№ 775
гр. София , 05.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на трети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Джулиана Петкова
Надежда Махмудиева
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Надежда Махмудиева Въззивно гражданско
дело № 20201000503632 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивна жалба
и насрещна въззивна жалба, срещу Решение № 3687/24.06.2020 г., постановено по гр. д.
№10819/2017 г. на СТС, ГО – I – 1 състав, постановено по предявени от Ю. М. Р.
против „Застрахователна компания Лев Инс“АД, обективно и субективно съединени
искове с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, за присъждане на застрахователно
обезщетение в размер на 200 000 лв. за претърпени от ищцата неимуществени вреди –
болки и страдания от смъртта на нейния баща М. Х. Р., и за присъждане на
застрахователно обезщетение в размер от 200 000 лв. за претърпените от ищцата
неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на нейната небиологична майка,
която я отгледала – Й. Х. Д., които нейни близки са починали в резултат от ПТП,
осъществило се на 25.11.2016 г., по вина на водача на лек автомобил „БМВ“, модел
„730Д“ с ДК №***, чиято гражданска отговорност към момента на ПТП е била
застрахована при ответника по договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, сключен на 30.12.2015 г. С обжалваното решение
предявените искове са били уважени частично, като ответникът е бил осъден да
заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния баща в
размер на 100 000 лв., и обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейната
небиологична майка в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва върху тези суми
за периода от датата на увреждането 25.11.2016 г., до окончателното плащане, като за
разликата над тези размери, до пълните предявени размери от по 200 000 лв., исковете
са били отхвърлени, като неоснователни, като страните са осъдени да заплатят
разноски по съразмерност. Недоволни от така постановеното решение са останали и
двете страни.
1
С въззивна жалба вх.№75502/28.07.2020 г., ответникът „ЗК Лев Инс“АД, чрез
юрк. К. А., обжалва решението в неговата осъдителна част изцяло и по двата
предявени иска. Между ищцата и ответното застрахователно дружество били
сключени Споразумение №325/06.06.2018 г. и Споразумение №25/14.01.2020 г., с
които ищцата се е съгласила да получи обезщетение в размер на 65000 лв. за
претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на нейния баща, и обезщетение
в размер на 20 000 лв. за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на
нейната небиологична майка. Така определените в споразуменията суми за
обезщетение, са били изплатени от „ЗК Лев Инс“АД на ищцата с преводни нареждания
от 15.10.2018 г., 30.10.2018 г., 09.11.2018 г. и 30.11.2018 г. по първото споразумение, и
с преводно нареждане от 17.02.2020 г. – по второто споразумение. В същите
споразумения ищцата е декларирала, че с получаване на сумите по споразуменията е
получила цялостна и пълна обезвреда за всички вреди, настъпили в резултат на
пътнотранспортното произшествие от 25.11.2018 г., както и че няма да има и за в
бъдеще никакви претенции към „ЗК Лев Инс“АД за неимуществени или имуществени
вреди, свързани пряко или косвено със това застрахователно събитие, включително
лихви, такси, разходи, разноски или други финансови претенции, като с плащането на
тези суми страните считат, че застрахователят е изпълнил всички свои задължения по
застрахователната полица. С оглед направените от ищцата изявления в посочените
споразумения за удовлетвореност от определените й обезщетения, и за липсата на
претенции към застрахователя за други суми, се поддържа, че предявените съдебни
претенции за възстановяване на същите вреди, са изцяло неоснователни, поради
погасяване на правото на вземане на ищцата, поради извършеното плащане на
задълженията в пълен размер. Настоява се за отмяна на решението в осъдителната му
част изцяло, и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което
исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло, с присъждане в полза на ответника на
всички направени от него разноски по делото. Представени са като писмени
доказателства посочените споразумения и платежните нареждания, с които е
осъществено плащане, и се иска назначаването на експертиза.
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално
легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител с пълномощно към въззивната жалба, отговаря на изискванията на чл.260
и чл.261 от ГПК, поради което е допустима и подлежи на разглеждане.
Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, и в срока по чл.263,
ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивната жалба с вх.№260741/15.09.2020 г.,
подаден от Ю. М. Р., чрез адв. С.Ж., като се застъпва становище за неоснователност на
въззивната жалба на ответника. Във въззивната жалба на ответника са релевирани нови
твърдения за факти – за подписано споразумение между страните за претърпените
неимуществени вреди от ищцата от смъртта на М. Х. Р., като това фактическо
обстоятелство не е било релевирано своевременно пред СГС, не е включено в доклада
по делото и за него не е била разпределяна между страните доказателствена тежест.
Посоченото поведение на ответника съставлява злоупотреба с право и опит за
заобикаляне на процесуалните преклузии - пред първостепенният съд той е оспорвал
факта на настъпването на ПТП, вината на застрахования водач, правото на
обезщетение на ищцата за претърпените неимуществени вреди, и конкретният им
размер, въпреки че относно тези обстоятелства между страните се твърди да е било
постигнато споразумение още на 06.06.2018 г. Едва след като първостепенният съд е
2
отхвърлил всички възражения на ответника относно липсата на противоправно
поведение на виновния водач, че ищцата няма право на обезщетение и не е претърпяла
никакви неимуществени вреди, ответникът представя доказателство, че още преди
първото съдебно заседание между него и ищцата било постигнато споразумение.
Съдебното дирене пред първостепенния съд е приключило на 09.06.2020 г. и
ответникът изрично е заявил, че няма други доказателствени искания и няма да сочи
други доказателства. Възразява се срещу приемане на представените с въззивната
жалба доказателства, като преклудирани и недопускане на поисканата експертиза,
поради настъпила процесуална преклузия. Неоснователни са оплакванията, че
отношенията между ищцата и ответното дружество досежно претърпените
неимуществени вреди от смъртта на Й. Х. Д. са уредени със споразумение от
03.01.2019 г., и че била изплатена сумата от 20 000 лв. – ответникът не е оспорил
фактическите изводи на съда, че ищцата е неграмотна, както и че споразумението не
е било прочетено. Изводът на съда, че споразумението е нищожно, поради липса на
валидно изявление на ищцата, се явява обоснован и правилен. Пред първостепенният
съд е било представено незаверено от банката платежно нареждане за плащане на
сумата от 20 000 лв., което плащане е било своевременно оспорено – видно от
платежното нареждане, същото е направено за превод по банкова сметка, която е
различна от посочената от ищцата банкова сметка, и не са представени доказателства
за заверяване на сметката на получателя. И двете споразумения не са подписани по
надлежния ред от ищцата – същата е неграмотна, и подписването на споразумението с
параф, а не с отпечатък от палец, и без да има данни то да е било надлежно
прочетено, не съставлява валидно изявление на неграмотното лице. Банковата сметка,
по която са направени плащанията по това споразумение, е различна от представената
пред застрахователя при предявяване на застрахователната претенция, дописана е на
ръка след подписване на споразумението, неизвестно кога и от кого, без доказателства
ищцата да е знаела за това, представените платежни нареждания не са заверени от
банков служител, и няма данни сметката на ищцата да е била заверена с извършените
плащания. Настоява се за отхвърляне на въззивната жалба, и потвърждаване на
първоинстанционното решение в осъдителната част. Заявява се претенция за
присъждане на разноските за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение по
реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв, въз основа на ДПЗС, представен при първоинстанционното
производство.
В срока по чл.263, ал.2 от ГПК е постъпила и Насрещна въззивна жалба вх.
№260742/15.09.2020 г., подадена от Ю. М. Р., чрез адв. С.Ж., с която се обжалва
решението в отхвърлителната му част изцяло. С ТР №1/2016 г. от 21.06.2018 г. по т.д.
№1/2016 г. на ОСНГТК се признава правото на обезщетение на отглежданото дете,
когато отглеждането е било трайно и е създало връзка и чувства като между
биологичен родител и дете, какъвто е и настоящия случай. Сочи се и съдебна практика
на ВКС в този смисъл. Релевирано е оплакване за нарушение на чл.52 от ЗЗД чрез
определяне на занижен размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди
от смъртта на М. и Й.. Не е отчетен от съда и факта, че при процесното ПТП са
починали и двамата родители на ищцата. Необосновано определеното обезщетение за
болките и страданията от смъртта на небиологичната майка, са определени в
изключително нисък размер, който не съответства на установените по делото близки
отношения между ищцата и нейната небиологична майка. Настоява се за отмяна на
решението в отхвърлителната му част по двата предявени иска, и присъждане на
пълния размер на претендираните обезщетения. Заявява се претенция за присъждане на
3
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв., в размер на 11 060 лв.
Насрещната жалба е депозирана в срок, от процесуално легитимирана страна с
правен интерес, от надлежно упълномощен процесуален предствител, същата отговаря
на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, насрещният жалбоподател на осн. чл.83,
ал.2 от ГПК е бил освободен от задължението за внасяне на държавни такси с
определение на съда от 23.06.2017 г. Препис от насрещната въззивна жалба е връчен на
насрещните страни – ответника „ЗК Лев Инс“АД и третото лице – помагач Т.Д. П.,
които в срока не са се възползвали от възможността да депозират отговор.
При извършената служебна проверка, на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваното решение е постановено от компетентен съд в надлежен състав, в
изискуемата форма, и е подписано, поради което е валидно. Същото е постановено по
допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е
допустимо. По правилността на решението съдът е ограничен от оплакванията във
въззивните жалби.
На осн. чл.235 от ГПК, въз основа на събраните по делото доказателства в двете
съдебни инстанции, във връзка със спорните между страните обстоятелства, съдът
намира следното:
Между страните не се спори, че на 25.11.2016 г. е настъпило ПТП между лек
автомобил марка „БМВ“, с ДК №***, с водач Т.Д. П., и лек автомобил „Ауди 80“ с ДК
№***, управляван от М. Х. Р. – баща на ищцата, при което е настъпила смъртта на М.
Х. Р. и на пътуващата в същия автомобил на задната лява седалка Й. Х. Д. –
небиологична майка на ищцата. Не се спори, че гражданската отговорност на водача на
автомобила „БМВ“ с ДК №*** е била застрахована при ответника „Застрахователна
компания Лев Инс“АД с валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, с покритие към датата на ПТП. С въззивната си жалба ответникът не
оспорва, че са налице основанията за ангажиране на отговорността му за претърпените
от ищцата неимуществени вреди. Пред въззивната инстанция не се поддържа от
ответника релевираното възражение по чл.51, ал.2 от ЗЗД за наличие на принос на
двамата пострадали за настъпването на вредоносния резултат, чрез непоставяне на
обезопасителен колан. Оплакванията на ответника във въззивната жалба са основани
единствено на твърдението за сключени с ищцата в течение на производството
извънсъдебни споразумения, с които по окончателен начин са уредени отношенията по
повод обезщетяването на ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди от
смъртта на нейния баща и на небиологичната ѝ майка.
Спорът между страните пред въззивната инстанция на първо място е
съсредоточен върху валидността на сключените споразумения, като ищцата не оспорва
автентичността на положените от нея подписи, а валидността на направените от нея
писмени изявления, поради неспазена форма на подписа върху споразумението, който
е положен чрез параф и изписване на трите имена на ищцата, а не с отпечатък от десен
палец.
С Определение №2591/20.11.2020 г. съдът е оставил без уважение исканията за
приемане като доказателства на Споразумение №325/06.06.2018 г. и преводни
нареждания от 15.10.2018 г., 30.10.2018 г.,09.11.2018 г. и 30.11.2018 г., като е приел, че
за същите е настъпила процесуална преклузия, като без основателна причина не са
представени по делото своевременно, а са представени едва с въззивната жалба.
4
Ответникът не е релевирал в първото открито съдебно заседание на 12.06.2018 г.
правопроменящо възражение за сключено между страните извънсъдебно
споразумение, с което е разрешен между тях въпроса за дължимостта и размера на
обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на М. Х. Р., нито е заявил
правопрекратяващо възражение за погасяване на задължението чрез извършени
плащания, последното от които се твърди да е направено на 30.11.2018 г. – т.е. преди
приключване на съдебното дирене пред първостепенния съд на 09.06.2020 г. Ето защо,
релевираното едва с въззивната жалба правоизключващо възражение не следва да се
разглежда, а приемането на представените едва с въззивната жалба писмени
доказателства, възникнали на 06.06.2018 г., 15.10.2018 г., 30.10.2018 г.,09.11.2018 г. и
30.11.2018 г., които са били известни на ответника и са били в негово държане, е
недопустимо. Ето защо, поради неприемане на правоизключващото възражение на
ответника по иска за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. Х. Р., не
следва да се обсъждат и релевираните от ищцата реплики за недействителност на
направеното от нея писмени изявления, инкорпорирани в Споразумение
№325/06.06.2018 г.
Относно сключеното между страните Споразумение №25/14.01.2020 г., съдът
намира следното:
Споразумение №25/14.01.2020 г. по своя характер съставлява сключен между
страните договор за спогодба по смисъла на чл.365, ал.1 от ЗЗД. Спогодбата е
двустранен, самостоятелен, възмезден, неформален и консенсуален договор, с който
страните прекратяват съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си
правят взаимни отстъпки. Отстъпката е частичен отказ от първоначалното правно
твърдение на страната, и тя е средство, а не цел на спогодбата. Целта е да се внесе
определеност и яснота в отношенията между страните. За да се постигне тази цел,
спорещите са готови да пожертват действителното правно положение, като се съгласят
да считат помежду си, че то е било и е такова, каквото го прогласява спогодбата.
Затова тя включва в себе си воля за частичен отказ от съществуващо право,
респективно – за частично поемане на несъществуващо задължение /така в
Определение №575/28.09.2011 г. по търг.д.№1135/2010 г. на ВКС/. Страната може да се
защити срещу ефекта на спогодбата, само ако оспори нейната валидност. /Определение
№117/24.02.2011 г. по търг.д.№324/2010 г. на ВКС/.
В конкретния случай, ищцата Ю. М. Р. е оспорила именно валидността на
договора за спогодба, доколкото твърди да не е налице валидно нейно писмено
изявление, тъй като при извършеното на 03.01.2020 г. нотариално удостоверяване на
подписа под Споразумение №025/14.01.2020 г., е следвало по реда на чл.579, ал.2 от
ГПК във вр. с чл.189, ал.1 от ГПК, да постави вместо подпис, отпечатък от десния
палец. Това изискване за форма не било спазено – ищцата положила подпис и изписала
името си под документа, вместо да положи отпечатък от десен палец.
За разрешаване на поставения правен въпрос във връзка с релевираната от
ищцата реплика, съдът съобразява следното:
Изискването за полагане на подпис върху писменото изявление на едно лице, е
свързано с необходимостта от потвърждаване на изявлението по начин, който да
гарантира безпорочността на изявлението, и да идентифицира автора му по начин,
позволяващ извършване на проверка на автентичността на изявлението вбъдеще.
5
Универсално и отдавна възприето в практиката е частните писмени изявления за бъдат
потвърждавани от автора им чрез поставянето на специфичен за автора на изявлението
писмен знак /подпис, параф/, което изискване е въведено с оглед постигането на две
важни цели: парафът /личният подпис/ носи достатъчно трайни индивидуализиращи
белези, които позволяват вбъдеще извършване на проверка на авторството на
изявлението, и същевременно – гарантира, че потвърждаването на изявлението е
извършено съзнателно и под контрола на волята на автора. С разпоредбата на чл.180 от
ГПК е въведена оборима презумпция, че частния писмен документ, подписан /чрез
параф/ от издателя му, съдържа изявление на лицето, подписало документа. Същата не
установява форма за валидност на изявлението, тъй като липсата на подпис /параф/
след писменото изявление само по себе си не води до „невалидност“ на изявлението, а
само налага автентичността му да бъде установена по друг начин – напр. чрез
почеркова експертиза. Саморъчният подпис се явява необходим реквизит тогава,
когато писменото изявление не е ръкописно изготвено от автора му.
Когато полагането на подпис /параф/ не е възможно, поради неспособност на
автора на изявлението да се подпише, поради неграмотност или недъгавост, съгласно
разпоредбата на чл.189, ал.1 от ГПК, потвърждаването на писменото изявление се
осъществява чрез полагане на отпечатък от десния му палец, и приподписване на
изявлението от двама свидетели. Така въведените алтернативни изисквания за
оформяне на писменото изявление целят постигането на същия ефект – поставянето на
специфичен за автора на изявлението знак /отпечатък от десен палец, вместо параф/,
който позволява вбъдеще проверка на автентичността /поради индивидуалния
отпечатък от дактилоскопската следа/, а гарантирането на безпорочността на
изявлението /доколкото поставянето на отпечатък от десен палец е възможно да се
осъществи без участие на съзнанието и волята на лицето/, се осъществява чрез
потвърждение на факта на доброволността и осъзнатостта на изявлението от двамата
свидетели. Следователно, с разпоредбата на чл.189, ал.1 от ГПК се въвежда
алтернативна оборима презумпция за авторство и безпорочност на писменото
изявление, когато то произхожда от неграмотно лице.
Във връзка с тълкуването на разпоредбите на чл.189, ал.1 от ГПК и на чл.579,
ал.2 от ГПК, следва да бъде определено съдържанието на понятието
„неграмотност“. Понатието „неграмотност“ по смисъла на разпоредбите на ГПК
не е легално дефинирано, като проблемът с дефинирането му е свързан с различни
степени и съдържание на „неграмотността“. Съдържанието на това понятие
може да бъде изведено по аргумент за противното от съдържанието на легалното
понятие „ограмотяване“, което е дефинирано в §1, т.25 от Закона за насърчаване на
заетостта, като „процес на обучение за достигане на общообразователния минимум
по учебните предмети "български език и литература", "математика", "човекът и
обществото" и "човекът и природата", определен за начален етап на основно
образование и се провежда по учебни програми, утвърдени от министъра на
образованието и науката.“. Съгласно разпоредбата на §1, т.14 от ДР на Закона за
предучилищното и училищното образование „Курс за ограмотяване“ е „обучение за
придобиване на компетентности за началния етап на основното образование,
достатъчни за продължаване на образованието в следващ етап“. По аргумент за
противното, може да се приеме, че „неграмотно“ лице е това, което не е
„ограмотено“ – т.е. не е преминало процеса на обучение за достигане на
общообразователния минимум, изискуем за начален етап на основното образование.
6
Това съдържание на понятието „неграмотност“ очевидно не съответства на
целите, които се търси да бъдат постигнати с разпоредбите на чл.189, ал.1 от ГПК
и чл.579, ал.2 от ГПК. Обичайно в практиката е възприето значително по-тясно
разбиране за понятието „неграмотно“ лице, което е свързано само с липсата на
компетентност да създаде /напише/ или възприеме /прочете/ писмено изявление на
родния си език. Това разбиране е ориентирано по-скоро към наличието на базовото
равнище на ключовата компетентност, свързана с комуникацията на български език,
което се счита за постигнато с усвояването на инструментите за общуване с писмена
реч, каквито са техниките за четене и писане, в единство с разбирането на прочетеното
и написаното. Постигането на това базово ниво е заложено в държавните
образователни изисквания по български език и литература при завършването на първи
клас от началния етап основното образование, съгласно Държавните образователни
стандарти по чл.22, ал.2, т.2 от Закона за предучилищото и училищното образование,
съобразно Учебната програма по български език и литература за първи клас, утвърдена
съгласно Наредба №6 от 11.08.2016 г. за усвояването на българския книжовен език. От
друга страна, обаче, мислима е хипотеза, в която автора на писменото изявление няма
необходимата компетентност сам да го изготви /т.е. не може да пише/, и сам да
възприеме съдържанието му /т.е. не може да го прочете и разбере/, но притежава
ограничена компетентност само да изпише името си и/или да положи параф под
написаното вече изявление. Така съставеното писмено изявление би изпълнило
формалните изисквания на чл.180 от ГПК, и частния писмен документ би се ползвал от
презумпцията, че изявлението е на лицето, подписало документа. За опровергаване на
презумпцията в този случай следва да бъде проведено обратно доказване от лицето,
оспорващо авторството на изявлението. Следователно, вложеното в разпоредбата на
чл.189, ал.1 от ГПК понятие за „неграмотен“ е още по-тясно.
Когато се извършва нотариална заверка на писмено изявление на неграмотно
лице, съобразно разпоредбата на чл.579, ал.2 от ГПК, прилагането на процедурата по
чл.189, ал.1 от ГПК се изисква да бъде изпълнена в случаите, „когато някое от
участващите лица не може да подпише, поради неграмотност…“. Следователно, при
нотариалното удостоверяване на авторството на писменото изявление, процедурата по
чл.189, ал.1 от ГПК се прилага в хипотези, когато участващото лице е в такава степен
неграмотно, че не е в състояние да изпълни саморъчно дори индивидуален писмен знак
/саморъчен подпис/. Това е така, тъй като безпорочността на изявлението /осъзнатост и
доброволност/ се гарантират чрез нотариалното удостоверяване, извършено по реда на
чл.589, ал.2 от ГПК.
По така изложените съображения съдът намира, че по смисъла на разпоредбата
на чл.579, ал.2 от ГПК, при нотариално удостоверяване на подписа върху частен
документ, нотариусът не е длъжен да проверява степента на грамотност на автора на
писменото изявление /а и не е квалифициран сам да определи степента на грамотност,
и не е оправомощен да изисква документ, удостоверяващ наличие на грамотност или
степен на завършено образование/, ако той е в състояние и е достатъчно квалифициран
да потвърди изявлението, полагайки индивидуален писмен знак /личен подпис, параф/.
Негово задължение, съгласно разпоредбата на чл.589, ал.2 от ГПК, е да се увери, че
лицето, което потвърждава с подписа си писменото изявление, е това, което документа
сочи като автор на изявлението, както и да се увери в осъзнатостта и доброволността
на изявлението – т.е. да се увери, че лицето, което подписва документа, разбира
неговото съдържание и доброволно полага подписа си. Ето защо, когато писменото
7
изявление се осъществява чрез нотариална заверка на подписа, съгласно чл.579, ал.2
от ГПК приподписването на изявлението от двама свидетели не се изисква /в т.см.
Решение № 316 от 23.01.2014 г. по гр. д. № 2371/2013 г. на ІІІ г.о. и др. „Както
полагането на ръкописен подпис, така и полагането на пръстов отпечатък от палец
в договора е съзнателно действие на страната, което извършено пред нотариус,
засвидетелства безпорочно волеизявление за договорна обвързаност – доколкото не се
установи факт за противното. Двата случая законът третира като писмена форма,
поставя ги под общ правен режим при установяване на пороците на волеизявлението,
или авторството му.“/.
В конкретния случай, по делото не се спори, че подписът на ищцата под
Споразумение №025/14.01.2020 г., придружен от саморъчно изписване на трите
имена, е изпълнен от нея. От приетата по делото съдебно-графическа експертиза ввх.
№5941/12.04.2021 г. /на л.125/ се установява, че ищцата Ю. М. Р. се е подписвала със
саморъчен подпис върху заявленията за издаване на лична карта, подадени пред
Дирекция „Български документи за самоличност“ – РУП – гр. Ябланица. От
приложените писмени документи – Заявление рег.№20003349/07.12.2016 г. до
Директора на Дирекция „Бюро по труда“ /на л.106/, План за действие на безработно,
търсещо работа лице /на л.107/, Решение от 13.03.2017 г. на Директора на Дирекция
„Бюро по труда“ /на л.108/, Заявление за издаване на документ за самоличност на
българска гражданки вх.№80560/25.04.2019 г. /на л.112/, Разписка от 25.04.2019 г. /на
л.112/, се установява, че всички те съдържат писмени изявления на Ю. М. Р.,
потвърдени със саморъчен подпис, чиято автентичност не се оспорва. От
представеното по делото удостоверително писмо изх.№94-1062/24.03.2021 г., издадено
от Министерство на образованието и науката /на л.93/ се установява, че няма данни за
издадени документи на лицето Ю. М. Р. с ЕГН ********** в Регистъра на документите
за завършено основно образование, за периода след 01.01.2007 г. Съгласно
уведомително писмо изх.№01-107/02.04.2021 г. /на л.98/, по в ОУ“Васил Левски“ в
местожителството на ищцата - с. ***, няма записана в книгата на подлежащите и
регистрите за завършена образователна степен лице на име Ю. М. Р. с посоченото ЕГН.
Съгласно писмо изх.№96/19.03.2021 г. /на л.96/, няма информация ищцата да е била
записвана, да е учила и да е завършила образователна степен и в основните училища в
съседните населени места – ОбУ“Неофит Рилски“ – с. Дерманци, и ОУ“Любен
Каравелов“- с. Ъглен. От Писмо от Агенция по заетостта с рег.№10-00-
1063ФЗ/24.03.2021 г. /на л.105/ се установява, че последната регистрация на Ю. М. Р.
като безработна е била за периода от 07.12.2016 г. до 11.03.2017 г., въз основа на
генерирано от информационната система заявление-декларация за регистрация, в
съответствие с технологията на работа в дирекции „Бюро по труда“, тъй като същата е
неграмотна. Генерираното заявление от 07.12.2016 г. е приложено на л.106 от делото, и
от същото е видно, че е подписано със саморъчен подпис.
От събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Б. М. се
установява, че свидетелят познава отдавна ищцата, тъй като семействата им поддържат
близки отношения. Известно му е, че ищцата никога не е ходила на училище, и както
тя самата, така и нейните родители, са неграмотни. Тя не е ходила нито на училище,
нито на детска градина, защото майка и баща били на квартири в различни градове
– живели в ***, после в ***, после в село ***. Занимавали се с гледане на животни, и
заради това често сменяли местоживеенето си. Винаги, когато им се налага да прочетат
някакъв документ, викат свидетеля да им го прочете. Свидетелят помогнал на Ю.,
8
когато трябвало да си извади личната карта – тя го повикала да отиде с нея, за да
попълни документите, които се изискват. „По-миналата година“ тя го викнала при
нотариус в гр. ***, за да напише трите имена. Свидетелят твърди, че в присъствието
на нотариуса написал трите имена на ищцата на един празен лист. Когато написал
имената на празния лист, Ю. само се подписала. При посочения случай свидетелят
твърди, че на Ю. не бил прочетен документа, под който се подписала, и никой не е
разяснявал неговото съдържание. Тя му казала, че документите били във връзка с това,
че ще ѝ дават някакъв заем, а друго не го засяга.
Съдът кредитира показанията на този свидетел, като ги намира за
непротиворечиви и последователни, и кореспондиращи на събраните по делото
писмени доказателства - писмо изх.№94-1062/24.03.2021 г., издадено от Министерство
на образованието и науката /на л.93/, писмо изх.№96/19.03.2021 г. /на л.96/, писмо изх.
№01-107/02.04.2021 г. /на л.98/, Писмо от Агенция по заетостта с рег.№10-00-
1063ФЗ/24.03.2021 г. /на л.105/.
От събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелката С.К.,
удостоверила подписа на Ю. М. Р. върху Споразумение №25/14.01.2020 г. в качеството
на помощник-нотариус по заместване при Нотариус А. Ц. с рег.№565 на НК. От
показанията се установява, че същата не си спомня конкретния случай, и не познава
ищцата Ю. М. Р., но след извършена справка в регистъра на нотариалната кантора,
потвърждава че лично е извършила нотариалното удостоверяване на подписа на
лицето върху Споразумение №25/14.01.2020 г. Същата установява, че подписите и
имената на лицата, подписали споразумението, са били положени пред нея, в
нотариалната кантора, тъй като такава е практиката на кантората във всички подобни
случаи. Във всички случаи свидетелката, в качеството си на нотариус, прочита на
страните документа, върху който те полагат подписите си, и ако има нещо неясно, го
разяснява на страните. Едва след това те полагат подписите си върху документа. Ако
лицето заяви, че не може да пише, тогава заверката се извършва чрез полагане на
пръстов отпечатък, и се отбелязва в поставения от нотариуса щемпел, че заверката е
извършена чрез полагане на пръстов отпечатък от палец, с уточняване на коя ръка,
както и се отбелязва причината за това – дали е поради заболяване, или поради
неграмотност. В случая лицето не е казало, че е неграмотно, подписало се е, и си е
написала имената, поради което не е отбелязано при нотариалното удостоверяване, че
е неграмотна, и не е положила отпечатък от палеца си.
Съдът преценява показанията на свидетелката при условията на чл.172 от ГПК,
като отчита, че същата би причинила на себе си непосредствена вреда, ако заяви, че
съзнателно не е спазила процедурата на нотариалното удостоверяване. Въпреки това,
съдът кредитира показанията на тази свидетелка, като ги намира за логични, и
кореспондиращи на представените по делото други писмени документи, подписвани от
ищцата със саморъчен подпис, който не се оспорва, както и на изявлението на
процесуалния представител на ищцата, че не оспорва, че именно ищцата е изпълнила
саморъчния подпис, поставен под споразумението, и е написала името си.
При така събраните по делото доказателства съдът намира за установено от
фактическа страна, че ищцата Ю. М. Р. не е ходила на училище, и не притежава базови
умения да чете и да пише на български език. Притежава обаче ограничени умения да
изпише името си, както и да изпълни саморъчен подпис, с който се е подписвала върху
документите, подавани пред Агенцията по заетостта във връзка с регистрацията като
9
безработно лице, както и върху документите, подадени през РУП – гр. Ябланица във
връзка с издаването на документ за самоличност. Писменото изявление на ищцата,
инкорпорирано в Споразумение №25/14.01.2020 г., е направено от нея, като същата го
е подписала доброволно, и преди подписването му е потвърдила пред нотариуса, че
разбира неговото съдържание.
От правна страна съдът намира, че не е нарушена формата на нотариалното
удостоверяване, като нотариусът е заверил саморъчно изпълнения подпис на ищцата,
след като се е уверил в самоличността , и след като е възпроизвел в нейно присъствие
съдържанието на споразумението, и тя е потвърдила, че го разбира, въпреки че ищцата
не притежава умения да чете и пише на български език. Съдът намира от правна
страна, че нотариусът не е имал задължение да проверява уменията на ищцата за
четене и писане, и степента на ограмотяване, за да прецени дали да извърши
нотариалното удостоверяване на подписа на ищцата чрез полагане на пръстов
отпечатък върху подписания от нея пред него документ. Ето защо, съдът намира, че
извършеното нотариално удостоверяване рег.№79/03.01.2020 г. по регистъра на
Нотариус А. Ц., с рег.№565 на НК, на подписа на ищцата върху Споразумение
№25/14.01.2020 г., е валидно.
От правна страна съдът намира, че направеното от ищцата писмено изявление,
инкорпорирано в Споразумение №25/14.01.2020 г., е валидно, тъй като същото е
потвърдено от ищцата чрез положен от нея саморъчен подпис /личен писмен знак -
параф, съдържащ индивидуализиращи белези, позволяващи проверка на
автентичността му/, и след надлежно потвърждаване пред нотариуса, че разбира
значението на подписаното от нея изявление, и го прави доброволно.
При така установеното от фактическа и правна страна, съдът намира, че
сключения между страните договор за спогодба - Споразумение №25/14.01.2020 г. е
валиден, и страните са обвързани от правните последици на този договор между тях.
Със същото споразумение ищцата е приела да получи от ответното застрахователно
дружество обезщетение в размер на 20 000 лв. за претърпените от нея неимуществени
вреди от смъртта на нейната небиологична майка Й. Х. Д., настъпила при ПТП на
25.11.2016 г., като е заявила, че така определения размер изцяло покрива всички
претърпени от нея неимуществени вреди във връзка със смъртта на Й. Д., като с
изплащането на така определеното обезщетение се уреждат крайно и окончателно
нейните претенции от това застрахователно събитие, като тя няма и няма да има
вбъдеще никакви претенции към застрахователя, включително за лихви и разноски.
Също така, със споразумението ищцата се е съгласила да получи уговореното
обезщетение по банков път, по посочена в чл.3.1 банкова сметка с IBAN ***.
От представеното по делото преводно нареждане от 17.02.2020 г. се установява,
че на посочената дата ответникът е наредил да бъде извършен банков превод от
собствената му банкова сметка в Юробанк с IBAN ***, на сумата от 20 000 лв. в полза
на ищцата Ю. М. Р., по посочената в споразумението банкова сметка в същата банка с
IBAN ***, с посочено основание „по споразумение 25/14.01.20г.“ с пояснение „ГД
10819/17 СГС 1-б с-в“, като на същата дата преводното нареждане е било изпълнено от
банката.
Съгласно чл.87, ал.2 от Закона за платежните услуги и платежните системи
/ЗПУПС/, изпълнението на преводното нареждане за кредитен превод от доставчика на
10
платежни услуги /банката/ на платеца, се осъществява чрез заверяване на платежната
сметка на доставчика на платежни услуги /банката/ на получателя. Тъй като в
конкретния случай доставчика на платежни услуги на платеца и на получателя е една и
съща банка, съгласно отразеното в представеното по делото преводно нареждане,
заверяването на платежната сметка на доставчика на платежни услуги на получателя е
извършено в деня на представяне на преводното нареждане – 17.02.2020 г. Съгласно
чл.89, ал.1 от ЗПУПС „Вальорът на заверяване на платежната сметка на получателя е
не по-късно от работния ден, в който сметката на доставчика на платежни услуги на
получателя е заверена със сумата по платежната операция.“ Съгласно чл.89, ал.2, т.1 от
ЗПУПС, доставчикът на платежни услуги на получателя осигурява на разположение на
получателя сумата по платежната операция незабавно, след като сметката на
доставчика на платежни услуги на получателя е заверена с тази сума, когато от страна
на доставчика на платежни услуги на получателя няма обмяна на валута /какъвто е
настоящия случай – сумата, с която се задължава сметката на платеца, и сумата, с
която се заверява сметката на получателя на плащането, са в една и съща валута –
лева/. Съгласно чл.89, ал.3 от ЗПУПС, задължението по ал. 2 се прилага и за
плащанията, извършвани при един доставчик на платежни услуги.
От посочените законови разпоредби, и въз основа на извършеното отбелязване
върху преводното нареждане от 17.02.2020 г., че нареждането е изпълнено на
17.02.2020 г., съдът намира за установено от фактическа страна, че на 17.02.2020 г.
ответникът е изпълнил задължението си да заплати на ищцата договореното между тях
обезщетение в размер на 20 000 лв. за претърпените от ищцата неимуществени вреди
от смъртта на нейната небиологична майка Й. Х. Д., като е наредил извършването на
кредитен превод по уговорената между страните банкова сметка с титуляр Ю. М. Р.,
открита в банка „Юробанк“, като на същата дата посочената в споразумението
банкова сметка на ищцата е била заверена със същата сума, и сумата е била
предоставена на разположение на титуляра на банковата сметка Ю. М. Р..
Така осъщественото в хода на производството изпълнение от страна на
ответника на задължението за заплащане на обезщетение за претърпените от ищцата
неимуществени вреди от смъртта на нейната небиологична майка Й. Х. Д., установено
между страните по силата на сключено между тях Споразумение №25/14.01.2020 г. в
размер на 20 000 лв., следва да бъде взето предвид, на основание чл.235, ал.3 от ГПК.
Същото обуславя извод за неоснователност на предявения иск за осъждане на
ответника да заплати на ищцата обезщетение за претърпените от нея неимуществени
вреди от смъртта на Й. Х. Д., до пълния му предявен размер. Въпреки отхвърлянето на
главния предявен иск, поради извършеното в хода на производството изпълнение,
ищцата има право да претендира лихва за забавено плащане на обезщетението.
Съгласно условията на сключеното между страните споразумение, ищцата се е
отказала от претенциите си за заплащане на лихви за забавеното плащане на
обезщетението, поради което неоснователен се явява и предявеният акцесорен иск за
присъждане на законната лихва върху обезщетението за периода от деня на
увреждането 25.11.2016 г., до окончателното плащане, и той също следва да бъде
отхвърлен. Със споразумението ищцата е заявила, че няма и няма да има претенции
към ответното дружество за разноски във връзка с това обезщетение, поради което и
разноски за този иск не следва да се присъждат. Посоченото обуславя неправилност
на решението в осъдителната му част по предявения иск за обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на Й. Д., поради което в тази част решението на
11
първостепенния съд ще следва да се отмени в осъдителната му част, и да се потвърди в
отхвърлителната част. Решението ще следва да се отмени и в частта за разноските,
които ответникът е бил осъден да заплати по този иск в полза на ищцата и
процесуалния представител, както и тези в полза на съда. Същевременно, ищцата
следва да бъде осъдена на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на ответника
направените от него разноски по този иск.
По предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от
смъртта на М. Х. Р., съдът намира следното:
Предвид правопроменящият характер на спогодбата /както се каза по-горе в
мотивите/, с цел да се внесе определеност и яснота в отношенията между страните, те
се съгласяват да считат помежду си, че то е било и е такова, каквото го прогласява
спогодбата. С оглед тази правна последица на сключената между страните спогодба,
същите са приели да считат помежду си, че са налице предпоставките за ангажиране на
отговорността на застрахователя за настъпилите вреди в патримониума на ищцата Ю.
М. Р., в резултат от настъпилото ПТП на 25.11.2016 г. По делото не е спорно, че в
пряка причинна връзка със същото ПТП е настъпила и смъртта на М. Х. Р. – баща на
ищцата.
От събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите А. И. и
Б. И., се установява, че ищцата Ю. живеела заедно с родителите си, докато се ожени.
Впоследствие се развела, и отново се върнала да живее в дома на родителите си.
Отношенията между тях били много добри, помагали си много. М. и Й. гледали
животни, а Ю. си стояла у дома, и домакинствала. През зимата, когато М. и Й. нямали
работа, Ю. ходела да работи в Гърция, и им изплащала от там пари. През лятото се
прибирала при тях. За Ю. загубата на родителите била голяма трагедия – плачела
непрекъснато, не искала да разговаря с никой, отказвала да ходи на сватбите и
кръщенетата, на които я канели, не се събирала с приятелите си, както преди. Когато
починали родителите , Ю. била в Гърция. Научила за смъртта им от близките си, и се
върнала в България един месец по-късно. Сега вече, когато се върне от Гърция, не
остава в дома на родителите си, а живее при сестра си.
От събраните по делото доказателства съдът намира за установено от
фактическа страна, че ищцата е имала изградени близки отношения със своя баща,
живеела е с него в едно домакинство – както докато създаде свое семейство, така и
след като бракът бил прекратен. Отношенията им били изградени на взаимна обич и
взаимна подкрепа. Ю. тежко понесла смъртта на баща си – плачела, затворила се,
ограничила контактите си, отказвала да присъства на празненствата, на които я канели.
Съдът взема предвид, че към момента на смъртта на нейния баща, ищцата е била на 32
години – вече възрастен и самостоятелен човек, способна да си осигурява
необходимите средства за живот. Макар да е живяла в едно домакинство с баща си
през част от годината, през голяма част от времето тя е живеела самостоятелно, и не е
била зависима финансово и организационно от своя баща. Също така съдът взема
предвид, че ищцата е живеела в близка връзка с баща си, и смъртта му е оказала
съществено неблагоприятно въздействие върху живота и емоционалното състояние
– след смъртта му видимо страдала, вече не се прибира в бащиния си дом, а живее при
сестра си.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира, че определеното от
12
първостепенния съд обезщетение в размер на 100 000 лв., за претърпените от ищцата
неимуществени вреди от смъртта на нейния баща, е справедливо по смисъла на чл.52
от ЗЗД, и съобразено с критериите, формулирани в ППВС №4/1968 г., отговаря на
икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, и на съдебната
практика по сходни случаи.
Посоченото обезщетение следва да бъде присъдено на ищцата, ведно със
законната лихва върху тази сума, за периода от датата на увреждането – 25.11.2016 г.
до окончателното плащане.
Като е достигнал до същите фактически и правни изводи, първостепенният съд
е постановил правилно и законосъобразно решение по предявеният от ищцата иск за
присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния баща, което
следва да се потвърди както в осъдителната му част, така и в отхвърлителната му част
по този иск.
При този изход от спора, на страните следва да се присъдят разноски по
съразмерност за производството пред въззивната инстанция. Общият обжалваем
интерес по двете въззивни жалби е 400 000 лв. – 150 000 лв. по въззивната жалба на
ответника, и 150 000 лв. по насрещната въззивна жалба на ищеца, като обжалваемия
интерес на ищеца е бил удовлетворен до размер на 100 000 лв. – по въззивната жалба
на ответника, а обжалваемия интерес на ответника е бил удовлетворен до размер на
300 000 лв. – 150 000 лв. по въззивната жалба на ищеца, и 50 000 лв. по въззивната
жалба на ответника. Ищцата е претендирала със списък по чл.80 от ГПК присъждане
на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител по реда на
чл.38, ал.2 от ЗАдв. в минимален размер. Съобразно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.5 от
Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение,
същото се изчислява в размер на по 5530 лв. за всеки от предявените искове. Тъй като
единият от предявените искове е изцяло отхвърлен, а другият е уважен до размер на ½
част, в полза на процесуалния представител на ищцата следва да се присъди ½ част от
сумата 5530 лв. – т.е. 2765 лв. за адвокатско възнаграждение за производството пред
въззивната инстанция. С въззивната си жалба ответникът е заявил претенция за
присъждане на разноски за въззивното производство. Същите са удостоверени, както
следва – 3000 лв. за държавна такса, 150 лв. – депозит за експертиза, 35 лв. за
удостоверения. Доколкото обжалваемият интерес на ответника по неговата въззивна
жалба е уважен до размера на 1/3, следва да му се присъдят разноски за държавна такса
в размер на 1000 лв. Тъй като разноските за депозит за експертиза и за удостоверения
са във връзка с уважената част от въззивната му жалба, те следва да му бъдат
присъдени изцяло. Или на основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден
да заплати на ответника общо 1185 лв. за разноски за въззивната инстанция. На
ответника следва да бъдат присъдени допълнителни разноски за производството пред
първоинстанционния съд – по иска за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта
на Й. Д.. За първоинстанционното производство ответникът е претендирал със списък
по чл.80 от ГПК разноски в общ размер от 750 лв., които са направени поравно за двата
предявени иска. Съобразно резултата от въззивната инстанция, в полза на ответника
следва да се присъдят ¾ части от направените разноски - т.е. сумата от 562,50 лв. С
първоинстанционното решение са му присъдени 468,75 лв., поради което следва да му
се присъдят още 93,75 лв. за разноски за първоинстанционното производство.
Съобразно резултата от въззивната инстанция, следва да се редуцират
13
разноските, които ответникът е бил осъден да заплати в полза на бюджета на съда за
държавна такса, като решението в тази част се отмени за разликата над 4000 лв. до
размера от 6000 лв. По делото са направени разноски от бюджета на съда в размер
общо на 600 лв. за експертизи, от които, съобразно уважената част от исковете,
ответникът на основание чл.78, ал.6 от ГПК следва да бъде осъден да заплати ¼ част –
т.е сумата от 150 лв., над който размер, до размера от 225 лв., който ответникът е бил
осъден да заплати в полза на бюджета на съда, решението на първостепенния съд в
частта му за разноските следва да се отмени. Решението на първостепенния съд следва
да се отмени частично и в частта му за адвокатското възнаграждение, което ответникът
е бил осъден да заплати на адвокат Ж., за разликата над сумата от 2765 лв., до размера
от 4147,50 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 3687 от 24.06.2020 г., постановено по гр. д. №10819 по
описа за 2017 г. на Софийски градски съд, ГО – I – 1 състав, В ЧАСТТА МУ, с която
ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“АД, с ЕИК121130788, със седалище и
адрес на управление: гр. София, 1700, район Студентски, бул.“Симеоновско шосе“
№67А, е осъден на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ да заплати на Ю. М. Р., с ЕГН
**********, с адрес: с. ***, общ. ***, обл. ***, ул.“***“№29, сумата от 50 000 лв.
/петдесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди – болки и страдания от смъртта на нейната небиологична майка Й. Х. Д.,
настъпила в резултат от ПТП, осъществило се на 25.11.2016 г., по вина на водача на
лек автомобил „БМВ“, модел „730Д“ с ДК №***, чиято гражданска отговорност е била
застрахована при „Застрахователна компания Лев Инс“АД, по договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, с полица №
BG/22/116000141252, сключена на 30.12.2015 г., ВЕДНО със законната лихва върху
тази сума за периода от датата на увреждането 25.11.2016 г. до окончателното
плащане, КАКТО И В ЧАСТТА, в която ответникът „Застрахователна компания Лев
Инс“АД, с ЕИК121130788, е осъден на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. да запрати на
адвокат С.Д. Ж., с ЕГН **********, сумата над размера от 2765 лв. /две хиляди
седемстотин шестдесет и пет лева/, до размера от 4147,50 лв. /четири хиляди сто
четиридесет и седем лева и петдесет стотинки/, КАКТО И В ЧАСТТА, в която
ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“АД, с ЕИК121130788, е осъден на
основание чл.78, ал.6 от ГПК да заплати в полза на бюджета на съда сумата над
размера от 4000 лв. /четири хиляди лева/ до размера от 6000 лв./шест хиляди лева/ за
държавна такса, както и сумата над размера от 150 лв. /сто и петдесет лева/ до размера
от 225 лв. /двеста двадесет и пет лева/, за разноски от бюджета на съда, И ВМЕСТО
ТОВА, ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Ю. М. Р., с ЕГН **********, с адрес: с. ***, общ.
***, обл. ***, ул.“***“№29, против „Застрахователна компания Лев Инс“АД, с
ЕИК121130788, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1700, район
Студентски, бул.“Симеоновско шосе“ №67А, иск с правно основание чл.226, ал.1 от
КЗ /отм./, за сумата до размера от 50 000 лв. /петдесет хиляди лева/, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на
нейната небиологична майка Й. Х. Д., настъпила в резултат от ПТП, осъществило се на
14
25.11.2016 г., по вина на водача на лек автомобил „БМВ“, модел „730Д“ с ДК №***,
чиято гражданска отговорност е била застрахована при „Застрахователна компания Лев
Инс“АД, по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите, с полица № BG/22/116000141252, сключена на 30.12.2015 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3687 от 24.06.2020 г., постановено по гр. д.
№10819 по описа за 2017 г. на Софийски градски съд, ГО – I – 1 състав, В
ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ, с която ответникът „Застрахователна компания Лев
Инс“АД, с ЕИК121130788, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1700, район
Студентски, бул.“Симеоновско шосе“ №67А, е осъден на основание чл.226, ал.1 от КЗ
/отм./ да заплати на Ю. М. Р., с ЕГН **********, с адрес: с. ***, общ. ***, обл. ***,
ул.“***“№29, сумата от 100 000 лв. /сто хиляди лева/, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от смъртта на нейния баща М.
Х. Р., настъпила в резултат от ПТП, осъществило се на 25.11.2016 г., по вина на водача
на лек автомобил „БМВ“, модел „730Д“ с ДК №***, чиято гражданска отговорност е
била застрахована при „Застрахователна компания Лев Инс“АД, по договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, с полица №
BG/22/116000141252, сключена на 30.12.2015 г., ВЕДНО със законната лихва върху
тази сума за периода от датата на увреждането 25.11.2016 г. до окончателното
плащане, КАКТО И В ЧАСТТА, в която предявените от Ю. М. Р., с ЕГН **********,
против „Застрахователна компания Лев Инс“АД, с ЕИК121130788, искове с правно
основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ са били отхвърлени за размера над сумата от
100 000 лв. /сто хиляди лева/ до претендирания размер от 200 000 лв. /двеста хиляди
лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на
нейния баща М. Х. Р., настъпила в резултат от ПТП, осъществило се на 25.11.2016 г., и
за размера над сумата от 50 000 лв. /петдесет хиляди лева/ до претендирания размер от
200 000 лв. /двеста хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от смъртта на нейната небиологична майка Й. Х. Д., настъпила в
резултат от ПТП, осъществило се на 25.11.2016 г.
ОСЪЖДА „Застрахователна компания Лев Инс“АД, с ЕИК121130788, със
седалище и адрес на управление: гр. София, 1700, район Студентски,
бул.“Симеоновско шосе“ №67А, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, да заплати на
основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. във вр. чл.78, ал.3 от ГПК, на адвокат С.Д. Ж., с адрес:
гр. ***, ул.“***“№2А, ет.8, сумата от 2765 лв. /две хиляди седемстотин шестдесет и
пет лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за производството пред
въззивната инстанция, за процесуалното представителство на Ю. М. Р., с ЕГН
**********.
ОСЪЖДА Ю. М. Р., с ЕГН **********, с адрес: с. ***, общ. ***, обл. ***,
ул.“***“№29, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, да заплати на Застрахователна
компания Лев Инс“АД, с ЕИК121130788, със седалище и адрес на управление: гр.
София, 1700, район Студентски, бул.“Симеоновско шосе“ №67А, сумата от 1185
лв./хиляда сто осемдесет и пет лева/, представляваща разноски за въззивната
инстанция, КАКТО И сумата от още 93,75 лв. /деветдесет и три лева и седемдесет и пет
стотинки/, представляваща допълнителни разноски за първоинстанционното
производство.
Решението е постановено при участието на Т.Д. П., с ЕГН **********, в
качеството на трето лице – помагач на ответника „Застрахователна компания Лев
15
Инс“АД, с ЕИК121130788.
Решението подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 от
ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните, с касационна жалба пред
Върховния касационен съд, при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16