РЕШЕНИЕ
№…
гр. Плевен, 13.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в
публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря В.П. и в присъствието
на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ ГЕОРГИЕВА в.гр.д. № 480 по описа за 2020 г. и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 76/12.03.2020 г. по гр.д.№ 189/2019 г. по описа на ЧбРС е
признато за установено по отношение на „***“ ООД със седалище гр.Червен бряг, обл.Плевен, че вземането на
„***“ ЕАД със седалище гр.София за сумата
12 986.05 лв., ведно със законната лихва считано от 07.12.2018 г., както и
направени разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№ 1213 по описа на съда за 2018 г., в размер на 266.51 лв., за което е издадена заповед за
изпълнение № 745 от 07.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 1213
по описа на съда за 2018 г.,
съществува.Осъдено е на основание чл.78, ал.1 ГПК „***“ ООД със седалище гр.Червен бряг, обл.Плевен, да заплати на „***“ ЕАД със седалище гр.София направените по делото разноски в размер на
1 613.73 лв.
Депозирана
е въззивна жалба от „***“ООД със седалище гр.Червен бряг, обл.Плевен, против
решение № 76/12.03.2020 г. по гр.д.№ 189/2019 г. по описа на ЧбРС.Излагат се
доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, а искът-неоснователен и
недоказан.Прави се искане да се отмени обжалваното решения изцяло и да се
постанови друго по съществото на спора, с което да се отхвърли изцяло като
неоснователен и недоказан предявеният иск по основание и размер, както и да
бъде осъден въззиваемият да му заплати направените съдебно-деловодни разноски в
двете съдебни инстанции съгласно представения списък за разноски.
За
въззиваемата страна „***“ЕАД със
седалище гр.София процесуалният представител изразява становище да се отхвърли
въззивната жалба като неоснователна и да се потвърди първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно.
Въззивната жалба е процесуално допустима, а по същество
основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.Според ТР №
1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване.
В исковото
производство съдът е длъжен да определи служебно правната
квалификация на спорното материално право въз основа на въведените от
ищеца твърдения, а в заповедното производство да посочи обстоятелствата, от
които произтича вземането, без да определя правна
квалификация.
Производството е
образувано по обективно съединени искове с правно основание чл.79 ЗЗД във вр. с
чл.327 ТЗ; чл.79 ЗЗД; чл.248 ЗЗД във вр. с чл.233, ал.1 ЗЗД; чл.86 ЗЗД,
предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК, за установяване на вземания на ищеца „***“ЕАД
със седалище гр.София срещу ответника „***“ООД със седалище гр.Червен бряг,
обл.Плевен, за които е издадена заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК (определение № 169/6.03.2019 г. на ВКС по гр.д.№ 3663/2018
г., ІІІ г.о., определение № 571/18.09.2019 г. по ч.т.д.№ 1562/2019 г., ІІ т.о.).
На първо място във
въззивната жалба се сочи, че искът е погасен по давност съгласно чл.110 ЗЗД,
като както в писмения отговор, така и в първото по делото с.з. е направено
възражение за настъпила погасителна давност, а тезата на въззиваемия, ищец в
първоинстанционното производство, че давността следва да тече не от 30.04.2013
г., респ.25.04.2013 г., а от датата на нотариалната покана, е несъстоятелна.
В тази насока от
фактическа страна следва да се приеме за установено следното.
Не е спорно, че
между страните е сключен договор за дистрибуторство, складиране и предаване на
технически газове от 18.12.2009 г., като дистрибуторът се е задължил да
извършва от името и за сметка на СОЛ в посочената зона дистрибуция на
продуктите на СОЛ и в частност на технически газове в сгъстено, естествено или
течно състояние в преносими съдове, които ще му бъдат предоставени от СОЛ, като
за цялостната си дейност по дистрибуцията и организацията на продажбите на
стоките дистрибуторът ще получава възнаграждение от СОЛ в договорения размер.
В чл.2.3 от
договора за дистрибуция страните са уговорили, че дистрибуторът е материално
отговорен за бутилките, предоставени му от СОЛ, като следи тяхното движение по
клиенти, техническата им изправност и срок на валидност на заверките, а при
унищожена или изгубена бутилка дистрибуторът заплаща стойността на същата в
размер на 200 лв. за брой.
С анекс към
горепосочения договор от 25.04.2013 г., на основание т.9.3 предложение първо от
договора, въззиваемото дружество „***“ЕАД едностранно е прекратило договора,
считано от 30.04.2013 г.
В т.2 от анекса е
посочено, че на основание т.9.4 от договора дистрибуторът се е задължил
незабавно да предаде всички бутилки, доставени му от „***“ЕАД, в периода от
подписване на анекса до датата на прекратяване на договора.
В т.9.4 от договора
страните са уговорили, че дистрибуторът е длъжен да предаде, незабавно след
обявяване на договора за прекратен, всички складови наличности, счетоводни
документи, касови наличности и ЕКАПФ на СОЛ или представляващо го лице.
Съгласно т.3 от
анекса за предадените бутилки е следвало да се състави приемо-предавателен
протокол, на който страните са придали доказателствена стойност.
Въззиваемият, ищец
в хода на първоинстанционното производство, счита, че от дейността на
въззивника като дистрибутор са останали невърнати общо 29 броя стоманени
бутилки, негова собственост, в които той е продавал техническите газове, като
ги е предоставял на крайни потребители срещу задължението същите да бъдат
върнати за по-нататъшно производство, които бутилки по вид са описани в описа
към 03.02.2016 г.
В тази насока е
представен този опис на задържаните бутилки - 29 бр. към 03.02.2016 г., а от
заключението на ВЛ Коларова, неоспорено от страните, което съдът възприема като
обективно и компетентно, се установява, че въведените записи в счетоводната
система на ищеца се базират на въведения от ищеца специализиран софтуер за
отчет и контрол, и отговарят на представените доказателства на хартиен носител
по делото.
На 21.06.2016 г. е
представена от въззиваемия нотариална покана до въззивника, като е направено
искане в 5-дневен срок от получаването на същата да се върнат липсващите 29
броя бутилки, като стойността на една стоманена бутилка за съхранение на газове
от типа на задържаните от дружеството е приблизително 400 лв. или общо
11 600 лв., както и да бъдат заплатени посочените суми в общ размер на 1
462.55 лв.
В протокола от
25.08.2016 г. нотариусът е посочил, че на 21.06.2016 г. е била представена
същата, но адресатът - „***“ ООД, представляван от управителя Р.Ц., е отказал
да получи нотариалната покана, поради което се е наложило да се спази
процедурата по чл.47 ГПК, като на 22.06.2016 г. е било залепено уведомление /съобщение/ на
входната врата на жилището му на посочения адрес (в съобщението ат 22.06.2016 г. е посочено не дружеството, а Р.Ц.), като в дадения му 14-дневен срок до 25.08.2016 г.
същият не се е явил в кантората за получаване на нотариалната покана, поради
което същата се счита за връчена.
От правна страна
следва да се приеме следното въз основа на така установените фактически
обстоятелства.
Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е депозирано на 07.12.2018 г.
Съгласно чл.110 ЗЗД
с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът
не предвижда друг срок.Погасителната давност е период от време, определен с
начален и краен момент.
Съгласно чл.114,
ал.1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, за който вземането е станало
изискуемо.
Според чл.114, ал.2 ЗЗД, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността
започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.
Основателно е
възражението на въззиваемия, че първоинстанционният съд не е прилагал нормата
на чл.116 ЗЗД досежно основанията за прекъсване на давността.В първоинстанционното
производство той се е позовал на чл.114, ал.2 ЗЗД, като счита, че тъй като
приемо-предавателен протокол по смисъла на т.3 от анекса от 25.04.2013 г. не е
съставян за връщане на бутилките, то изискуемостта е настъпила след поканата ( доколкото срок за изпълнението не е уговарян преди
това), връчена чрез залепване, тъй като с ИМ не се
претендира връщане на бутилки, а тяхната равностойност.
Възражението за
изтекла погасителна давност следва да се разгледа по всеки един от предявените искове поотделно.
Първият предявен
иск е с правно основание чл.422 ГПК във
вр. с чл.79 ЗЗД във вр. с чл.327 ТЗ за заплащане по фактури
№ 49000000195/30.04.2013 г. на сумата 441.72 лв. с ДДС и № 49000000191/28.02.2013
г. на сумата 514.73 лв. с ДДС за доставка на технически газове, който
настоящата инстанция приема, че е погасен по давност.
В ИМ е посочено, че
паралелно с договора за дистрибуторство, както и след прекратяване на същия,
ищецът е доставял на ответника по неформални договори за доставка технически
газове (кислород в газообразно състояние в стоманени бутилки).
С оглед на
доказателствата по делото следва да се приеме, че между страните са възникнали
валидни облигационни отношения по договор за търговска продажба на кислород,
който е консенсуален, писмената форма не е условие за неговата валидност и
сключването му може да се докаже с всички допустими доказателствени средства,
като следва да се приеме за доказан фактът на реалното получаване на стоката.С
оглед на датите на издаване на фактурите - 28.02.2013 г., респ.30.04.2013 г.,
към датата на исковата молба -07.12.2018 г., петгодишната давност по чл.110 ЗЗД
е изтекла ( определение № 81/07.02.2019 г.
на ВКС по т.д.№ 1518/2018 г., ІІ т.о.,
решение № 71/08.09.2014 г. на ВКС по т.д.№ 1598/2013 г., ІІ т.о.,
решение № 96/26.11.2009 г. на ВКС по т.д.№ 380/2008 г., І т.о.).
Другият иск е с
правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.79 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 170 лв. депозит за
предоставени бутилки съгласно товарителница № 44074/04.03.2014 г. и ПКО № 841/04.03.2014
г. в размер на 170 лв., но той не е доказан от въззиваемия, ищец в първоинстанционното
производство, по основание и размер.Погасителната давност не е изтекла, но не
са представени сочените товарителница и ПКО, нито други доказателства,
установяващи наличието на правоотношение между страните в тази насока.
Третият иск е с
правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.248 ЗЗД във вр. с чл.233, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 11 600 лв.,
представляваща стойността на невърнати общо 29 броя стоманени бутилки за
технически газове с цена 400 лв. с ДДС, който е погасен по давност.
Между страните е
сключен на 18.12.2009 г. договор за дистрибуторство, складиране и предаване на
технически газове.Договорът за дистрибуция няма изрична правна регламентация
като отделен вид договор, но с оглед на съществуващата свобода на договаряне (чл.9 ЗЗД) и задължението
на съда да определи правната характеристика на процесния такъв, изхождайки от
поетите в него права и задължения от всяка от страните, следва да се приеме, че
същите на 18.12.2009 г. са сключили един смесен договор, който съдържа и елементите
на договор за заем за послужване
съгласно чл.243 и сл. ЗЗД, тъй като въззивникът като дистрибутор е следвало да
получава възнаграждение върху продажбите в уговорения процент, но е и
материално отговорен за бутилките, предоставени му от СОЛ (решение № 169/28.04.1998 г. на ВКС по гр.д.№ 402/97
г., V г.о.).
Съгласно чл.249,
ал.1 ЗЗД след изтичане на уговорения срок или след ползуването заемателят е
длъжен да върне вещта.
Според чл.248 ЗЗД
при заема за послужване намира съответно приложение чл.233 ЗЗД, а съгласно ал.1
на последния текст заемателят дължи обезщетение за вредите, причинени през
време на ползуването от вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за
която той отговаря, които норми от материалноправно естество имат императивен
характер.
Спорният между
страните въпрос и пред настоящата инстанция в тази насока е кой е началният
момент, от който започва да тече погасителната давност за вземането за
равностойността на липсващите 29 броя стоманени бутилки (безспорно е между страните, че процесните 29
бр.стоманени бутилки са изгубени или унищожени) - от датата на
прекратяване на договора за дистрибуция - 30.04.2013 г. или от изтичане на
5-дневния срок от връчването на нотариалната покана на въззивника през 2016 г.,
с оглед на чл.114, ал.1 и ал.2 ЗЗД.
Съдът счита с оглед
на чл.114, ал.1 ЗЗД, че давността е започнала да тече от деня, в който
вземането за паричната равностойност на липсващите 29 бр. стоманени бутилки е
станало изискуемо - датата на прекратяване на договора за дистрибуция -30.04.2013
г.Падежът на задължението е определен в чл.84, ал.1 ЗЗД.
Дори обаче и да се
приеме, че е приложима спрямо процесното правоотношение разпоредбата на чл.114,
ал.2 ЗЗД, на която се позовава въззиваемият, то петгодишната погасителна
давност отново е започнала да тече от деня, „в който задължението е
възникнало“-т.е. от 30.04.2013 г. поради следното.
С оглед на чл.114,
ал.2 ЗЗД изискуемостта се предпоставя от покана само при наличие на специална
уговорка между страните, каквато в процесния случай липсва.Дори и страните да
не са се споразумели за покана, давността пак започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало (определение №
985 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2012 г., IV г. о., определение №
395/5.04.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 5236/2016 г., ІV г.о., решение № 351/15.01.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 2767/2013 г., ІІІ г.о., решение от 22.04.2005г. на ВКС по т.д.№
741/2004 г., ІІ т.о., определение № 495/1.04.2011 г. по гр.д.№ 834/2010 г., ІV
г.о.).
След като
въззивникът по силата на анекса от 25.04.2013 г. е трябвало незабавно да
предаде всички доставени му бутилки от *** в периода 25.04.2013 г. - 30.04.2013
г., а същият е бил в невъзможност да стори това, тъй като те са били унищожени
или изгубени, т.е. не са били налични към 30.04.2013 г., то същият е следвало
да заплати стойността им в размер на 5 800 лв. (29 бр. бутилки х 200 лв. съгласно т.2.3 от договора от 18.12.2009 г.).Неизпълнението на задължението за връщане на
бутилките и проявлението на вредите - паричната равностойност на липсващите
бутилки е настъпило на една и съща дата - 30.04.2013 г., от който момент е
започнал да тече петгодишният давностен
срок.Приемо-предавателен протокол съгласно т.3 от анекса не е съставян, тъй
като няма предадени бутилки.Не може да се приеме, че петгодишният давностен
срок е започнал да тече от изтичането на 5-дневния срок от връчването на
нотариалната покана на въззивника през
2016 г.
До предявяването на
този иск на 07.12.2018 г. (датата на
депозиране на заявлението с оглед на чл.422, ал.1 ГПК), петгодишният давностен срок, считано от 30.04.2013 г.,
е изтекъл и вземането е погасено по давност.
Четвъртият иск е с
правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата 259.60
лв., претендирана мораторна лихва за забавено плащане на паричните задължения
по фактурите и депозита на основание чл.86 ЗЗД от датата на поканата за плащане
- 25.08.2016 г. до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 03.12.2018
г., както е заявено в петитума на исковата молба, но също е неоснователен.Заповедта
за изпълнение е издадена за сумата 598.56 лв. - лихва за просрочие върху 1
126.45 лв. за периода от 30.04.2013 г. до 03.12.2018 г.
Съгласно чл.119 ЗЗД
с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него
допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла.
Както се посочи по-горе,
главното вземане по двете фактури съдът счита за погасено по давност.
По отношение на
акцесорната искова претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД, чл.111, б.“в“ ЗЗД, във връзка с вземането за обезщетение за
забава върху сумата от 170 лв. - депозит за предоставени бутилки, давността за
главното вземане не е изтекла, но поради неоснователност на главния иск (недоказан по основание и размер) следва да се приеме, че е неоснователен и акцесорният
такъв.
С оглед на
гореизложеното следва да се приеме, че не се дължи и законната лихва от датата
на предявяване на заявлението по чл.410 ГПК (на основание чл.422, ал.1 ГПК) до окончателното изплащане на претендираните суми.Със
заповедта за изпълнение е присъдена законна лихва от 04.12.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането.
Въз основа на гореизложеното
съдът приема, че следва да се отмени обжалваното решение и вместо него да се
постанови друго такова, с което да се отхвърлят предявените искове като
неоснователни.Не са дължими от въззивника и направените разноски в заповедното
производство.
При този изход на
процеса са дължими в полза на въззивника разноски по делото за исковото
производство.
Въззиваемият е
направил пред настоящата инстанция възражение по чл.78, ал.5 ГПК за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение съобразно действителната
фактическа и правна сложност на делото.
Заплатеното
адвокатско възнаграждение в размер на 1 320 лв. за настоящата инстанция не е
прекомерно, с оглед на чл.2, ал.5 във вр. с чл.7, ал.2, т.1 и т.4 от Наредба №
1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ето защо следва да
бъде осъден въззиваемият да заплати на въззивника разноски по делото за двете
инстанция в общ размер на 2 908.52 лв.
Водим от горното, Плевенски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 76/12.03.2020 г.
по гр.д.№ 189/2019 г. по описа на Червенобрежки районен съд, КАТО ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ
предявените искове от „***“ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр.София, ул.“Владайска река“№12, срещу „***“ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр.Червен бряг, ул.“Александър Батенберг“№4, с правно основание
чл.422 ГПК във вр. с чл.79 ЗЗД във вр. с чл.327 ТЗ за заплащане сумите по фактури №
49000000195/30.04.2013 г. на стойност 441.72 лв. с ДДС и №
49000000191/28.02.2013 г. на стойност 514.73 лв. с ДДС за доставка на
технически газове; с
правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.79 ЗЗД за заплащане на
сумата в размер на 170 лв. депозит за предоставени бутилки съгласно
товарителница № 44074/04.03.2014 г. и ПКО № 841/04.03.2014 г.; с правно основание чл.422 ГПК
във вр. с чл.248 ЗЗД във вр. с чл.233, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 11 600 лв., представляваща
стойността на невърнати общо 29 броя стоманени бутилки за технически газове с
цена 400 лв. с ДДС;
иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата 259.60 лв., претендирана
мораторна лихва за забавено плащане на паричните задължения по фактурите и
депозита на основание чл.86 ЗЗД от датата на поканата за плащане - 25.08.2016
г. до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 03.12.2018 г.; ведно със законната лихва от
датата на предявяване на заявлението по чл.410 ГПК (на основание чл.422, ал.1 ГПК) до окончателното изплащане на
претендираните суми, за което е издадена заповед за изпълнение № 745 от
07.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 1213/2018 г. по описа на Червенобрежки районен съд.
Осъжда въззиваемият „***“ЕАД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“***“№12, да заплати на
въззивника „***“ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Червен
бряг, ул.“Александър Батенберг“№4, разноски по делото за двете инстанции в общ
размер на 2 908.52 лв.
Решението не подлежи на
касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: