№ 2631
гр. София, 15.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 113 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА
МИТЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА ИВ. ДАНАИЛОВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА
Гражданско дело № 20221110148468 по описа за 2022 година
Производството e по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124 и сл. ГПК.
„ФИРМА С. А.“ чрез „ФИРМА С. А.“ - клон България, е предявило обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 и ал.
2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК, чл. 240, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че В. Д. Ц.
му дължи вземанията по издадена по реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д. № 25986/2022 г. на СРС, 113 състав, представляващи: сума в размер
на 14 728,34 лева, представляваща главница по Договор за потребителски паричен кредит №
*******/05.11.2019 г., ведно със законната лихва от 18.05.2022 г. до изплащане на
вземането, сума в размер на 2065,70 лева, представляваща договорна лихва за периода от
15.07.2021 г. до 15.02.2024 г., и сума в размер на 1002,25 лева, представляваща мораторна
лихва за периода от 15.08.2021 г. до 16.04.2022 г.
Ищецът твърди, че на 05.11.2019 г. с ответника сключили Договор за потребителски
паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на
кредитна карта № *******, по силата на който същият отпуснал паричен кредит в размер на
20 000 лева, който ответникът следвало да погасява на 48 равни месечни вноски при
фиксиран лихвен процент съгласно условията, уговорени в договора и изискванията,
заложени в ЗПК. Излага, че във връзка с настъпилата от Ковид - 19 пандемия между него и
ответникът било постигнато споразумение за отсрочване на погасителните вноски по
процесния договор за кредит, като страните предоговорили заплащането на посочените по т.
1 от споразумението суми да бъде отложено. Твърди, че на 15.07.2021 г. ответникът
преустановила плащането на вноските по кредита, като към тази дата били погасени само 16
месечни вноски. Ищецът сочи, че на основание чл. 5 от договора за кредит остатъкът от
кредита е станал предсрочно изискуем на 15.08.2021 г. с просрочието на две или повече
месечни вноски, считано от падежната дата на втората пропусната вноска. С оглед на това,
че ответникът не е погасил остатъка от дължимите суми, ищецът предявява настоящите
искове за признаване за установено, че ответникът дължи вземанията, предмет на издадената
по реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №
1
25986/2022 г. на СРС, 113 състав. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба чрез назначения
му особен представител, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Счита, че
са нарушени императивните изискания на чл. 11, ал. 1 и чл. 10 от ЗПК, тъй като са посочени
абсолютни стойности на лихвения процент и годишния процент на разходите /ГПР/, но без
да е разписана методиката за формирането им. Оспорва действителността на договора за
кредит, доколкото не са посочени по ясен и разбираем начин общия размер на кредита,
лихвения процент, ГПР, дължимите такси, както и начина на усвояване на кредита.
Оспорва, че клаузите на договора са индивидуално уговорени. Оспорва, че ищецът е
предоставил сумата по процесния договор за кредит, представляваща главница, както и
заявява, че не става ясен начинът, по който са формирани дължимата възнаградителна лихва
и лихва за забава. Оспорва, че е уведомена за настъпилата предсрочна изискуемост на
вземанията по кредита преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
С определение №40723 от 14.10.2023г. на основание чл. 227 ГПК съдът е конституирал
„ФИРМА“ АД на мястото на „ФИРМА С. А.“ чрез „ФИРМА С. А.“ - клон България.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема за установено
следното от правна и фактическа страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл.
415, ал. 1, т. 2 вр. чл. 422 ГПК с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и чл.
86 ЗЗД.
По допустимостта на исковете:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 25986/2022 г. по описа на СРС, 113 състав, по същото
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Заповедта за
изпълнение е връчена на длъжника В. Д. Ц. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. В указания от съда
едномесечен срок заявителят е предявил настоящия иск в хипотезата на чл. 415, ал.1, т. 2
ГПК. Предвид изложеното, за ищеца е налице правен интерес и с оглед идентитета на
съдебно предявените вземания с вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение,
исковете са процесуално допустими.
По основателността на исковете, съдът намира следното:
По иска с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК:
В тежест на ищеца е да докаже, че между него и ответника е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски паричен кредит, по което заемодателят е
предоставил на ответника посочената сума, а последният се е задължил да я върне в
посочения срок, както и да заплати възнаградителна лихва в уговорения размер; че е
уведомил ответника за обявената предсрочна изискуемост на непогасения остатък от
кредита; че оспорените от ответника клаузи в договора са валидно уговорени и в
съответствие с императивните изисквания, залегнали в ЗПК.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на
паричното си задължение.
По делото е представен Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № *******,
сключен на 05.11.2019 г., по силата на който „ФИРМА С.А.“ - клон България, е отпуснал на
кредитополучателя и ответник по настоящото дело В. Д. Ц. потребителски паричен кредит в
размер на 20 000 лева, който следвало да се погасява на 48 равни месечни вноски – всяка по
571,57 лева, при фиксиран лихвен процент съгласно условията в договора и изискванията в
ЗПК и уговорен размер на ГПР - 11,16 %. Крайният срок за връщане на сумите по договора
за кредит е 15.11.2023 г., като общата дължима от ответника сума била в размер на 27 444
лева. Видно от представения договор, са уговорени такса ангажимент в размер на 700 лева и
застрахователна премия в размер на 3 600 лева. Към договора е подписан погасителен план,
2
в който са посочени падежът и размерът на всяка една месечна погасителна вноска /л. 6 и л.
7 от делото/.
Прието като доказателство по делото е и Споразумение за отсрочване на погасителни
вноски по Договор за потребителски кредит № ****-*****, сключено на 11.05.2020 г., по
силата на което заплащането на месечните погасителни вноски, дължими от
кредитополучателя за месеците май, юни и юли 2020 г., се отлага за срок от 3 месеца
(гратисен период). Вследствие отлагане заплащането на посочените месечни вноски, общата
дължима от кредитополучателя сума се променя на 27 844,76 лева, с равни месечни вноски –
всяка по 581,07 лева, а крайният срок за връщане на сумите по договора за кредит се изменя
на 15.02.2024 г. Към споразумението за отсрочване е приложен и погасителен план с
уговорени падежните дати и вноските, които следва да бъдат погасени на тях /л. 18 и л.19 по
делото/.
За изясняване размера на общата дължима от ответника сума, уговорена по договора
за кредит, както и за установяване факта на усвояването , е приета съдебно-счетоводна
експертиза, която съдът кредитира като обективно изготвена и обоснована. Основавайки се
на платежно нареждане за кредитен превод от 05.11.2019 г., вещото лице посочва, че
уговорената сума по договора за кредит в размер на 20 000 лева е усвоена по банков път,
като по посочената от кредитополучателя банкова сметка е била преведена сумата 11,217.36
лева, получена след удръжки в размер на 700 лева за предвидената такса ангажимент и в
размер на 8082,64 лева за предвиденото пълно погасяване на задълженията на
кредитополучателя по друг договор за кредит, сключен с ищеца. Експертизата сочи, че след
усвояването ответникът е извършил към кредитора плащания в общ размер на 9 250,70 лева,
покриващи задълженията му по договора за кредит за периода от 15.12.2019 г. до 15.07.2021
г.
По отношение на наведените от ответника възражения за недействителност на
договора за потребителски кредит поради нарушаване императивните изисквания на чл. 10 и
чл. 11, ал. 1 ЗПК, съдът достигна до следните правни изводи.
От събрания и анализиран по делото доказателствен материал, съдът установи, че
ответникът е получил сумата, отпуснат по Договор за потребителски кредит № ******* от
05.11.2019 г. С превеждането на сумата „ФИРМА С.А.“ - клон България, е изпълнил
задължението си по процесния договор, поради което от този момент нататък и имайки
предвид споразумението за отсрочване, за ответника е възникнало задължение да погаси
кредита в срок до 15.02.2024 г. чрез изплащане на посочените в погасителните планове
месечни вноски – за периода от 15.12.2019 г. до 15.05.2020 г. всяка по 571,75 лв., а за
периода от 15.08.2020 г. до 15.02.2024 г. всяка по 581,07 лв. Кредитополучателят
собственоръчно е подписал договора за кредит и е изписал трите си имена, поради което за
него договорът поражда валидно и в пълен обем своите правни последици. Уговорени са
били и конкретните параметри по кредита - брой на погасителните вноски, стойност на
всяка една от месечните вноски, начален падеж, лихвен процент и начин на плащане, като с
подписване на договора ответникът се е съгласил с всички условия по него.
Процесният договор за кредит попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да
отговаря на императивните разпоредби на този закон. Съдът следи служебно за
нищожността на клаузите, предмет на договора, когато тя е свързана с противоречие на
закона или на добрите нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията и
доказателствата по делото /ТР № 1/20 г. на ОСГТК на ВКС/. Освен това съдът следи
служебно и за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител /чл. 7,
ал. 3, изр. 1 ГПК/.
При извършената служебна проВ. относно действителността на сключения между
страните договор за кредит съдът достигна до следните изводи.
Договорът за потребителски кредит е сключен в писмена форма, на хартиен носител,
като в този смисъл липсват нарушения на формата съгласно изискванията на чл. 10, ал. 1
ЗПК. Посочени са общият размер на кредита, годишният процент на разходите, лихвеният
3
процент по кредита, начинът на усвояване на кредита, общият размер на всички плащания
по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата
стойност на кредита, датите на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата
погасителна вноска, представен е погасителен план към договора. Предвидено е правото на
потребителя кредитополучател да получи погасителен план за извършени и предстоящи
плащания, както и правото му да погаси предсрочно кредита или да се откаже от договора
/чл. 7 и чл. 11 от договора/.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответника. че договорът за кредит е
недействителен поради факта, че не е разписана методиката за формирането на годишния
процент на разходите. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗКП договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в Приложение № 1 начин. Видно от процесния договор, ГПР е
уговорен в проценти, а в чл. 3, изр. 3 от условията към договора е налице посочване на
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 към ЗПК начин, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В
допълнение към това, нито националният закон, нито Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета не поставят
като изискване към съдържанието на договора посочването на компонентите на годишния
процент на разходите. Те са нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. Приложение
№ 1 към ЗПК. (в този смисъл Решение № 106 от 3.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3253/2021 г.,
III г. о., ГК).
На следващо място, съдът счита за основателно възражението на ответника, че
договорът за кредит е недействителен поради факта, че не са посочени по достатъчно ясен
начин лихвеният процент и годишният процент на разходите. Съдът установи, че формално
уговореният годишен процент на разходите – 11,16 %, не противоречи на чл.19, ал. 4 ЗПК,
тъй като не надвишава петкратния размер на законната лихва. Същевременно от посоченото
в процесния договор е видно, че освен заплащането на 8,77 % възнаградителна лихва, е
предвидено и заплащането на такса ангажимент – 700 лв., както и на застрахователна
премия в размер на 3600 лв., при което се получава обща сума за плащане от 27 881,06 лв.
При това положение реалният размер на ГПР е 20,54 %, изчислен с калкулатор за ГПР,
който отново не надвишава петкратния размер на законната лихва. Въпреки това, съгласно
чл. 2 от условията към договора за така уговорената „такса за ангажимент“ в размер на 700
лв. е предвидено единствено, че кредитополучателят заплаща такса ангажимент, посочена в
съответното поле, срещу което кредиторът сключва договор при фиксиран лихвен процент
по смисъла на § 1, т. 5 ЗПК при съдържащите се в този документ условия, размери и
срокове. Таксата се заплаща от кредитополучателя при усвояване на кредита, като
кредиторът удържа сумата, посочена в поле „Такса ангажимент“ от общия размер на
кредита. Въпреки горното, неясна остава причината за плащане и съответно предвиждане на
т.нар. „такса ангажимент“. Ако се приеме, че такава се дължи за сключване на договора при
фиксиран лихвен процент, каквато и без това е обичайната практиката при бързите кредити,
на потребителя не би се предоставило нищо допълнително като услуга или условие срещу
платената такса. Още повече би могло да се счете с оглед формулировката на тази клауза, че
същата предвижда такса, свързана с усвояване на кредита. Такава уговорка обаче би била
нищожна поради противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Също така при сключване на договор
при фиксиран лихвен процент, рискът за заемодателя се отчита чрез уговорен по-висок
размер на лихвата. Недопустимо е рискът да се обезпечава и чрез предвиждане на отделна
такса – както е в случая „такса ангажимент“. Съгласно чл. 10а, ал. 3 ЗПК кредиторът не
може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие. В случая
излиза, че кредиторът веднъж е отчел риска от невръщане на сумата по кредита при
уговаряне на лихвения процент, като втори път го отчита чрез таксата ангажимент. По този
начин таксата всъщност представлява повторна такава, обезпечаваща един и същи риск за
4
заемодателя, който един път е бил взет предвид, съответно обезпечен, при определяне
размера на лихвения процент. Ето защо тази клауза би била нищожна и поради
противоречие с чл. 10а, ал. 3 ЗПК. Най-малкото такава такса се дължи като условие за
усвояването на паричната сума, както е видно от самите клаузи на договора, поради което
следва тази сума да бъде включена в годишния процент на разходите /арг. от т. 1 от § 1 от
ДР на ЗПК/, както и да не бъде считана за част от отпуснатата по кредита главница.
При съвкупна преценка на клаузите в процесния договор за кредит, съдът намира, че
неговото съдържание по отношение на изпълнение задължението за оповестяване по
разбираем начин на годишния процент на разходите не покрива изискуемото такова по чл.
19, ал. 1-3 ЗПК. С оглед горното при подобно некоректно посочване в договора на ГПР се
нарушават разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 10, ал. ЗПК. Последица от
нарушението на тези разпоредби е недействителността на договора на основание чл. 22 ЗПК,
както и дължимост единствено на чистата сума по кредита на основание чл. 23 ЗПК.
Трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение № 50174/26.10.2022 г. по
гр. д. № 3855/21 г. на ВКС, I V г. о., Решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/22 г. на
ВКС, I т. о., Решение № 50259/12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/21 г. на ВКС, III г. о. и Решение
№ 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/22 г. на ВКС, I т. о., която се споделя от настоящия
съдебен състав, приема, че при недействителност на договора за потребителски кредит
съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума
по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, тъй като ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в посочената разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза следва извод, че ответникът е
направил плащания в размер на общо 9 250,70 лв., покриващи задълженията по договора за
кредит за периода от 15.12.2019 г. до 15.07.2021 г. При това положение дължимата се
главница по договора за кредит в размер на заетата сума – паричните средства, които се
предоставят за ползване на кредитополучателя, а именно - 20 000 лв., не е погасена изцяло с
установеното плащане. Към плащането следва да се добави и таксата, удържана за
ангажимент в размер на 700 лв., която не се дължи, тъй като не е част от чистата сума по
кредита.
Ето защо съдът намира, че искът за главницата следва да се уважи до сумата от 10
049,30 лева, като за разликата до пълния предявен размер същият подлежи на отвхърляне
като неоснователен.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Претенциите за установяване дължимост на възнаградителна лихва и мораторна лихва
са неоснователни и подлежат на отхвърляне с оглед разпоредба на чл. 23 ЗПК, според която
при недействителен договор не се дължат лихви и други разходи по кредита.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски имат и двете страни. Съгласно мотивите
към т. 11г от ТР №4/2013 на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска, предявен по реда
на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.
Съгласно представения от ищеца списък на разноските по чл. 80 ГПК, последният е
направил разноски в общ размер на 1 761,85 лв., в т.ч. 355,93 лв. държавна такса за
заповедно производство, 355,92 лв. държавна такса за исково производство, 500 лв. депозит
за особен представител, 400 лв. депозит за вещо лице и 150 лв. юрисконсултско
възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и с оглед уважената част от исковете,
дължимите от ответника разноски са в общ размер на 1 202,13 лв.
5
Ответникът не е сторил разноски в заповедното и исковото производство, поради което
такива не му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422 ГПК установителен
иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК от
„ФИРМА” АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. Х /като правоприемник
на „ФИРМА С. А.“ чрез „ФИРМА С. А.“ - клон България/, срещу В. Д. Ц., ЕГН **********,
с адрес: гр. Х, че ответникът дължи на ищеца следните суми, за които е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 30.05.2022 г. по ч.гр.д. №
25986/2022 г. по описа на СРС, 113 състав, а именно сумата от 10 049,30 лева,
представляваща главница по Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта №
*******/05.11.2019 г., ведно със законната лихва от 18.05.2022 г. до окончателното
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ ЧАСТИЧНО иска за горницата над 10 049,30 лева до пълния
предявен размер от 14 728,34 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове с правно
основание чл. 240, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД от „ФИРМА” АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. Х /като правоприемник на „ФИРМА С. А.“ чрез „ФИРМА С. А.“ - клон
България/ за признаване за установено по отношение на В. Д. Ц., ЕГН **********, с адрес:
гр. Х съществуването на вземанията, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК № 14964 от 30.05.2022 г. по ч. гр. д. № 25986/2022 г. по описа на
Софийски районен съд, 113 състав за сумата от 2 065,70 лева, представляваща договорна
/възнаградителна/ лихва за периода от 15.07.2021г. до 15.02.2024 г., както и за сумата от
1002,25 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава
за периода от 15.08.2021 г. до 16.04.2022 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В. Д. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. Х, ДА
ЗАПЛАТИ на „ФИРМА” АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. Х/като
правоприемник на „ФИРМА С. А.“ чрез „ФИРМА С. А.“ - клон България/, сумата от 1
202,13 лева за разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6