О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер 266 Година, 2018 Град Бургас
Бургаският окръжен
съд…..……....……… граждански състав …………………………..
на деветнадесети март
…..….….……………..… Година две хиляди и осемнадесета
в закрито заседание в
следния състав:
Председател: Радостина Калиманова
Членове: …………………………………
Съдебни заседатели:
……………………..…………
Секретар
………………………………………………………………………………….………
Прокурор
…………………………………………………………………………….……………
като разгледа
докладваното от …….....…… Р. Калиманова …………………………….
търговско дело №
……….. 279 ....…. по описа за ………. 2017 …………. година.
Производството
по делото е образувано по повод исковите претенции на „Водоснабдяване и
канализация” ЕАД, ЕИК *********, със седалище град Бургас и адрес на управление
кв.„Победа”, ул.„Генерал Владимир Вазов” №3, представлявано от Ганчо Йовчев
Тенев против „Спортс пропърти мениджмънт“АД, ЕИК *********, със седалище град
Бургас и адрес на управление ж.к.„Лазур“, спортен комплекс „Лазур“,
представлявано от Даниела Димитрова Чорбаджиева за приемане за установено, че
ответното дружество „Спортс пропърти мениджмънт“ АД дължи на ищцовото дружество
„Водоснабдяване и канализация”ЕАД сумата от 55031.84 лева, представляваща
стойността на ползвани ВиК услуги - доставена, отведена и пречистена вода по
издадени фактури за периода 18.12.2014 година до 25.01.2017 година с отчетен
период по фактури от 14.10.2014 година до 13.01.2017 година, ведно със
законната лихва върху претендирания размер главница от 15.03.2017 година -
датата на подаването на заявлението по чл.410 от ГПК в съда до окончателното
изплащане на сумата. Претендира се от ищцовата страна и заплащането на
сторените от нея в заповедното и в настоящото производство съдебно-деловодни
разноски. В подкрепа на отправеното искане представя и ангажира доказателства.
Твърди
се от ищцовата страна в исковата молба, по повод на която е образувано
настоящото производство, че ответното дружество му дължи сума в размер на
55031.84 лева за доставена, отведена и пречистена вода по издадени фактури за
периода от 18.12.2014 година до 25.01.2017 година с отчетен период по фактури
от 14.10.2014 година до 13.01.2017 година. Изтъква се в тази насока, че ответникът
бил абонат на ищеца с абонатен №200234 и като такъв следвало своевременно да
изпълнява задълженията си към дружеството. Качеството му на потребител
възниквало по силата на нормативен акт - Наредба №4 за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационните системи. Той бил обвързан от действието на Общите условия за
предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператора - ищеца по делото.
Съгласно чл.33 ал.2 от същите, всички потребители на ВиК услуги били длъжни да
заплащат задълженията си към дружеството в 30-дневен срок от датата на издаване
на фактурата. При системно неизпълнение, процесуалният закон предоставял
възможност на оператора да предяви вземанията си, без да е длъжен да покани преди
това длъжника. Въпреки това, ответникът бил канен многократно да изпълни
просрочените си задължения, но и към настоящия момент това не било сторено.
Това обосновава наличието на правен интерес от предявяването на настоящият иск,
след като ответното дружество е депозирало възражение срещу издадената в полза
на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по частно
гражданско дело № 1806/2017 година по описа на Районен съд - Бургас.
Налице
било изпълнение на всички нормативни изисквания от негова страна като воден
оператор, а именно - отчитане на показанията на водомера, своевременно издаване
на фактури. Определянето на изразходените количества вода било регламентирано
съобразно Наредба №4/2004 година и стриктно изпълнено от него. От електронно
отчитане на показанията на находящите се във водоснабдявания имот на абоната
измервателни уреди /един водомер за студена вода за обект в град Бургас, к-с
Лазур, стадион „Нефтохимик”- разположен в шахта пред спортна зала „Нефтохимик”/
се установявало, че измервателното устройство било отчитано съгласно
нормативните правила. Предвид факта, че ответникът бил абонат на ищеца и
ползвал предоставяните от последния услуги през отчетния период, а именно от
14.10.2014 година до 13.01.2017 година, същият дължал тяхното заплащане.
Ответникът,
на когото съдът е изпратил препис от исковата молба и доказателствата към нея,
в указания от закона и съда срок е депозирал писмен отговор. Със същия
предявените претенции са оспорени изцяло по основание и по размер. Изтъква на
първо място, че исковата претенция за присъждане на законова лихва върху сумата
от 3165.50 лева, представляваща сбор от главниците по известия за начислени
лихви, в които са начислени лихви за забава по процесните фактури, както следва
№№ **********/18.12.2014 година - 454.10 лева; *********/23.07.2015 година -
13.68 лева; **********/21.08.2015 година - 65.09 лева; **********/23.09.2015
година - 80.84 лева; *********/23.10.2015 година - 79.56 лева;
**********/25.11.2015 година - 83.47 лева; **********/21.12.2015 година - 85.84
лева; **********/22.01.2016 година - 114.61 лева; **********/23.03.2016 година
- 109.93 лева; **********/22.04.2016 година - 126.28 лева;
**********/20.05.2016 година - 122.68 лева; **********/23.06.2016 година -
156.05 лева; **********/22.07.2016 година - 142.78 лева; **********/24.08.2016
година - 170.17 лева; **********/21.09.2016 година - 157.47 лева;
**********/24.10.2016 година - 207.79 лева; **********/23.11.2016 година -
264.01 лева; **********/21.12.2016 година - 311.78 лева; **********/23.01.2017
година - 398.60 лева е недопустима. Сочи, че тази сума била включена в
справката, формираща общия размер на исковата претенция, върху която се
претендира присъждане на законна лихва за забава от датата на подаване на
исковата молба до окончателно изплащане на главницата. Присъждането на
законната лихва за забава върху тази сума представлявало анатоцизъм, който бил
недопустим, съгласно разпоредбата на чл.10 ал.2 от ЗЗД. В действителност чл.294
ал.2 от Търговския закон допускал анатоцизмът, но само при условие, че страните
изрично са постигнали помежду си уговорка за начисляването на лихва върху
лихва, в случая такава уговорка между страните по делото не съществувала.
Твърди
се на следващо място от него, че било налице несъответствие между отчитаната и
действително изразходваната вода на стадион „Лазур“. Налице бил водомер, който
се отчитал и съгласно който била фактурирана вода на ответното дружество. Този
водомер се намирал извън територията на частта от стадион „Лазур“, която се
ползвала от него.
Оспорва
твърденията, направени с исковата молба, че фактурираната вода била консумирана
от него. От 2015 година на стадиона почти не се осъществявала
спортно-състезателна дейност, поради което нямало как количествата вода,
посочени в представените с исковата молба фактури да са били изразходвани за
нуждите на спортния комплекс. Пояснява, че поради спецификата на съоръжението -
стадион и времето, в което то е използваемо, през месец декември, месец януари
и месец февруари консумацията на вода била сведена до минимум. Сочи наред с
това, че съществували повреди в мрежата, които водели до подземни разливи без в
тази посока да са били предприети
каквито и да са мерки с цел установяване годността на водопреносителната мрежа.
Ответникът преустановил плащанията именно по причина, че му се начислявали
разходи за вода, която не била консумирана. Изтъква на следващо място, за
процесния период многократно било преустановявано подаването на вода от страна
на ищеца.
В следващите
месеци следвали неколкократни подмени на водомери, извършени не в присъствието
на негов представител, а на служители на друго дружество. Освен това,
начислявана била служебно консумация на вода, като не били отчитани и записвани
действителните стойности на водомерите.
Счита
претенцията по известие за начислени лихви №********** от 18.12.2014 година в
размер на 454.10 лева за изцяло неоснователна. Посочени били 25 броя фактури
без дата, по които били начислени лихви за периода месец ноември - месец
декември 2014 година. В обстоятелствената част на исковата молба не се
съдържали никакви твърдения за тези фактури, още повече, че те очевидно касаели
потребление извън процесния период. Доколкото задължението за плащане на лихви
е акцесорно, предвид липсата на твърдения и доказателства за главно задължение,
претенцията се явява неоснователна.
Ищцовата
по делото страна, на която съдът е изпратил препис от отговора и
доказателствата към него, в указания и срок е депозирала допълнителна искова
молба, представила е писмени доказателства, направила е и други искания. Твърди се в същата, че възраженията на
ответника за търсене на лихва върху лихва е неоснователно. В исковата молба
ясно било посочено, че акцесорната претенция е за заплащане на законна лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението.
За
неоснователно е счетено и възражението за липса на валидно възникнало
обвързващо правоотношение между страните. Съгласно разпоредбите на §1, т.2 от
ДР на ЗРВКУ и чл.3 ал.1 от Наредба № 4/14.09.2004 година, кръгът от лицата,
които са потребители на ВиК били на първо място собствениците на водоснабдените
обекти. Видно от вписванията по партидата на ответника във водения от Агенция
по вписванията търговски регистър, същият придобил правото на собственост върху
водоснабдения имот под формата на непарична вноска.
Изтъква,
че не отговаря на действителното фактическо положение твърдението на ответното
дружество, че през отчетния период били извършени неколкократни подмени на
водомера, а отчитането било служебно. Всички претендирани от ищеца начисления
били в резултат на физически реално осъществени от инкасатора отчети на
индивидуалния му водомер, а не по служебни такива. Наред с това от извлечението
било видимо, че отчитането за процесния период /14.10.2014 година - 13.01.2017
година/ ставало по единствения монтиран за целия отчетен период индивидуален
водомер с виртуален номер **********, а не при условията на подмяна на
водомери.
Консумацията
на вода била факт при наличие на положителна разлика между последващо и
предходно показание на измервателния уред, намиращ се във водоснабдения обект,
независимо от целите за които е била потребена. Съгласно чл.32 ал.1 от Наредба
№ 4/2004 година, услугите ВиК се заплащали въз основа на измереното количество
вода чрез монтираните водомери. В случая отчитането било извършвано по
единствения монтиран измервателен уред за имота на ответника, като се касаело
за физически снети показания от него.
Счита
изтъкнатите доводи, че потреблението било в резултат на аварии по вътрешната
водопроводна мрежа на клиента за ирелевантни и за такива, които не могат да
бъдат вменени в тежест на оператора. Операторът не носел отговорност. Обектите
в спортен комплекс „Лазур“ в ж.к.„Лазур“, град Бургас били водоснабдени от
водопроводно отклонение с централен водомер. Съгласно чл.11 ал.2 от Наредба №
4/14.09.2004 година на МРРБ, когато след водопроводното отклонение има повече
от един потребител, водомерът на водопроводното отклонение е общ водомер. В
този смисъл водопроводната мрежа след централния водомер била вътрешна
водопроводна инсталация и ответното дружество следвало само да положи
съответната грижа за предотвратяване на твърдени течове /разливи/ по нея.
Също
неоснователно е счетено възражението срещу фактура № ********** от 18.12.2014 година.
В тази връзка се изтъква, че разпоредбите на чл.6 и чл.7 от Закона за
счетоводството не съдържали изискване за такава конкретика. Законът изисквал да
е посочен само вида на стопанската операция без такава детайлизация на датиране
на всяка посочена единична фактура.
На
ответната страна е бил изпратен препис от допълнителната искова молба и
приложенията към нея, като същевременно и е било указано, че в срока по чл.373
ал.1 от ГПК може да предприеме действията, посочени в разпореждането на съда и
приложимата правна норма. Същата е депозирала допълнителен отговор, в който се
изтъква, че с допълнителната искова молба не се правят нови твърдения както от
фактическа, така и от правна страна, а изложението е изцяло по съществото на
спора. С оглед на това същата е посочила, че изцяло поддържа всички възражения,
направени с отговора на исковата молба, които следва да бъдат отнесени и към
поясненията и възраженията по същество, направени с допълнителната такава.
Съдът
намира, че така предявената искова претенция, по повод на които е образувано
настоящото производство с правно основание чл.422 ал.1 във връзка с чл.415 ал.1
от ГПК е недопустима, поради което и съществува пречка за нейното разглеждане
по същество. В тази връзка следва да се посочи, че по искане на ищеца е била
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. В срока, указан от закона
ответникът е направил възражения против така издадената заповед, във връзка с
което на ищеца е било указано от районния съд, че може да предяви иск в
посочения в разпореждането срок, както и последиците от евентуално
неизпълнение. В този срок ищецът е предявил установителната претенция, предмет
на настоящото търговско дело първоначално пред Бургаския районен съд.
Последният, с определение №3358 по гражданско дело №3516/2017 година по неговия
опис е прекратил същото и го е изпратил за разглеждане по подсъдност на
настоящия съд. В мотивната част на този съдебен акт е посочено, че предмет на
делото е иск за сумата от 55031.84 лева, произтичаща от едно облигационно
отношение и по-специално за доставени ВиК-услуги за един водоснабден обект.
С
разпоредбата на чл.410 от ГПК са регламентирани предпоставките, при наличието
на които може да се поиска издаване на заповед за изпълнение. Една от тях е
искът за вземането за парични суми или заместими вещи да е подсъден на районния
съд. В конкретния случай вземането на заявителя е в размер на 55031.84 лева, а
съгласно чл.103 от ГПК на районния съд са подсъдни всички граждански и
търговски дела с цена на иска под 25000 лева, т. е. вземането на заявителя е на
цена, изключваща родовата подсъдност на районния съд. Непротиворечива и
постоянна е практиката на ВКС в насока, че при липса на предпоставката по
чл.410 ал.1 т.1 от ГПК претендираното от заявителя притезание да е в приложното
поле на заповедното производство - искът да е подсъден на районния съд, тъй
като е с цена над 25000 лева, съдът следва да отхвърли искането на заявителя за
издаване на заповед за изпълнение по чл.411 от ГПК. В случая, при заявено
искане в горния размер, което и в сложилото началото на заповедното
производство заявление е записано в общ размер на 55031.84 лева и търсено като
задължение на ответника към ищеца за посочения период от време, а именно от
18.12.2014 година до 25.01.2017 година като произтичащо от доставена, отведена,
и пречистена вода, районният съд вместо да отхвърли същото по горните доводи, е
издал една порочна заповед. Тази порочна заповед за изпълнение, предвид нейните
характеристики, не може да постави началото на един валиден и допустим исков
процес от вида на настоящия. След като, както бе посочено по-горе, чл.410 ал.1
т.1 и сл. от ГПК допускат издаването на заповед за изпълнение по този ред само
при положение, че спорът е родово подсъден на районен съд, т. е. с цена на иска
до 25000 лева, то в случаите на спорно вземане над тази сума, това е
недопустимо. От това следва, че и искът за признаване за установено
съществуването на такова вземане предявен въз основа на такава заповед е също
недопустим, още повече, че единствено в това производство длъжникът може да се
защити срещу подобен порок на самата заповед /аргумент от чл.413 ал.1 от ГПК/.
Самата заповед за изпълнение представлява един цял и неделим акт и порокът й
засяга всички вземания претендирани със заявлението, по което се издава /така и
в определение №680 от 17.07.2012 година на ВКС по частно търговско дело
№290/2012 година, ІІ т.о./.
Необходимо
е само за пълнота на изложението да се посочи, че единността на задължението е
ясно и недвусмислено заявена както в коментираното по-горе заявление, така и в
нарочната писмена молба, постъпила по настоящото дело във връзка с дадените от
съда в тази насока на ищеца указания. В текста на същата изрично е записано, че
се касае за комплексна услуга, включваща в своя предметен обхват дейностите по
доставяне, отвеждане /канал/ и пречистване на водите за посочения в заявлението
и исковата молба период от време. Всичко това, преценено в неговата съвкупност,
сочи и на възприетото от районния съд, прекратил делото пред себе си и изпратил
го за разглеждане по подсъдност на настоящия съд, че на първо място не е налице
заявено и поддържано обективно съединяване на искове, а на следващо място и във
връзка с издадената заповед и на това, че се касае за претенция за сума, чийто
размер определено надвишава определената в чл.103 от ГПК цена, при която
подсъдността е на районния съд като първа инстанция /така и в определение №472
от 17.06.2010 година по частно търговско дело №311/2010 година на ВКС, І т.о./
Ето
защо и по изложените съображения и на основание чл.130 от ГПК, Бургаският
окръжен съд
О П Р
Е Д Е
Л И :
ПРЕКРАТЯВА
производството по търговско дело №279/2017 година по описа на Бургаския окръжен
съд.
Настоящото
определение подлежи на обжалване с частна жалба пред Бургаския апелативен съд в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: