Р Е Ш Е Н И E
№
В ИМЕТО НА НАРОДА
гр.Плевен,………………г.
Плевенски окръжен съд, гражданско отделение , в публичното заседание на
четиринадесети февруари през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря Ивайло Цветков като
разгледа докладваното от ЧЛЕН СЪДИЯ ПАНОВА възз.гр. дело № 24 по описа на
Плевенски окръжен съд за 2019 г и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. От ГПК .
С решение № 159 от 29.10.2018 г по гр. дело № 72 по описа за 2018 г
на РС – Никопол състав на същия съд е ОБЯВИЛ за
НЕДЕЙСТВИТЕЛНА по отношение на ДЪРЖАВАТА на основание чл.216,
ал.1, т.4 от ДОПК, ДОГОВОР ЗА ПОКУПКО- ПРОДАЖБА НА НЕДВИЖИМ ИМОТ,
сключен на 29.12.2016г., обективиран в нотариален акт № 77, том 14,
рег.№ 9817, дело № 2028/ 2016 г. на нотариус Д.Д. с рег.№ 232 на НК, вписан в
СВ при НРС, сключен след влизане в сила на 07.08.2009 г. на
Ревизионен акт № *********/ 16.07.2009г. на Главен инспектор по
приходите към ТД на НАП- гр.Велико Търново, съгласно който ПК“О. “ гр.Г. с
ЕИК ***, представлявана от Р.М.Л. е продала на
В. С. З. с ЕГН **********,
следният недвижим имот: сграда – фурна със застроена площ от 180.00кв.м.
и сграда – склад със застроена площ от 65.00кв.м., разположени в общински УПИ №I -650, кв.57 по регулационният
плана на с.М. , с адрес ул.Хр.Ботев №5,
при граници от две страни улици,
УПИ № II – 661 на А.П.Н. и УПИ №
XIII – 652 на В. С. З. и А.– М. Л. Д.П.Н., УПИ № XIII – 652 на В. С.З. и А.– М. Л. Д.. Съдът се е
произнесъл и по въпроса за разноските.
Въззивна жалба срещу решението е постъпила от В.З. , в която се възразява ,че
не е налице един от елементите на фактическия състав по чл. 216 ал.1 т.4 от ДОПК, а именно намерението за увреждане на кредитора. Според въззивника в
случая увреждащото намерение не се презумира, тъй като не се касае засвързани
лица.Няма увреждане, тъй като срещу продажбата в патримониума на прехвърлителя
е постъпила продажната цена. Възразява се, че след датата на процесната сделка
ПК О. е заплатило свои данъчни
задължения на ктаса на Община – Г. . Възразява се, че по отношения на
предявения иск е изтекла общата 5 – годишна
давност, за което по делото са налице доказателства. Възразява се ,че
кооперацията притежава множество на брой други имоти, срещу които е могло да се
насочи принудителното изпълнение. Възразява се, че всички действия на НАП по
възбрани върху имоти на кооперацията и запори на банковите й сметки сочат, че
срещу процесния имот не е предприемано
подобно действие. Претендира се отмяна на атакуваното решение и постановяване
на друго, с което да се отхвърли предявения иск.
Въззиваемата страна ТД на НАП – В.Търново взема становище, че въззивната жалба е
неоснователна. Възразява се ,че решението на РС – Никопол е правилно и
законосъобразно като се изтъква, че разпоредбата на чл. 216 ал.1 т. 4 от ДОПК е
специална по отношение на общата разпоредба на чл. 135 от ЗЗД и следва да се
установява само намерението за увреждане у длъжника, не и у съконтрахента по
процесната сделка.Възразява се, че е приложима абсолютната давност, която в
случая не е изтекла. Претендира се потвърждаване на атакуваното решение.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията в
жалбата,взе предвид направените доводи, прецени събраните доказателства и се
съобрази със законовите изисквания,
намира за установено следното:
СПОРНИТЕ ВЪПРОСИ касаят наличието на условията по чл. 216 ал.1 т. 4 от ДОПК – сделка, намерение за увреждане, както и въпроса за приложението на
разпоредбите за абсолютната давност
ЖАЛБАТА
е ДОПУСТИМА, НО Е НЕОСНОВАТЕЛНА
РС е приел, че със
Заповед № 900265/ 07.04.2009 г. на Директора на ТД на НАП, е
възложено извършване на ревизия на ПК“О. “ гр.Г. за видове задължения, по
периоди, както следва: Данък по чл.36-38 от ЗОДФЛ/отм./ за периода от
01.01.2003г. до 31.12.2006г., Данък по чл.42-43 от ЗДДФЛ за периода от
01.01.2007г. до 31.12.2008г., ; вноски за държавно обществено осигуряване за
периода от 01.11.2006г. до 31.03.2009г.,; вноски за здравно осигуряване за
периода от 01.11.2006г. до 31.03.2009г.; вноски за ДЗПО за професионален
пенсионен фонд за периода от 01.11.2006г. до 31.03.2009г.; вноски за ДЗПО за
универсален пенсионен фонд за периода от 01.11.2006г. до 31.03.2009г. и вноски
за фонд „Гарантирани вземания на работници и служители по несъстоятелност за
периода от 01.11.2006г. до 31.03.2009г./л.6 по делото/.
Заповедта за възлагане на
ревизия е връчена лично на председателя на кооперацията на 16.04.2009г., видно
от същата.
Въз основа на извършената ревизия е
изготвен ревизионен акт № *********/16.07.2009г. за констатирани данъчни
задължения на ответната кооперация за ревизираните данъчни период в размер на
общо 115 657.83лв. и лихви в размер на 46 583.41лв./л.7-17 по делото/.
На 03.07.2009г. е издадено
постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки във връзка с
възложената ревизия, чрез запор върху банкови сметки на длъжника.
Ревизионния акт и
постановлението от 03.07.2009г. са връчени на упълномощено длъжностно лице на
ответната кооперация - М.С.Л. на
длъжност „шофьор“ видно от същите на 23.07.2009 г./л.17 и 18 по делото/.
По делото не са били налице
данни за обжалване на РА, поради което същият, според РС, е влязъл в сила на 07.08.2009г.
На 09.09.2009г., с Постановление, НАП е наложило запор по налични и постъпващи суми в банковите
сметки в“***“ АД, клон Плевен и „О.Б. “ АД, като не са установени суми по банковите
сметки, за заплащане на
задължението.
На 19.09.2014г. са наложени
обезпечителни мерки – възбрана на общо 7бр. недвижими имоти , собственост на
ответната кооперация
На 14.11.2014г., са наложени
обезпечителни мерки – запор върху 27 бр. ТБ, подробно описани в Постановлението
от същата дата, приложено на л. 55- 63п о делото.
На 18.07.2016г., с
Постановление за налагане на обезпечителни мерки, е наложен запор върху
притежаваните от ответнита кооперация, дялове в „Г. – КООП“ ЕООД.
На 29.12.2016 г. ответната
кооперация е сключила с ответника В. С. З. договор за покупко- продажба на
недвижим имот, обективиран в нотариален
акт № 77, том 14, рег.№ 9817, дело №
2028 на нотариус Д.Д. с рег.№ 232 на
НК, с който първия ответник е продал на вторият ответник, процесния недвижим имот за сумата
от 16 500лв., която сума купувача е заявил, че е получил изцяло
по банков път. /л.47-48 от делото/.
Видно е било от представената по делото
справка, че задълженията на ответната
кооперация, по процесният РА, към 23.01.2018г.,
са в размер на общо 493 535.12лв. от които главница в размер на
215 991.04лв. и лихва 277 544.08лв. /л.19-46 по делото/.
Представената
административна преписка във връзка с последващо изменение на ПУП, в който се
намира процесният имот, съдът е приел за
неотносима към предмета на настоящият спор, поради което и не я е обсъдил.
Според РС
съгласно чл.216, ал.1 от ДОПК, недействителни по отношение на държавата
са сключените сделки след датата на установяване на публичното задължение,
съответно след връчване на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на
последната са установени публични задължения. Сделките са изброени изчерпателно
в ал.1, т.1 – 6. В зависимост от вида им са предвидени специални предпоставки
за тяхната недействителност, като общи за всички са посочените в ал.1 на
цитираната норма – установено публично задължение или връчена заповед за
възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични
задължения и сделката е извършена в последващ момент.
Следващата предпоставка,според
РС, касаеща относителната
недействителност, основана на чл.216, ал.1, т.4 от ДОПК, на сделка, осъществена
в посочения по-горе времеви диапазон, е установяване намерението да се увреди
публичния взискател. Тъй като се касае
за възмездна сделка, ищецът носи тежестта да докаже наличието на увреждащо
намерение при сключване договора за покупко-продажба на процесния имот.
В тежест на ответниците ,според РС, е да оборят твърденията, изложени в исковата
молба, като установят, че публичното задължение е погасено на
някакво основание, че липсва намерение за увреждане, че длъжникът притежава
достатъчно имущества, чрез насочване на изпълнението към което, взискателят
може да бъде удовлетворен и пр.
В настоящият казус, според РС, не
се спори и от доказателствата
по делото е установено наличие на публично задължение на ответната кооперация,
установено с влязъл в сила ревизионен акт,
както и че въз основа на същият е образувано изпълнително дело при
публичен изпълнител, по което са наложени обезпечения и се извършват изпълнителни
действия.
Не е било спорно между страните
също, че след като е влязъл в сила административен акт на публичното
задължение, наличие на висящо
изпълнително дело за събирането на това вземане, по което са наложени запори
като обезпечителни мерки и са извършвани публични търгове на имуществото на
кооперацията, с цел погасяване на публичните вземания, е сключен
на 29.12.2016г., Договор за покупко-продажба, с който ответната
кооперация е прехвърлила на вторият ответник, процесният имот,
находящ се в с.М. , общ.Г. .
Не е било спорно също, че към
момента на извършване на разпоредителната сделка, са били непогасени
задълженията на ответната кооперация по
висящото изпълнително дело, поради недостиг на средствата, въпреки проведените
търгове за продажба на недвижимо имущество, както и запора на всички банкови
сметки на кооперацията длъжник.
Ответната кооперация,
възразява относно размера на публичното вземане, като твърди,
че към момента на извършване на разпоредителната сделка, публичното
вземане е било погасено по давност.
Съдът е приел това възражение за неоснователно,
поради това, че съгласно чл.171,ал.1 от ДОПК, публичните вземания се погасяват с изтичането на
5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината,
през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е
предвиден по-кратък срок. Когато са налице условия за спиране на давността и когато се предприемат
действия по принудително изпълнение, водещи до прекъсване на давността, срокът
за погасяване на публичното задължение е 10г., считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да бъде платено задължението. В конкретният
случай,според РС, давностният срок
започва да тече от 01.01.2010г., т.к. от представените по делото Постановления
от 22.08.2014г. и от 14.11.2014г. за налагане на обезпечителни мерки и действия на публичният изпълнител в рамките
на срока по чл.171, ал.1 от ДОПК, се
установяват действия, предприети преди изтичането на 5-годишния давностен срок,
поради което се прилага срока по чл.171, ал.2 от ДОПК.
Следователно, според РС, обективният елемент от фактическия състав на
чл.216, ал.1, т.4 от ДОПК е доказан от ищците, а от страна на
ответниците не са представени доказателства, които да
опровергават техните твърдения, а именно, че притежаваното от
ответната коопреция имущество е достатъчно за да погаси вземаният
към Държавата – кредитор.
Спорен по делото е , според РС, е бил третият елемент – налице ли
е доказано от ищеца намерение на ответната кооперация да увреди
публичния взискател чрез извършване
на прехвърлителната сделка със собствения си недвижим имот.
Съгласно Решение № 27 от 28. 02.
2013 г. на ВКС по т.д.№ 410/ 2012 г., ІІ т.о., ТК намерението за увреждане по
чл.216, ал.1 , т.4 от ДОПК като факт е
мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т.е.съзнание, че със
съответния правен акт се уврежда кредитора, най- често като се намалява
имуществото на длъжника, служещо принципно за удовлетворяване вземанията на
кредиторите.Следователно, като вътрешно мисловно – емоционално състояние на
длъжника/ съответно на неговите управителни органи/, то няма самостоятелна
изява , която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на
увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да
се установи след преценка на всички факти по конкретния спор.В
решението е посочено, че естеството на този факт е такъв, че трудно би се
доказал при пряко доказване, а по- често следва това да стане при косвено
такова, на основата на предположения , произтичащи от преценката на
конкретните факти, материализиращи субективното намерение за увреждане.
В настоящия случай, според
РС, фактите, от преценката на които може да се направи извод за намерението на
длъжника по публично задължение да увреди длъжника са следните – първият
ответник, в качеството си на продавач по сделката е декларирал в представената пред нотариуса,
изповядващ сделката, че няма
непогасени подлежащи на принудително изпълнение публични задължения, каквито са
безспорно задълженията по РА.
В подкрепа на тезата за намерение
за увреждане на ищеца – кредитор от ответната кооперация, следва да бъде
съобразено обстоятелството, че сумата от продажбата на имота не е
преведена по банкова сметка ***.
Следователно, според РС, доказан е и субективният елемент от
фактическия състав на нормата, съдържаща се в разпоредбата на чл.216,ал.1,т.4
от ДОПК- намерение на длъжника да увреди взискателя, тъй като от съвкупната
преценка на доказателствата се установява, че
ответната кооперация е отчуждила процесният
недвижим имот, за да не позволи върху този имот да
се насочи принудително изпълнение.
По тази причина, според РС, умишлено е декларирал неверни данни при
изповядване на сделката, че няма публични задължения, а продажната цена,
вероятно е платена в брой, за да не може върху тези суми да се насочи принудително изпълнение. РС е
приел, че никой от двамата ответници не
твърди, че сумата е била преведена по банковата сметка на ответната кооперация
и не представя доказателства за това.
Фактът, че продажната цена не е
заплатена по банков път, въпреки
декларираното, според РС, обуславя и знанието и на двете страни по сделката, че
се цели от ответната кооперация да бъде увреден ищеца в лицето на Държавата и предполага знанието му, че сметките на продавача са запорирани.
Знанието се установява и от уговореното в т.3 от процесният нотариален акт.
Разпоредбата на чл.216, ал.1 ,т.4 от ДОПК е специален
закон по отношение на общата разпоредба за обявяване на относителна
недействителност по чл.135 от ЗЗД, и не предвижда, когато
атакуваното разпоредително действие на длъжника е възмездно, третото
лице, с което длъжникът е договарял също да е знаело за увреждането. Когато
разпоредителната сделка е сключена след връчване на заповедта за възлагане на
ревизия, какъвто безспорно е настоящият случай,според РС, е достатъчно да се установи само намерение за
увреждане у длъжника.
Предвид изложеното, съдът е приел, че предявения иск по чл.216, ал.1,
т.4 вр. чл.216, ал.2 от ДОПК, е основателен и доказан и следва да бъде уважен.
РЕШЕНИЕТО на РС е правилно и законосъобразно като краен
резултат
РС е изложил
мотиви, които в по – голямата си
част се споделят от въззивния съд и не следва да се преповтарят във вида, в
който са изложени.
Следва да се
отбележи процесуалното поведение на първия ответник пред РС – Никопол ,който
чрез своя процесуален представител в подадения е оспорил предявения иск като
неоснователен, а в първото по делото заседание на 23.04.2018 г чрез същия
процесуален представител е признал изцяло предявения иск. Във въззивното
производство позицията отново е променена и е взето становище за основателност
на въззивната жалбата от другия ответник пред РС и за незаконосъобразност на
постановеното решение. В постановения доклад по делото са налице
несъвършенства, но същият не е бил оспорен от страните пред първоинстанционния
съд, няма и оплаквания в този смисъл в подадената въззивна жалба, която е само
от втория ответник пред РС – Никопол и
приобретател по процесната сделка. Не е
основателно възражението във въззивната жалба за липсата на увреждащо намерение
при извършване на сделката. РС е изложил
мотиви в този смисъл като следва само да се добави, че възмездността на
сделката не изключва автоматично намерението за увреждане като по делото не се
установява сумата по сделката да е постъпила по банков път по сметки на
продавача, както е отразено в нотариалния акт. Липсват такива твърдения и
представени доказателства от страните по делото. Правилно РС е аргументирал изводите си за
наличие на увреждащо намерение и с подадената декларация от продавача.
Насочването на определени действия на НАП към банкови сметки на длъжника или
към други имоти са обстоятелства, които са ирелевантни по отношение на установяването
на увреждащото намерение у продавача длъжник. Преценка на НАП е как да събира
вземанията си, но чл. 216 ал.1 т. 4 от ДОПК предвижда правна възможност
кредиторът да защитава правата си при
извършване на действия, които ги
ограничават или лишават от такива.
Следва да се
отбележи, че съгласно Чл. 171 ал.1 от ДОПК публичните
вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1
януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок , а
съгласно ал. 2 с изтичането на
10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината,
през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички
публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в
случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е
спряно по искане на длъжника.
Съгласно Чл. 172 ал. 1 от ДОПК давността
спира:
1. когато е започнало производство по установяване на
публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година;
2. когато изпълнението на акта, с който е установено
вземането, бъде спряно - за срока на спирането;
3. когато е дадено разрешение за разсрочване или
отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването;
4. когато актът, с който е определено задължението, се
обжалва;
5. с налагането на обезпечителни мерки;
6. когато е образувано наказателно производство, от
изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение.
Съгласно ал. 2 давността
се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с
предприемането на действия по принудително изпълнение. Ако актът за
установяване бъде отменен, давността не се смята прекъсната.
Съгласно ал. 3 от
прекъсването на давността започва да тече нова давност.
По делото на л. 55
и сл. са налице писмени доказателства за налагане на обезпечителни мерки, т.е
наличие на хипотезата на чл. 172 ал.1 т. 5 от ДОПК. В този смисъл е правилен
изводът на първоинстанционния съд за липсата на изтекла давност, въпреки че
аргументацията му в този смисъл е пестелива и непълна.
Пред въззивната
инстанция не се представиха доказателства, които да водят до извод, различен от
този на РС – Никопол.
Предвид
гореизложеното следва да се потвърди
атакуваното решение. Разноски не са претендирани и при този изход на делото не
следва да се присъждат и на въззивника.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № № 159 от 29.10.2018 г по гр. дело № 72 по описа за 2018 г
на РС – Никопол КАТО ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на
обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :