Р
Е Ш Е
Н И Е
№87 06.03.2020
год. гр. Стара
Загора
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Старозагорският административен съд, в публично съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди и двадесета
год. в състав:
Председател:
ГАЛИНА ДИНКОВА
Членове: ДАРИНА
ДРАГНЕВА
МИХАИЛ РУСЕВ
при секретаря Минка Петкова и с участието на прокурора Константин
Тачев като разгледа докладваното от съдия М. Русев КА дело №41 по описа за 2020
год., за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл.208 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и чл.285 от Закона за изпълнение на
наказанията е задържане под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията, чрез процесуалният си представител юриск. С.Т.- С. и М.В.З. *** срещу Решение №411 от 12.12.2018
год., постановено по адм. дело №207/2018 год. по описа на Административен съд Стара
Загора, с което е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София
да заплати на М.В.З. сумата от 690.00 лв., представляващи причинени
неимуществени вреди, вследствие на лошите битови условия /липса на минимална
жилищна площ, неосигуряване на естествена светлина, проветрение, отопление и
задоволителни хигиенно-битови условия в спалните помещение в Арест – Стара
Загора, както и липса на двигателна активност/ за периода 29.07.2016 год. – 22.03.2017
год., в който период е бил задържан в ареста и е отхвърлен иска до размера от 76
600.00 лв. като неоснователен и недоказан.
В касационната жалба на ГД“ИН“ гр. София жалбата са
изложени съображения за неговата неправилност като постановено в нарушение на
материалния закон и необоснованост на изводите на съда. Твърди се, че съдът е
игнорирал факта, че съгласно пилотното решение на ЕСПЧ по делото „Нешков срещу
България“ е прието, че минималната жилищна площ не следва да бъде по-малко от
3.00 кв.м., докато за целия период на задържането на З. *** е осигурявана
жилищна площ по-малка от 3.50 кв.м. Не е взето в предвид също така, че за
периода 29.07.2016 год. – 21.12.2016 год. и 25.12.2016 год. – 22.03.2017 год. е
бил настанен в килия №7, която е имало
санитарен възел и течаща вода. В останалия период е бил настанен в килия №16 и
му е осигуряван достъп три пъти дневно по график достъп до санитарно помещение.
Доказаните по делото факти, че е било налице осветление, както и осъществяване
на свеж въздух и естествена светлина от прозореца на буферния коридор,
наличието на аспираторна система, както и на централно и локално отопление, не
водят до изводите за липса на адекватно осветление, проветрение и отопление.
Видно от физическото състояние на ищеца, не е било наложително осигуряването на
допълнително светлина и въздух. Това според касатора води до недоказаност на
исковата претенция в тази й част. Хигиената в самите помещения е била възложена
на задържаните лица, а е липсвало и физическа възможност за изграждане на места
за престой на открито, но същото се е извършвало в закрито помещение на Ареста.
Едновременно с това З. е бил извеждан за свиждания, телефонни разговори и
конвоирането му за извършването на процесуално-следствени действия, водят до
извода за липса на физическа активност, като недоказан. По делото не са събрани
доказателства, че лишенията които е търпял З. не са с такъв интензитет, че
безспорно да обусловят извода за наличието на нарушение на чл.3 от ЕКПЧ и чл.3,
ал., от ЗИНЗС. Представените договори за проведени обществени поръчки за
строително-монтажни дейности в Ареста Стара Загора доказват предприетите мерки
от страна на ГДИН за подобряване на условията в периода след исковата
претенция. Не е установено и влошаване на здравословното положение на З.
вследствие на тези лоши битови условия. Като краен извод, счита, че М.З. не е
претърпял неудобства, надвишаващи неизбежния минимум присъщ на мярката за
неотклонение – задържане под стража. Иска отмяната на оспореното решение като
неправилно в осъдителната му част.
Касационният жалбоподателя М.В.З. излага
съображения за неправилност на обжалваното решение. Твърди че са налице трите
законови предпоставки за ангажиране отговорността на държавата, като с оглед на
установеното счита, че условията в Ареста Стара Загора, са такива като за строг
тъмничен затвор. Моли установените условия да бъдат разгледани в тяхната
съвкупност и като общо въздействие, а не всяко от тях да се разглежда поотделно
и като степен на интензитет. Като допълнителен аргумент изтъква факта, че
повече от два месеца е бил в килия с туберкулозно болен човек, което е
създавало допълнителен дискомфорт и неудобство. Въз основа на изложените
аргументи, счита, че иска му е доказан в пълна степен и моли да уважен като
такъв в пълен размер.
Представителят на Окръжна прокуратура Стара Загора дава
заключение за основателност на касационната жалба. Условията в затворите в
България е следвало да бъдат приведени в съответствията с изискванията на
закона едва след 2019 год., каквато е становището и на ЕСПЧ изразено в
решението по делото „Мурсич срещу Хърватска“.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211,
ал. 1 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради
което е процесуално допустима.
Производството пред Административен съд Стара
Загора се е развило по исковата молба на М.В.З. против Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ (ГД“ИН“), гр. София, с която на основание чл. 203 и
сл. АПК, във вр. с чл.285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража (ЗИНЗС), е предявил иск по чл.284, ал. 1 ЗИНЗС за
обезщетяване на претърпени неимуществени вреди в периода от 29.07.2016 год. – 22.03.2017
год., в който е изтърпява наказанието си „лишаване от свобода“ в килия в Затвора Стара Загора, като условията не
отговаряли на законовите изисквания. Размерът на предявеният иска е бил 76 600.00
лв. С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба, становищата и исканията
на страните в хода на делото, след приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, съдът е събрал
относимите към предмета на спора доказателства. Със събирането им решаващият
съд е изяснил фактическата обстановка, като въз основа на установените по
делото факти, при обсъждане доводите на страните е направил своите правни
изводи.
С решението си по делото административният съд е осъдил
ГД“ИН“ да заплати на М. обезщетение в размер на 690.00 лв. за процесния период,
вследствие на неосигуряването на минимална жилищна площ, и го е отхвърлил в
останалата му част като неоснователен. За да постанови този резултат, съдът е
приел, че по делото са установени незаконосъобразни бездействия на
затворническата администрация в исковия период, от които да произтичат
твърдените за причинени неимуществени вреди.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
По отношение касационната жалба на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“:
Неоснователно е касационното оплакване, че
осигуряването на площ от 3.50 кв.м. е достатъчна. В мотивите си
административният съд е посочил и нарушената разпоредба на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, съгласно която минимално изискуемата площ за едно лице следва да е 4
кв.м. Налице е неизпълнение на законово задължение, въведено от законодателят,
което не е било изпълнено от ГД“ИН“. Същото не може да бъде преодоляна с
цитираното решение на ЕСПЧ, тъй като мотивите на едно решение не могат да
отменят въведеното от законодателя изискване.
Неоснователни са и касационните оплаквания, за
омаловажаване на обстоятелството, че лицето е имало достъп до санитарен възел и
течаща вода за част от периода на пребиваване в Ареста Стара Загора, както и че
не е установено повишена нужда от светлина и въздух на лицето. Съдът е
анализирал събраните в хода на производството доказателства, извел е правилни
правни изводи и е постановил обоснован съдебен акт. Достъпът до санитарен възел
и течаща вода е следвало да бъде осигурен за целия период, а не само за част от
него, а от друга страна, липсата на заболяване предполагащо повишена нужда от
въздух и светлина е ирелевантно за изхода на делото. Не може да се приеме и извода,
че липсата на заболяване след излизането му от Ареста, доказва достатъчност на
осигурените условия за пребиваване. Извеждането от килията за провеждане на телефонни
разговори, за свеждания и провеждане на процесуално-следствени действия не
представляват престой на открито по смисъла на чл.86, ал.1 от ЗИНЗС.
В обжалваното съдебно решение са изложени подробни
съображения, които съдът на основание чл.221, ал.2 от АПК споделя, поради което
и същите не следва да бъдат преповтаряни.
Съгласно разпоредбата на чл.284, ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за
вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по
чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал.
2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия
за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и
длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност.
Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите
по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на
противното.
Законът забранява осъдените да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава Държавата да им
осигури от една страна, условия за изтърпяване на наложено им наказание,
съобразени с уважението към човешкото достойнство, от друга - начинът и методът
на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание или трудности от
степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и от трета -
като се има предвид практическите нужди на задържането, тяхното здравословно и
физическо състояние да е изтърпявал наказание в неблагоприятни условия,
рефлектиращи по посочения в исковата молба начин върху душевното му състояние.
Предявеният иск се основава на твърдяно неосигуряване
на минимална жилищна площ при изтърпяването на наказанията. При правилна
преценка на събраните в хода на съдебното производство доказателства, съдът е
приел наличието на предпоставките за ангажирането на отговорността на ГД“ИН“,
като е определил правилно претендираният период, през който не е осигурени нормални
хигиенно-битови условия на З., а при определяне на размера на обезщетение се е
ръководил от критериите по чл.52 от ЗЗД. Наличието на вреди се презюмира от
закона, поради което и оборването на тази законова презумпция е в тежест на
ответника. В хода на производството пред Административен съд Стара Загора, не
са събрани категорични и безспорни доказателства за осигуряването на нормални
хигиенно-битов условия в килията на Ареста Стара Загора за посоченият в
решението период, поради които и в са правилни изводите на съда за наличието на
предпоставките за постановяването на осъдителното решение. При така изложените
съображения решението на съда като правилно следва да бъде оставено в сила.
Водим от изложеното и на основание чл.221, ал.2 от АПК
Върховният административен съд, трето отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение №411 от 12.12.2018 год.,
постановено по адм. дело №207/2018 год. по описа на Административен съд Стара
Загора.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване съгласно чл.223 от Административнопроцесуалния кодекс.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.