Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
Велико Търново, 24.09.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Великотърновски районен съд, осемнадесети състав, на
двадесет и четвърти август две хиляди и двадесета година, в публично съдебно
заседание в състав:
Районен съдия: Димо
Колев
Секретар
Иванка Трифонов
като разгледа докладваното от съдията
гр.
дело № 3731 по
описа за 2019г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са субективно и обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 55
ал. 1 пред. 1 ЗЗД.
Ищецът основава исковата си претенция на твърдения, че на основание договор
за банков кредит от 15.02.2008г. сключен с ответната банка получил кредит в
размер на 20 000 лв., със срок на издължаване от 120 месеца, който следвало да
върне на равни месечни анюитетни вноски, съгласно уговорен между страните
погасителен план. Ищецът сочи, че за ползването на кредита дължи лихва
формирана от базов лихвен процент /БЛП/ за този вид кредит и от надбавка, като
към датата на сключване на договора БЛП бил 4, 19%, а надбавката 3, 76 % или
общо 7, 95 %. Ищецът твърди, че в т. 8.1 от ОУ към договора е предвидено, че
при промяна на БЛП банката определя нов размер на месечната вноска за лихва
и/или главница и предоставя на кредитополучателя актуализиран погасителен план.
Уточнява, че съгласно ОУ БЛП е дефиниран като пазарен /променлив/ компонент,
който зависи от стойностите на индексите ***, ***, ***и който банката е
задължена да определя периодично. В тази връзка ищецът посочва, че ответникът
има право едностранно да променя БЛП при наличието на условията по т. 9.3. от
ОУ, но твърди да не е сторил това, въпреки значителното намаляване на
горепосочените борсови индекси през исковия период. Смята, че възможността
банката – кредитор само по свое усмотрение да променя размера на БЛП, а оттам и
на месечните вноски, е уговорка във вреда на потребителя и накърнява добрите
нрави, тъй като приложението й зависи само от волята на търговеца. В тази
връзка ищецът твърди, че ответникът вместо да намали БЛП е приложил механизми
за непроменяне на лихвения процент по договора, за да се запази размера на
дължимите месечни погасителни вноски. Ищецът смята, че в клаузата на т. 8.1 от
ОУ липсва ясно и недвусмислено посочване на начина, по който следва да се
променя БЛП. Твърди, че нито в т. 7, нито в т. 9.3. има изрично и изчерпателно
посочване на механизма, по който се изчислява изменената лихва, което сочи на
неравноправния им характер. Ищецът твърди, че тези клаузи не са уговорени
индивидуално и на основание чл. 146 ЗЗП са нищожни, поради което платените от
него договорни лихви са получени от ответника без основание. Уточнява, че
съгласно действащия между страните погасителен план платената без основание
лихва в исковия период 01.01.2015г. – 15.02.2018г. възлиза на 434, 51 лв. /намален размер на претенцията по реда на чл. 214 ал. 1 ГПК/, поради което
отправя искане до съда за осъждане на ответника да му върне тази сума, на
основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата.
Претендира разноски.
С отговора на исковата молба ответникът оспорва предявения иск като
неоснователен и недоказан. Признава, че между страните е сключен договор за
кредит от 15.02.2008г. в размер на 20 000 лв. и че същият има соченото от ищеца
договорно съдържание. Оспорва твърдените от ищеца клаузи от ОУ към договора за
кредит да имат неравноправен характер, като уточнява че в т. 9.3. са предвидени
обективните фактори, при които банката има право да промени размера на БЛП,
приложим към кредита. В тази връзка уточнява, че в т. 8.1. е предвидено право,
а не задължение на банката едностранно да променя БПЛ, поради което същата не е
длъжна нито да го увеличава, нито да го намалява, както смята ищеца. По тези
съображения ответникът смята, че исковата сума не е платена без основание,
доколкото не се основава на нищожни клаузи на договора.
Съдът, като прецени доказателства по делото и доводите на страните, намира
за установено следното:
По
делото не се спори, а и от представените писмени доказателства се установява,
че между страните е сключен договор за кредит за текущо потребление от 15.02.2008г.,
по силата който ответникът се задължил да предостави на ищцата кредит в размер
на 20 000 лв. със срок на погасяване до 15.02.2018г., което следва да се
извърши на 120 месечни анюитетни вноски по погасителен план, представляващ
неразделна част от договора. Видно от него дължимите от кредитополучателя
месечни анюитетни вноски са в размер на 242, 13 лв. всяка и една последна изравнителна
вноска в размер на 106, 26 лв. /17-19/. Липсва спор между страните, че отпусната
сума е усвоена от кредитополучателя, с което банката – кредитор е изпълнила
основаното си задължение към него. Според посоченото в чл. 12 от договора,
неразделна част от него са ОУ на банката за предоставяне на кредити за текущо
потребление на физически лица, които кредитополучателят е получил и е приел с
подписването на договора /лист
11/.
В чл.
7 от договора е предвидено, че кредитополучателят заплаща лихва за
предоставения му кредит, която е формирана от БЛП и надбавка, която може да
бъде намалявана с отстъпка, съгласно ползвания преференциален лихвен процент по
програма „***“. Лихвата се начислява върху усвоената и непогасена част от
кредита и се дължи ежемесечно /т.7.2. от ОУ/. Видно от договора за кредит към
датата на сключването му БЛП е в размер на 4, 19 %, а стандартна надбавка е в
размер на 3, 76 %, с оглед на което общия размер на лихвения процент по кредита
възлиза на 7, 95 %. Според т. 8.1 от ОУ при промяна на БЛП кредиторът определя
нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница и предоставя на
кредитополучателя нов актуализиран погасителен план. Съгласно т. 9.3 от ОУ
кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите,
за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин, като промяната може да
бъде извършена при наличие на някое от следните условия: При изменение от поне
1% за месец на стойностите на ***, ***, ***; При изменение от поне 1% за месец
на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; При изменение от поне 0,5% за
месец на индекса на потребителските цени на България (CPI); Въвеждане на
рестрикции от страна на Централната Банка върху банковата система и/или върху
Банка ДСК; Промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната
Банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; При изменение от
поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по
привлечените депозити от нефинансови институции, обявени в статистиката на
Централната Банка; Съществена промяна в паричната политика на Централната
Банка, като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на
лева, смяна на парите /листи 14-15/.
Не е спорно между страните, че ищцата е
заплащала редовно месечните анюитетни вноски като по този начин е погасила съответно
задължението си за главница и лихва върху нея. Обстоятелство, което се
установява и от заключението на приетата по делото ССчЕ, според което, задължението
по процесния договор за кредит е изплатено напълно на 15.02.2018г., на
последната погасителна дата по първоначалния погасителен план /лист 84/. От
това заключение се установява още, че приложимия по договора БЛП
като компонент на ГЛП се определя от приета от ответника Методология за
определяне на БЛП, която се използва за определяне на лихвения процент по
кредита на физически лица и зависи от действието на обективни фактори като цена
на капитала; лихвени фактори /цена на привлечен ресурс, цена на възможен ресурс
и др./; нелихвени фактори /валутен риск; инфлационен фактор и др./. Според вещото
лице БЛП следва да бъде променен при съществена и трайна промяна на стойностите
на основните фактори, които са залегнали в Методологията на Банка ДСК за
определяне на БЛП, в т.ч. и при изменение в пазарните лихвени индекси ***, ***, ***. От заключението на ССчЕ се установява, че за срока на
договора БЛП е увеличаван два пъти в сравнение с първоначално уговорения размер
на БЛП от 4, 19 %. Видно от отговора на задача 3 и Справка-Приложение № 1, за
периода от 15.02.2008г. до 01.04.2008г. лихвеният процент е бил 7, 95% /при БЛП
от 4, 19 %/, за периода 02.04.2008г. до 01.10.2008г. – лихвеният процент е 8,
70 % /при БЛП 5, 94 %/ и за периода от 21.10.2008г. до 15.02.2018г. – лихвен
процент от 10, 20% /при БЛП от 7, 44%/. Според вещото лице нивата на БЛП и
промяната им са резултат от комплексна оценка на влиянието на всички горепосочени
обективни фактори. От заключението е видно, че за периода на издължаване на
кредита /15.02.2008г. – 15.02.2018г./ размерът на месечните погасителни вноски
не е бил намаляван, а е бил увеличен. Увеличението на лихвения процент, считано
от 21.10.2008г. се дължи на завишения размер на БЛП от 7, 44 %. Вещото лице е
изчислило, че ако за процесния периода от 01.01.2015г. до 15.02.2018г. се
приложи първоначално уговореният размер на лихвата от 7, 95 % /БЛП 4, 19 % + надбавка
3, 76 % /, ищцата е надплатила лихви по договора за кредит в общ размер 434, 51
лв., в сравнения с първоначалния погасителен план /листи 10-12/.
При
така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Предявен
е иск с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. 1 ЗЗД. Съгласно задължителните
практика, обективирана в Постановление № 1 от 28.05.1979г. на Пленума на ВС,
чл. 55 ал. 1 предл. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на определена
престация при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице
в имуществото на друго. Тази хипотеза е налице в случаите, когато е получено
нещо въз основа на нищожен акт.
За
да бъде уважен иска по чл. 55 ал. 1 предл. 1 ЗЗД, съдът следва да установи наличието
на две предпоставки: получаването на нещо от обогатилото се лице, в случая ответника,
което е дадено от обеднялото лице-ищеца и начална липса на основание за това
имуществено разместване. За основателността на предявения иск, в тежест на
ищцата е докаже, че е платила на ответника анюитетни вноски в сочения увеличен размер,
различен от посочения в договора, както и че цитираните клаузи на ОУ са
нищожни. При условията на пълно и главно доказване, ответникът следва да
установи, че е налице основание за заплащането на анюитетните вноски за исковия
период в завишен размер.
Безспорно
се установи по делото, че между страните е възникнало и е съществувало заемно
правоотношение, чийто източник е договор за кредит за текущо потребление от 15.02.2008г.
На основание възникналата между страните договорна връзка ответникът реално е
предоставил на ищцата кредит в размер на 20 000 лв., която се е задължила да го
върне в срок до 15.02.2018г., ведно с възнаградителна лихва в размер на 7, 95
%, формирана от два компонента - БЛП /4, 19 %/ и стандартна надбавка /3, 76%/. Между
страните не е спорно, а и от заключението на ССчЕ се установява, че през срока
на действие на договора, ответникът на два пъти е увеличил БЛП по кредита, като
считано от 21.10.2008г. до крайната падежна дата, включително през исковия
период, БЛП е в размер на 7, 44 %.
Основният
спорен въпрос по делото е дали клаузите на т. 8.1 и т. 9.3 от ОУ, въз основа на
които е завишен размера на БЛП, са нищожни по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП,
което би довело до начална липса на основание за заплащане на увеличения размер
на възнаградителната лихва като цената на предоставения кредитен ресурс за исковия
период.
Спрямо
процесния договор за кредит са приложими изискванията на гл. VI от ЗЗП, тъй като ищцата е потребител по см. на § 13 т. 1
от ДР на ЗЗП, доколкото е физическо лице, което е ползвало кредита за свои
лични нужди. Обстоятелство, което не е оспорено по делото. От своя страна
ответникът е търговец по смисъла на §13 т. 2 от ДР на ЗЗП, който предоставя
финансови услуги, свързани с банкова дейност - §13 т. 12 от ДР на ЗЗП, поради
което този закон намира приложение и спрямо него. Правилата за неравноправните
клаузи в договорите са регламентирани в чл. 143 и сл. от ЗЗП и съгласно
разпоредбата на ал. 1 неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. Неравноправните клаузи са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално /чл. 146 ал. 1 ЗЗП/. Не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите
на договор при общи условия – чл. 146 ал. 2 ЗЗП. Следователно, за да е нищожна
клауза в договор, сключен с потребител поради неравноправност, тя следва да не
е уговорена индивидуално и да осъществява някой от съставите, визирани в чл.
143 от ЗЗП. В тежест на ответника е да установи, че атакуваните от ищцата
клаузи от процесния договор са индивидуално уговорени, предвид твърденията й за
това.
В
настоящия случай, процесните клаузи от договора, регулиращи определяне на
дължимите лихви /т. 7 – т. 9/ са част от ОУ към сключения
между страните договор за кредит. Следователно те са част от стандартизирани и
предварително изготвени договори за кредит, които банката използва при
сключване на еднотипни договори и които не подлежат на промяна или
предоговаряне между страните. Тежестта на доказване относно обстоятелството, че
определено условия е индивидуално уговорено се носи от ответника. В хода на
делото същият не е ангажирал никакви доказателства оспорените клаузи да са
включени в ОУ в резултат на индивидуално обсъждане и договаряне с ищцата. Предвид
на това, съдът намира, че процесните клаузи /т. 8.1 и т. 9.3 от ОУ/ са
изготвени от банката предварително и ищцата не е имал възможност да влияе върху
тяхното съдържание при сключване на договора. Затова ако се докаже, че
процесните клаузи са неравноправни, те следва да бъдат счетени за нищожни.
В
случая клаузите на т. 8.1 и т. 9.3 от ОУ дават право на банката – кредитор едностранно
да променя БЛП, като един от компонентите на годишния лихвен процент, при настъпване
на предвидените за това условия в договора. Оплакванията на ищцата, че това
право е уредено единствено в полза на кредитодателя и се прилага едностранно по
негово усмотрение, обуславят твърдения за неравноправност на тези клаузи по
смисъла на чл. 143 ал. 2 т. 10 и т. 12 ЗЗП. Съгласно посочените норми на закона
неравноправна е клауза в договор, сключен с потребител, която позволява на
търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание /т.10/, както и клауза, която дава
право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има
право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена
е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора /т.12/.
Неравноправността
на определена договорна клауза се изследва към момента на сключване на
договора, без оглед на проявлението на тази клауза в хода на развитието на
правоотношението и на поведението на страна по договора по време на действието
му /арг. от т. 3 от ТР № 1/15.06.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК, ВКС/.
Към този момент се преценява и релевантната нормативна уредба. Съгласно
редакцията на разпоредбата на чл. 144 ал. 3 т. 1 ЗЗП към датата на сключване на
процесния договор нормите на чл. 143 т. 7, 10 и 12 не се прилагат спрямо сделки
с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е
свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на
лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги. Основният критерий за
приложимост на изключението е изменението да се дължи на външни причини, които
не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието
на свободния пазар и/или от държавен регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът
на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата
дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 ЗЗП, тъй като увеличението
на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се
прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия
принцип, те трябва да са формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и
потребителят предварително да е получил достатъчна конкретна информация как
търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може
на свой ред да реагира по най – уместния начин. В тази връзка уговорка в
договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна
промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия
договор основание и когато такова договорно изменение не е свързано с обективни
обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е
неравноправна с оглед общото правило на чл. 143 ЗЗП. В този смисъл е
константната практика на ВКС, обобщена с Решение № 299 от 15.02.2019г. по т.д.
№ 2023/2017г. на II т.о.
С
оглед правната природа на договора за банков кредит начина за формирана на дължимата
от кредитополучателя цена /възнаградителната лихва/ за ползване на
предоставения кредитен ресурс следва да е ясно и конкретно разписан. Страните
следва да са постигнали съгласие за метода, по който ще се изчислява съответния
лихвен процент, с конкретно посочване на вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или
индикатори. Съгласието относно конкретната изчислителна процедура, въз основа
на която банката кредитор може едностранно да променя цената на предоставената
финансова услуга, следва да намери отражение в съдържанието на договора за
банков кредит. Ако методологията за изчисление на лихвата от страна на банката,
включително на съставните й компоненти, не е разписана в договора за кредит, а е
уредена във вътрешни правила на банката например, същата не може да се счита за
добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143
ЗЗП, за да е приложимо изключението по чл. 144 ал. 3 т. 1 от с.з.
Понастоящем
съгласно постигнатите между страните уговорки в чл. 7 от договора за банков
кредит и в т. 7 – т. 9 от приложимите ОУ дължимата от кредитополучателя
възнаградителна лихва се формира от два компонента – БЛП и надбавка, като е
предвидено, че БЛП се променя периодично от кредитодателя – т. 8. 1 от ОУ. В т.
9.3. от ОУ лимитативно са изброени условията, при които може да бъде извършена
промяната в реферетния лихвен компонент на договорната лихва, а именно БЛП. В
тази договорна клауза имаме единствено изброяване на обективните фактори като
условия, при които доставчика на финансовата услуга може да измени БЛП, без
обаче да е посочен някакъв алгоритъм и/или правила, по които той ще бъде
променен. Не е разписано изобщо дали тези фактори се преценяват комплексно или
поотделно, както и какво е съотношението между процентната промяна на
съответните индекси с конкретната промяна на БЛП. Следователно отсъства правило
за обвързаност на изменението лихвения процент по кредита с изменението на
стойностите на факторите, които са посочени като основание за промяната. По
същество в договора не е предвидена конкретна формула, която на достъпен за
потребителя език да се разясни при какви критерии и при какво тяхно изменение ще
се достигне до промяна в БЛП, а оттам и до промяна в лихвения процент като цена
на заетите парични средства. В клаузата на т. 9.3 не е предвидено и възможност,
при намаляване на определените борсови и пазарни индекси, да се намалява и
размера на БЛП. В тази връзка посочената клауза позволява кредиторът единствено
по своя преценка и изцяло в своя полза едностранно да изменя референтния
показател от лихвения процент, като завишава същия. От друга страна, нито в
договора, нито в ОУ, е уредена възможност и право на кредитополучателя да
поиска аналогична промяна на БЛП, тогава, когато промяната в условията, които
го определят, биха довели до намаляването му, т.е. в случаите, в които
промяната на условията са в негов интерес.
В
обобщение следва да се посочи, че с процесните клаузи на т. 8.1. и т. 9.3. от
ОУ ответникът си е осигурила възможността едностранно да променя
възнаградителната лихва, без да е посочено конкретно кога, при какви условия и
на какво основание ще бъде извършено изменението. На правото на кредитора да
извършва такава промяна на цената на услугата не съответства възможността за
потребителя да се откаже от договора, ако с оглед уговорено, окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с първоначално уговорената.
В този смисъл, съдът намира, че горепосочени клаузи от ОУ приложими към
договора за кредит от 15.02.2008г. са неравноправни по смисъла на чл. 143 т. 10
и т. 12 ЗЗП. Доколкото не се установи същите да са индивидуално
уговорени те са нищожни в съответствие с чл. 146 ал. 1 ЗЗП.
Следователно същите не съставляват валидно правно основание за заплащане на увеличения
размер на възнаградителната лихва.
От заключението
на ССчЕ категорично се установи, че в резултат от едностранна промяна на БЛП от
страна на ответника за периода 01.01.2015г. – 15.02.2018г. ищцата е надплатила
сумата от 435, 51 лв. спрямо първоначално уговорения в погасителния план размер.
Съдът кредитира изцяло заключението на вещото лице и отразените стойности в Справка
– Приложение № 2 /листи 90-91/, където в хронология е проследено движението на
лихвения процент. По тези съображения безспорно се установява първата
предпоставка на иска по чл. 55 ал.1 пр. 1 ЗЗД, доколкото през процесния период кредитополучателят
е платил, а кредитодателят е получил суми за лихви над уговорения с договора за
кредит размер.
По
отношение на втората предпоставка за уважаване на иска, с оглед на отрицателния
й характер, в тежест на ответника бе да докаже по делото, че е налице основание
за получаване на реално заплатените от ищците суми по договора за кредит.
Предвид изложените по-горе съображения за нищожност на клаузите от процесния
договор, които позволяват едностранното изменение на БЛП, а оттам и на лихвата
от страна на банката, не е налице валидно правно основание за получаването на
сумата от 434, 51 лв. Ответникът не е навел и доказал по делото наличието на
друго основание за получаването й.
По тези съображения искът с правно основание чл. 55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД за
сумата от 434, 51 лв., представляваща платена без основание сума за
възнаградителна лихва за периода от 01.01.2015г. – 15.02.2018г. по договор за кредит
за текущо потребление от 15.02.2008г., ведно със законната лихва, считано от
предявяването на исковата молба – 12.12.2019г. до окончателното й изплащане, се
явява изцяло основателен и доказан.
При този изход на делото претенцията на ищцата за
присъждане на разноски се явява основателна. Ищцата е доказала извършването на
разноски за платена държавна такса в размер на 50 лв., за депозит за вещо лица
в размер на 300 лв., за адвокатско възнаграждение по делото в размер общо на 800
лв. или общо 1150 лв. На основание чл. 78 ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде
осъден да заплати направените от ищеца разноски в настоящото производство.
Водим
от горното, Великотърновският районен съд
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Оборище”, ул.
„Московска” № 19 ДА ЗАПЛАТИ на С.Т.Р., ЕГН: **********, с адрес ***, на
основание чл. 55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД, СУМАТА от 434, 51 лв. /четиристотин тридесет
и четири лева и петдесет и една ст./, представляваща платена без основание сума
за възнаградителна лихва за периода от 01.01.2015г. – 15.02.2018г. по договор
за кредит за текущо потребление от 15.02.2008г., ведно със законната лихва,
считано от предявяването на исковата молба – 12.12.2019г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА „БАНКА-ДСК” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Оборище”, ул. „Московска”
№ 19 ДА ЗАПЛАТИ на С.Т.Р., ЕГН: **********, с адрес *** СУМАТА от 1150 лв. /хиляда сто и петдесет лева/ –
разноски за производството.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: