№ 143
гр. Разград, 02.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди
двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Атанас Д. Христов
Светлана К. Чолакова
при участието на секретаря Мариан В. Найденов
като разгледа докладваното от Атанас Д. Христов Въззивно гражданско дело
№ 20233300500227 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 297 от 14.05.2023 г. постановено по гражданско дело №
20223330101850 по описа за 2022 година на Районен съд - Разград, съдът е
постановил следното:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С. А. О. с ЕГН********** и със съдебен
адрес: ***, срещу Н. И. Р. от ***, иск по чл. 240 от ЗЗД, за заплащане на
сумата от 1950,00 лв. (двеста и осемдесет лева и петдесет и девет
стотинки), дължими по договор за заем ведно със законна лихва, считано от
завеждане на иска до окончателното плащане, както и иск по чл. 86 от ЗЗД
за сумата от 280,59 лв. (двеста и осемдесет лева и петдесет и девет
стотинки), представляваща мораторна лихва върху претендираната
главница за периода, считано от 01.05.2021 г. (денят следващ датата на
дължимото плащане) до 30.09.2022 г., КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ И
НЕДОКАЗАНИ.
Недоволен от това решение останал ищеца С. А. О., която го обжалва
чрез повереника си адвокат Е. И. С. от АК- Разград. Счита, че решението е
неправилно, необосновано, постановено при допуснати нарушения на
материалния и процесуалния закон. Ето защо, моли решение да бъде
отменено, като вместо него бъде постановено решение, с което исковите
претенции бъдат уважени. Излага подробни съображения. Претендира
разноски.
1
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, от насрещната по жалбата страна -
ответникът Н. И. Р., чрез пълномощника му адвокат Р. Г. К. от АК - Разград,
е депозиран отговор. Оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено.
Излага подробни съображения. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание при редовност в призоваването страните
не се явяват и не се представляват. Пълномощника на жалбоподателя
депозира писмена молба, с която поддържа жалбата си и излага подробни
съображения.
РАЗГРАДСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и е
допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.
Разградски окръжен съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са
ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да
променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да
се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо,
като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно,
като постановено при спазване на съдопроизводствените правила и
материалния закон, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав
препраща към мотивите изложени от първоинстанционния съд,
обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства
2
по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата
правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с
направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл. 272
ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по
отношение разкриване действителното правно положение между страните и
разрешаването на правния спор. Противно на изложеното във въззивната
жалба обжалваното решение е обосновано, като изводите на съда са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.
Доводите в жалбата по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във
връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях
обстоятелства от първата съдебна инстанция.
Договорът за заем за потребление е неформален, реален, едностранен,
възмезден или безвъзмезден, и комутативен – правните последици настъпват
при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка, като за
заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на
дадената сума – в същата валута и размер.
Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в
разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от следните правопораждащи
юридически факти: 1). съгласие на страните (съвпадане на две насрещни
волеизявления с идентичен предмет за пораждане на признат от закона
правен резултат) за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на
парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на
изискуемост на това парично задължение и 2). реално предаване на тази сума
от заемодателя на заемателя. Тези материални предпоставки, включени във
фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на
изискуемостта на паричното договорно задължение за връщане на заетата
сума, следва да бъдат установени от ищеца – заемодател при пълно и главно
доказване, съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест
по чл. 154, ал. 1 ГПК. При оспорване на иска с правно основание чл. 240, ал. 1
ЗЗД ответникът може само да проведе насрещно доказване на своите
възражения и оспорвания: че средствата са дадени на друго основание; че е
налице порок на волята; че задължението е прекратено чрез изпълнение или
чрез други правопрекратителни способи и други.
В този смисъл следва да бъде отбелязано, че разпределението на
доказателствената тежест между страните е извършено при точно спазване на
нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, като същото обхваща всички
правнорелевантни факти – предмет на спора. Първостепенният съд правилно
е разпределил доказателствената тежест между страните с доклада по делото
в открито съдебно заседание, който проект за доклад е обявен за окончателен
без възражения от страните.
3
Основното спорно по делото обстоятелство на етапа на въззивното
производство е свързано с установяване съгласието на страните за предаване
от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на
заемателя да я върне при настъпване на падежа, а също и реалното предаване
на тази сума от заемодателя на заемателя. По така наведените възражения,
настоящият съдебен състав намира следното:
По иск за връщане на заета сума с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД
в тежест на ищеца е да докаже не само получаването на заема, но също така и
постигнатото съгласие за връщането му /в този смисъл Решение № 546 от
23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 837 от
13.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1727/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 253 от
17.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2902/2014 г., III г. о., ГК/. Отделно от това, не
всяко плащане от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за
заем между тях. Освен като заем, плащането може да бъде резултат на
уреждане на сметки, погасяване на дълг, поръчка, упълномощаване и други (в
този смисъл Решение № 37 от 25. VI. 1969 г. по гр. д. № 32/69 г., ОСГК,
Решение № 52 от 22.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 695/2008 г., I т. о., ТК,
Решение № 390 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 134/2010 г., IV г. о., ГК,
Решение № 524 от 28.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 167/2011 г., IV г. о., ГК,
Решение № 283 от 3.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2202/2013 г., IV г. о., ГК,
Решение № 274 от 19.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1285/2012 г., IV г. о., ГК и
Решение № 361 от 11.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1864/2015 г., IV г. о., ГК/.
Основанието, на което се сключва един договор, подлежи на доказване от
страната, която се позовава на него, поради което ищецът следва да установи,
че предаването на процесната сума е сторено на основание договор за заем, по
силата на който за насрещната страна е възникнало задължение за връщане на
дадената сума в същата валута и размер.
Като вече беше посочено, договорът за заем е реален, съгласно
легалната дефиниция на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, тъй като сключването му става с
предаване на заетата сума от заемодателя на заемателя, като вследствие от
неформалния му характер, сключването на същия може да бъде установявано
с всички допустими от ГПК доказателства и доказателствени средства,
включително и със свидетелски показания, при спазване на ограничителната
забрана, установена с нормата на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК. В конкретния
случай, договорът за заем е на стойност от 1 000,00 евро, поради което по
отношение на него е неприложима забраната за установяване с гласни
доказателства по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК.
От показанията на свидетелите Н. О. Н. /дъщеря на ищцата/ и О. Н.
О.ов /съпруг на ищцата/, ценени по реда на чл. 172 ГПК, не може безспорно и
еднозначно да се установи предаването в заем от ищцата на ответницата на
процесната сума. Както правилно е посочил първоинстанционният съд, никой
от свидетелите не е присъствал при предаването на сумата, нито на
уговорката, че такава сума е предадена въз основа на заем.
4
По твърдението на жалбоподателя, че е налице извънсъдебно
признание за получаване на процесната сума по договор за заем.
Както изрично е посочено в Решение № 262 от 2.11.2017 г. на ВКС по
гр. д. № 676/2017 г., IV г. о., ГК: „ Съдът е длъжен да прецени
извънсъдебното признание за неизгоден за страната факт като приеме, че
се е осъществил само ако това признание е установено чрез пълно
доказване.“ Свидетелката Н. относно твърдяното извънсъдебно признание
сочи: „В началото тя /ответницата – бел. РОС/ отричаше, че е получила този
заем, но после доколкото знам започна да приема, че ги е взела“ /л. 68 РС/.
Свидетелят О.ов сочи: „Жена ми е казвала, че Н. казвала , че ще се разберат,
но повече не си вдигала телефона“ /л. 69 РС/. Съдът намира, че твърдяното
извънсъдебно признание не е доказано чрез пълно доказване, поради което
съдът няма как да го вземе предвид при решаването на спора. Ето защо,
соченото от жалбоподателя Решение № 69 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. №
584/2010 г., III г. о., ГК, се явява неотносимо.
По възражението, че по делото са налице косвени доказателства
/писмен Договор за потребителски кредит, разписка, банкови извлечения/,
поради което исковите претенции са доказани.
Съдът следва да преценява всички косвени доказателства,
включително и процесуалното поведение на страната, в съвкупност, а не
изолирано да ги отхвърля едно по едно като недостатъчни за установяване на
подлежащия на доказване факт. Така Решение № 11 от 3.02.2017 г. на ВКС по
гр. д. № 50424/2016 г., III г. о., ГК.
Обстоятелството, че на 21.12.2019г. съпругът на ответницата е
сключил Договор за потребителски кредит с ТИ БИ АЙ ЕАД за сумата 3 000
лв. /л. 47-61 РС/, разписката за получаването на същата сума, както и
обстоятелството, че по време на пребиваването на страните в Р Турция
съпругът на ищцата е извършвал плащания /л. 35-40 РС/, както и
горепосочените свидетелски показания, са недостатъчни за установяване на
подлежащия на доказване факт - предаването в заем от ищцата на
ответницата на процесната сума.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от
двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 от
ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
При този изход на спора на въззивника- ищец не се следват разноски
за настоящата въззивна инстанция. С оглед изхода на спора на основание чл.
78, ал. 3 във вр. чл. 273 във вр. чл. 81 ГПК на въззиваемата страна - ответник
следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 400,00 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът, на осн. чл. 271, ал.1 ГПК,
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 297 от 14.05.2023 г. постановено по
гражданско дело № 20223330101850 по описа за 2022 година на Районен съд –
Разград.
ОСЪЖДА С. А. О. с ЕГН **********, с адрес *** и съдебен адрес:
***, да заплати на Н. И. Р., ЕГН **********, с адрес обл. Разград, общ.
Разград, ***, на основание чл. 78, ал. 3 във вр. чл. 273 във вр. чл. 81 ГПК,
сумата от 400 лв. /четиристотин лева/, представляваща разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6