О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр.
София, 26.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, I
въззивен състав, в закрито съдебно заседание на двадесет
и шести март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЕТЯ КРЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ НИКОЛОВ
КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
като
разгледа докладваното от младши съдия Христова в.н.ч.д. № 1072 по описа на съда
за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХII от
НПК.
Образувано е по частна жалба с вх. № 21003553/20.01.2021
г. на СРС, подадена от адв. С. – защитник на подсъдимия И.А.А., срещу
определение от 17.12.2020 г., постановено по н.о.х.д. № 8251/2017 г. по описа
на Софийски районен съд, НО, 96-ти състав, с което е оставена без уважение молбата
на адв. С. за присъждане в негова полза по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА на
адвокатско възнаграждение в размер на 1 416 лева.
В частната жалба се навеждат доводи за неправилност
и незаконосъобразност на обжалваното определение. Сочи се, че при предявен
граждански иск в наказателното производство, както е в процесния случай, сторените
разноски от страна на подсъдимия по предявеният срещу него граждански иск се
разглеждат в наказателния процес по правилата на ГПК – чл. 78 от ГПК. Поради
което се намира, че доколкото предявеният граждански иск не е бил уважен, то
следва частният обвинил да заплати на подсъдимия сторените от него разноски, а
именно адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА за оказана
безплатна правна помощ. С оглед изложеното се отправя искане за
отмяна
на обжалвания съдебен акт и присъждане на претендираното адвокатско
възнаграждение.
Препис от частната жалба е връчен на страните по
делото, като не е постъпило становище от същите.
Софийски
градски съд, след като се запозна с доводите, изложени в частната жалба, и с доказателствата
по делото, намира за установено от фактическа страна следното:
С влязла в
сила на 08.06.2020 г. присъда, постановено на 20.02.2019 г. по н.о.х.д. №
8251/2017 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 96-ти състав, е признат
подсъдимият И.А.А. за невиновен в това, че на 16.08.2016 г., около 12.45
часа, в гр. София, бул. „*********, чрез нанасяне на удари със свита в юмрук
дясна ръка в областта на лявото слепоочие е причинил средна телесна повреда на Д.Б.Г.,
изразяваща се в счупване на лявата скулна кост, счупвания на външната и
вътрешната стена на лявата горночелюстна костна пазуха, счупвания на пода на
лявата орбита, наличие на течност в левия горночелюстен синус, които в
съвкупност са реализирали самостоятелния медикобиологичен квалифициращ признак:
счупване на челюст, придружено със затруднение в дъвченето за срок по-дълъг от
30 дни от датата на травмата, при ненастъпили усложнения в оздравителния
период, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено
престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Със същата присъда е отхвърлен
изцяло като неоснователен предявеният от Д.Б.Г. срещу подс. И.А.А. граждански
иск за сумата от 15 000 лева, представляваща обезщетение за причинени от
инкриминираното с обвинителния акт деяние неимуществени вреди, ведно със законната
лихва, считано от 16.08.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
С молба от защитника
на подсъдимия И.А.А. – адв. Я. С., е поискано допълване на присъдата по реда на
чл. 248 от ГПК в частта за разноските, като е отправено искане в полза на адв. С.
да бъде присъдена сумата от 1 416 лева с ДДС по реда на чл. 38, ал. 2 от
ЗА.
С
обжалваното по настоящото дело определение от 17.12.2020 г., постановено по
н.о.х.д. № 8251/2017 г., СРС е оставил без уважение молбата на адв. С. като
неоснователна, позовавайки се на разпоредбата на чл. 190
от НПК.
Предвид
гореизложеното, настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:
Частната жалба е подадена от
процесуално легитимирана страна, в срока по чл. 342, ал. 1 от НПК, в надлежна
писмена форма, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което въззивният състав я
намира за допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните
съображения:
Съгласно чл.
301, т. 12 от НПК и чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК, съдът се
произнася по разноските с присъдата или с определение, ако е пропуснал да се
произнесе с нея. НПК
урежда въпросите за отговорността за разноски в наказателното производство в
разпоредбите на чл.
187 - чл.
190 от НПК. Нормата на чл. 187
от НПК предвижда, че разноските по дела от общ характер се поемат от
бюджета на съответното учреждение или от частния тъжител по дела, образувани по
тъжба на пострадалия. Подсъдимият не е задължен да заплаща предварително
разноски във връзка с направените от него доказателствени искания, не само по
дела от общ характер, но и по такива от частен характер /чл.
187, ал. 3 от НПК/, като едва с присъдата, ако бъде признат за виновен, се
осъжда да ги заплати в полза на държавата или на частния тъжител на основание чл.
189, ал. 3 от НПК. Признатият за виновен подсъдим дължи заплащане и на
направените от частния обвинител и от гражданския ищец разноски, ако те са
поискали това на основание чл.
189, ал. 3 от НПК.
В
разпоредбата на чл.
190 от НПК е дадено нормативно разрешение на въпроса в чия тежест остават
разноските по дела от общ и от частен характер, в случаите на прекратяване на
наказателното производство или оправдаване на подсъдимия. Същата норма
предвижда, че при делата от общ характер тези разноски остават в тежест на
държавата, а по делата от частен характер - на частния тъжител. Частният
тъжител при оправдаване на подсъдимия дължи заплащане на направените от
последния разноски, включително и такива за адвокатско възнаграждение. В НПК не е предвидено
при оправдаване на подсъдимия по наказателни дела от общ характер да му бъдат
заплатени направените от него разноски от страна на държавата, на частния
обвинител или гражданския ищец. Това не е законодателен пропуск, който следва
да бъде запълнен с разпоредбата на чл.
78, ал. 3 от ГПК, каквото твърдение прави жалбоподателят.
При
наказателните дела от общ характер, пострадалият не е инициатор на
наказателното производство, какъвто е тъжителят по дела от частен характер и
гражданският ищец в гражданския процес. Законът му дава възможност да участва
във вече образуваното наказателно производство, в съдебната фаза на което има
право да предяви своята гражданскоправна претенция за вреди и то само на
основание чл.
45 от ЗЗД. За разлика от гражданския процес, в наказателното производство
гражданският ищец не заплаща такси, не внася предварително депозити за
изготвяне на експертизи или за събиране на други доказателства, ползва се от
събраните по делото доказателства в резултат на усилията на държавното
обвинение. Всичко това е предвидено за улеснение на пострадалия и е резултат от
изпълнението на задължението на държавата да създаде пряк път за защита на
увредените му интереси в резултат на престъплението, като се цели и процесуална
и материална икономия чрез провеждане на едно производство. От друга страна,
пострадалият, конституирал се като граждански ищец, е ограничен да съобразява
своята процесуална активност с разпоредбите на НПК, свързани с вида
и средствата за доказване на своята претенция. Той не може да изменя
основанието на иска си, доколкото то е предопределено от фактическото
обвинение, както и да прави искания, несъвместими с естеството на наказателния
процес. Следователно, макар и улеснен в някои отношения, пострадалият е
ограничен да се съобразява с особеностите на наказателното производство и не
може да използва всички процесуални възможности да доказва претенцията си по
начина и със средствата, които предоставя ГПК. Всичко това е
отчетено от законодателя, който не е предвидил задължение за гражданския ищец
да заплаща разноски на подсъдимия в случай на отхвърляне на предявения
граждански иск или неуважаването му в пълен размер, така както е предвидено в чл.
78, ал. 3 от ГПК. Тази разпоредба е неприложима и поради това, че в
наказателния процес, подсъдимият макар и да се защитава срещу предявения от
пострадалия граждански иск, няма качеството на ответник по смисъла на ГПК, тъй като
съгласно разпоредбата на чл. 89 от НПК, граждански ответници в съдебното производство са лицата, срещу които е
предявен граждански иск, с изключение на подсъдимия. След като не е ответник,
подсъдимият не може да се позовава на разпоредбата на чл.
78, ал. 3 от ГПК, която в случая е неприложима.
От
друга страна, правното основание за възникване на наказателната и на
гражданската отговорност е деянието, в извършването на което е обвинен
подсъдимият. Гражданският иск в наказателния процес има изключително и само
акцесорен характер. Правната помощ се осъществява чрез защита срещу
повдигнатото спрямо подсъдимия обвинение, а защитата срещу предявения иск е
допълнителна, поради което оценката й не може да бъде отделена и отграничена.
При такава невъзможност законодателят е предвидил в наказателния процес
направените разноски от подсъдимия по делата от общ характер да не се
възстановяват. Подобни претенции могат да бъдат реализирани в отделно
производство по реда на специален закон какъвто е Закона за отговорността
на държавата и общините за вреди /така решение № 38 от 03.02.2017 г. на ВКС по н. д. № 39/2017 г., I н. о., НК/.
С
оглед на изложеното, правилно и законосъобразно СРС е оставил без уважение
искането на защитника за присъждане в негова полза по реда на чл. 38, ал. 2 от
ЗА на адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1 416 лева.
Съответно, настоящият съдебен състав намира подадената частна жалба за
неоснователна, като обжалваният в настоящото производство съдебен акт следва да
бъде потвърден.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
О
П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
определение
от 17.12.2020 г., постановено по н.о.х.д. № 8251/2017 г. по описа на Софийски
районен съд, НО, 96-ти състав.
Определението
не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.