Решение по дело №3114/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 3745
Дата: 23 май 2019 г. (в сила от 23 май 2019 г.)
Съдия: Таня Калоянова Орешарова
Дело: 20191100503114
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 7 март 2019 г.

Съдържание на акта

                                                   Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                              гр. София, 23.05.2019 г. 

 

                                         В    И М Е Т О  Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Г въззивен състав в публично съдебно заседание на двадесети трети май през две хиляди и деветнадесета година в състав: 

 

                                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:Таня Орешарова

                                                                                        ЧЛЕНОВЕ:Десислава Попколева

                                                                                                           Светослав Спасенов

 

при участието на секретаря  Антоанета Петрова разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело №3114 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

 С решение №555283 от 06.12.2018год., СРС, 156-ти състав, постановено по гр.дело №27779/2017год.  е признал за установено, че ответницата М.И.В., ЕГН: **********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление:*** Б, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, във р. чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС, сумата от 908,56 лева, представляваща цена за доставена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*****, ап. 58, аб. № 259965 за периода м.05.2014г. - м.04.2016г„ както и сумата от 23,34 лева, представляваща услуга за дялово разпределение за периода м.05.2014г. - м.04.2016г.. ведно със законната лихва върху двете главници от 16.11.2016 г. (датата на подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 65315/2016г. по описа на СРС, 156 състав. С решението са отхвърлени  предявените искове от „Т.С.“ ЕАД  срещу М.И.В., с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 86, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че М.И.В., дължи сумата от 62,16 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за цената на доставената топлинна енергия за периода 08.08.2014г. - 24.10.2016г., както и сумата от 4,10 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за цената услугата дялово разпределение за периода 08.08.2014г. - 24.10.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 65315/2016г. по описа на СРС, 156. Осъдена е на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП М.И.В., ЕГН: ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: ***** сумата от 466,67лева, представляващи деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.

Срещу решението са постъпили  две въззивни жалби.

Решението  в отхвърлителните части по  исковете за обезщетение за сумата от 62,16 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за цената на доставената топлинна енергия за периода 08.08.2014г. - 24.10.2016г., както и за сумата от 4,10 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за цената услугата дялово разпределение за периода 08.08.2014г. - 24.10.2016г. и съответно в частта за разноските е обжалвано с вззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД с основни доводи, че  решението е неправилно и моли да се отмени и постанови друго, с което се уважат исковете. Посочва, че с оглед на Общите условия за продажба на ТЕ от „Т.С.“ЕАД на потреители за битови нужди в гр.София, одобрени с Решение №ОУ-002/07.01.2008год. на ДЕКВР, в сила от 13.02.2008год., раздел VІІ от ОУ- заплащане на ТЕ, чл.32, ал.1 е определен реда и срока, по който купувачите на ТЕ, са длъжни месечните дължими суми за ТЕ в тридесет дневен срок след изтичане на периода за който се отнасят. Сочи, с оглед именно на ОУ които са посочени, ответницата е следвало да заплаща дължимите суми най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставката на ТЕ и след което същата е в забава и дължи обезщетението по чл.86 ЗЗД, което се претендира. Претендира за присъждане на разноските по делото. В съдебно заседание пред въззивния съд не се явява представител на въззивника и е депозирана молба, в която прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна.

В отговора на въззивната жалба, подаден от ответницата М.И.В. е оспорена въвззивната жалба на ищеца като неоснователна. Смята, че първоинстанционното решение в отхвърлителните части следва да бъде потвърдено. Посочва, че неправилно ищецът във въззивната жалба се позовава на  ОУ, които не са били приложими към  целия процесен период и след като с Решение №0У-02/03.02.2014год. ДКЕВР  са приети нови ОУ в сила от 12.03.2014год. и в които е предвидено/чл.32, ал.1/ заплащане на месечните дължими сметки за ТЕ в тридесет дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, като последното не е доказано по делото.

Решението в уважените части, с които са признати задължения е обжалвано  с въззивна жалба от М.И.В., чрез адв. М., като неправилно, необосновано, постановено при нарушение на материалния закон, в противоречие с доказателствата по делото и моли да се отмени и вместо него се постанови друго, с което се отхвърлят исковете. Смята, че в случая липсва облигационна връзка между страните след като по силата на приложеното решение по делото ответницата е била лишена от правото да ползва процесния имот, който е предоставен на бившия й съпруг. Също така смята, че не е съобразено от първоинстанционния съд, че приетата СТЕ по делото, която се е позовала на доказателства от третото лице помагач, последните не са били приети като доказателства по делото и са се отнасяли до друг имот. Сочи, че неправилно в тази връзка е кредитирано заключението на вещото лице, тъй като вещото лице е анализирало документи, които не са били приети, поради смята, че не се установява да е извършена доставка на конкретното количество ТЕ. Смята, че не е дължима таксата дялово разпределение и която не е доказано по основание и по размер. В съдебно заседание пред въззивния съд,  адв.Гигова, преупълномощена от адв. М., пълномощник на въззивницата поддържа въззивната жалба и претендира за присъждане на разноските, като представя списък на разноските.  

Въззиваемата страна „Т.С.“ЕАД  не е подала писмен отговор на въззивната жалба на ответницата. Подадена е молба с възражение за прекомерност на разноските на въззивниците.Претендира за разноски за юрисконсултско възнаграждение

Третото лице помагач „Н.“ЕАД не заявило становище по въззивната жалба.

       Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи по реда на въззивното производство и при така очертания от жалбите предмет, приема следното:

„Т.С.” ЕАД е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК  с вх. №3076465/16.11.2016г. срещу  М.И.В. и В.Ю.И.за посочените суми и по ½ от същите за всеки от длъжниците и по което е образувано гр.д. №65315/2016г. по описа на СРС, 156-ти състав. Посочено е, че претендираното вземане е за стойността на доставена топлинна енергия за периода от месец  05.2014г. до месец 04.2016г. в размер на  1817,12лв. главница и цена на доставена ТЕ за топлоснабден имот, находящ се в гр. *****, с аб. №259965, сумата от 46,68лв.-за услугата дялово разпределение, 124,32лв.-законна лихва за забава за периода от 08.08.2014год. до 24.10.2016год., 8,19лв.-лихва върху главницата за дялово разпределение, както и законната лихва върху главницата за цена на ТЕ от 16.11.2016год.-датата на подаване на заявлението до окончателното й изплащане. След като срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение в законоустановения срок е постъпило възражение  само от длъжника М.И.В. и в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК „Т.С.”ЕАД е предявила положителен установителен иск спрямо този длъжник по издадената заповед за изпълнение и е образувано гр.д. №27779/2017г. СРС, 156-ти състав.

В срока за отговор на исковата молба не е постъпил такъв от ответницата, но във възражението си срещу издадената заповед по чл.410 ГПК е оспорила исковете като  неоснователни. Почва, че не живее на адреса на топлоснабдения имот, тъй като след развода е предоставен за ползване на ответника. В първоинстанционното производство чрез своя представител по делото е  оспорила исковете и които смята, че не са доказани.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявените искове частично и е приел за установено, че ответницата дължи  на „Т.С.“ЕАД  при условията на разделност  сумата от 908,56 лева - главница, представляваща  1/2 от цената на доставена и неплатена топлинна енергия за периода м. 05.2014г. – м.04.2016 г., както и законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното й заплащане и сумата от 23,24лв.- за услугата дялово разпределение, след като е приел, че страните са в облигационни отношения, след като ответницата е  съсобственик на процесния  топлоснабден имот на посочения адрес и с аб.номер с оглед на приложения на нейно име нотариален акт, независимо, че е придобит по време на брака й и независимо, че бракът е прекратен и след като молба- декларация, за откриване на партида, представляваща по естеството си предложение за сключване на договор за доставка на ТЕ, която е от името на ответницата, а от приетата СТЕ се установява количеството и стойността на доставената топлинна енергия  в имота и която експертиза като компетентно изготвена е кредитираната изцяло.За да отхвърли предявените искове за обезщетение за забава както върху главницата за цената на ТЕ, така и върху сумата за дялово разпределение, която е приел че е дължима, съдът е приел, че с оглед на  клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ, в сила от 12.03.2014год., която предвижда, че клиентите са длъжни да заплащат месечните суми в тридесет дневен срок от публикуването им на интернет страницата на продавача и след като последното обстоятелство не е установено по делото  

       Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

       Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.  Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл.269, изр.2 ГПК.

       Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК, с правно основание вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.

          За да се уважи  предявеният иск, че ответницата дължи процесната сума, търсени от ищеца като стойност на доставена топлинна енергия, ищецът следва да установи главно и пълно, че ответницата е потребител на топлинна енергия, че в сградата, където е имотът на същата има монтиран топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на индивидуалните разпределители от ФДР и  изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия. 

        Независимо, че ответницата  е оспорила във възражението си, че е  потребител  и има договорни отношения с ищеца за доставяне на ТЕ за процесния имот с оглед на приложения към исковата молба нот. акт №30/14.10.1997год., се установява, че ответницата по време на брака си с В.Ю.И.е придобила собствеността върху процесния имот, като независимо, че бракът е прекратен с решение на съда влязло в сила на 07.08.2013год. и семейното жилище е предоставено за ползване на бившия съпруг и който го ползва и има само молба декларация от   ответницата от 19.09.2002год. за откриване на партида и топлоснабдяване на имота и няма последваща такава, която да изхожда само от другия съсобственик и след като няма спор, че сградата, в която се намира  жилището  е топлофицирана и  ищецът е доставил в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетена от общия топломер и ответницата, като съсобственик върху процесния апартамент, в същата сграда- етажна собственост има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 от ЗЕ и между страните е налице облигационно договорно правоотношение, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, утвърдени от ДКЕВР.

       Съгласно пар.1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ/отм/ потребител е физическо или юридическо лице, което получава електрическа или топлинна енергия от енергийното предприятие и ги ползва за собствени нужди. Съгласно чл. 106а, ал.4 от ЗЕЕЕ/отм/ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещно право на ползване за топлоснабдявания имот. Съгласно чл. 153, ал.1 и пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ потребител на енергия за битови нужди е физическо лице- собственик или титулярът на вещно право на ползване, който ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление за домакинството си. В смисъла на горните легални определения, ответницата, като съсобственик на имота, има качеството на потребител на топлинна енергия, поради което е  материалноправно легитимирана да отговаря по предявения иск и е без значение по делото  е в този случай, че не ползва  процесното жилище и същото се ползва от бившия й съпруг, след като от негова страна няма подадена молба-декларация  към ищеца за откриване на партида на негово име/след прекратяване на брака /при ищеца. В тази връзка правилно първоинстанционният съд е приложил разясненията дадени в ТР №2/2017год. по т.дело №2/2017год. на ОСГК на ВКС, т.1, които са задължителни за съдилищата с оглед на това, че когато топлоснабдения имот е жилище, притежавано в режим на имуществена общност при  предоставянето му след развода със съдебно решение за ползване на единия  от съпруг между двамата възниква наемно правоотношение и когато ползващия бивш съпруг сключи писмен договор при публично известни общи условия с топлопреносното предприятие, например с откриване на индивидуална партида при последното за целия имот, тогава той става клиент на ТЕ за битови нужди, освен за своята ид.част от имота, и за другата притежавана от другия бивш съпруг ид.част, поради което дължи на  топлопреносното предприятие цената на доставената ТЕ за битови нужди за цялото жилище. Посочено, че ако такъв договор с топлопреносното предприятие не бъде сключен, двамата бивши съпрузи като съсобственици дължат цената на доставената ТЕ за битови нужди, съобразно с дяловете си в съсобствеността, независимо, че ползването на топлоснабденото жилище е предоставено със съдебното решение само на единия бивш съпруг. Отношенията между съсобствениците не са предмет на разглеждане в настоящото производство, както и не се отразяват на договорното отношение с ищеца.

Съгласно чл. 150 от Закона за енергетиката, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребителите за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, одобрени от ДКЕВР. Притежаваното от ответницата право на собственост върху ½ ид.ч. от топлоснабдения имот и установеното наличие на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно основание за доказване на иска по основание.  Съдържанието на договора за покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в представените публично известни Общи условия за продажба, които са съответно одобрени с Решение ОУ-026/11.05.2002 г. на ДКЕВР и Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, последващите такива от 2008 г.,  както и ОУ, одобрени с Решение №ОУ-02/03.02.2014год. и които са публикувани. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в ОУ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия.

         Неоснователно се явява оплакването, че не е съобразено от първоинстанционният съд, че не е доказано изпълнение по договора и доставяне на ТЕ,  след като от приета СТЕ, която не е оспорена от ответницата, но е съобразила и доказателствата по делото, включително и тези приложени от третото лице помагач с приложени констативни протоколи от 23.05.2-15год. и от 14.05.2016год., в които е отразено, че не е осигурен достъп за редовен отчет и които не са оспорени, се установява стойността на ТЕ за имота  при неосигурен достъп до имота, поради което е изчислен служебен разход на максимална мощност на отоплителните тела съгласно  т.6.7, вр. с  т. 6.5., чл.61 от Наредба№16-334 от 06.04.2007год. за топлоснабдяването и която възлиза на  общо 1817,38лв. или съответно съобразно притежаваната от ответницата  ½  ид.ч. от имота се дължи сумата от 908,56лв. Не се установява, а и не се твърди, че ответницата като клиент неосигурил достъп е поискала допълнителен отчет и преработване на изравнителната сметка в сроковете от ОУ.

Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. На основание чл. 139 б ЗЕ клиентите в сграда - етажна собственост, избират лице, регистрирано по реда на чл. 139а, за извършване на услугата дялово разпределение като изборът се извършва с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата - етажна собственост, какъвто е и настоящият случай. Съгласно чл. 149 б, ал. 3 ЗЕ услугата дялово разпределение се извършва от и за сметка на доставчика самостоятелно или по сключен от него договор с лице, регистрирано по реда на чл. 139а, а на основание чл. 22 от общите условия на „Т.С.“ ЕАД, клиентите заплащат на продавача стойността на услугата „дялово разпределение“ извършвана от избрания от тях търговец. С оглед на което и при представените доказателстава за възложено извършване на услугата дялово разпределение от третото лице помагач по делото „Н.“ ЕАД, чиито служители са осъществявали  годишните отчети на уредите за дялово разпределение и изравнителните сметки, които са и приложени по делото и с оглед и приложения ценоразпис за услугата основателна и доказана е претенцията за процесния период за сумата от 23,34лв. и както е постановил първоинстанционният съд.

 Неоснователна се явява изцяло и въззивната жалба на ищеца след като във въззивната жалба се цитират като приложими ОУ, одобрени с Решение№0У-002/07.01.2008год. на ДКЕВР, в сила от 13.02.2008год., а към процесния период м.05.2014год.-04.2016год., действащи и приложими са са други ОУ, одобрени с Решение №ОУ-02/03.02.2014год. в сила от 12.03.2014год. и съобразно чл.33, ал.1 от които клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ в тридесет дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача и след като не са представени в тази връзка доказателства по делото, правилно първоинстанционният съд е приел, че не се дължи заплащане на обезщетение за забава както върху размера на дължимата сума за ТЕ, но и върху сумата за услугата дялово разпределение след като за нея не е установен ред за плащане и съответно забава за запащането й, включително и след покана.        

   При тези съображения, поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.

   При този изход на делото не се дължат разноски на въззивницата, направени по нейната въззивната жалба, както и на въззивника ищец, при неоснователност на жалбите, но при направено искане, приложен договор за адвокатска защита и по въззивната жалба на ищеца, с удостоверяване в договора, че са направени разноски за адвокатско възнаграждение  от 300лв. от ответницата като въззиваема страна и което не е прекомерно, съобразно предвиденото в чл. 7, ал.2 от НМРАВ, следва да се уважи и да се възложи в тежест на въззивника ищец.

      С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

            Воден от гореизложеното, Софийският градски съд

 

                                                             Р Е Ш И:

 

             ПОТВЪРЖДАВА решение №555283 от 06.12.2018год., на  СРС, 156-ти състав, постановено по гр.дело №27779/2017год.

            ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:*** Б да заплати на М.И.В., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 300лв.-разноски за въззивното производство.

            Решението е постановено при участието на “Н.“ЕАД, като трето лице-помагач на страната на ищеца.

            Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

           ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                           2.