Решение по дело №143/2020 на Апелативен съд - Варна

Номер на акта: 260000
Дата: 31 януари 2023 г.
Съдия: Диана Димитрова Митева
Дело: 20203001000143
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 28 февруари 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ 260000/31.01.2023г.

гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, Първи състав  в открито съдебно заседание, проведено на единадесети януари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:                    

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛЕНА НЕДЕВА

ЧЛЕНОВЕ:           ДИАНА МИТЕВА

                               ДАНИЕЛА ТОМОВА

Секретар Десислава Чипева

като разгледа докладваното от съдията Митева

въззивно търговско дело № 143 по описа за 2020 година,

за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Приети са за общо разглеждане съединени въззивни жалби, предявени от името на В. Г. В., Д. Г.а В. и Н. С. К., чрез пълномощници срещу  решение № 76/29.05.2019 г. по т. д. № 236/2018 г. на Окръжен съд – Добрич, изменено в частта за разноските след въззивен контрол на определение по чл. 248 ГПК, в частта, с която са били отхвърлени предявени от тях на осн.чл.432, ал.1 от КЗ срещу ЗД“Бул Инс“АД частични искове за определяне на справедливо обезщетение за понесени неимуществени вреди поради смърт на техния близък родственик-пешеходец, причинени от застрахован по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ автомобилист за горници съответно над 100 000 до 150 000лв за съпругата К. и над по 80 000лв до по 150 000лв  за сина и дъщерята, ведно със законната лихва върху главниците. Същото решение е обжалвано в останалата осъдителна част самостоятелно с две въззивни жалби и от застрахователя-ответник „Застрахователно дружество Бул Инс“ АД и подпомагащия го като трето лице застрахован водач Р.Ц. К..

Приетите за общо разглеждане жалби (последната от които е била образувана първоначално в прекратеното ВТД 85/2020г на ВАпС) са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от надлежно упълномощени процесуални представители на насрещните страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването на съответната неизгодна за всеки от въззивниците части от решението и са процесуално допустими.

Въззивниците – ищци и упражнил самостоятелно право на жалба помагач на ответника са били освободени от внасяне на такси. Застрахователят е внесъл авансово дължима такса за обжалване на осъдителна част от решението. Всяка от жалбите на въззивниците отговаря на изисквания на чл. 260 и чл. 261 ГПК и е била надлежно администрирана.

В срока по чл. 263 ГПК само помагачът и ищците са упражнили право на отговор по жалби на насрещните им страни.

Въззивниците В. Г. В., Д. Г. В. и Н. С. К., чрез адв. Д. и адв.Т. излагат съвместно идентични оплаквания за неправилно приложени законови критерии за определяне на размера на обезщетенията на родствениците на починал при ПТП пешеходец, като сочат, че не са отчетени в достатъчна степен наложените в практиката критерии за справедлив имуществен еквивалент на негативното отражение на загубата на съпруг и баща върху психиката на пострадалите и преживявания социален дискомфорт. Позовават се на неправилно установени факти за интензитета на семейната връзка  и конкретните измерения на психическите страдания поради осуетеното доказване с поискани гласни доказателства, както и недооценено заключение на вещо лице за значителните негативни последици в психиката на преживялата съпруга и влошаването на хронични соматични заболявания вследствие на траурната мъка. Считат, че не е съобразена и динамиката на икономическите условия в страната при определяне на конкретния размер на понесени вреди и съпоставката със  справедливи обезщетения в аналогични случаи. Отделно са изложени оплаквания за неправилно установени факти по възражението за съпричиняване, като е било игнорирано поведението на самия делинквент, предшестващо ПТП и конкретно възможността му да избегне удара с адекватна спасителна маневра и ограничаване на доказването само до хипотетично поведение на пешеходеца. Въззивниците се позовават на непълнота на заключението на автотехническата експертиза и неизяснените със специални знания последици от установена употреба на тетрахидроканабинол върху реакциите на водача. Сочи се необоснованото определяне на равен принос в причиняването на самото произшествие само поради неподходящо избрано място за пресичане от пешеходеца, без да са отчетени значително по-тежките нарушения на водач, управлявал без съответна правоспособност и със скорост над разрешената пистов мотоциклет в жилищна зона, където се изисква повишено внимание, както и липсата на каквато и да е реакция било за намаляване на скорост, спиране или друга спасителна маневра при възприетата опасност от страна на водача, чрез която би могло да се осуети фаталния за пешеходеца удар. Счита, че само по себе си допуснатото нарушение от страна пресичащия улицата техен родственик не влияе нито на самото произшествие, нито на крайния му резултат, а дори и да се оцени като фактор, способствал за настъпване на смъртта, то значението му е незначително и не следва да надхвърля 10%.

Само помагачът на насрещната страна е оспорил оплакванията по съединените жалби, като извън доводи съвпадащи с описаните в собствената му жалба, сочи че по делото няма нужда от допълнително установяване със свидетелски показания на изследвани от вещо лице последици от загуба на близък и отчитане на други аспекти от поведението на водача. Сочи, че приносът на пешеходеца е несъмнен в значителен размер при нарушението на правила за пресичане, а обратно водачът не е следвало да очаква и съобразява опасност от поява на пешеходец извън обозначените пешеходни пътеки, а както възможностите му да избегне аварийната ситуация, така и значението на резултата от пробата за наркотични вещества са били  подробно изследвани от първата инстанция.

Допълнително, въззивниците са посочили и нови доказателства за обстоятелства, установени при предварително разследване, водено паралелно с настоящия процес и приключило в хода на въззивното разглеждане с осъждане на застрахования за престъпно причиняване на смърт на пешеходец, както и за влошаване на здравословно състояние на една от ищците след депозиране на жалбата.

Като въззивник застрахователят ЗД“Бул Инс“АД, чрез адв. И.,  излага оплаквания за неправилно установени обстоятелства, пораждащи основанието за ангажиране на покрита от застрахователя гражданска отговорност на мотоциклетист, като сочи както, че не е било доказано престъпно причиняване на смърт на пешеходеца, така и пренебрегнатата невъзможност на водача, неповлиян от някакво действие на конкретно наркотично вещество  да предотврати ПТП при внезапно породена от самия пешеходец опасност. Оплаква се и за необосновано завишен размер на определените обезщетения за такъв вид вреди, като счита че ищците не са твърдяли, а съответно не са били и доказани особености на случая като изключително силна връзка между роднините, по-значимо обществено положение на пострадалия или тежко психическо травмиране на родствениците за да се определя размер надвишаващ 10-пъти установени в практиката като справедливи компенсации. Оплаквания се сочат и по преценката на степента на участие на починалия в причиняването на ПТП. Въззивникът счита, че възприетия в мотивите на първата инстанция обем от 50 % не е съответен на по-значимото създаване на опасността за движението при навлизане на пешеходец на платното без да се съобрази с приближаващо МПС и без да положи каквато и да е грижа за себе си. Сочи, че дори и приносът да е равен, съдът необосновано е извел краен размер, който не е редуциран наполовина от конкретно оценени вреди, евентуално намалявани размери от по 160 000лв за сина и дъщерята и 200 000 лв. за съпругата са били изключително завишени.

Въззивникът Р.Ц.К. самостоятелно излага оплаквания срещу преценката на първата инстанция по събиране на доказателствата, като сочи, че неправилно е отказано допускане на свидетелски показания за установяване на механизма на настъпване на ПТП и това е осуетило всестранното изясняване на фактите по отговорността на водача. Сочи, че съдът превратно е възприел и изводите на автотехническа експертиза като е игнорирал установено от вещото лице поведение на пешеходеца, избрал посока и място на пресичане без да пропусне движещия се по платното мотоциклет, като реакциите му са били значително повлияни от употребения алкохол(с концентрация в кръвта 2.18 промила), както и липсата на възможност за предотвратяване на ПТП с реакции на мотоциклетиста при различните варианти на поведение на участниците в сблъсъка. Счита за необоснован крайния извод за противоправно поведение на водача както относно повлияването му от употребено наркотично вещество, въпреки интерпретирания от вещо лице резултат от химическо изследване на кръвта му, така и по отношение на връзката на липсващата правоспособност с възможността да взема адекватни решения и да реагира на опасност, при установена от автоексперта фактическа непредотвратимост на удара. Наред с оплакванията за неправилно отхвърлено възражение за случайно деяние на водача, въззивникът евентуално сочи неправилна преценка на значението на поведението и на двамата участници, като счита, че нарушенията на пешеходеца са много по- значими и следва да бъдат отчетени като 90 % в съпричиняването на смъртта. Оплакванията за нарушенията на съда по прилагане на критериите за справедливост при определяне на размерите на обезщетенията, изложени от този въззивник съвпадат с изложените в жалбата на подпомагания от него застраховател.

Насрещно, като въззиваеми увредените лица оспорват оплакванията по двете жалби на застрахователя и неговия помагач, като пълномощникът поддържа своите доводи по същите въпроси обосновани в общата жалба на ищците.

В пледоария по съществото на делото пълномощникът на въззивниците – ищци поддържа доводите за доказан, включително и с допълнително събрани от въззивния съд гласни доказателства, значителен интензитет на психическите страдания на родствениците на починалия пешеходец, който налага и определяне на размери на паричен еквивалент над обичайния за такива случаи. Моли, при евентуално разглеждане на противоправно поведение на пешеходеца като причина за вредоносното събитие, да бъдат съобразени и множеството по-тежки правонарушения допуснати от водача, включително липса на правоспособност, осуетила със сигурност възможностите за адекватна реакция и безопасно заобикаляне на пешеходеца, начина по който е достигната за кратко време скоростта надвишаваща разрешената и бягството от местопроизшествието. Претендира за уважаване на претендираните горници до размерите, предявени като частични искове. 

Представител на въззивника застраховател е изложил двукратно становища по същество в писмени бележки. Поддържа идентични доводи по преценка на критериите за справедливо оценяване на вредите, причинени от застрахования, включително тежестта на травмата и актуалната икономическа конюнктура и отчитане на приносът на алкохолно повлияния пешеходец в причиняването на ПТП. Като моли за комплексна оценка на всички събрани доказателства в тази връзка пледира за отхвърляне на претенциите, евентуално намаляване на размерите на търсените от пострадалите лица обезщетения. 

В пледоария пред въззивния съд въззивникът-подпомагащ застрахователя подържа искането си за определяне на справедливи размери на обезщетенията и намаляването им поне с 50 % съответно на доказано съпричиняване от починалия пешеходец.

Насрещните страни претендират за определяне на разноски за настоящата инстанция, като пълномощникът на увредените въззивници е заявил конкретно искане за изплащане на възнаграждение на адвокат, предоставил безплатни услуги в списък по чл. 80 ГПК (л. 329), а въззивникът застраховател е актуализирал списъци за разноски(л.46, 73, 291). Всяка от страните е оспорила като прекомерен размера на направените от другата разноски.

За да се произнесе, въззивният съд съобразява следното:

Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК № 1/2011 г. на ВКС) и съответства на предявени обективно съединени искове от три увредени от ПТП лица като преки претенции срещу застрахователя на автомобилиста, причинил неимуществени щети.

Първоинстанционният съд е бил сезиран именно с  частични искове на осн.чл.432, ал.1 от КЗ, за присъждане на части, съответно от по 150 000лв от дължимо застрахователно обезщетение, поискано по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите, но неизплатено от ответника като справедлив еквивалент за причинени неимуществени вреди на стойност от по 250 000лв. за всеки от близките на починал пешеходец, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от 15.08.2018г. Ползващите се от застраховката увредени лица са основали претенциите си на твърдения за понесени психични страдания поради прекъсване на силна емоционална връзка изградена до смъртта на баща и съпруг Г. К., настъпила на 23.06.2018г. на кръстовище между ул. Гривица и ул. Хр. Ботев в гр. Добрич в резултат на ПТП, предизвикано от водача Р.К., застрахован за управление на мотоциклет „Сузуки ГСР600“, рег.№ ТХ4416А при ответното търговско дружество. Застрахователят, привлякъл като свой помагач застрахования, е оспорил в отговора по исковата молба както обстоятелствата, пораждащи отговорност на неправоспособния, употребил упойващо вещество застрахован, така и конкретно размера на паричния еквивалент за понесените болки и страдания от всеки от пострадалите ищци. Изрично е заявено и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат с поведение на самия пострадал, като са конкретизирани твърдения за допуснати нарушения от негова страна като пешеходец, поставил се в повишен риск като избрал място на пресичане извън обозначена пешеходна пътека и навлязъл на платното без да се съобрази със скорост и посока на движение на приближаващ се мотоциклет.

В рамките на служебно задължение за контрол по надлежно упражняване на правото на пряк иск, въззивният съд  констатира, че съдът е бил сезиран преди изтичане на тримесечен срок за доброволно уреждане на претенцията (чл. 498 ал.3 КЗ), но след като застрахователя е обявил с писмо от 28.08.2018г., че не може да определи компенсации въз основа на документите, с които  увредените лица са разполагали към уведомяването му за събитието на  24.07.2018г. и не са могли да допълнят (въпреки направени искания от пълномощника им, отправени до разследващи органи, налични в приложеното ДП648/18г на І РПУ-Добрич). Доколкото изтичането на срока в хода на процеса предшества приключването на разследването на престъпното поведение на застрахования водач, интересът на ищците да търсят съдебна защита като процесуална предпоставка е стабилизиран в хода на делото. След служебното прилагане императивното процесуално правило на чл. 266 ал.1 т. 4 ГПК от въззивната инстанция е отпаднала и процесуалната пречка по разглеждане на гражданско-правни последици, обусловени от установено от наказателен съд престъпление(за което застрахования е бил обвинен още на 26.06.2018г.), след стабилизиране на присъда(влязла в сила на 31.10.2022г.).     

Доколкото част от разгледаните от първата инстанция обстоятелства не са били известни на ответника до събиране на заключенията по данни от неприключило досъдебно производство, допълването на обосновката на своевременно заявено в отговора възражение за съпричиняване с необявен в протокола за ПТП факт на алкохолно повлияване на реакциите на пешеходеца, предприел пресичане под въздействие на употребен алкохол не е преклудирано и може да се разглежда и от въззивния съд по повод направеното оплакване по този факт (Решение № 98 от 29.06.2016 г. на ВКС по т. д. № 1499/2015 г., I т. о., ТК).  Също по повод на възложената на психиатър преценка на отражението на загубата в психиката на опечалените близки са обосновани и твърденията не само за продължаващо извън обичайните срокове изживяване на траурна мъка от преживялата съпруга, но и вероятността, то да влоши нейни хронични заболявания. Тези твърдения за увеличаване на вредоносните последици в хода на делото с ново появили се през 2020-2021г. усложнения на хипертония и диабет са посочени пред въззивния съд, който ги е допълнил по реда на чл. 266 ал. 2 т.2 ГПК към предмета на делото при допускане на нови доказателства за новонастъпили факти, които ще следва да се преценят при разглеждане на спора по същество (Решение № 128 от 28.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 726/2012 г., IV г. о., ГК).

Като съобрази ТРОСГТК1/2021 на ВКС, въззивният съд преценява, че макар да не е посочил конкретно размери на оценени по справедливост понесени вреди от всеки от родствениците след като е мотивирал основателно възражение за съпричиняване до 50 %, и е присъдил суми, които не надвишават размери на частичните искове на всеки от пострадалите, първоинстанционният съд е постановил допустимо решение в рамките на редовно сезиране с претенции по чл. 432 КЗ и обжалваното в цялост решение по трите иска е допустимо.  

Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, представените по делото и допълнително събрани от въззивния съд доказателства, доводите и възраженията на страните в производството намира за установено по същество следното от фактическа и правна страна:

Безспорни пред Варненския апелативен съд са родствените връзки на починалия  Г. К. (66г.) с всяко от претендиращите обезщетение лица: В.(41г.) и Д.(32г.) Василеви са негови син и дъщеря, а Н. К. (61г.) е съпругата му, с която са живеели в общо домакинство в гр. Добрич. Не се спори и за поетия от застрахователя с полица №  BG/02/11800026763022310002984 със срок 12.01.2018 г. – 11.01.2019 г. риск по застраховка гражданска отговорност на водач за управление на мотоциклет „Сузуки ГСР600“, рег.№ ТХ4416А. Няма спор, че смъртта на К. е пряк резултат от телесни увреждания, получени при ударите на тялото на пешеходеца и това управлявано от застрахования помагач на ответника МПС.

Спорните фактите по механизма на вредоносното събитие, установен от първата инстанция със заключението на автоексперт въззивният съд съпоставя с обвързващо гражданския съд установяване на факти относно това дали и кой е извършил деянието, неговата противоправност, виновността на дееца и причинения пряк вредоносен резултат като съставомерните за престъпен състав обективни и субективни елементи на деянието на осъден за транспортно престъпление водач(т. 15 от ТРОСГТК 6/2012 на ВКС). В случая съдът е изградил изводите си въз основа на заключение на експерт, интерпретирал начални данни от разследване (свидетелски показания) и предложил различни варианти на събитието, но към момента на изготвяне и приемане на това заключение разследването на е било приключило и точния механизъм не е бил установен. Затова тази експертиза не може да се кредитира.

Въззивният съд на осн. чл. 300 ГПК възприема фактите относно поведението на осъдения за причиняването на смъртта на пешеходеца К. само така, както са установени във влязлата в сила присъда (по приложеното към настоящото дело  НОХД 211/2021г на ОС – Добрич): на 23.06.2018 г. в гр. Добрич осъденият Радослав Костадинов, управлявал,  мотоциклет „Сузуки ГСР600“ с ДКН ТХ4416А, за който нямал удостоверена съответна категория правоспособност, по ул.“Христо Ботев“ в посока кръстовището с бул.“Русия“ със скорост, превишаваща с 18,26км/ч. разрешената за пътния участък скорост от 50км/ч. и така сам осуетил възможността да намали и спре управляваното МПС преди смъртоносния за пешеходеца К. удар на  1,6-1,8 метра от десния край на пътното платно, все още в лентата за движение към центъра на града. При обосноваването на противоправността на вредоносното поведение на водача, и трите наказателни инстанции са възприели еднакви фактически изводи, като са игнорирали всички варианти на друга скорост на движение на пешеходеца(при която ударът би настъпил в опасна зона от 34.22 м на МПС, управлявано с разрешена скорост) и са приели за категорично доказана възможността на водача да възприеме поне от 36.26 м. и своевременно да реагира със спасителна маневра на приближаването на движещия се с бавен ход пешеходец, пресякъл платното за движение на мотоциклетиста от място непосредствено до магазин за хранителни стоки, разположен на ъгъла на пресечка с ул. Гривица в посока към насрещния ъгъл на тази улица, където е бил паркиран автомобила на К.  - крайна цел на неговото движение.

Въз основа на така установените факти, въззивният съд намира за недопустимо да изследва други обстоятелства по съставомерното поведение на виновния водач. Затова и оплакванията в жалбите на застрахователя и помагача относно игнорираните варианти на изводите на автоексперта, основани на предположения за по-бърз темп на движение на пешеходеца или негова внезапна поява на платното, респективно за доказване на случайно деяние, поради изцяло обективно непредотвратим удар, настъпил в опасната зона на правомерно управлявано МПС остават неоснователни.

Извън съставомерните факти по причиняване на смъртта на пешеходеца обаче остава връзката на неговото лично поведение като един от последователно и независимо насложени елементи в причинно-следствена верига, довели до крайния вредоносен резултат. Макар и да са обсъждани в мотивите на наказателния съд при определяне на подходящо наказание на виновното лице, тези факти нямат отношение към престъпния състав и затова гражданските съдилища не са обвързани с вече непререшими констатации (Решение № 67/15.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 1873/2013 г., I т. о., ТК). В хода на настоящия процес ответниците са ангажирали заключения на автоексперти, които са работили по различни изходни данни и са изготвили различни варианти на възможностите на всеки от участниците да се съобрази с поведението на другия, като въззивният съд(по вече изложените по-горе съображения) е длъжен да обсъди само този вариант, който съответства на механизма на престъпното причиняване на удара, нанесъл травмите, несъвместими с живота на пешеходеца. Затова като относим към отговорността на водача на мотоциклета е само варианта на движение на К. с бавен ход по траекторията му от магазина на улицата през кръстовището на ул. Христо Ботев и ул. Гривица, и движението на мотоциклетиста по дясно платно към център по ул. Хр. Ботев от началната му точка на потегляне (от знака „стоп“ на предишно кръстовище на 98м преди удара), установени при следствен експеримент. Тези данни не са били достъпни при изготвяне на заключението на експерта в първата инстанция, затова изводите му не могат да се приемат за обосновани. Въззивният съд кредитира заключението на повторната експертиза, основано на фактите, установени с влязлата в сила присъда след пълното приключване на разследването. Вещото лице М. е изяснил точното място на навлизане на пешеходеца на платното(отразено на мащабната скица към заключението на л. 314), като е съпоставил следите, фиксирани в огледния протокол по преки и непосредствени констатации на длъжностни лица - разследващи органи и замерванията им при следствения експеримент, и е извел въз основа на своите специални знания и прилагане на обективни физични закони категоричен извод за пресичане на кръстовище, което не е било обозначено с пешеходни пътеки но е оформено  между две улици, като само едната от тях е с ясно видими тротоари. Вещото лице не е установило в близост други специално предназначени за пресичане места, като обозначени пътеки са открити в двете посоки по протежението на ул. Хр. Ботев на няколко пресечки, отстоящи на повече от 100м. от това нерегулирано кръстовище. При това положение въззивният съд приема, че пресичането е предприето на място от кръстовище в населено място, което може да се приеме за продължение на банкет на ул. Гривица от тротоар на ул. Хр. Ботев към отсрещен тротоар и съответно това място, макар и необозначено и неурегулирано представлява подходящо място за пресичане (според легална дефиниция в § 6, т. 54 от ЗДвП) и затова изборът му от пешеходеца не е неправомерен сам по себе си. Изводът на първата инстанция е в обратен смисъл и затова въззивният съд намира за основателни оплакванията на ищците-въззивници в тази връзка за основателни. Това налага въззивният съд да формира преценката си по възражението за съпричиняване самостоятелно, като съобрази и насоките, дадени за такива случаи в т. 6в от ТРОСНК № 2/2016 г., ОСНК на ВКС.

Когато пешеходец е избрал да пресече пътното платно на пешеходна пътека, която не е очертана с маркировка и не е регулирана със светофар поведението му може да се отчита като независима причина на пътния инцидента, настъпил при сблъсък с МПС, управлявано с превишена скорост, само ако пострадалия е нарушил правилата на чл. 113 и чл. 114 от ЗДвП и това нарушение не само е повишило опасността на пътя, но и увеличения риск е и реализиран. В настоящия случай такава противоправност може да се изведе само при несъобразяване на пешеходеца с  приближаващото го МПС или при внезапно започване на пресичане, тъй като останалите законови хипотези са извън установеното от наказателния съд. За тези случаи фактът на наличие на алкохол в кръвта на пострадалия (установен при разследването на деянието)  няма самостоятелно значение, доколкото не причината за конкретно поведение, а неговото обективно проявление се преценяват в причинно-следствената верига и дори и възприятията или оценъчните възможности на употребилия алкохол пешеходец да са били понижени(което не е доказано в настоящия процес и е било опровергано в наказателното производство), значение имат самите обусловени от волята на лицето извършени действия. Въз основа на заключението на автоексперта и зачитане на фактите от присъдата, съдът приема, че за да започне движението си по платното от тротоара на ул. Христо Ботев, но от ъгъла срещулежащ на магазина за хранителни стоки, несъмнено К. е следвало да се пресече първо по- тясната и без оформени тротоари улица (Гривица) до затревения участък след тротоара, като през цялото това време се е движил с бавен ход и е бил ясно  видим за участниците в движението от отстояние поне 83.50м. Дори и намерението му да пресече да не е било недвусмислено при това праволинейно движение в посока, съвпадаща с тази на моториста, то самото му пребиваване в района на кръстовище на улиците в жилищна част вече е индикирало предвидима опасност и е налагало на водачите да повишат вниманието си в този участък. Затова съдът не приема за установен внезапния характер на появата на пешеходеца. В тази връзка е и заключението на вещото лице за липса на обективно затруднение на водача да възприеме цялото движение и стъпването на платното от пешеходеца малко след като е потеглил( според собствените му признания, фиксирани от длъжностните лица в следствения протокол мястото на началото на неговия път отстои на 92м). Същевременно, автоекспертът е изчислил, че самият пешеходец също е можел да възприеме опасността от този момент, но въпреки това е започнал пресичането си когато моторът вече е бил скъсил разстоянието наполовина, като явно е увеличавал скоростта си, тъй като остатъка от 38.87м  е изминат само за 2.05 секунди, като МПС е достигнало до инкриминираните 68.26 км/ч(18.96 м/с). Вещото лице установява с категоричност, че в момента, в който пешеходеца е решил да упражни правото си да пресича, той е можел да възприеме ясно приближаващата се опасност и да пропусне движещото с нарастваща скорост по платното превозно средство. Според въззивния съд преценката на рисковата ситуация е обусловена несъмнено от опита на пешеходеца(установен в наказателния процес), който ежедневно е посещавал този пътен участък и имал навик да пазарува от магазина преди работа, като спира своя автомобил на удобно място в насрещната пресечка. Затова и възприемането на движещо се МПС на около 40 м. е изисквало от пешеходеца да съобрази начина на своето пресичане със собствените си възможности за изминаване на обичайно за него разстояние от поне 3.50 м. (нужни за пълно напускане на лента за движение към център на платно с обща ширина 6.95м). Изминаване на такова разстояние с бавен ход (скорост 0.83м/с, установена за пешеходеца от вещото лице) би отнело 3-4 секунди, а това време не е достатъчно, за да се предвиди обосновано, че МПС, движещо се с разрешена скорост не повече от 13.89 м/с, ще измине по-малко от видимите 40 м. Затова въззивният съд намира, че действително като е започнал пресичане с обичайния си бавен ход(възприет още от излизането му от магазина), въпреки че е можел да види явно наближаващия мотоциклет, пешеходецът е поел необоснован повишен риск за себе си, като той се е и реализирал, тъй като в случая действително е успял да измине само 1.7 м за 2.05 секунди до точката, където траекторията му се е пресякла с тази на мотоциклетиста. Вещото лице е изследвало варианта при движение на МПС със скорост не по-висока от 50 км/ч(каквато е предвидима  в най- благоприятния вариант за пешеходеца), но и при този вариант времето до сблъсък би било продължено само до 2.8 секунди, което би удължило възможния път на пешеходеца само с около половин метър (до 2.32 м. от началото на платното) и това пак не би било достатъчно за разминаване на траекториите без контакт на двамата участници.  Преценката за безопасно поведение несъмнено е изисквала от К. или да пропусне мотоциклета преди пресичането или да упражни правото си да премине през платното като се движи по-бързо, така че да премине опасната част преди МПС до го достигне. Вещото лице е категорично, че дори и при спокоен(а не при установения в присъдата бавен ход), починалият е можел за достигне безопасно място при спазване на разрешената скорост на МПС, а при по-бърз ход удар не би настъпил дори при продължаване на движението на мотоциклета без промяна по първоначално избрана траектория с постоянно нарастваща, преминала разрешения праг скорост. В заключение въззивният съд намира, че действително изборът на начин на реализиране на правото на преминаване не е било упражнен от пешеходеца, съответно на рисковата ситуация, налична винаги, когато към необозначена пешеходна пътека се приближава МПС и това нарушение на чл. 113 ал.1 т.1 ЗДвП е допринесло за вредоносния удар, тъй като при друго, по-адекватно поведение на пострадалия (по-бързо движение през платното) уврежданията не биха настъпили независимо от неправомерното поведение на самия водач.  В този смисъл е доказано основанието, предвидено в закона(чл. 51 ЗЗД) за намаляване на размера на обезщетение поради съпричиняване на вредоносното събитие и изложените оплаквания на увредените лица за изцяло неоснователно уважено възражение за съпричиняване не са основателни.

Наред с това обаче, значението на така повишения риск, не е съпоставимо с опасността, създадена от мотоциклетиста.  Това е така, защото извън водещото инкриминирано нарушение на превишаването на скоростта на движение, което е удължило опасната зона до 54.77м и е осуетило възможността за спиране на движението на мотора от момента на началото на пресичането, липсва и полагане на каквато и да е грижа от страна на водача за избягване или намаляване на вредните последици при вече възникналата опасност. Назначеното от настоящия съд вещо лице е потвърдило възможността при разрешена скорост от 50 км/ч мотоциклета да бъде спрян преди удар на движещ се с бавен ход пресичащ пешеходец (което налага този праг да се приравни и на безопасна за този участък скорост за движение), но е изследвало и поне две възможности за избягване на удара въпреки рисковото по-бавно движение на пешеходеца по платното, като е установило, че дори и без да намали ускоряващата се скорост, водачът е можел да отклони машината и да премине покрай К. в изцяло свободно ляво платно или зад него в освободената вече най-дясна част с ширина от 1.80м. В тази връзка (по аналогични на посочените по горе съображения) няма значение дали тази пасивност на водача се дължи на липсващи  специално обучение и практически опит (каквито биха били удостоверени със свидетелство за управление на такава категория МПС) или на някакво остатъчно въздействие от минала употреба на наркотично вещество. При установяване на механизма на престъпното деяние нито разследващите, нито съда са възприели някакъв опит за маневра, който да е останал неуспешно реализиран поради недостатъчни умения за управление, а липсата на доказано значимо въздействие върху водача на  употребената 2 дни преди инцидента марихуана (по признание на водача пред контролните органи) е обосновало отпадане на първоначално повдигнато обвинение за управление под въздействие на наркотик и е потвърдено и от медика, назначен по настоящото дело, при депозиране на заключението пред първата инстанция (л.293 от делото на ОС-Добрич). Затова и въззивният съд отчита при преценка на съотношението на участието в причиняването на смъртта само реално проявеното рисково поведение на водача, но не и предполагаемите причини за него, оставащи извън начало на причинно-следствения процес (каквито са липсата на умения и употреба на наркотици в миналото), както и поведението, което е последвало фаталния удар(напускането на местопроизшествието и опита на водача да се укрие).

Въз основа на така установеното въззивният съд намира, че приносът на увредения като обективен елемент от съпричиняването(несъобразен бавен ход) е много по-незначителен, отколкото този на водача (превишаване на разрешена, съвпадаща с безопасна скорост, забраната да се управлява МПС без съответна правоспособност, чието удостоверяване гарантира поне минимум умения за безопасно управление и несъобразяване на траекторията на движение с вече пресичащ пешеходец). Степента на намаляване на обезщетението следва да отразява степента на обективно създадените от пострадалия условия за сблъсък, а в конкретния случай тези условия не надхвърлят 20 %. В тази връзка съдът отчита не само утвърдената практика изискваща преценката на принципно завишените изисквания към водачите спрямо тези съм пешеходците при упражняване на правата им за движение по пътищата и особено в чертите на населените места, така и съотношенията, възприети в случаи на рисково поведение на пешеходци(Решение № 339 от 20.12.2018 г. на ВКС по т. д. № 2882/2017 г., II т. о., ТК, Решение № 108 от 21.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 1287/2019 г., II т. о., ТК, Решение № 137 от 20.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 1775/2019 г., II т. о., ТК). При този краен извод, оплакванията на увредените въззивници по определяне на обема на приноса се оказват основателни и въззивният съд следва да разгледа и доводите на насрещните страни относно остойностяването на неимуществените вреди, понесени от всеки от ищците  след редуцирането им до 80 %, съответно на отговорността на застрахования делинквент.

Значение за спорния размер на справедливото обезщетение, гарантирано в чл. 493а ал. 3 КЗ, вр. чл. 51 ал.1 и чл. 52 ЗЗД на увредените лица за безспорно понесените страдания на низходящи (лица от най- тесен родствен кръг), лишени от общуването с възрастен баща и на съпругата на починалия, загубила дългогодишна семейна  връзка, следва да се определи по критерии за оценка на неимуществени вреди, така както са  установени в задължително тълкуване(т. 2 от ППВС № 4 /25.05.1961 г.), изцяло приложимо и при действаща уредба на отговорността на автомобилисти, покривана при задължителна застраховка. В съдебната практика за оценяване на конкретни обективни измерения на иначе абстрактното понятие за справедливост се преценяват фактическата близост в изградената приживе емоционална връзка, възрастта на пострадалите, внезапно загубили най-близък по-степен възходящ и съпруг, общественото положение на починалия, продължителността на съществувалото до момента общуване с починалия и възможностите за компенсиране на липсата му в бъдеще с друго, сходно по емоционалнен интензит общуване и продължителността на последиците от изживяното страдание в психо-емоционалната сфера на преживелите загуба увредени роднини (Решение № 139 от 14.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 2135/2018 г., I т. о., ТК). Като допълнителен критерий за фиксиране на паричен израз на справедливата компенсация се отчитат както общовалидни икономическите фактори като стандарта на живот в страната, една от проявните форми на която са и нормативно определените лимити за отговорността на застрахователя(независимо че те сами по себе си не са пряк израз на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД), така и компенсаторния характер на паричния еквивалент, чийто размер не следва да променя като краен резултат конкретното социално положение и стандарта на живот преди увреждането на обезщетяваните увредени лица (ППВС № 4/68 г.).

Въззивният съд е поправил допуснатото от първата инстанция нарушение на процесуални правила и е събрал необходими гласни доказателства за всестранно изясняване на фактите относно емоционалните връзки в семейството. Свидетелите Г.(брат на ищцата) и Ж. (роднина по сватовство) излагат убедително и безпротиворечиво показанията си и съдът ги кредитира като преки впечатления, получени при трайно и честно общуване  с членовете на семейния кръг на К.и. Двамата свидетели описват убедително здрава и дългогодишна връзка на родители и деца, съхранена като емоционална сплотена общност както между съпрузите, живели в общо домакинство при средни стандарти в гр. Добрич, така и с неженения син(останал при тях) и с дъщерята, която  след раждане на детето си се  преместила в друг град, но  продължила активно да общува с родителите си. Св. Г. сочи, че младите родители кръстили своето дете именно на К., посещавали родителите на майката често, и споделяли с другите роднини благодарността си за постоянната помощ, която получавали. Свидетелите описват, че до смъртта на К., семействата се събирали в почивните дни, внуците оставали при тях, общували с голям кръг приятели, често организирали празненства, но след смъртта на бащата животът им се променил – след като организирали погребението и плакали много, роднините били съкрушени, тъгували още и често си припомнят починалия, палят свещички за него при семейните срещи и споделят, че много им липсва. И двамата свидетели посочват, че промяната е най-значима за съпругата Недялка, която била съкрушена, неадекватна и получила медицинска помощ при узнаването на инцидента, а в последвалия период на скръб  рязко и видимо намалила теглото си („стопила се“).      

Тези показания кореспондират и на събраното в първа инстанция заключение на назначения психиатър, който е оценил психичното състояние след освидетелстване на увредените лица с лични интервюта и е констатирал достатъчно обективни данни за преживяна остра стресова реакция на травмиращата внезапна загуба на близък и последваща обичайна траурна реакция, която преминава за около година през типични етапи на преработване на стреса. Според експерта сина и дъщерята са изживяли обичайната динамиката в емоционалните реакции до тъга при спомена, като са се справили с присъщи на здравите личности адаптивни модели и няма пречки за пълно преработване на началната травма без психопатологични усложнения. Съпругата на починалия обаче е понесла по-тежко значимата за нея загуба и към момента на освидетелстването й от вещото лице (година след инцидента) поведението й е индикирало нетипична за този период непреодоляна депресивност като остатъчна психотравма с тенденция към задълбочаване на разстройство, затрудняващо функционирането на личността. Вещото лице е посочило като фактор, задълбочаващ неблагоприятна тенденция за възстановяването на психиката и влиянието на траурната скръб върху  съпътстващите хронични соматични заболявания(с обостренна симптоматика след загубата на партньора) и нуждата от психотерапия, вкл. и с медикаменти, която да засили явно недостатъчното действие на благоприятстващите за възстановяването фактори на подкрепата на близките и общуването с внуците.

Допълнително пред от въззивният съд са представени и епикризи и медицински направления на тази пациентка за лечение на усложнения на хроничните заболявания в края на 2020г., чиято интерпретация е възложена на  вещо лице. Експертът съдебен медик, чието неоспорено от страните заключение съдът кредитира като убедително обосновано със специалните му знания, е  установил че ищцата К. е била диагностицирана  още през 2011г. като пациентка, страдаща от хипертонична болест и захарен диабет, като здравословното й състояние понастоящем е резултат от неблагоприятна комбинация на продължителен период на естествено развитие на тези две заболявания които са увредили сърдечната камера и артериалната мрежа и са причина за  лекуваните напоследък исхемичната болест на сърцето, нарушения на зрението, инфаркти, бъбречна недостатъчност, периферна невропатия и загуба на зъби. Медикът е отрекъл възможността да се определи точно  съотношение на въздействието на преживения стрес от внезапната смърт на съпруга, но и този експерт е потвърдил, че наред с начина на живот и хранителни и двигателни навици, стресовите състояния са доказан обективен фактор от комплексното влияние на околната среда като причина за темпове на развитие на генетично обусловените заболявания.

Преценени в съвкупност двете заключения налагат извод, че затрудненията при възстановяването на К., прогнозирани от психолога обективно ще продължават да удължават пълното преработване на траурната тъга, поради реално развиващия се „каскаден“ ефект на подхранване на  психотравмата от обостряне на физическите симптоми на хроничните заболявания, които от своя страна пряко се влияят от стресогенното нещастие и промените в начина на живот на скърбящата вдовица.

При така установените факти въззивният съд намира, че вредите, понесени от сина и дъщерята са в обем, типичен за негативно изживявана скръб от внезапно прекъсната връзка със съдържание типично емоционално общуване на зрели и самостоятелни личности  с възрастен родител. На този етап от развитието на живота им, тези ищци вече са получили грижи, възпитание, доверие и подкрпепа и занапред естественото развитие на тези отношения предполага постепенно отделяне от семейството и замяна на отношенията с родителите с такива, създавани в нов по-интимен кръг на брачни партньори и собствените им деца, Затова, макар все още емоционалната близост да е била силна, загубата следва да се измери при отчитане  на  неминуемо отслабване на  интензитета на остатъчната връзката с родителите, и пренасочването с течение на времето към даване на все по-нужната им  подкрепа с напредване на възрастта им. Обратно, връзката между вдовицата и починалия предполага все по-тясна взаимна зависимост на съпрузите, тъй като с отделянето на децата, цялото внимание и подкрепа и всички необходими на личността емоционални блага (споделяне, разбиране, подкрепа в затруднения поради влошено здраве и прогресивно намаляване на социални активности) естествено се съсредоточват в лицето на дългогодишния брачен партньор и само отчасти с общуване с внуци, заместващо намаляващата по интензивност връзка с деца. В тази връзка са и констатациите за успешно справяне на сина и дъщерята с траурната скръб по починалия баща и несъмнено непреодолените травмиращи последици в психиката на вдовицата, усложнени допълнително поради здравослоовните й проблеми.  

При това положение въззивният съд намира за справедлив размер от 150 000лв. като достатъчен еквивалент на вредите, понесени от ищците В. и Д. В., и 180 000лв за по-тежките  уврежданията на Н.К.. Той съответства на обичайно определяни компенсации за такъв тип връзка в порядък от 80 000лв до 160 000 лв за увреждания, понесени между 2015 и 2018г. (Решение № 50 от 14.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 581/2021 г., II т. о., Решение № 50110 от 4.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1524/2021 г., II т. о., ТК, Решение № 60170 от 17.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 2027/2020 г., I т. о., ТК, Решение № 14 от 14.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 1293/2020 г., I т. о., ТК, Решение № 108 от 21.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 1287/2019 г., II т. о., ТК, Решение № 62 от 24.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 777/2019 г., II т. о., ТК), като съдът преценява, че няма данни за някаква особена обществена значимост на личността на пострадалия, а социално-икономическото  положение на пострадалите е средно за региона (по декларирани от самите тях данни по повод молбите им за освобождаване от такси), като те не разполагат със значителни доходи и се издържат от своя труд, пенсия и ренти от притежавани имоти.  Затова и еквивалент надхвърлящ тези суми (равняваща се на 25-, съответно 30- кратен средностатистически годишен доход на едно лице през 2018г.) би надхвърлил целта на компенсиране на емоционални загуби и би се превърнал в средство на неоснователно обогатяване. Същевременно по-ниския размер не би бил адекватен на повишените стандарти на живот, отчетени от законодателя при актуализиране на лимити на отговорността през 2018г. и тенденция на нарастване на годишния доход на домакинство  4953 лв през 2015г до 6013лв през 2018г (по справка чрез общодостъпен портал на НСИ https://infostat.nsi.bg/infostat/pages/reports/result.jsf?x_2=1084).

Въпреки основателните оплаквания на ответниците за необосновано завишаване на редуцирани с 50 % размери (съответни на по 160 000 лв и 200 000лв) обаче, при коригиране с адекватната степен от 20 % в съпричиняването на вредите от пострадалия, въззивният съд намира за  основателни размерите на дължимите от застрахователя обезщетения до размери от по 120 000лв за В. и Д. В. и 144 000лв за Н. К., които остават в рамките на частичното сезиране. Доколкото тези размери само отчасти съвпадат с присъдените от първата инстанция суми, за които обжалваното решение следва да се потвърди, на ищците следва допълнително да се присъдят горници, съответно от по 40 000лв  и 44 000лв., като само в тази част се отменят отхвърлителните диспозитиви, а за останалите неоснователни части до пълните размери от по 150 000лв за всеки от ищците обжалваното решение се потвърди.

 Към присъдените от въззивния съд горници следва да се добавят претендираните законни лихви. На основание чл. 84, ал. 3 от ЗЗД при задължение за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, респ. процесното парично вземане, произтичащо от непозволено увреждане, е изискуемо от датата на причиняване на неимуществените вреди, които обезщетява. Задължението на застрахователя обаче, макар и функционално да е обусловено от задължението на застрахования да обезщети вредите на третото лице, е вторично и затова компенсаторните по характер лихви следва да се изплащат от застрахователя, но само доколкото е бил поставен в забава след уведомяването му за настъпилото застрахователно събитие от застрахования или от увредените лица. Според установената вече трайно съдебна практика (решение № 50102 от 20.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1428/2021 г., II т. о., ТК,  решение № 72 от 29.06.2022 г. по т. д. № 1191/2021 г. и решение №50135/11.11.2022 по дело №2026/2021 на I т. о.) нормативната уредба по КЗ лимитира отговорността на застрахователя за лихви, дължими от застрахования след предявяване на претенцията на увредения, а в случая няма спор, че тази дата предшества начален момент 15.08.2018г., от който се търси законната лихва.  Затова въззивният съд също уважава акцесорното искане в цялост. 

Промяната на резултата от делото налага ревизиране и на разпределението на отговорността за разноски в първата инстанция, така както са били коригирани по реда на чл. 248 ГПК размерите на присъдените суми с влязло в сила определение по ч.т.д. 7857/2019г на АС-Варна. Въззивният съд констатира, че правото на ищците да търсят разноски по потвърдената част от обжалвания акт е преклудирано с пропускането на срока за обжалване на  определение № 431/26.09.2019г., с което е била отхвърлена молбата им за изменение на отказа за определянето на възнаграждение в полза на адвоката им. Претенцията за разноски е акцесорна и затова въззивният съд може да разглежда само такава част от искането, която е съответна на новото произнасяне по същество(40 000/150 000 за първите двама и 44000/150 000 да третата ищца). В случая тримата, представлявани от общ пълномощник ищци са възложили адвокатска услуга на адв. Д. с договор за правна помощ(л.192), в който е отразена уговорка за безплатно обслужване, а материалните затруднения на доверителите са установени по повод освобождаването им от задължението за внасяне на такси.  Въззивният съд намира, че услугата е изпълнена(вкл. и чрез действия на преупълномощен колега на довереника, за което е било дадено изрично съгласие при упълномощаването) и е породено вземане на данъчно регистрирания адвокат до размер  на минимално  възнаграждение, предвидено в нормативен акт(чл. 7 ал.2 т.5 НМРАВ, ред от 22.01.2019г.) с добавен ДДС, а в тази хипотеза възражението на насрещна страна за прекомерност на уговорен размер е безпредметно. Цената на услугата,  получена от ищците възлиза на по 4530лв за всеки от трите съединени иска. Съответно съразмерната част от възнагражденията с ДДС възлиза на сбор от 4 493,76лв(2Х1208лв+1 328,80лв без ДДС) и в този размер на ответника следва да се възложат разходи за първа инстанция на осн. чл. 38 ал.2 ЗАдв. По същите съображения следва да се намалят и възложените на ищците разходи с част, съразмерна само на допълнителната част от неоснователния остатък от общо признатите като основателно направени разходи, след уважено възражение за прекомерност при въззивния контрол на уговорен с адвокат на застрахователя хонорар с ДДС (12600лв). Вече присъдения и коригиран размер на разноски до сбор от  5 319.60лв  се редуцира до само 1848лв., дължими общо от ищците.

Съответно на произнасянето по същество следва да се завиши и размера на присъдените в тежест на ответника държавни такси в полза на първоинстанционния съд с още 4960лв (до достигане на дължимите 15360лв).

Съразмерно на обжалвания интерес следва да се разпределят и разноските, направени за защита пред настоящата инстанция.

Въззивниците-ищци имат право на разноски, направени за защита до размер, съответен на основателния обжалваем интерес по своите жалби и  по неоснователните жалбите на насрещните страни, но доколкото доводите касаещи размерите и съпричиняването са поддържани идентично, съдът намира, че съотношението на интерес на насрещните страни следва да се отчете общо за всяка от претенциите както следва (по 120000/150000лв за първи двама и 144000/150000 за третата въззвиница). В представения по делото списък, тези въззивници са посочили само ползваната безплатно правна услуга за защита, като видно от приложените писмени договори за правно обслужване и удостоверение за регистрация пълномощника им данъчно регистрирано лице. По изложените вече съображения, насрещната страна следва да понесе тежестта на дължимите хонорари в нормираните минимуми, определени в актуална редакция на НМРАВ(действаща и при договарянето на страните), както следва: само част от по 12144лв за всеки от първите двама въззвиници и само част от 14572,80 за третата въззвница (от общо дължим хонорар 15180лв с ДДС по всеки от исковете). Така общият хонорар, който следва да се присъди на адв. Д., на осн. чл. 38 ал.1 т.2 ЗАдв възлиза на 38860,80лв.

В същото съотношение(общо 384 000/450 000), като въззиваем, застрахователят следва да поеме и авансираните от бюджета на съда разходи по доказателства (250 лв за съдебно медицинска и 400 лв за техническа експертиза), събрани за изясняване на фактите, посочени от насрещните страни, като бъде осъден за общо 554,66лв. Към тази сума следва да се добави и част от 2480лв от дължима такса(общо в размер 3800лв) за разглеждането на жалбите на въззивниците-ищци, съответна на основателната им част (124000/190000).

Макар въззивните жалби на застрахователя да са неоснователни, ползваната от него адвокатска услуга е била възложена за цялостно представителство и възнаграждението е било уговорено и заплатено (л.73-75) за цялостна защита по делото, вкл. срещу отчасти неоснователните жалби на ищците. Възражението за прекомерност на хонорара от 10800 лв съдът намира за неоснователно, след сравняване на така заплатената сума с минимума(по 5436 лв с ДДС по всеки от трите изцяло обжалвани съединени искове), фиксиран към момента на уговарянето (НМРАВ редакция от 15.05.2020 г.). Доколкото останалите разноски, посочени в списъци на тази страна са направени по неоснователната й  жалба (държавна такса и депозирани разходи за експертизата, назначена по възражението за съпричиняване), насрещните страни не следва да ги покриват и отговорността за неоснователно обжалване на ищците въззивният съд определя до 1 584лв, като съответна сборна част (66000/450000) от общия хонорар.

Макар и да е упражнила право на отговор по отчасти неоснователна жалба, подпомагащата страна няма право на самостоятелна компенсация (чл. 78 ал. 3 ГПК) при положение, че защитата й е била идентична с тази по неоснователната й жалба, и с действията си не е причинила независимо от подпомаганата главна страна въззивния процес. Несъбраната такса по неоснователна жалба на помагача, остава за сметка на бюджета.

Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на Варненски апелативен съд

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение № 76/29.05.2019 г. по т. д. № 236/2018 г. на Окръжен съд – Добрич, изменено в частта за разноските след въззивен контрол на определение по чл. 248 ГПК, в частите, с които са били отхвърлени предявени срещу ЗД“Бул Инс“АД-гр.София частични искове по чл.432, ал.1 от КЗ за претендирани обезщетения за неимуществени вреди, както следва: от В. Г. В. за горница над 80 000 лв. до 120 000 лв., от Д. Г. В.. за горница над 80 000 лв. до 120 000 лв., и от Н. С. К.,  за горница над 100 000 лв. до 144 000 лв., и са определени разноски в полза на ответника над 1848 лв. до сбора от 5219.60лв(след изменението с определение от 18.12.2019 по Търговско дело 755/2019 Апелативен съд – Варна), като ВМЕСТО НЕГО

ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ЗД“Бул Инс“АД-гр.София, ЕИК ********* да заплати следните суми:

·                    на В.Г.В.,ЕГН ********** допълнително сума от 40 000лв. (четиридесет хиляди лева) представляваща дължима горница над присъдени 80 000 лв. до пълен размер на застрахователно обезщетение дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност” по застрахователна полица за съпричинени неимуществени вреди в размер на 120 000 лв., от претърпени болки и страдания от загубата на баща му Г. К.;

·                    на Д.Г. В., ЕГН ********** допълнително сума от 40 000лв. (четиридесет хиляди лева) представляваща дължима горница над присъдени 80 000 лв. до пълен размер на застрахователно обезщетение дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност” по застрахователна полица за съпричинени неимуществени вреди в размер на 120 000 лв., от претърпени болки и страдания от загубата на баща й Г. К.,

·                    на  Н. С.К., ЕГН**********  допълнително сума от 44 000лв. (четиридесет и четири хиляди лева) представляваща дължима горница над присъдени 100 000 лв. до пълен размер на застрахователно обезщетение дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност” по застрахователна полица за съпричинени неимуществени вреди в размер на 144 000 лв., от претърпени болки и страдания от загубата на съпруга й Г. К.,

всичките в следствие на ПТП, причинено на 23.06.2018 г. при управление на мотоциклет „Сузуки ГСР600“, рег.№ ТХ4416А от неправоспособен водач Р. Ц. К., осъден по НОХД 221/2021 на ОС-Добрич, ведно със законната лихва върху всяка от тези главници от 15.08.2018г. до окончателното изплащане на задължението на осн.  чл.432, ал.1 от КЗ, вр. чл. 493а ал. 3 и чл.497 ал.1 от КЗ.

 

ОСЪЖДА ЗД“Бул Инс“АД, ЕИК ********* да заплати на адвокат Н. Н. Д., ЕГН:********** ***, следните суми:

·                    4 493,76лв.(четири хиляди четиристотин деветдесет и три лева и седемдесет и шест стотинки),  представляваща част от възнаграждение за безплатно предоставена правна услуга в първа инстанция и

·                    38860,80лв.(тридесет и осем хиляди осемстотин и шестдесет лева и осемдесет стотинки, представляваща част от възнаграждение за безплатно предоставена правна за въззивна инстанция

и двете съразмерни на основателната част от въззивните жалби на въззвиници В.Г.В., Д.Г.В. И Н.С.К., на основание чл. 38 ал.2 ЗАдв, вр. чл. 78, ал.1 ГПК.

ОСЪЖДА ЗД“Бул Инс“АД-гр.София, ЕИК ********* да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ОС-Добрич допълнително 4960лв. (четири хиляди деветстотин и шестдесет лева) над присъдени 10 400лв., представляваща дължима по делото държавна такса по основателния размер на исковете, на осн. чл. 78 ал.6 ГПК.

ОСЪЖДА ЗД“Бул Инс“АД-гр.София, ЕИК ********* да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Апелативен съд – Варна сумата 2480лв.(две хиляди четиристотин и осемдесет лева),  представляваща дължима по делото държавна такса за въззивно обжалване, съразмерно на основателната част от жалбата на въззвиници В.Г.В., Д.Г.В. И Н.С.К. и допълнително 554,66лв.(петстотин петдесет и четири лева и шестдесет и шест стотинки) представляваща авансирани от бюджета разходи, съразмерно на основателна претенция, на осн. чл. 78 ал.6 ГПК.

УКАЗВА на осъденото лице, че следва да представи пред първата инстанция доказателства за заплатената присъдена в полза на бюджета сума, като при пропускане на 7-дневен срок след влизане в сила на решението, ще бъде издаден служебно изпълнителен лист, като в него допълнително ще бъде начислена и такса от 5 лв. и законна лихва по чл. 1 от ЗЛДТДПДВ, на осн. чл. 109 от ПАС.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 76/29.05.2019 г. по т. д. № 236/2018 г. на Окръжен съд – Добрич, в останалите обжалвани от насрещните страни  части по съединените частичните искове за същите обезщетения, с които:

·                    искът на увредено лице В. Г. В. е уважен за размер от 80 000лв, със законна лихва и е отхвърлен за размер над 120 000 лв до претендирани 150 000лв;

·                    искът на увредено лице Д. Г. В.  е уважен за размер от 80 000лв, със законна лихва и е отхвърлен за размер над 120 000 лв до претендирани 150 000лв;

·                     искът на увредено лице Н. С. К.,  е уважен за размер от 100 000лв, със законна лихва и е отхвърлен за размер над 144 000 лв до претендирани 150 000лв.

·                    присъдени са дължими от БУЛ ИНС АД  разноски в полза на бюджета на ОС – Добрич до размер от 10 400лв.

·                    присъдени са в полза на БУЛ ИНС АД разноски до размер от само 1848 лв, вкл. добавените с определение от 18.12.2019 по Търговско дело 755/2019 Апелативен съд – Варна.

ОСЪЖДА В. Г. В., ЕГН **********, Д. Г. В., ЕГН ********** и Н. С. К., ЕГН**********, всички с постоянен адрес *** да заплатят общо на ЗД“Бул Инс“АД-гр.София, ЕИК *********, със седалище гр. София, район Лозенец, бул. „Джеймс Баучер“ №87 сумата от 1 584лв. (хиляда петстотин осемдесет и четири лева), представляваща част от съдебно деловодни разноски за настояща инстанция, съразмерно на неоснователно обжалване, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.

Решението е постановено с участието на въззивиник - трето лице Р.Ц.К., ЕГН **********, подпомагащо ответника и като въззиваема страна.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд по общия ред на глава 22 от ГПК при условията на чл.280 ал. 1 и 2 ГПК  в месечен срок от връчването на преписи на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

            ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                   2.

 

Съобщи за изтекли лични данни