РЕШЕНИЕ
гр.
Кюстендил, 09.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
в открито заседание от тринадесети май две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЯ СТАМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
КАЛИН
ВАСИЛЕВ-мл. съдия
При участието на секретаря С. Цикова, като разгледа докладваното от младши съдия Василев
в. гр. д. №100/2021 г. по описа на Окръжен съд -
Кюстендил и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 268 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. №********/02.12.2020 г. от „*********“
ЕАД, ЕИК:********, със седалище и адрес на управление: гр. С., район „*******“,
бул. „К.А.Д.“ №****, ет.***, представлявано от изп.
директор И.Д.– М., чрез юрисконсулт Р.М., против решение №260139/04.11.2020г.,
постановено по гр.д. №320/2020г. по описа на Районен съд – Кюстендил.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от „*********“
ЕАД искове против С. Г. същият да бъде осъден да заплати сумата от ****** лв. –
главница по сключен на 15.03.2014г. договор за стоков кредит №***** между „*******“
ЕАД, като кредитор, и Г. като кредитополучател, както и за ****** лв. такси и разноски. С решението дружеството
е осъдено да плати разноски за процесуално представителство и държавна такса.
По
жалбата на „*********“ ЕАД:
Жалбоподателят намира решението за неправилно и
необосновано. Неправилно било
позоваването на чл. 298, ал. 3 от ТЗ и на чл. 16, ал. 2 от ЗЗД, тъй като
същите не намирали приложение в настоящия казус. Уговорката, която давала право
на кредитора да прехвърли вземането си по договора за кредит на трето лице се
съдържала единствено в т.16 от Общите условия, те били подписани от длъжника и
били неразделна част от договора, т.е. предвиждала се възможност за прехвърляне
на вземането на трето лице. Неправилен
бил изводът, че клаузата в т.16 от ОУ към договора за стоков кредит от
15.03.2014г. е нищожна по смисъла на чл.143, т.15 от Закона за защита на
потребителя. Длъжникът бил дал съгласие за прехвърляне на вземането, а цедирането не било довело до намаляване на гаранциите за Г.,
каквито били кумулативните предпоставки за прилагането на чл.143, т.15 от ЗЗП.
Отделно вземанията били прехвърлени на 16.05.2016г., когато вече бил изтекъл
крайния срок за погасяване на задължението. По този начин гаранциите били
намалели по титуляра на вземането, а не обратното. Цедирането не довело до неравновесие в правата на търговец
и потребител, тъй като за длъжника било без значение на кого следвало да плати.
Понятието „гаранции“ следвало да се тълкува
в смисъла на чл.1, ал.2, т.3 и глава V, раздел II ЗЗП – като право на
потребителя да получи от търговеца
гаранция за качеството и съответствието на стоката с договора. За извършената
цесия били налице доказателства – писмо и обратна разписка, до длъжника за
неговото уведомяване. По този начин
съществувало валидно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3, пр.1
от ЗЗД. Оплакването по разноските е, че адвокатското възнаграждение следвало да
се дължи за един ответник, а интересът, върху който, следвало да се определи
минималният размер на адвокатско възнаграждение
бил сборът от цената на всички искове. Разноски за адвокатско възнаграждение
и държавни такси за производство пред Кюстендилски окръжен съд по в. гр. д.
№423/2019 г., срещу решение по недопустим иск не следвало да се присъждат в
тежест на ищеца, тъй като това не било предизвикано от ищеца. На тази база се
иска отмяна на атакуваното решение и осъждане на С.Г. да плати претендираните в
исковата молба суми, както и се претендира разноски за настоящото производство
– държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
Препис от въззивната
жалба е изпратен на въззиваемия, който в законоустановения двуседмичен срок е депозирал писмен отговор. Иска се потвърждаване
на атакуваното решение, с изключение на частта за разноските. Новите доводи във
въззивната жалба не следвало да се вземат предвид на
основание разпоредбата на чл. 266, ал. 1 от ГПК. Моли се за присъждане на
сторените от въззиваемия деловодни разноски за
процесуалния представител за адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38
във вр. с чл. 36 от ЗА.
Частна
жалба с вх. №******/27.01.2020 г. против определение №******/17.12.2020г. по описа на КРС от
„*********“ ЕАД: сочи се, че с решението по делото КРС бил
присъдил разноски за адвокатско
възнаграждение в размер над минималния
по наредбата, вземайки предвид участията в проведени съдебни заседания, без да
се отчете, че са преминали без процесуални действия. Някои от заседанията били
отлагани заради поведението на ответниците или по
други независещи причини. Не били налице основания въззивникът
да бъде осъден за разноски за процесуално представителство и спрямо конституиран
наследник, тъй като бил универсален правоприемник и и всички процесуални
действия го обвързвали. Дори и да се приемело , че се дължали разноски за
конституирания наследник, то следвало да се вземе предвид, че делото било
обявено за решаване на първото заседание, а останалите били отлагани заради
ненадлежно уведомяване на наследника и липсата на изявление дали приема
наследството. На тази база се иска отмяна на атакуваното определение и
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за един ответник, единствено за
производството пред първата инстанция и в размер на минимално предвиденото в
Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения,
при отсъствие на основание за прилагане на чл. 7, ал. 9 от наредбата. Иска се
присъждане на юрисконсултско възнаграждение на
основание чл.78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 25 от
Наредбата за заплащане на правната помощ.
Частна
жалба с вх. №******/29.12.2020 г. срещу определение №******/17.12.2020г., постановено по гр.д. №320/2020г. по описа на КРС е
предявена от адв. Й. като процесуален представител на
С.Г.: неправилен бил изводът в
определението, че материалният интерес бил меродавен при определяне размера на
разноските. В цитираната съдебна практика се пропускало обстоятелството, а било
изрично отразено, че разноски при прекратяване на производството по делото биха
се дължали, ако исковете били кумулативно съединени, какъвто бил настоящият
казус, както и че били предявени няколко иска и обективното съединяване при тях
било в съотношение обуславящ и обусловен, какъвто не бил настоящият случай.
Некоректно било постановяването на две определения - №****** и №****** и двете
от 17.12.2020г., което породило задължения при обжалването им да се платят две
държавни такси. На тази база се иска отмяна на атакуваното изменено решение в
частта за разноските.
Отговор по
частната жалба срещу определение №******/17.12.2020г.: Коментира се в отговора,
че възнаграждението за процесуално
представителство по дела с определен материален интерес се изчислявал на база
интереса по конкретното дело. Когато с една искова молба били предявени от един
ищец срещу един ответник няколко оценяеми иска, които
се намират в условията на обективно кумулативно съединение, интересът, върху
който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение
бил сборът от цената на всички искове. На тази база се иска оставяне без
уважение частната жалба и се иска присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Частна жалба
с вх. №******/29.12.2020 г. срещу определение №******/17.12.2020г.,
постановено по гр.д. №320/2020 г. по описа на КРС е предявена от адв. Й. като процесуален представител на С.Г.. Жалбоподателят не бил съгласен, че
разноски се дължали единствено по иска, предявен в условията на евентуалност, а
не и по останалите, както и че отговорността
при два осъдителни иска в условията на евентуалност се определя изхода
на евентуалния иск. В цитираната съдебна практика се пропускало
обстоятелството, а било изрично отразено, че разноски при прекратяване на
производството по делото биха се дължали, ако исковете били кумулативно
съединени, какъвто бил настоящият казус. Доколкото ищецът бил предявил неоснователни искове, нямало
основание съдът да санира незаконосъобразни действия
на същия. На тази база се иска уважаване на частната жалба и да се измени
съдебното решение в частта за разноските, като се присъдят на процесуалния
представител на ответника претендираното адвокатско
възнаграждение.
Отговор
по частната жалба срещу определение №******/17.12.2020 г.:
Сочи се, че отговорността за разноските по
делото се определяли от изхода на делото по евентуалния иск. Когато между
същите страни са предявени алтернативно или евентуално съединени искове
дължимата такса била една, едно било и адвокатското възнаграждение. При наличие
на недопустимост разноски не се дължали, тъй като в този случай на разглеждане
подлежал евентуално съединеният иск и отговорността за разноски се определял от
решението на съда по него. На тази база се иска да бъде оставена без уважение
подадената частна жалба, претендира се юрисконсултско
възнаграждение.
В съдебно заседание страните, редовно
призовани, явява се процесуалният представител на въззиваемия
– адв. Й.. Иска се оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното
решение. Допълнително се иска уважаване на неговата въззивна
частна жалба и да бъде отменено съдебното решение в частта за разноските.
Въззивният съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и
отговора на въззивната жалба след проверка на данните
по делото, съдът установи от фактическа страна следното:
На 15.03.2014 г. между „*******“ ЕАД, от една страна като кредитор и С. Г.,
като кредитополучател, бил сключен Договор за стоков кредит №***** /л.33 от гр. д. № 623/18 г. по описа на
КРС/,по силата на който банката отпуснала на Г. стоков кредит в размер на ******лв.
за закупуване на пералня марка „******“ на същата стойност, която сума
последният се задължил да върне при условията на договора. Приложен е
погасителният план /л.36-37 от гр. д. № 623/18 г. на КРС/ и ОУ /л.38-40 от гр. д. №623/18 г. КРС/
на 24 месечни погасителни вноски,всяка една включваща главница и плащане по
уговорената лихва във фиксиран лихвен процент от 26.38% годишно, ГПР-29.81 %
или общо сумата от 1685.59 лв. От уведомителното писмо от банката до
„ТЕХНОПОЛИС БЪЛГАРИЯ“ЕАД е видно, че Г. е получил стоката. Отделно се
установява, че банката е заплатила на доставчика на стоката същата, а кредитополучателят
е получил реално същата. С нотариална покана рег.№ ****,том 1,акт 10/16.02.2015
г. банката известила длъжника, че обявява целия си кредит за предсрочно
изискуем, поради неизпълнение на задължението му да погасява в срок
задълженията си. Поканата е получена на 17.02.2015 г. Съгласно извлечението от
сметката, обслужваща договора /л.45 от гр. д. № 623/18 г. на КРС/ към
26.02.2015 г. длъжникът имал общо задължение по кредита в размер на ****** лв.,
включващо главница от ****** лв., неплатена редовна лихва от ******лв., лихвена
надбавка за забава за периода от 16.03.2014 г. до 25.02.2015 г. в размер на ******
лв. и дължими такси и разноски от ****** лв. Кредиторът депозирал пред КРС
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК,по което било
образувано ч. гр. д. №256/2015 г. на КРС, по което съдът издал разпореждане за
незабавно изпълнение, Заповед №133 /27.02.2015 г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ и изпълнителен лист на 27.02.2015 г. /л.46 от
гр.д.№ 62382018 г.КРС/. Видно от договор за покупко-продажба на вземания от
16.05.2016 год., сключен между кредитора и ищеца и приложение №1 /л.9-25 от гр.
д. №623/18 г.КРС/, от същият е, че вземането си по договора за стоков кредит
кредиторът прехвърлил възмездно на ищеца. С писмено изявление банката
потвърдила пред ищеца за сключената цесия и с пълномощно /л.27 от гр. д. №623/18
г. на КРС/ упълномощила изрично ищеца да уведомява от нейно име длъжниците й за сторените възмездни прехвърляния на
вземанията й против тях. Няма доказателства изготвеното във връзка с
упълномощаването писмо /л. 28 от гр. д. №623/18 г. КРС/ от ищцовото
дружество до ответника да е станало достояние на последния преди депозиране на
исковата молба.
Видно от
удостоверение изх. №******/26.02.2020 г. /л.62 от заповедното производство/ по изп. д. №********** на ЧСИ Е. Х. се установява, че
изпълнителното дело е образувано на основание молбата на ищеца на основание
издадения в заповедното производство изпълнителен лист, като по делото от запор
на 23.04.2019 г. е получена сума в размер на ****** лв. Заповедта за изпълнение
е връчена на длъжника на 15.02.2018 г., като същият на 16.02.2018 г. е
депозирал възражение за недължимост на сумите.
Вещото лице М. В. в изпълнено експертно
заключение по делото заключава, че длъжникът не е сторил никакви плащания по
кредита си и към датата на предявяване на иска дължи сума в размер на ******лв.,
включваща главница от ****** лв., редовна лихва от ******лв., лихва за забава
от ****** лв. и разходи за изискуем кредит от ****** лв.
От правна страна
съдът установи следното:
Жалбите
/въззивни и въззивни частни/ и отговорът по тяхса
подадени в срок, от надлежни страни, процесуално допустими са, заплатена е
дължимата държавна такса, поради което съдът пристъпи към разглеждане на
тяхната основателност. Атакуваното решение е валидно и допустимо.
Съгласно
чл. 269, изр. второ от ГПК въззивният съд осъществява
проверка за правилността на първоинстанционния акт
съобразно обема на доводите във въззивната жалба.
Въззивната жалба е
частично основателна по следните съображения:
По оплакването
за липса на липса на приложение на нормите на чл. 298, ал. 3 от ТЗ и чл. 16,
ал. 2 от ЗЗД:
Доводът е
основателен - от прегледа на съдържанието на договор за стоков кредит №*****
от 15.03.2014г. между Г. и „*******“ ЕАД е видно, че
липсва уговорка за това кредиторът да няма право да прехвърли вземанията си на
трето лице. Изрично е уговорено в т. 12
от Договора, че общите условия /ОУ/ са неразделна част от него. Съгласно т. 16
от тях кредиторът има право да прехвърли на трето лице правата си по договора
за кредит, което имплицитно съдържа изразено от длъжника съгласие кредиторът му
да цедира вземанията си срещу него на трето
лице. Явно е, че не всяка страница от ОУ
са подписани, но към момента на сключването на договора – 15.03.2014 г. не е
била действаща нормата на чл. 11, ал. 2 от Закона за потребителския кредит в
сегашната и редакция, поради което съдържанието на ОУ е станало неразделна част
от договора. Разпоредбите на чл. 298,
ал. 3 от ТЗ и чл. 16, ал. 2 от ЗЗД повеляват по аналогичен начин, че при
наличие на противоречие между съдържанието на договора и посоченото в общите
условия има действие само вписаното в договора. В настоящия случай липсва такова противоречие
между договор и общи условия, тъй като в първия липсва уговорка за възможност
за цедиране на вземанията, а такава е налице в ОУ.
Доколкото не са налице две взаимноизключващи се
уговорки, поради което да се даде предимство на отразеното в договора, то
настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за прилагане
нормите на чл. 298, ал. 3 от ТЗ и чл. 16, ал. 2 от ЗЗД, съответно действията по
цедиране вземанията на „*******“ ЕАД валидно са
осъществени както спрямо цесионера „*********“ ЕАД, така
и спрямо длъжника С. Г.. На следващо място уведомяването за сменения кредитор е
станало с връчване на исковата молба, както правилно е отразено в атакуваното
съдебно решение.
По доводите, че
т. 16 от Общите условия не е нищожна по смисъла на чл. 143, т. 15 от Закона за
защита на потребителите:
Разглежданият договор за
стоков кредит несъмнено е потребителски по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит,
поради което длъжникът се ползва с пълната защита на Закона за защита на
потребителите, бидейки по–слабата икономически страна. Нормата на чл.143 от ЗЗП
дава дефиниция за неравноправна клауза в договор за потребителски договори, а в
ал.2 от същия член примерно са изброени случаите, когато клаузата е
неравноправна. Към момента на сключване на договора, редакцията на чл. 143, ал.
2 т. 15 от ЗЗП /Обн. - ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от
10.06.2006 г./ е гласяла, че такава е уговорката, която дава възможност на търговеца или доставчика без съгласието на потребителя
да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване на гаранциите за
потребителя. В
случая не може да се приеме, че прехвърлянето на вземането води до намаляване
на гаранциите за потребителя, защото гаранцията
не е свързана с възможността длъжникът да избира кой да му бъде кредитор. Гаранцията по смисъла на ЗЗП е легално
определено понятие и то е свързано с необходимостта към момента на продажбата
стоката да притежава всички свойства и характеристики, за които устно е съобщил
продавачът, демонстрирал е чрез мостра в магазина или те са описани в
съпътстващата техническа документация, етикет, рекламно послание или писмен
договор. За 2-годишен срок от продажбата продавачът ще носи отговорност за
всяко едно несъответствие (недостатък), което е установимо
или което се прояви време на първоначалния преглед на стоката или при
експлоатацията й. Тази отговорност се изразява в това, че при наличие на
недостатък или дефект продавачът е длъжен изцяло за своя сметка и в определен
от закона срок, да приведе стоката в съответствие с договора за продажба. ЗЗП
урежда още една гаранция – търговска,
която представлява писмено изявление на търговеца или производителя на стоката,
с което се обвързва да поеме задължения към потребителя, които да допълнят тези
от законовата гаранция. С други думи е
видно, че уредените в закона гаранции не
са свързани и не се отнасят до избраната от длъжника кредитна институция.
Обстоятелството, че за длъжника не е предвидена възможност всяко трето лице по
негов избор да го замести в дълга му по договора, не означава неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Изначално правото по чл. 102 ЗЗД не е реципрочно на правото по чл. 99 от ЗЗД, тъй като става дума за две различни правни фигури, които законът
урежда по различен начин. Съдебната практика е безпротиворечива
в тълкуването си на понятието гаранции, използвано в текста на чл. 143, ал. 2,
т. 15 от ЗЗП /Обн. - ДВ, бр. 99 от
2005 г., в сила от 10.06.2006 г./. Понятието "гаранции"
в следва да се тълкува в смисъла, вложен в чл.
1, ал. 2, т. 3 от ЗЗП, посочваща, че целта на ЗЗП е да осигури защита на
основни права на потребителите, между които е и право на защита на
икономическите им интереси при придобиването на стоки и услуги при нелоялни
търговски практики и способи за продажба, неравноправни договорни условия и
предоставянето на гаранции за стоките.
Същевременно понятието"гаранции"
следва да се тълкува и съобразно смисъла му по глава
V, раздел II на ЗЗП "Гаранция на
потребителската стока", имаща за цел да осигурява защита на потребителите
при доставката на стоки, прехвърлянето на риска, съответствието на стоката с
договора за продажба, гаранцията на
стоките, предоставени по този
закон и търговските гаранции. В
случая няма данни, нито се твърди, че цесията е довела до влошаване на
условията, при които е сключен договорът за потребителя или цесията да е довела
до настъпване на конкретна вреда на потребителя, поради което съдът намира, че
не е налице неравноправност в конкретния казус. Така
и в Решение №
260252 от 22.02.2021 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2591/2020 г.; Определение № 396 от 11.05.2020 г. на ОС -
Стара Загора по в. ч. гр. д. № 1186/2020 г.; Определение
№ 335 от 9.04.2020 г. на ОС - Стара Загора по в. ч. гр. д. № 1155/2020 г. Ето
защо доводът е основателен.
По отношение дължимостта на
такси и разноски в размер на ****** лв.:
Недоказано е задължението за плащане на цитираната
сума, тъй като чл.11 от договора за стоков кредит препраща към действаща тарифа
на „*******„ ЕАД, каквато по делото не е представена. Недоказано е останало въззивникът да е реализирал такива разходи. Отделно от
това, съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Претендираните разходи имат
именно такъв характер, обуславящо липсата на задължение за плащането им.
Ето
защо, настоящият съдебен състав ще отмени като неправилно решение №260139/04.11.2020 г., постановено по гр. д. №320/2020 г. по описа
на Районен съд – Кюстендил, изменено с Определение №******/17.12.2020 г., в
частта в която е отхвърлен искът на „*********“ ЕАД за сумата от ****** лв. –
главница по договор за стоков кредит от №***** от 15.03.2014 г. и ще го потвърди в частта, в
която правилно е отхвърлена претенцията за сумата от ****** лв. за такси и
разходи по същия договор.
По разноските:
По
гр. д. №623/2018 г. по описа на КРС ответник е бил С. Г., а негов процесуален
представител е адв. Й., който е осъществил
процесуалното представителство безплатно, видно от договора за правна защита и
съдействие. Решението по това дело е
обезсилено с Решение № 339/23.12.2019 г. по в. гр. д. №423/2019 г. по описа на
КОС и върнато за разглеждане на КРС, като разноски за въззивното
производство не са определяни, като това е правомощие на районния съд с акта по
същество. Пълномощник на С. Г. по въззивното дело е адв. Й.. При новото разглеждане на спора е образувано гр. д.
№320/2020 г. по описа на КРС. В хода на това производство ответникът С. Г. е
починал и на негово място като ответник по делото е конституиран неговият наследник С.Г.. Последният също безплатно, при условията на
чл. 38 от Закона за адвокатурата е представляван от адв.
Й.. При това положение съответно на уважената част от исковата претенция се
следва адвокатско възнаграждение на адв. Й. за
осъществено процесуално представителство на С. Г. по гр. д. №623/2018 г. по
описа на КРС и по в. гр. д. №423/2019 г. по описа на КОС, както и за
процесуално представителство на С.Г. по гр. д. №320/2020 г. по описа на КРС и
по настоящото в. гр. д. №100/2021 г. по описа на КОС. Правилен е механизмът на
изчисление на възнаграждение за процесуално представителство, осъществено от адв. Й., описано в Определение №****** от 17.12.2020 г.
постановено по гр.д. №320/2020г. по описа на Районен съд – Кюстендил. То,
обаче, е калкулирано при пълно отхвърляне на исковата претенция, с който краен
резултат настоящият състав на КОС не е съгласен, поради което следва да бъде
редуцирано определеното възнаграждение, съобразно уважената част. Ето защо, „*********“
ЕАД ще бъде осъдено да плати на адв. Й. за
осъществено от него процесуално представителство на С. Г. за производствата по
гр. д. №623/2018 г. по описа на КРС и за в. гр. д. №423/2019 г. по описа на КОС
сума в общ размер на ******лв.,
определена съобразно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 и чл. 7, ал. 9 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения /Наредбата/ и чл. 78 от ГПК, като е
взето предвид платена такса за обжалване
по гр. д. 623/2018 г. Поради това за присъдените суми над посочената
определението, с което е изменено атакуваното решение ще бъде отменено. Наред с
това дружеството ще следва да плати на адв. Й. за
процесуалното му представителство на С.Г. по гр. д. № 320/2020г. по описа на
КРС сума в размер на ******лв., определена съобразно нормата на чл. 7, ал. 2,
т. 2 и чл. 7, ал. 9 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и чл. 78 от ГПК. Отделно от горното, дружеството ще
бъде осъдено да плати на адв. Й. за процесуално
представителство на С.Г. по настоящото в. гр. д. №100/2021 г. по описа на КОС
сума в размер на ******лв. като при
изчисляване размера не е прилаган чл. 7, ал. 9 от Наредбата, тъй като не е
имало повече от две съдебни заседания.
Съобразно
уважената част от исковата претенция следва да се присъдят разноски и в полза на дружеството. Тъй като е
осъществено процесуално представителство от юрисконсулт, заплащане на същото е
поискано в срок за всяко отделно съдебно производство, представяни са списъци
за разноски по чл. 80 от ГПК, с оглед фактическата и правна сложност на делото
и броят съдебни заседания и съобразно нормата на чл. 25 от Наредбата за
заплащането на правната помощ съдът определя по ****** лв. юрисконсултско
възнаграждение за всяко съдебно производство, което ще бъде редуцирано
съобразно уважената част от исковете, както и съответна част от платените от
дружеството такси за образуване на производство, обжалване и експертизи. Поради това С.Г. ще бъде осъден да плати на
дружеството за юрисконсултско възнаграждение и такси
и разноски в производствата сума в размер на ******лв. за гр. д. №623/2018 г. по описа на КРС; сума в размер на ******лв. по в. гр. д. №423/2019 г. по описа на КОС; сума в размер на ******лв. по гр. д. №320/2020 г. по описа на КРС и ******лв. за в. гр. д. 100/2021 г. по
описа на КОС.
По обжалваемостта:
С
оглед общия размер на претенцията, не
по-голяма от ****** лв., поради което попада в приложното поле на чл. 280, ал.
3, т. 1, пр. 1 от ГПК, ето защо решението е необжалваемо.
Водим
от горното, настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Кюстендил,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №260139/04.11.2020 г., постановено по гр. д. №320/2020
г. по описа на Районен съд – Кюстендил, изменено с Определение №******/17.12.2020 г., в частта в която е отхвърлен искът на „*********“ ЕАД за сумата от ******
лв. – главница по договор за стоков кредит от №***** от 15.03.2014 г., сключен между „*******“ ЕАД,
ЕИК:*****, и С. Г.Г., ЕГН:**********, като вместо това постанови:
ОСЪЖДА С.С.Г.,
ЕГН:**********, адрес: ***, да плати
на „*********“ ЕАД, ЕИК:********,
седалище и адрес на управление: гр. С., район „*******“, бул. „К.А.Д.”№****, ет. ****,
сумата от ******лв. – главница по
договор за стоков кредит от №***** от 15.03.2014 г. сключен между „*******“ ЕАД, ЕИК:*****, и С. Г.Г., ЕГН:**********.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №260139/04.11.2020 г., постановено по гр. д. №320/2020
г. по описа на Районен съд – Кюстендил, изменено с Определение №******/17.12.2020 г., в частта в която е отхвърлен искът на „*********“ ЕАД за сумата от ****** лв. – такси и разноски
по договор за стоков кредит от №***** от 15.03.2014 г. сключен между „*******“ ЕАД, ЕИК:*****, и С. Г.Г., ЕГН:**********.
ОТМЕНЯ Определение
№****** от 17.12.2020 г., постановено по гр. д. №320/2020г. по описа на КРС, с
което е изменено Решение №260139/04.11.2020 г. по описа на КРС, в частта в която е осъдено „*********“ ЕАД да плати на адв.
Е.Й. сумата над ******лв. до
определената 858, 66 лв., представляващо възнаграждение за осъществено от същия
процесуално представителство на С. Г.Г., ЕГН:**********, починал на 09.03.2020 г., по гр. д. № 623/2018 г. по описа на КРС и по
в. гр. д. №423/2019 г. на КОС, както и в
частта в която е осъдено „*********“ ЕАД да плати на адв.
Е.Й. сумата над ******лв. до
определената ******лв., представляващо възнаграждение за осъществено от същия
процесуално представителство на С.С.Г., ЕГН:**********, по гр. д. №320/2020 г. по описа
на КРС.
ПОТВЪРЖДАВА
Определение №****** от 17.12.2020 г., постановено по гр. д. №320/2020г. по
описа на КРС, с което е изменено Решение №260139/04.11.2020 г. по описа на КРС
в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА С.С.Г.,
ЕГН:**********, адрес: ***, да плати
на „*********“ ЕАД, ЕИК:********,
седалище и адрес на управление: гр. С., район „*******“, бул. „К.А.Д.”№19, ет. 2, сума в размер на ******лв. за юрисконсултско възнаграждение и разноски по гр. д. № 623/2018
г. по описа на КРС; сума в размер на ******лв.
за юрисконсултско възнаграждение и разноски
по в. гр. д. №423/2019 г. по описа на
КОС; сума в размер на ******лв. за юрисконсултско
възнаграждение и разноски по гр. д. №320/2020 г. по описа на КРС и ******лв. за юрисконсултско
възнаграждение и разноски в. гр. д. 100/2021 г. по описа на КОС.
ОСЪЖДА
„*********“
ЕАД, ЕИК:********, седалище и адрес
на управление: гр. С., район „*******“, бул. „К.А.Д.”№****, ет. ****, да плати на адв.
Е.Й. сума в размер на *****лв. за
осъществено процесуално представителство на С.С.Г., ЕГН:**********, по в. гр. д. № 100/2021 г. по описа
на КОС.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.