№ 939
гр. ***, 24.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ***, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Миглена Кавалова
при участието на секретаря Мария Сп. Милушева
в присъствието на прокурора Ц. Ж. Г. И.
като разгледа докладваното от Миглена Кавалова Гражданско дело №
20251210101786 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявена искова молба, от
Л. Ф. Д., ЕГН **********, адрес: с. *** чрез адв. С. А., АК – *** против
Прокуратурата на Р. България, гр. ***.
Твърди се в исковата молба, че на 20.09.2023г. в град *** в сградата на
КАТ сектор „Пътна полиция“ подала Заявление за издаване на СУМПС с
входящ номер 7312/20.09.2023г. Към заявлението подала и всички необходими
придружителни документи, в това число удостоверение за здравословно
състояние, документ за платена такса, удостоверение за придобиване на
правоспособност за управление на МПС, категория С, както и декларация за
обичайно местопребиваване. Веднага след като подала заявлението за
издаване на ново свидетелство за управление на МПС й беше връчено
Уведомление № 111600- 17766/20.09.2023г. по описа на сектор „Пътна
полиция“ при ОДМВР ***, с което й било съобщено, че по повод подаденото
от нея заявление за издаване на СУМПС се извършва допълнителна проверка
във връзка с разпоредбите на Наредба 1-157/2002г. на МВР за условията и
реда за издаване на свидетелства за управление на моторни превозни средства,
отчета на водачите и тяхната дисциплина. Не й било обяснено каква точно
проверка ще се извършва и колко време ще отнеме същата. Повод да се
запише на шофорски курсове за получаване на правоспособност категория
1
„С” е обстоятелството, че съпругът се занимава с превози на товари в *** и
желаели да започнат да работят заедно двамата. За целта трябвало да изкара
първо правоспособност за категория „С“ и една година след това и категрия
„С+Е“, тъй като за последната категория е необходим една година стаж с
категория „С“. Твърди, че живеят и работят в ***, но редовно се връщат в с.
***, общ. ***, където са близките и роднините им. От тях разбрала, че два
пъти в селото са идвали полицаи и са разпитвали за ищцата, изпращани са
писма до община *** и т.н. След като много време не получавала от КАТ
сектор „Пътна полиция“ *** каквато и да е информация кога ще й бъде
издадено свидетелството за правоуправление с новата придобита от нея
категория, в средата на месец февруари 2024г. наела адвокат, който да провери
какви са причините за това забавяне. С писмо рег.номер 244000-10431 от
11.03.2024г., ОДМВР *** я уведомили, че материалите от извършваната
проверка са изпратени на Районна прокуратура-*** по компетентност. След
депозирана молба в РП – *** разбрала, че е налице акт на прокуратурата от
19.02.2024г. а именно постановление за прекратяване на досъдебно
производство, от което разбрала какъв е бил поводът за забавяне на издаването
на исканото от свидетелство за управление на МПС и след повторна молба от
19.02.2024г., на 27 март 2024г. било издадено исканото СУМПС. Това
забавяне се отразило на времето, в което трябвало да тече изискуемият за
следващата категория за управление на МПС стаж и тя била без работа. Едва
след месец март 2025г. вече можела да придобие исканата правоспособност за
управление на МПС категория „С+Е“, доколкото изискуменият едногодишен
стаж за тази категория започва да тече от датата на взимане на СУМПС от
отдел „Пътна полиция“. Твърди, че в настоящия случай е налице незаконно
повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 313, ал. 1, пр.1
НК за период от повече от шест месеца, като от това обстоятелство са й
причинени неимуществени вреди постоянното безпокойство, което изпитвала
през всичките тези повече от шест месеца, нервното напрежение и
постоянното очакване и свързаният с това дискомфорт. Отношението на
близките й се променило, тъй като те също били изключително притеснени,
смятали, че е извършила престъпление, тъй като полицията ги е разпитвала за
два пъти. Тя също смятала така и била изключително притеснена и
напрегната. Ежедневието й се променило, тъй като нямала право да придобие
необходимата категория за управление на МПС много дълго време и поради
това обстоятелство не можела да започне работа заедно със съпруга й и да
пътуват заедно.
С оглед на изложеното моли съда да приеме за установено, че в
конкретния случай Държавата е повдигнала и поддържала незаконно
обвинение срещу нея, тъй като в периода от 15.11.2023г. до 19.02.2024г. е било
образувано досъдебно производство за това, че на 20.09.2023 г. в гр. ***
потвърдила неистина в писмена Декларация, която по силата на чл. 151, ал. 5
от ЗДвП дала пред орган на властта, за удостоверяване на някои
обстоятелства, а именно, че обичайното й местопребиваване е в с. ***, общ.
2
*** - престъпление по чл. 313, ал. 1 пр. 1 НК, за което е предвидено наказание
до три години лишаване от свобода или глоба, като с постановление от
19.02.2024 г. на ***ската районна прокуратура наказателното производство е
било прекратено. Излага съображения и моли съда да постанови решение, с
което да осъди Прокуратурата на Република България, гр. *** да й заплати
сумата от 3000, 00 лв. /три хиляди лева/, представляваща обезщетение за
претърпени от неимуществени вреди, в резултат на незаконно наказателно
преследване за извършено престъпление по чл. 313, ал. 1 пр. 1 НК по
досъдебно производство №305/2023 г. по описа на ОДМВР *** и прокурорска
преписка № 10129/2023. на Районна прокуратура - ***, прекратено с
постановление от 19.02.2024 г. на прокурор от същата прокуратура, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 19.02.2024 г. до окончателното
плащане.
В срока за отговор на исковата молба е депозиран такъв от ответника, в
който се сочи, че на 20.09.2023 г. Л. Ф. Д. в сградата на Сектор „Пътна
полиция“ при ОД на МВР - *** лично подала Заявление за издаване на
СУМПС - вх. № 7312/.20.09.2023 г. по описа на ОД на МВР - ***, Сектор
„ПП“. Заявлението било прието от свидетелката ***, която изпълнявала
длъжността системен оператор в Сектор „ПП“ при ОД на МВР — ***, по
силата на своята длъжностна характеристика. В посоченото заявление,
адресирано до компетентен орган на властта по смисъла на чл. 93, т. 2 от НК,
Л. Д. поискала услуга- издаване на ново СУМПС - българско. Към
заявлението лицето приложило Удостоверение за здравословно състояние на
водач/кандидат за придобиване на правоспособност за управление на МПС, и
вносни бележки за платена такса за поискана административна услуга. При
подаване на заявлението Д. приложила и подписана от нея Декларация
приложение №3 към чл. 63, ал. 4 от ИНСТРУКЦИЯ № Iз-417 ОТ 10 МАРТ
2010 Г. ЗА ОРГАНИЗАЦИЯТА И ТЕХНОЛОГИЯТА НА РАБОТА В
СТРУКТУРИТЕ НА МВР ПРИ ИЗДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЛИЧНИ
ДОКУМЕНТИ съобразно който текст „заявителят попълва и прилага
декларация по образец съгласно приложение № 3, че обичайното му
пребиваване не е в друга държава - членка на Европейския съюз, и че не е
притежател на валидно СУМПС, издадено от държава - членка на
Европейския съюз.“ Именно в тази декларация е декларирала, че е установила
обичайното си пребиваване на адрес в с. ***, общ. ***“, ул. „***.
Служителката приела документите на Д. се усъмнила в периода за обичайното
и пребиваване, че реално лицето няма 185 дни в страната последната една
година, поради което сигнализирала и на място дошли служители от С“ПИП“
при ОД на МВР - ***, които извършили проверка и в последствие било
образувано досъдебното производство за изясняване на тези обстоятелства. В
хода на разследването по делото било установено, че в действителност Д.
живее на адреса, на който е регистрирана в с. ***, когато се прибира в
България, а иначе работи в *** от дълги години, но нейните близки са именно
на този адрес в с. ***. С оглед това с Постановление от 19.02.2024г. делото е
3
прекратено и предвид липсата на каквото и да е качество по делото, препис от
акта не е изпращан на Джинжиева, а такъв е изпратен на сектор ОД на МВР -
*** за сведение. По така изпратения акт не е постъпила жалба. Твърди, че
доколкото не е повдигано обвинение на ищцата, искът е недопустим.
Алтернативно намира същия за неоснователен,, като оспорва твърдението за
настъпили неимуществени вреди за ищцата, респ., оспорва иска по размер.
Оспорва и иска за лихва. Моли производството по делото да се прекрати,
респ.искът да се отхвърли като неоснователен, респ. да се намали размера на
претендираното обезщетение.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства и доводите
на страните, приема за установено следното от фактическа страна:
Установява се от приложеното към настоящото дело в оригинал ДП №
244зм – 305/2023г. по описа на ОД на МВР – ***, че същото е образувано на
15.11.2023 година при условията на чл. 211 НПК за престъпление по чл. 313,
ал. 1, пр. 1 от НК за това, че на 20.09.2023 г. в сградата на служба „пътна
полиция“ на ОД на МВР – *** потвърдил неистина в писмена Декларация,
която по силата на чл. 151, ал. 5 от ЗДвП дал пред орган на властта, за
удостоверяване на някои обстоятелства, а именно, че обичайното й
местопребиваване е в с. ***, общ. *** - престъпление по чл. 313 ал. 1 пр. 1 НК.
В докладна – записка от 10.11.2023г. относно извършената проверка по
УРИ 1116р-9126/2023г. по описа на ОД МВР – *** е предложено преписката
да се преведе в заявителски материал за извършено престъпление по чл. 313
НК и да се изпрати на РП – *** с мнение за образуване на ДП за извършено
престъпление по чл. 313 ал. 1 пр. 1 НК, а в мотивите на докладната – записка
ищцата е посочена като подала декларация по чл. 13, ал. 1, т. 6 от Наредба I –
157/2022г. на МВР за обичайно местопребиваване, която декларация дала
повод за образуване на ДП.
В хода на ДП са разпитвани свидетели – *** – свекър на ищцата относно
местоживеенето й в с. ***, общ. ***, *** Д. – свекърва на ищцата – отново
относно местоживеенето й в с. ***, общ. ***, ул. ***; *** – кмет на с. ***,
общ. *** – за същите обстоятелства.
Изискана е в хода на ДП справка относно това дали ищцата има адресна
регистрация в *** и има ли издадено СУМПС от компетентните власти в ***
чрез Дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ МВР – София и
получен отговор, съгласно който тя е регистрирана в ***, издаден й е
документ за постоянно пребиваване, има разрешително за управление на
МПС за категориите АМ и Б, издадени на 22.06.2011г. и 04.02.2025.
Събирана е информация от кмета на Община *** относно
регистрирания от ищцата постоянен/настоящ адрес в с. ***, общ. ***, ул. ***,
на кое лице е собственост жилището, находящо се на този адрес; издавано ли е
удостоверение на ищцата за постоянен/настоящ адрес, колко лица има
регистрирани на адреса.
Изисквана е информация от служба „пътна полиция“ на ОД на МВР –
4
*** относно това какви документи е подала ищцата, свързани със заявлението
й за издаване на СУМПС, изпратени са такива вкл. и декларацията на ищцата
по чл. 151, ла. 5 и 7 от ЗдвП.
С Постановление за прекратяване на досъдебно производство от
19.02.2024 г. по описа на Районна прокуратура – *** e прекратено досъдебно
производство № 244зм – 305/2023г. по описа на ОД на МВР – ***, образувано
и водено за престъпление по чл. 313, ал. 1, т. 1 НК.
С писмо рег. № 244000-10431 от 11.03.2024г., ОДМВР *** уведомила
ищцата, че материалите от извършваната проверка са изпратени на Районна
прокуратура - *** по компетентност, а РП – *** е уведомила ищцата за
постановеното постановление за прекратяване на ДП.
Видно от приложеното копие на СУМПС на ищцата, датата на
придобиване на категория СЕ е 21.05.2025г.
От събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетеля
Филип Фиданов Балкански – баща на ищцата, се установява, че повод да се
запише ищцата на шофьорски курсове за получаване на правоспособност
категория „С” е обстоятелството, че съпругът й се занимава с превози на
товари в *** и желаели да започнат да работят заедно двамата. За целта
трябвало да изкара първо правоспособност за категория „С“ и една година
след това и категория „С+Е“, тъй като за последната категория е необходим
една година стаж с категория „С“. От гласните доказателства, събрани по
делото се установява, че ищцата и съпругът й живеят и работят в ***, но
редовно се връщат в с. ***, общ. ***, където са близките и роднините им.
Именно от близките си ищцата разбрала, че два пъти в селото са идвали
полицаи и са разпитвали нейните близки, от което тя се чувствала зле и
притеснена, тъй като не знаела за какво я търсят, а тя не била направила нищо
нередно.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
Предявен е главен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Ищецът следва да докаже, че образуваното наказателно производство е
било прекратено поради това, че деянието не е извършено от ищеца или че
извършеното деяние не е престъпление, настъпилите в резултат на това
незаконно обвинение в извършване на престъпление неимуществени вреди на
ищеца, както и размера на тези вреди; причинна връзка между незаконното
обвинение и неимуществените вреди.
Ответникът следва да докажа направените от него възражения за
липсата на основание а ангажиране на отговорността му по ЗОДОВ.
По възражението за недопустимост на иска, направено от ответника:
По въпроса за ангажирането на отговорността на Държавата по чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ за водено досъдебно производство, по което не е повдигнато
обвинение в престъпление, макар да са извършвани процесуални действия (в
5
случая разпит на свидетели и изискване на справки) и ищецът да не е имал
качеството обвиняем и дори да не е участвал в друго качество в това
наказателно производство, когато то е прекратено поради липса на
престъпление, е формирана практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК -
решение № 341/05.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1310/2011 г., ІV г. о., ГК
решение № 187/13.06.2012 г. по гр. д. № 1215/2011 г. на ІІІ г. о.; решение №
425/01.12.2015 г. по гр. д. № 3143/2015 г. на ІV г. о., решение № 353/06.11.2015
г. по гр. д. № 892/2015 г. на IV г. о. и решение № 397/26.11.2015 г. по гр. д. №
6047/2013 г. на IV г. о. съгласно която практика употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 3
ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление“ следва да се
тълкува в по-широк смисъл за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му
наказателно-процесуален смисъл. При прекратяване на наказателно
производство поради липса на доказателства за извършено престъпление е
осъществена хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, макар и да не е повдигано
обвинение и уличеното лице да не е привличано в качеството на обвиняем.
Когато досъдебното наказателно производство е образувано срещу неизвестен
извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние,
уличеният търпи вреди от наказателното преследване, ако той е бил
единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние. В тези
случаи ищецът търпи вредите от наказателното преследване от момента, в
който е узнал за образуваното наказателно производство. Това е така, защото
искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е деликтен иск за вреди от неоснователно
упражнена принуда при или по повод на повдигнато обвинение. Образуването
на наказателно производство, както и действията по разследване срещу
уличено лице са предварителни и подготвителни действия за събиране на
доказателства за вината на уличения и за повдигане на обвинение (чл. 215 и
чл. 219 НПК). Предварителните действия са свързани с упражняване на
държавна принуда и когато са неоснователни причиняват вреди. По правната
си същност искът за вреди от тези действия, дори когато не се е стигнало до
повдигане на обвинение, е същия иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като
неоснователно е осъществена принуда във връзка с бъдещо повдигане на
обвинение. Разликата в двата случая е в количеството на упражнената
принуда, защото не е повдигнато обвинение, но правилото е, че който може по
голямото, може и по - малкото. Следователно за неоснователно упражнената
принуда срещу уличеното лице, дори когато не е повдигнато обвинение, а
наказателното производство е прекратено поради липса на доказателства, ПРБ
ще носи отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Това е частен случай, който се
включва в общата хипотеза на правната норма. Неоснователно упражнената
принуда в този случай ще обхваща мерките срещу уличеното лице, за които
образуваното наказателно производство е необходимо и достатъчно условие за
осъществяването им, например - мерки за процесуална принуда срещу
уличеното лице, както и принудителните административни мерки. Така и в
Решение № 50009 от 08.02.2023г. на ВКС по гр. д. № 932/2022 г., III г. о., ГК и
цитираните в него актове на ВКС, според която изразът в нормата от ЗОДОВ
6
„обвинение в извършване на престъпление“ трябва да се тълкува по-широко за
нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно процесуален
смисъл. Когато досъдебното производство е образувано срещу неизвестен
извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпление,
което единствено ищецът би могъл да извърши, в този случай той търпи вреди
от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за
конкретното престъпно деяние.
В конкретния случай ДП № 244зм – 305/2023г. по описа на ОД на МВР е
за извършено престъпление по чл. 313, ал. 1 от НК, като се визира деянието на
ищеца е очевидно, тъй като ищецът е единственото лице, което е могло да
извърши деянието, за което производството е образувано, поради което за
отговорността на държавата е без значение дали той е привлечен в качеството
на обвиняем. Същевременно на ищеца във връзка с образуваното ДП е
забавено издаването на исканото СУМПС във връзка с което са разпитвани
най – близки роднини на ищцата, от което се е чувствала притеснена и
стресирана, с оглед на което е претърпяла неимуществени вреди - видно от
събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетеля ***.
Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение обхваща всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от
съответното длъжностно лице – т.е отговорността на държавата е обективна.
Фактическият състав не включва в себе си като предпоставка за възникването
на задължение по чл. 4 ЗОДОВ отделните действия, довели до повдигането на
незаконно обвинение, сами по себе си също да са били незаконосъобразни
като или изобщо не са били регламентирани в закона или са противоречали на
материално - и/или процесуално-правни норми. Безспорно се констатира, че
действията на ответника са засегнали личността и достойнството на ищеца,
същият е получил психо - емоционален дискомфорт, променил поведението
си, променило се е и отношението на близките й към нея. Този стрес е
променил реакциите и поведението на ищеца.
При определянето на парично обезщетение за неимуществени вреди по
чл. 2 ЗОДОВ се прилага нормата на чл. 52 от ЗЗД. В тази връзка е налице
постановена съдебна практика от Върховния касационен съд по реда на чл.
290 ГПК – решение № 532/24.06.2010 г., постановено по гр. дело № 1650/2009
г., ІІІ г. о., решение № 377 от 22.06.2010 г., постановено гр. д № 1381/2009 IV г.
о., решение от 6.04.2011 г., постановено по гр. д. № 951/2010 г. III г. о. и др., с
които са дадени разрешения относно критериите, по които се определя
обезщетението за неимуществени вреди и същата практика има задължителен
характер. По въпроса за съдържанието на понятието – справедливост -
изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, е постановено по реда на чл. 290 ГПК и
решение по гр. дело 1273/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о. Общо следва да се отбележи,
че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на
моралните вреди, според съдебната практика включва винаги конкретни
7
факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя
притежател. Затова справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно
понятие и тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които
носят обективни характеристики. Принципът изисква в най-пълна степен
компенсиране на вредите на увреденото лице.
Преценявайки именно съобразно този критерий и фактите по
конкретния случай, настоящият състав приема, че за обезщетение на
неимуществените вреди, претърпени от ищеца, е адекватна сума в размер на 1
500 лева, а до пълния претендиран размер от 3 000 лева или за сумата от 1 500,
искът следва да се отхвърли като неоснователен. Както е посочено в
съдебната практика - определение № 904 от 15.07.2014 г. на ВКС, постановено
по гр. д. № 2091/2014 г., IV г. о. обезщетението за неимуществени вреди от
деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално - за всички
претърпени неимуществени вреди от този деликт и в този смисъл,
неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото
парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за
преодоляването им в тяхната цялост, като същевременно обезщетението не
следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за
обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Ето защо,
определяне на обезщетение в по-голям размер от присъдения би нарушило
принципа за справедливост.
Правото на обезщетение възниква от момента на влизане в сила на акта
за прекратяване на ДП, от който момент и същото става изискуемо, респ.
възниква задължението на ответника да възмезди пострадалия за
претърпените от него вреди - Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на
ОСГК на ВКС или в случая законна лихва върху сумата се дължи съответно от
19.02.2024 г.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ
ответникът - Прокуратурата на РБ следва да бъде осъдена да заплати на ищеца
предвид частичното уважаване на иска и съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 1 и 2 от
ЗОДОВ разноски – в размер на 5, 00 лева за внесена ДТ, а на адв. А. на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА - сумата в размер на 300, 00 лева съобразно
уважената част от иска.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, гр. *** да заплати на
Л. Ф. Д., ЕГН ********** с адрес: с. ***, ул. „*** на основание чл. 2, ал. 1, т.
3 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 1 500 лева, представляващи
обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на незаконно наказателно
преследване за извършено престъпление по чл. 313, ал. 1 НК по досъдебно
производство № ДП № 2443м - 305/2023 г. на ОД на МВР – *** и прокурорска
8
преписка № 10129/2023. на РП – ***, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 19.02.2024 г. до окончателното й изплащане, като иска по
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ в останалата част до размер от 3 000 лв., т.е. за 1
500 лева, както и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху сумата от 1500 лева за периода
19.02.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, ОТХВЪРЛЯ, като
неоснователни.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, гр. *** да заплати на
Л. Ф. Д., ЕГН ********** с адрес: с. ***, ул. „*** сторените разноски в
производството на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ за внесена ДТ в размер на
5, 00 лв.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, гр. *** да заплати на
адв. С. А. от АК – *** на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата в размер на 300, 00
лева.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
в препис на страните с въззивна жалба пред Окръжен съд - ***.
Съдия при Районен съд – ***: _______________________
9