РЕШЕНИЕ
гр.
София, …..2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, II-А въззивен състав, в публичното заседание на петнадесети
февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
МАРИЯ
БОГДАНОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Мария
Богданова в. гр. д. № 12710/2017 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 123359/18.05.2017 г., постановено по гр.
д. № 15057/2016 г. по описа на СРС, I Г. О.,
34-ти състав, е признато за установено по отношение на В. Ф.К.-Р., че дължи на
„Т.С.“ ЕАД сумата от 478,17 лева – главница за ползвана топлинна енергия за
периода от 01.11.2012 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден имот, находящ се в
гр. София, ж. к. „*********, ведно със законната лихва от 29.12.2015 г. (датата
на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) до
окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен
размер от 807,43 лева, като е отхвърлена и претенцията за сумата от 70,11 лева
– обезщетение за забавено изпълнение върху главницата за топлинна енергия за
периода от 31.12.2012 г. до 17.12.2015 г.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ищеца, в която се твърди, че в отхвърлителната част първинстанционното
решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. Поддържа, че съдът бил приел, че ответницата била заплатила
сумата от 1268, 13 лева, което обаче, с оглед оспорването, следвало да се
установи от насрещната страна по делото, доколкото заплатената сума не касаела
вземания от процесния период. Навежда доводи, че от заключението на ССчЕ се
установявало какви задължения са били погасени с плащанията, както и че е
спазена разпоредбата на чл. 76 ЗЗД. Излага съображения, че били заплатени суми
за м. 03.2013 г., м. 11.2013, м. 02.2014 г., м. 04.2013 г. и м. 12.2012 г.,
които не били предмет на делото, като след съобразяването им се дължала и
сумата от 1156,91 лева. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира
разноски.
Подадена е и въззивна жалба от ответника в частта, с
която предявените искове са уважени, като твърди, че в тази част
първоинстанционното решение е неправилно и необосновано. Поддържа, че е налице
плащане преди завеждане на производството, като съдът неправилно бил приел, че
била останала дължима сума. Излага съображения, че с оглед предявената
претенция за 3/4 от сумата, то задълженията били погасени, като развива доводи,
че се бил възползвал от възможността по чл. 76, ал. 1 ЗЗД и бил посочил кое
свое задължение погасява. Твърди, че сумата за главницата била по-малка, като
от представените доказателства се установявало, че е плащана само главница, а
първоинстанционният съд бил направил неправилно извод в друга насока. Поддържа,
че заключението на ССчЕ следва да се изследва заедно с останалите представени
по делото доказателства. Навежда доводи за необоснованост на заключението на
ССчЕ, което не следвало да се кредитира от съда с оглед правилото на чл. 76,
ал. 1 ЗЗД. Развива съображения за противоречие в мотивите на съда по отношение
цената за дялово разпределение, което аргументира и с оглед заключението на
СТЕ, като по делото освен това не била установена и кубатурата на имота. Иска
отмяна на решението в обжалваната част. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на
въззивна жалба от въззиваемия-ответник, в който се твърди, че жалбата е
неоснователна, като първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно в
обжалваната част. Поддържа, че в хода на производството било установено, че
вземанията са погасени чрез плащане. Навежда доводи, че с плащанията се бил
възползвал от правото да посочи кои вземания погасява съобразно чл. 76 ЗЗД.
Излага съображения, че не могат да се приемат твърденията на въззивника, че
били останали дължими суми след извършените плащания. Твърди, че правилно била
отхвърлена претенцията за сумата за дялово разпределение и мораторна лихва
върху сумата, което обосновава. Иска въззивната жалба да бъде оставена без
уважение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подадена отговор на
въззивна жалба от въззиваемия-ищец.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Жалбите са подадени в срока по чл. 259 ГПК, поради
което са процесуално допустими.
СРС, 34-ти състав, е бил сезиран с първоначално
обективно, кумулативно и пасивно, субективно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС,
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С Определение от 15.06.2016 г. постановено по гр. д. №
15057/2016 г. по описа на СРС, I Г. О., 34-ти
състав (л. 37 в кориците на първоинстанционното дело), производството е
прекратено по отношение ответницата З.Ф.К.– П..
При релевираните в исковата молба твърдения
възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително
правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на
което продавачът се е задължил да прехвърли правото на собственост върху
процесните стоки и да ги предаде, а купувачът да ги получи и да заплати уговорената
продажна цена и 2) продавачът да е
доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна
енергия” са всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по
силата на определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ,
но действащ през релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за
битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот,
което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т.
2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)
"Битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т.
41б ДР ЗЕ "Потребител на енергийни услуги" е: краен клиент, който
купува енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или
разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ.
Съгласно т. 1
от Тълкувателно решение № 2 от
17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК – „Собствениците,
респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото
вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената
топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за
енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за
ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на
договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който
ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената ѝ…
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти,
различни от посочените в чл. 153, ал. 1
ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов
клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители)
на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би
противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и
приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато
съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за
сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи
условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“.
По делото не се спори, че ответницата е потребител на
топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*********,
аб. № 308629, което обстоятелство се установява и от представените по делото
заявление-декларация от 19.10.2015 г. (л. 23 в кориците на първоинстанционното
дело) и Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от
04.05.1990 г.
Следователно безспорно е установено, че между страните
е налице облигационно правоотношение по договор за покупко-продажба на топлинна
енергия при общи условия.
Правното действие на сключения договор за продажба
попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между търговец и физически лица и за тях следва да
се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал. 2 ТЗ. Този
договор не е търговска продажба, тъй като негов предмет представлява вещ за
лично потребление (топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачите са
физически лица. По това гражданско (облигационно) правоотношение за ищеца са
породени две основни облигаторни задължения – да прехвърли правото на
собственост върху описаните във фактурите стоки и да предаде тяхното владение
на купувачите, а за ответника – да заплати уговорената продажна цена с ДДС и да
получи вещите (арг. чл. 110, ал. 2 ЗС), предмет на договорите – арг. чл. 200,
ал. 1 ЗЗД.
Договорът е сключен при предварително установени от
ищеца общи условия – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Договорът за търговска продажба представлява
консенсуален, двустранен и комутативен договор, като при неговото сключване се
пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на
страните. Предаването на вещите, предмет на договора и заплащането на
уговорената цена не се включва в неговия фактически състав, а са в изпълнение
на породените от него договорни задължения.
По силата на чл. 327 ТЗ купувачът е длъжен да плати
цената при предаване на стоката, освен ако е уговорено друго. Следователно, за
да възникне изискуемостта на правното задължение за заплащане на продажната
цена, продавачът трябва да изпълни своето задължение за предаване на вещите,
предмет на договорното правоотношение.
С оглед на това, че между страните е възникнало
правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия,
правният спор по настоящото дело се концентрира върху правнорелевантния факт
дали и какво количество топлинна енергия ищцовото дружество е доставяло на
ответника.
Представени и неоспорени са преписи от фискални бонове
(л. 103-109 в кориците на първоинстанционното дело), от които се установява, че
са извършени плащания от ответника към ищеца.
Приложени са платежни нареждания от ответника (л.
66-70 в кориците на първоинстанционното дело) за платени суми за топлинна
енергия по посочени в платежните нареждания фактури.
Приети и неоспорени са заключенията на СТЕ и ССчЕ. От
заключението на СТЕ се изяснява, че за процесния период е доставена топлинна
енергия за сградна инсталация и отопление на имот. Експертът е посочил, че
стойността на доставената топлинна енергия е в размер на 2328,40 лева. Изяснено
е, че в процесния имот не се извършва дялово разпределение, като дължимите суми
са изчислявани от „Т.С.“ ЕАД.
От заключението на ССчЕ се установява, че са извършени
следните плащания – на 19.08.2015 г. сумата от 941,70 лева, с която са погасени
суми за м. 12.2012 г., м. 01.2013 г., м. 02.2013 г., м. 03.2013 г. и м. 12.2013
г.; на 31.08.2015 г. сумата от 457,30 лева, с която са погасени суми за
главница и лихви за м. 04.2013 г., м. 01.2014 г., м. 02.2014 г. и м. 03.2014 г.,
както и частично за сума за дялово разпределение в размер на 0,97 лева.; на 13.10.2015
г. – сумата от 91,22 лева, с която е погасено задължение за главница и лихва за
м. 11.2013 г. Вещото лице е изяснило, че плащанията са отразени от
въззивника-ищец в счетоводството, като е спазен реда по чл. 76 ЗЗД.
Съдът, при преценка на заключенията на СТЕ и ССчЕ,
съобразно правилото на чл. 202 ГПК, намира, че следва да ги кредитира, тъй като
същите са извършени обективно, компетентно и добросъвестно. Вещите лица са
отговорили изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват
доказателства, че последните са заинтересовани от изхода на правния спор или са
недобросъвестни.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая
дължимата сумата трябва да бъде определена съобразно СТЕ, доколкото при
граматическото, систематично и телеологическо тълкуване на чл. 155 ЗЕ от
значение при претенцията за заплащане на топлинна енергия релевантен е
единствено размерът на реално потребената топлинна енергия. Обстоятелството, че
законодателят е предвидил няколко различни способа за отчитане на топлинната
енергия (един от които е и по реална месечна консумация), не придават някакво
значение на прогнозните сметки, доколкото самият закон предвижда винаги поне
една изравнителна сметка, която има за цел да ликвидира отношенията между
страните в облигационното отношение, като отчете реално потребеното количество топлинна енергия.
Въпреки това, съдът счита, че следва да спази принципа
на диспозитивното начало, който е основен за българския граждански процес (арг.
чл. 6, ал. 2 ГПК), като отчете, че от ответника по делото се претендира
заплащането на 3/4 от сумата, освен това следва да се отчете и фактът, че
безспорно от заключението на ССчЕ се установява, че са налице извършени
плащания на суми, касаещи процесния период.
Следователно, с оглед изложеното, трябва да се направи
извод, че правилно първоинстанционният съд е приел, предвид заключението на
СТЕ, че дължимата сума от ответницата е 1746,30 лева. Въпреки това, доколкото е
установено от ССчЕ, че е заплатена сумата от 1268,13 лева, то остава дължима сума
за главница в размер на 478,17 лева. Настоящият съдебен състав споделя извода
на районния съд, че се дължи сумата от 11,51 лева, представляваща припадаща се
част от цената на услугата дялово разпределение. В тази насока несъстоятелни са
доводите на въззивника-ответник, че било налице противоречие в мотивите на
решението. Напротив, надлежно е отбелязано, че заключението на СТЕ установява,
че дялово разпределение не се извършва от трето лице, но сумите се изчисляват
от ищеца. Тоест, дяловото разпределение се извършва от „Т.С.“ ЕАД, поради което
за предоставената услуга се дължи и заплащането на съответната цена.
Съдът намира, че на основание чл. 272 ГПК следва да
препрати към изводите на обжалваното решение по отношение дължимостта на
мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като направи изводите на районния съд част
от логическите съждения на настощия съдебен състав. В този смисъл правилно първата
инстанция е приела, че макар и акцесорно, вземането за мораторна лихва се
ползва с известна самостоятелност, поради което като е взел предвид и
направените плащания са останали дължими сумата от 70,11 лева, начислена върху
главницата за стойността на доставената топлинна енергия, и сумата от 1,13
лева, начислена върху стойността на услугата дялово разпределение.
Неоснователни са доводите на въззивника-ответник по
приложението на чл. 76, ал. 1 ЗЗД. В правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е прието,
че този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако
изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях
погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него
задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се
най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3 /
2017 г., ОСГТК на ВКС – „Условията и поредността за погасяване на
задълженията по чл.76, ал.1 и по чл.76, ал.2 ЗЗД се прилагат, ако липсва
уговорка между страните, която да определя други условия и ред за прихващане на
изпълнението. При предложено от длъжника и прието от кредитора изпълнение по
условия и ред, различни от определените в договора или от закона, нормите на
чл.76 ЗЗД не се прилагат. При липса на уговорка между страните за реда на
погасяване на задълженията и ако са налице условията по чл.76, ал.1 ЗЗД,
изборът на длъжника кое от няколкото еднородни задължения погасява обвързва
кредитора. В случай, че длъжникът не е направил избор, погасяването
задължително се извършва по реда на чл.76, ал.1, изр.2 или изр.3 ЗЗД.
Правилото
на чл.76, ал.1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. По този ред се погасяват
еднородните задължения, включително паричните. Условието е да съществуват
няколко задължения, всяко от които е главно и самостоятелно и е определено по
основание и размер.За погасяването на паричните задължения приложение намира
специалното правило на чл.76, ал.2 ЗЗД, според което при недостатъчно
изпълнение се погасяват най – напред разноските, след това лихвите и най-после
главницата. Условие за прихващане по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД е съществуването
на едно задължение, което се формира от поне два от посочените елемента, или
според поставения за тълкуване въпрос – от главница и лихви.“. В случая, противно на твърдяното от въззивника-ответник,
по делото липсват каквито и да било доказателства за извършено прихващане на
изпълнението по реда на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, т. е. длъжникът да е посочил което
от вземанията погасява. А съдът е длъжен да приеме недоказания факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Нещо
повече – представените от ответника писмени доказателства (платежни нареждания)
с посочени фактури, водят до извод, че се плащат вземанията по определена
фактура, а не само главница, както се твърди във въззивната жалба. Ако страната
е искала да плати само главницата, то това е трябвало да бъде изрично
отбелязано при основанието за плащане, което ще служи за основа за извършване
на прихващането на изпълнението по чл. 76, ал. 1 ЗЗД. От друга страна, не е
налице и посоченото изрично условие – да се касае за няколко самостоятелни
вземания, които да се определени по основание и размер. В случая
правопораждащият факт е един и същ – договор за покупко-продажба на топлинна
енергия, а всяко от вземанията касае главница и мораторна лихва (акцесорно
вземане, което има само относително самостоятелен характер), като единствената
разлика е в периода и размера, но не и в основанието на вземането. В тази
насока е необходимо да се посочи, че е налице и заключение на ССчЕ, което не е
надлежно оспорено, като от същото се установява, че при извършените плащания е
спазен реда по чл. 76 ЗЗД.
Ирелевантни са доводите на въззивника-ответник по
отношение документите и определянето на кубатурата на процесния имот, поради
което същите не следва да бъдат обсъждани, доколкото от заключението на СТЕ се
установява размерът на реално потребеното количество топлинна енергия.
С оглед гореизложеното въззивният съд намира, че и
двете въззивни жалби са неоснователни. Следователно, тъй като правните доводи
на първоинстанционния съд съвпадат с правните изводи на въззивния съд, то и
обжалваното решение се явява правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
При този изход на правния спор разноските следва да
останат така както са сторени от всяка от страните.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. чл. 69, ал. 1, т.
1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 123359/18.05.2017 г., постановено по гр. д.
№ 15057/2016 г. по описа на СРС, I Г. О., 34-ти
състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1:
2: