11.2016 г. по т. д. №
154/2016 г., І т. о. на ВКС, Решение № 165 от 02.12.2016 г. по т. д. №
1777/2015г., І т. о. на ВКС, Решение № 98 от 25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016
г., І т. о. на ВКС) последователно се приема, че предпоставка за приложението на
изключващата неравноправността норма на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е клаузата в
договора за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално
уговорената лихва, да е добросъвестно уговорена, а тя е такава само ако
отговаря на следните кумулативни условия: 1) обстоятелствата/лихвообразуващите
показатели, при чието настъпване може да се измени лихвата, да са изрично
уговорени в договора или в общите условия; 2) тези обстоятелства да са
обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора, а да се определят от
свободното въздействие на пазара или от публична институция/външен за
доставчика орган; 3) информацията за лихвообразуващите компоненти да е публично
достъпна, за да може потребителя да
направи собствени изчисления и прогнози; 4) да е налице методика за промяна на
лихвата, която да представлява ясна и конкретно разписана изчислителна
процедура /математическа формула, алгоритъм/, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни
индекси и/или индикатори и/или други обективни величини, или комбинация между
тях; 5) методиката да е подробно и ясно описана в договора или в Общите
условия, а не да е включена във вътрешнобанков акт на кредитора; 6) промяната
на лихвата да настъпва автоматично при изменение на лихвообразуващите фактори,
без тя да е поставена на дискрецията на кредитната институция; 7) при
настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и
понижаване на първоначално уговорената лихва. Клаузата на т. 7.1, изр. 2 от ОУ
към процесния договор за кредит не отговаря на посочените изисквания за
добросъвестност, тъй като не предвижда ясна и конкретна методика за едностранно
увеличаване от страна на банката на базовия лихвен процент, поради което
изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. Обстоятелството дали за
периода на действие на договора размерът на базовия лихвен процент е бил
променян не обуславя липсата на неравноправност, тъй като тя се преценява към
момента на сключване на договора (чл. 145, ал. 1 ЗЗП) и не зависи от последващи
обстоятелства. От съдържанието на клаузата на т. 7.8 от ОУ към договора,
тълкувана ведно с т. 1.2.3 от Раздел II от Приложение № А2 към договора, не
става ясно каква е методологията, въз основа на която банката определя новия
размер на месечната вноска за лихва при отпадане на преференцията, включително
относно формирането на „стандартния“ лихвен процент. По изложените съображения
съдът намира, че клаузите на т. т. 7.1, изр. 2 и т. 7.8 от ОУ към процесния
договор за кредит са неравноправни на основание чл. 143, т. 10 ЗЗП (ред. ДВ,
бр. 99 от 9.12.2005 г.).
На основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Индивидуално
договорена е клаузата, върху чието съдържание потребителят е можел да окаже
влияние в процеса на преговорите чрез участие в обсъждането и формулирането на
редакциите на клаузите. Законодателят е отчел обстоятелството, че търговецът, като
по-силната икономически страна в икономическия оборот, може в разрез с
добросъвестността да наложи на потребителя неизгодни и ощетяващи го условия и
затова е създал презумпция, че не е налице индивидуално договаряне на клаузи,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
в преговорния процес да участва в
изготвянето на съответните текстове, особено в случаите на договор при общи
условия, като е възложил върху кредитора доказателствената тежест да обори тази
презумпция (арг. от чл. 146, ал. 2 и ал. 4 от ЗЗП). Само по себе си
обстоятелството, че договорът е подписан от потребителя, е ирелевантно за
дължимата от съда защита на потребителя при извършвана на преценка за
индивидуално уговаряне на клаузата. Ако обстоятелството на подписване на
договора от потребителя би освобождавало търговеца от задължението да докаже,
че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица
изключване на защитата при всички потребителски договори (Решение № 98 от
25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г., I т. о. на ВКС). Въз основа на изложеното
съдът намира, че процесните клаузи на т. 7.1, изр. 2 и т. 7.8 от ОУ към
процесния договор за кредит не са индивидуално уговорени. Този извод не се
разколебава от обстоятелството, че към договора са приложени преференциални условия,
доколкото от тяхното съдържание е видно, че същите са типови и
кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху тяхното съдържание. Поради
това съдът намира, че процесните клаузи на т. 7.1, изр. 2 и т. 7.8 от ОУ към
договора за кредит за текущо потребление от 26.09.2011 г. са нищожни на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
По въпроса дали констатираната от съда нищожност по чл. 146,
ал. 1 ЗЗП на уговорка в клауза от договор за банков кредит, предвиждаща право
за банката да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва
по кредита, обуславя нищожност и на съдържащата се в същата клауза уговорка за
заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер,
е постановено Решение № 92 от 9.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г., II т. о. на
ВКС. В него се приема, че при липса на ясна методика за промяна на базовия
лихвен процент, доведена до знанието на кредитополучателя, клаузата е
неравноправна и съответно нищожна само в частта, даваща право на банката да
променя едностранно лихвата, но не и в частта, определяща дължимата към момента
на сключване на договора лихва в определен размер. Доколкото уговорката за
лихва е израз на възмездния характер на договора за банков кредит, нищожността
на уговорката, даваща право на банката да променя едностранно лихвата, не
обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от
кредитополучателя на договорна лихва в точно определен размер, по който
страните са постигнали съгласие към датата на сключване на договора. По въпроса
дали е допустимо, когато установи, че клауза за едностранно изменение на
лихвения процент по договор за кредит, сключен между търговец и потребител, е
неравноправна, националният съд да приеме, че дължимата по договора лихва е
фиксирана в размера, който е определен към датата на отпускане на кредита, е
образувано дело С-745/19 Eurоbаnk Вulgаrіа, което към настоящия момент е висящо
пред Съда на Европейския съюз. Въз основа на приетото в Решение № 92 от
9.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г., II т. о. на ВКС настоящият съдебен състав
намира, че нищожността на т. 7.1, изр. 2 и т. 7.8 от ОУ към договора за кредит не
освобождава кредитополучателя от задължението за заплащане на договорна
възнаградителна лихва по кредита в размера, уговорен към момента на сключване
на договора, който в процесния случай е 10,45 %.
Относно предсрочната изискуемост:
Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г.
на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК, обявяването на предсрочната изискуемост
на кредита изключва наличието на основание за формиране на договорна възнаградителна
лихва. Поради това правнозначими по делото се явяват въпросите дали и кога
кредитът е обявен за предсрочно изискуем. В тази насока следва да се вземе
предвид развитието на съдебната практика, както следва.
С т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, бе прието, че правото на кредитора да обяви
кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е
уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Впоследствие с т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по тълк.
д. № 8/2017 г., ОСГТК, се прие, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. В
най-актуалната практика на ВКС (Решение № 10/25.02.2020 г. по дело № 16/2019 г.
на ВКС, ТК, II т. о., докладвано от съдия Емилия Василева) се отбелязва, че Тълкувателно
решение № 8 от 2.04.2019 г. не разглежда хипотезата, при която предсрочната
изискуемост е обявена на длъжника в хода на исковото производство. Обявяването
на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено в хода на исковото
производство, като изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ,
който е представен като приложение към нея. В тези случаи изявлението поражда
правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към
нея на ответника – кредитополучател, ако са налице и предвидените в договора за
кредит обективни предпоставки за загубване преимуществото на срока.
Упражняването на това потестативно право на банката и в този смисъл
настъпването на предсрочната изискуемост на кредита в хода на исковото
производство представлява факт от значение за съществуването на претендираното
право на вземане за главница и възнаградителни лихви, който следва да бъде взет
предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. При положение, че правното
основание на заявената претенция е договорът за кредит, и поради това, че
решението следва да отразява материалноправното положение между страните по
делото, каквото е то към момента на приключване на съдебното дирене, липсва
основание да се отрече настъпилата в хода на исковото производство предсрочна
изискуемост на кредита. Настоящият съдебен състав споделя изцяло изложените в
най-актуалната практика на ВКС съображения относно надлежното обявяване на
предсрочната изискуемост в рамките на образувано исково производство.
В процесния случай не се спори, че длъжниците са допуснали
забава над 90 дни в плащанията на дължимaта месечна вноска с падеж 15.09.2015
г., което представлява основание за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита съгласно чл. 19.2 от Общите условия към договора. Установява се още, че
препис от исковата молба по гр. д. № 8000/2016 г., ведно с препис от
нотариалната покана, обективираща волеизявлението на банката до главния длъжник
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, е бил редовно връчен на К.В.Н.
на 21.04.2017 г. Следователно към 21.04.2017 г. са били налице всички изискуеми
материални предпоставки за надлежно упражняване на правото на банката да обяви
кредита за предсрочно изискуем: 1) настъпили са уговорените в договора за
кредит обективни обстоятелства; 2) банката е заявила, че упражнява правото си
да обяви кредита за предсрочно изискуем; 3) това волеизявление е достигнало до
кредитополучателя.
Следва да се отбележи, че правните изводи относно
обявяването на предсрочната изискуемост, обективирани в мотивите на решението
по гр. д. № 8000/2016 г., не се ползват със сила на пресъдено нещо и не
обвързват настоящия съдебен състав. Развитието на съдебната практика по въпроса
относно обявяването на предсрочната изискуемост няма отношение към формираната
сила на пресъдено нещо относно несъществуването на вземанията – предмет на установителните
искове по гр. д. № 8000/2016 г. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 7 от
31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г., ОСГТК на ВКС последващото тълкувателно
решение, с което се разкрива точното съдържание на приложим по делото закон в
смисъл, различен от установения във влязлото в сила съдебно решение, не
представлява основание за неговата отмяна, тъй като не представлява елемент от
основанието на иска, респективно не съставлява факт, индивидуализиращ
материалното гражданско право – предмет
на делото.
Следва да се вземе предвид и практиката на Европейския съд
по правата на човека, постановена по приложението на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС
относно правото на достъп до съд, а именно Решение от 19.02.2013 г. по жалба №
2834/2006 г. „Петко Петков срещу България“ (§ 32 и посочените там решения). Съдът
е постановил, че докато развитието на съдебната практика само по себе си не е в
противоречие с доброто правораздаване, при настъпили промени във вътрешната
съдебна практика, които са се отразили на висящи граждански производства, съдът
следва да се увери, че начинът, по който се е развило правото, е бил разумно
предвидим. В процесния случай решението по гр. д. № 8000/2016 г. е постановено на
25.10.2017 г., а тълкувателно дело № 8/2017 г. е било образувано на 08.12.2017 г.
въз основа на определение по чл. 292 ГПК от 21.11.2017 г. по повод
противоречива съдебна практика, обективирана в решения на ВКС от 09.05.2017 г.,
04.07.2017 г., 31.07.2017 г., 07.08.2017 г., въз основа на което съдът намира,
че банката е имала възможността да предвиди развитието на съдебната практика по
спорния правен въпрос и да организира защитата си, включително чрез обжалване
на постановеното решение.
Въз основа на изложеното съдът приема, че предсрочната
изискуемост на кредита е била надлежно обявена на 21.04.2017 г., поради което
липсва основание за формирането и дължимостта на договорната възнаградителна
лихва, претендирана от ищеца за периода от 21.04.2017 г. до 21.01.2020 г.
Относно договора за поръчителство:
В процесния договор за кредит за текущо потребление от
26.09.2011 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и К.В.Н., е инкорпориран и договор
за поръчителство, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и Г.Д.С., чието съдържание следва
непосредствено след подписите на страните по договора за кредит и носи подписа
на ответника С., чиято автентичност не е оспорена по делото. В договора за
поръчителство изрично е посочено, че се сключва за обезпечаване на задълженията
на К.В.Н. по договор за кредит за текущо потребление, сключен с „Банка ДСК“
ЕАД, за сумата от 12 500 евро. Следователно договорът за поръчителство е
сключен в изискуемата писмена форма по чл. 138, ал. 1 ЗЗД и съдържа надлежна
индивидуализация на главния дълг, който обезпечава, поради което наведените от
ответника С. възражения за недействителност се явяват неоснователни.
По делото не се установява при условията на пълно и главно
доказване сключването на договор за заместване в дълг, по силата на който
поръчителят да е освободен от поетото задължение, поради което направеното от
ответника С. правопогасяващо възражение по чл. 102, ал. 2 ЗЗД се явява
неоснователно.
Съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД поръчителят
остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил
иск против длъжника в течение на шест месеца. Срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е
краен и преклузивен. За разлика от погасителната давност, с изтичането му не се
погасява възможността за принудително изпълнение, а се прекратява самото
поръчителство. Преклузивните срокове, за разлика от давностните, се прилагат от
съда служебно (т. 4б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС). Макар и срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД да е
преклузивен, изтичането му не води до недопустимост на иска и прекратяване на
делото, тъй като срокът е материалноправен, а не процесуален. Изтичането на
срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД представлява правопрекратяващо обстоятелство, което
следва да се установи със СПН, формирана при постановяване на решение по
същество, с което искът спрямо поръчителя се отхвърля като неоснователен.
Относно началото на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, по който
спорен въпрос е образувано и висящо Тълкувателно дело № 5/2019 г., ОСГТК на
ВКС, съдът споделя становището, изразено в Решение № 83 от 26.05.2017г. по т.
д. № 50394/2016 г. на ІV г. о. на ВКС и Решение № 44 от 05.06.2017г. по гр. д.
№ 60073/2016 г. на ІІІ г. о. на ВКС. Шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД тече от датата на падежа на всяка вноска и ако кредиторът бездейства и не
предяви иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се
прекратява задължението на поръчителя за плащане на тази вноска. Не е
необходимо целият дълг да е станал изискуем, за да започне да тече
шестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 от ЗЗД по отношение на вноски,
чиито падежи вече са настъпили. Ако кредиторът не се грижи за интересите си и
бездейства – нито води иск срещу главния длъжник за вноските с вече настъпили
падежи, нито обявява на последния предсрочна изискуемост на вноските с
ненастъпили падежи, шестмесечният преклузивен срок по 147, ал. 1 ЗЗД тече за
всяка отделна вноска от съответната дата на настъпване на падежа ѝ. Ако
кредиторът не завежда иск срещу главния длъжник, но обяви на последния
предсрочната изискуемост, шестмесечният преклузивен срок по 147, ал. 1 ЗЗД ще
тече от датата на достигане на това волеизявление до длъжника, но само по
отношение на вноските с ненастъпили падежи към тази дата. По отношение на вноските
с настъпили падежи към същата дата срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от
съответната дата на падежа на всяка една от тях.
В процесния случай вземането на кредитора за договорна
възнаградителна лихва за периодите от 15.09.2015 г. до 27.12.2015 г. и от 03.06.2016
г. до 21.04.2017 г. не е било предмет на спора по гр. д. № 8000/2016 г., а
настоящата искова молба е подадена на 22.01.2020 г. Ето защо и по
гореизложените съображения съдът намира, че по отношение на посочените вземания
за договорна възнаградителна лихва поръчителството е прекратено на основание
чл. 147, ал. 1 ЗЗД, поради което и в тази част искът срещу поръчителя се явява
неоснователен.
Относно възражението за погасителна давност:
Съдът дължи произнасяне по направеното от главния длъжник в
срока по чл. 131 възражение за погасителна давност по отношение на вземането за
договорна възнаградителна лихва за периодите от 15.09.2015 г. до 27.12.2015 г.
и от 03.06.2016 г. до 20.04.2017 г. (съобразно допустимата част от предмета на
делото и крайния срок на формирането й).
На основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземанията за лихви се
погасяват с изтичане на тригодишна давност. С т. 1 от Тълкувателно решение № 3
от 27.03.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК, бе изрично изяснено, че
законът не прави разграничение между различните видове лихви - възнаградителна
или обезщетителна, договорна или законна Поради това, макар и вземането за
главница, включено в месечната погасителна вноска, да се погасява с общата
петгодишна давност, същото не може да се приеме по отношение на вземането за
договорна възнаградителна лихва, което се погасява с изтичането на кратката
тригодишна давност, считано от настъпване на падежа на всяка вноска. Ето защо и
като взе предвид, че падежът на месечните погасителни вноски е настъпвал на
15-то число на съответния месец, а настоящата искова молба е подадена на
22.01.2020 г. съдът намира, че тригодишната погасителна давност е изтекла по
отношение на вземанията за договорна възнаградителна лихва с падеж от 15.09.2015
г. до 15.12.2015 г. и от 15.06.2016 г. до 15.01.2020 г., поради което искът се
явява неоснователен за периодите от 15.09.2015 г. до 27.12.2015 г. и от 03.06.2016
г. до 31.01.2017 г.
Относно възражението за плащане:
С оглед на гореизложените доводи относно недължимост на
претендираните вземания за договорна възнаградителна лихва за периода от 03.06.2016
г. до 31.01.2017 г. (поради погасяване по давност), както и за периода от 21.04.2017
г. до 21.01.2020 г. (поради обявената предсрочна изискуемост), остава висящ
въпросът относно дължимостта на месечните вноски за възнаградителна лихва за
месеците февруари, март и частично (до 20.04.2017 г.) за април 2017 г.
съобразно посочения в договора лихвен процент – 10, 45 %. Видно от приложения
към договора погасителен план, дължимата договорна възнаградителна лихва
съобразно уговорения лихвен процент от 10, 45 % е в размер на 64, 14 евро за м.
февруари 2017 г., 63, 23 евро за м. март 2017 г. и 62, 32 евро за м. април 2017
г. На основание чл. 162 ГПК съдът приема, че дължимата договорна
възнаградителна лихва за периода от 01.02.2017 г. до 20.04.2017 г. възлиза на 168,
91 евро.
По делото са представени платежни документи, издадени за
периода от 11.05.2018 г. до 11.06.2020 г. и от дата 18.08.2020 г., на обща
стойност 3 382, 65 евро, като в част от тях като основание за внасяне на
съответната сума е посочено „вноска по КТП на К.В.Н.“. Като взе предвид
представената вносна бележка от 13.07.2018 г. за сумата от 204, 08 евро,
внесена по сметка на кредитополучателя, с посочено основание „вноска по КТП на К.В.Н.“,
съдът намира, че съответна част от направеното плащане следва да бъде отнесена
за погасяване на дължимата договорна възнаградителна лихва за периода от
01.02.2017 г. до 20.04.2017 г. в размер на 168, 91 евро.
Въз основа на всички гореизложени съображения предявеният
осъдителен за договорна възнаградителна лихва се явява изцяло неоснователен,
поради което следва да бъде отхвърлен.
По инцидентните установителни искове:
С оглед гореизложеното относно неравноправния характер на т.
7.1, изр. 2 и т. 7.8 от Общите условия предявените инцидентни установителни искове
се явяват основателни, поради което следва да бъдат уважени.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 и ал.
4 ГПК ответниците имат право на разноски съобразно направените искания за
присъждането им и представените доказателства за извършването им.
Ответникът по първоначалните осъдителни искове и ищец по
инцидентните установителни искове К.В.Н. има право на разноски в общ размер от
1600 лева, от които 100 лева за държавна такса по ИУИ, 100 лева за депозит за
допълнителна експертиза, 1000 лева за заплатено адвокатско възнаграждение по
ДПЗС от 02.07.2020 г. (л. 68 – гръб) и 400 лева за заплатено адвокатско
възнаграждение по ДПЗС от 18.08.2020 г. (л. 96 – гръб) за предявените ИУИ.
Останалата част от договореното адвокатско възнаграждение по ДПЗС от 18.08.2020
г. до пълния му размер от 800 лева не следва да се присъжда, доколкото предмет
на този договор е и предявяването на насрещен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който обаче
е бил оттеглен и не е приет за съвместно разглеждане, поради което не е станал
част от предмета на делото.
Ответникът по първоначалните осъдителни искове Г.Д.С. има
право на разноски в размер на 100 лева за внесен депозит за допълнителна
експертиза. Въз основа на представеното споразумение (л. 57) и на основание чл.
38, ал. 1, т. 3 вр. ал. 2 ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ ищецът следва да
бъде осъден да заплати на адвокат Н.М.С. от БАК сумата от 1145 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустими на основание
чл. 299, ал. 1 ГПК предявените от „БАНКА ДСК” АД, ЕИК: ****, със
седалище и адрес на управление: ****, против К.В.Н., ЕГН **********, с
адрес: ***, и Г.Д.С., ЕГН **********, с адрес: ***, обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ вр. чл. 79,
ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за ОСЪЖДАНЕ на ответниците да заплатят
на ищеца при условията на солидарност неизплатената главница по договор
за кредит за текущо потребление от 26.09.2011 г. в размер на 8263, 30 евро; редовната
възнаградителна лихва за периода от 28.12.2015 г. до 02.06.2016 г.;
обезщетението /лихвена надбавка/ за забава за периода от 28.01.2016 г. до
02.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване исковата молба – 22.01.2020 г., до окончателното изплащане
на вземанията, като в тази ЧАСТ на
основание чл. 299, ал. 2 ГПК ПРЕКРАТЯВА производството по делото,
и в останалата ЧАСТ ОТХВЪРЛЯ иска за редовна възнаградителна
лихва за остатъка от исковия период – от
15.09.2015 г. до 27.12.2015 г. и от 03.06.2016 г. до 21.01.2020 г., както и
иска за обезщетение /лихвена надбавка/ за забава за остатъка от
исковия период – от 16.09.2015 г. до 27.01.2016 г. и от 03.06.2016 г. до
21.01.2020 г.
ОБЯВЯВА
на основание чл. 212 ГПК вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, т. 10 ЗЗП (ред. ДВ,
бр. 99 от 9.12.2005 г.) предявените от К.В.Н., ЕГН **********, с адрес: ***,
инцидентни установителни искове против „БАНКА ДСК” АД, ЕИК: ****, със
седалище и адрес на управление: ****, за НИЩОЖНИ клаузите на т. 7.1,
изр. 2 и т. 7.8 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо
потребление на „Банка ДСК“ ЕАД, съставляващи неразделна част от сключения между
страните договор за кредит за текущо потребление от 26.09.2011 г.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 4 ГПК „БАНКА ДСК” АД, ЕИК: ****, със
седалище и адрес на управление: ****, да заплати на К.В.Н., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата от 1600 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 4 ГПК „БАНКА ДСК” АД, ЕИК: ****, със
седалище и адрес на управление: ****, да заплати на Г.Д.С., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата от 100 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА на
основание чл. 38, ал. 1, т. 3 вр. ал. 2 ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ „БАНКА
ДСК” АД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: ****, да заплати на
АДВОКАТ Н.М.С. от БАК, с адрес: ***, сумата от 1145 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Бургас в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: подпис/не се чете
Вярно с оригинала!
К.К.