РЕШЕНИЕ
№ 4000
гр. Варна, 08.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Мартин Стаматов
при участието на секретаря Ана Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Мартин Стаматов Гражданско дело №
20233110101473 по описа за 2023 година
И за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на гл. „ ХVІІІ-та” вр. гл. „ХІІІ-та” ГПК.
Делото е образувано въз основа на искова молба подадена от „И. Ф.“ Е.
ЕИК **** със седалище и адрес на управление: гр.С. ул. „Б.“ № ****, *****, с
която претендира да бъде прието за установено по отношение на Б. И. К., ЕГН
********** с постоянен и настоящ адрес: гр. В. ул. „М. Я. К.“ № *** ет.***,
ап.**, че съществува присъденото с издадена по ч.гр.д. № 16034/2022г. на
ВРС заповед по чл. 410 ГПК вземане за сумите от: 2500,00 лева (две хиляди и
петстотин лева), представляваща неплатена част от главницата по Договор за
предоставяне на кредит № 361604 от 15.11.2021г., сключен между „И. Ф.“ Е.
и Б. И. К., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване
на заявлението в съда – 05.12.2022г. до окончателното й изплащане, сумата от
453,75лева (четиристотин петдесет и три лева и седемдесет и пет стотинки),
представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 14.01.2022г.
до 10.11.2022г.
В исковата молба са изложени следните обстоятелства, на които се
основават претендираните права: На 15.11.2021г. между „И. Ф.” Е. като
заемодател и Б. И. К. като заемател бил сключен договор за
кредит № ***** от разстояние, съгласно който дружеството предоставил на
ответника сума в размер 3000 лв. по банкова сметка на негово име. Общото
задължение по договора с уговорена възнаградителна лихва в размер на
40,15% възлизало на 3643,50 лв., която сума била разсрочена на 12 месечни вноски
с краен падеж 10.11.2022г. Кредитополучателят върнал част от главницата на
стойност 500 лв. и от дължимата възнаградителна лихва за периода от
15.11.2021г. до 14.01.2022г. За събиране на вземането си ищецът депозирал
заявление по чл. 410 ГПК, което било уважено, като по ч.гр.д. №
16034/2022г. по описа на ВРС е издадена заповед за изпълнение, срещу която
1
длъжникът възразил и на заявителя били дадени указания да предяви иск.
Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен
отговор от редовно уведомения ответник, с който оспорва частично иска над
размер от 2044 лв. за главница и относно възнаградителната лихва. Сочи, че с
договора е предвидено задължение в тридневен срок от сключване на
договора заемателят да осигури обезпечението му чрез двама поръчители –
физически лица с нетен осигурителен доход над 1000лв. или чрез банкова
гаранция, при неизпълнение на което е предвидена неустойка в размер на
1368 лв., разсрочена за плащане ведно с вноските по кредита. Счита, че така
формулирана клаузата за неустойка е нищожна като противоречаща на
добрите нрави и на нормите на чл. 143 ал. 1 т. 5 и т.19 ЗЗП и чл. 146 ал. 1 ЗЗП
вр. чл. 19 ЗПК. Предвид нищожността на клаузата за неустойка, заплатените
от ответника 456 лв., които са отнесени от ищеца за погасяването й, следва да
бъдат отнесени за погасяване на главницата, доколкото предвид нищожните
клаузи на договора се дължи връщане само на главницата по него. Оспорва
претенцията на ищеца за разноски, тъй като не е дал повод за завеждане на
иска. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.
Съдът, след като прецени събраните в процеса доказателства,
поотделно и в съвкупност, прие за установено от фактическа страна,
следното:
От приложеното ч.гр.д. № 16034/2022г на ВРС се установява, че в полза
на ,,И. ф.“ Е. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу
длъжник Б. И. К. за посоченото в исковата молба вземане.
От писмените доказателства - копия от: разпечатки от имейл-
кореспонденция от 15.11.2021г.; 15.11.2021г., 13.12.2021г., 17.12.2021г.,
25.12.2021г., 12.01.2022г., 16.01.2022г., 24.01.2022г., 31.01.2022г.,
08.02.2022г., 12.02.2022г., 17.02.2022г., вкл. договор за предоставяне на
кредит № 361604 от 15.11.2021г. с общи условия към и погасителен план;
лична карта на Б. И. К., снимка на Б. И. К., платежно нареждане от
15.11.2021г. за сумата от 3000 лв.; диск със записан разговор, товарителници,
се установява, че: На 15.11.2021г. между „И.Ф.” Е. и Б. И. К. бил
сключен договор за кредит № ***** от разстояние за сума в размер
3000 лв., която била преведена по банкова сметка на негово име на същата
дата. Уговорената възнаградителна лихва в размер на 40,15% била на
стойност 643,50 лв., разсрочена ведно с главницата на 12 равни месечни
вноски с краен падеж 10.11.2022г. В чл. 3 от договар била уговорена
неустойка при непредставяне на обезпечение от заемателя чрез двама
поръчители – физически лица с нетен осигурителен доход над 1000лв. или
чрез банкова гаранция в размер на 1368 лв.
Въз основа на така установените факти, Варненският районен съд,
като съобрази приложимия закон, приема от правна страна следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК , за
вземане произтичащо от чл. 79 ал.1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД.
Искът е допустим, тъй като е подаден в срок, вследствие на
своевременно депозирано възражение от длъжника в заповедното
производство и има за предмет вземанията посочени в заповедта по чл. 410
ГПК.
Разпределението на доказателствената тежест в процеса изисква при
предявен положителен установителен иск с горепосоченото правно
основание, ищецът да докаже възникването на спорното право, а ответникът -
2
фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право. Предвид
горепосочените материалноправни норми, на които се основава присъденото
със заповедта вземане, уважаването на иска е обусловено от наличието на
установено от ищеца наличие на валиден /т.е съответстващ на императивните
норми на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД/ договор за потребителски кредит между него и
ответника, по която е изправна страна и от която е възникнало задължение на
ответника за заплащане на претендираните суми; размера на договорната
лихва съобразно лихвен процент и период; респ. ответникът следва да докаже
твърденията си за противоречие на уговорената клауза за неустойка на
императивни правни норми или други положителните факти, изключващи
отговорността му.
На осн. чл. 146 ГПК са приети за безспорни и ненуждаещи се от
доказване обстоятелствата относно наличието на сключен между странитеот
разстояние договор за кредит № 361604 от 15.11.2021г., по който ответникът
е получил по банков път от ищеца сумата от 3000лв.
Не се спори от страните и относно обсттоятелството, че по договора са
платени общо 1145,75 лева отнесени от кредитора по пера за главница - 500
лв.; за лихва - 189,75 лв. и неустойка – 456 лева.
При наличие на облигационно правоотношение - договор за заем, по
който заемателят действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност, а кредиторът действа по занятие, т.е. предоставянето на
кредити е основният му предмет на търговска дейност, се налага извод, че
процесният заем по същество представлява договор за потребителски кредит,
поради което като правоотношение се регулира от нормите на Закона за
потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, които са
императивни и за спазването им съдът следи служебно (арг. от чл. 21, ал. 1
ЗПК, чл. 5 ГПК и т. 1 от Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС), включително и в настоящото заповедно производство.
Обстоятелството, че същото е едностранно, не изключва задължението на
правораздавателния орган да гарантира законността като основен принцип в
гражданския процес, предвид изричната разпоредба на ГПК – чл. 7 ал. 3, и
общоевропейския стандарт на закрилата на потребителите, изяснен и в
практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11
и С-473/00).
В тази насока ВРС намира, че клаузата от договора, с които е уредена
неустойка за неизпълнение на задължение, противоречи на императивната
норма за съдържанието му регламентирана в чл. 5 ЗПК /относно дължимата
от кредитора преддоговрна информация/.
Нормата на чл. 16 ЗПК предвижда императивно задължение на
кредиторът да оцени кредитоспособността на потребителя преди да
предостави кредит на последния. Същевременно в заявлението се твърди, че
претендираното вземане за неустойка, произтича от чл. 3 на договора за
кредит, съгласно която неустойка се дължи, в случай, че заемателят не
предостави в тридневен срок от подписване на договора обезпечение на
задълженията си посредством поръчителство или банкова гаранция в размер
на общо дължимата сума по договора. Съдът намира, че такава клауза де
факто прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника,
вменени й с нормата на чл. 16 ЗПК, върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Т.е. клаузата за
предоставяне на обезпечение след сключване на договора, цели да заобиколи
3
цитираната норма и респективно по силата на чл. 21, ал. 1 ЗПК е нищожна.
Затова нищожна се явява и уговорената неустойка за неизпълнение на това
договорно задължение. В случая е видно, че неустойката е уговорена и
разпределена в погасителните вноски още при подписване на договора.
Допълнително, неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение, което
не е свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното
задължение на потребителя за връщане на заетата сума, излиза и извън
присъщите си функции и цели само и единствено да постигане неоснователно
обогатяване.
Систематичното тълкуване на чл.10а, чл.19, ал.3 и ал.4 чл. 21, ал.1 от
ЗПК налага извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ
потребителски кредит, да договаря условия, при които освен обявената
договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато
такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не
може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставяне на
потребителя. Предварително разпределена и пресметна на отделни вноски
неустойка, събирана по начин, идентичен с лихвата несъмнено налага
квалифицирането на това споразумение към потребителски договор като
средство за заобикаляне на императивна забрана.
Отделно от това уговорката за неустойка противоречи на нормата на чл.
143 ал. 1 т. 5 ЗЗП. Независимо, че е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, същата е предварително
предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита.
Налага се извода, че тази клауза от договора противоречи на добрите
нрави, като директно уговорена във вреда на потребителя, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и има за цел заобикаляне изискванията на
ЗПК, което я прави нищожна и като такава на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК -
непораждаща права и задължения за страните по заемното правоотношение.
В договора страните изрично са уговорили размер на годишен лихвен
процент по кредита 40,15 %, или 0.11 % на ден. Лихвеният процент е изрично
уговорен и не е променян в рамките на действие на договора. Договореният
размер на възнаградителна лихва е в рамките на допустимия по закон,
доколкото същият не надхвърля пет пъти размера на законната лихва – чл. 19
ал. 4 ЗПК, с която норма законодателят изрично е предвидил праг, до който
размерът на възнаградителната лихва се явява допустим и съобразен с
интересите на потребителя. В този смисъл не се явява в нарушение на добрите
нрави и не следва да се третира за нищожна на това основание. Безспорно
кредитополучателят е ползвал предоставената му от кредитора сума и дължи
съответното възнаграждение за това.
Въз основа на гореизложените доводи, искът следва да бъде уважен
частично до размер от 2044 лева за претендираната главница, след
приспадането от стойността й на безспорно платените по договора суми за
две вноски от главницата / 500лв./ и за неустойка /456лв./, и от 453,75 лева за
договорна лихва - в т. см. е и актуалната съдебна практика – пр. Решение по
в.гр.д. №223/2023г. на ВОС; Решение по в.гр.д. № 11/2023г. на ВОС и др.
Съобразно с изхода на спора, разпоредбата на чл. 78 ал. 1 от ГПК и
направеното искане от ищеца за присъждане на разноски, такива следва да му
бъдат определени според представените доказателства в размер на 50 лв. за
4
авансово внесената държавна такса и 100лв. – юрисконсултско
възнаграждение, определено съобразно с разпоредбата на чл. 78 ал. 8 ГПК /в
ред. ДВ бр. 8 от 2017 г./ вр. чл. 37 ЗПрП вр. чл. 25 НЗПП /Приета с ПМС № 4
от 06.01.2006г./, като съразмерно на уважената част от иска стойността им е
150 лв., съразмерно на уважената част от иска – 126,84лв. Следва да му се
присъдят и разноските в заповедното производство за юрисконсултско
възнаграждение и държавна такса, съразмерно на уважената част от иска -
86,38 лв.
В тази насока съдът намира, че предвид липсата на изпълнение в хода
на настоящия процес, дори и за признатата част от иска, ответникът е дал
повод за образуване на делото.
Респ. ответникът на основание чл. 78 ал. 3 ГПК има право на разноски,
които се претендират за адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38 ал.
2 ЗА за исковото производство, което съдът определя в минимален размер от
400 лв., съобразно фактическата и правна сложност на спора, съразмерно на
уважената част от иска – 61,71лв. Следва да му се присъдят разноските
в заповедното производство - 400 лв. за адвокатско възнаграждение, с
претенцията за което ищецът е бил запознат и против което не е налице
възражение по чл. 78 ал. 5 ГПК, съразмерно на уважената част от иска - 61,71
лв.
Мотивиран от горното, Варненският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК в
отношенията между страните „И. Ф.“ Е. ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: гр.С. ул. Б. № ***, ****, п.к. *** и Б. И. К., ЕГН ********** с
постоянен и настоящ адрес: гр. В., ул. „М. Я. К.“ № *** ет.***, ап.***, че
съществува ЧАСТ ОТ ВЗЕМАНЕТО присъдено с издадена по ч.гр.д. №
16034/2022г. на ВРС заповед по чл. 410 ГПК, ДО РАЗМЕР НА сумите от:
2044 лева представляваща неплатена част от главницата по Договор за
предоставяне на кредит № *****от 15.11.2021г., сключен между „И. Ф.“ *** и
Б. И. К., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на
заявлението в съда – 05.12.2022г. до окончателното й изплащане, сумата от
453,75лева (четиристотин петдесет и три лева и седемдесет и пет стотинки),
представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 14.01.2022г.
до 10.11.2022г. /посочена във вноски от 3 до 12 по погасителен план/, КАТО
ОТХВЪРЛЯ ИСКА за разликата до пълния претендиран размер от 2500,00
лева (две хиляди и петстотин лева) за главница.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 ГПК Б. И. К., ЕГН ********** да
заплати на „И. Ф.“ Е. ЕИК **** сумата от 126,84 лева представляващи
разноски по настоящото дело и сумата от 86,38 лева разноски по ч.гр.д. №
16034/2022г. по описа на ВРС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК „И. Ф.“ Е. ЕИК *** да
заплати на Б. И. К., ЕГН ********** сумата от 61,71 лева разноски по ч.гр.д.
№ 16034/2022г. по описа на ВРС
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК вр. чл. 38 ал. 2 ЗА „И. Ф.“
Е. ЕИК ****** да заплати на адвокат К. Н. Т. от ВАК сумата от 61,71 лева -
възнаграждение за настоящото производство.
5
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненския
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6